Ейприлин Пайк
Криле (22)

Двадесет и две

Колата на Дейвид бавно навлезе в улицата без изход „Морска скала“.

— Онази в дъното — каза Лоръл и посочи в края на улицата.

— Спри тук! — каза Тамани.

Дейвид отби колата и тримата се загледаха в къщата. На ранната утринна светлина се виждаше, че къщата някога е била сива. Лоръл заразглежда пропукващата се по стрехите фасада и украсените с орнаменти рамки на прозорците. Опита се да си представи колко красива е била преди сто години. Колко ли дълго време е притежание на троловете? Потръпна, когато си зададе наум въпроса дали са купили къщата или са убили семейството, за да влязат във владение. Вторият вариант й изглеждаше по-реалистичен.

Тамани извади един колан от торбата си и започна да рови из малките си джобове. После подаде на Лоръл колана и кожено калъфче с малък нож в него:

— За всеки случай — каза той.

Ножът натежа в ръката й и за няколко секунди тя се взираше в него.

— Слага се около кръста — подсказа й Тамани.

Лоръл го стрелна с укор, но сложи колана на кръста си и го закопча.

— Готова ли си? — попита Тамани. Сега лицето му беше много сериозно. Кичурите коса, падащи на челото му, хвърляха дълги сенки, които приличаха на резки над очите му. Съсредоточено бе събрал вежди и те образуваха малка бръчица. Тя разваляше онова, което приличаше на рекламна снимка с мрачен млад мъж.

— Готова съм! — прошепна Лоръл.

Тамани излезе от колата и затвори много тихо вратата. Лоръл откопча предпазния колан и усети ръката на Дейвид върху рамото си. Очите му се стрелнаха за миг по посока на Тамани.

— Недей да ходиш! — прошепна той.

Тя стисна ръката му.

— Трябва! Не мога да го оставя сам.

Дейвид отпусна брадичка и кимна мрачно.

— Да се върнеш! — поръча й той.

Лоръл не можа да произнесе и дума, но кимна с глава и отвори вратата. Тамани пъхна глава в колата и се обърна към Дейвид:

— След десетина минути се приближи до къщата. Ако никой в къщата не знае, че си тук дотогава, това означава, че сме мъртви.

Дейвид само преглътна.

— Наблюдавай внимателно. Ако някой от тях излезе и тръгне към колата, тръгвай бързо. Ако те стигнат, за нас ще е твърде късно. Карай към гората и съобщи на Шар.

На Лоръл това не й се хареса. Тамани се поколеба:

— Съжалявам, но не мога да те моля да направиш нещо повече — в тона му се четеше откровеност. — Наистина!

Той затвори вратата, хвана Лоръл за ръка и се насочи към къщата, без да се обръща назад. Лоръл се обърна през рамо и дълго време гледа към Дейвид.

Двамата с Тамани заобиколиха няколко пристройки, също както го направиха с Дейвид преди няколко часа. Лоръл усети как гърдите й се стягат. Вървеше по собствените си стъпки и се примъкваше по-близо до онези същества, които се опитаха да я убият. „Кой по своя воля върви два пъти към своята гибел?“, запита сама себе си и поклати глава. Не сваляше очи от гърба на Тамани. Самоуверената му походка, която си оставаше такава дори сега, й даваше кураж. „Тук съм заради него“, не спираше да си повтаря наум Лоръл, докато това твърдение не започна да й звучи логично.

Щом приближиха строшения прозорец, ръката на Тамани се стрелна към нея и я прилепи към олющената мазилка на стената. Тамани надзърна през прозореца, чиято рамка все още висеше изпотрошена и бръкна в един от джобовете на колана си. Измъкна от там нещо като кафява сламка и мушна в нея нещо миниатюрно. После се подпря на един крак и застана срещу прозореца. За миг всеки от стаята можеше да го види. Духна в сламката и Лоръл чу как нещо изсвистя във въздуха.

Тамани бързо се сви под прозореца и залази по корем към дъното на къщата. Лоръл го последва, също лазейки.

— Какво направи? — прошепна тя.

Тамани само сложи пръст върху устните си и продължи да пълзи. След още няколко секунди Лоръл дочу тихото жужене на някакъв разговор. На няколко метра пред нея Тамани бе спрял и наблюдаваше нещо зад ъгъла. За миг погледна нагоре към една стара скара за пълзящи растения и по устните му пробяга тънка усмивка. Обърна се към Лоръл, посочи с пръст към земята зад себе си и й направи знак:

— Стой!

Лоръл понечи да спори, но забеляза, че скарата бе доста поочукана и прецени, че нейната допълнителна тежест няма да бъде от особена полза. Тамани съвсем безшумно се закатери по скарата. Лоръл не разбра как го прави, след като дървото бе здравата прогнило. Тамани напомняше на ловка маймуна, която се катери по дърво.

Лоръл се приведе до ъгъла на къщата и надникна зад него. Мъжът с белязаното лице и приятелчето му си почиваха изтегнати на една мръсна кушетка на също толкова мръсна веранда. Гласовете им бяха твърде тихи, за да може Лоръл да долови и дума, но като се има предвид разговора им в колата предната нощ, май бе по-добре, че не чува нищо.

Мъжът с белязаното лице се прозина, другият трол също почти заспиваше. Лоръл чу тихо проскърцване, когато Тамани се плъзна по покрива, но двамата тролове явно бяха прекалено уморени или разсеяни, та нито един от тях не погледна нагоре.

При все че го очакваше, Лоръл едва сподави изненадата си, когато Тамани полетя от покрива и грациозно се спусна на земята пред троловете. Ръцете му се стрелнаха толкова бързо, че тя само видя как две размазани петна удариха една в друга главите на троловете и се чу само глух звук. Троловете потънаха във възглавниците на кушетката и не помръднаха.

Лоръл направи една крачка и стъпи върху някакво изсъхнало листо.

— Чакай! — тихо нареди Тамани. — Нека да довърша работата си. По-добре да не виждаш това.

За Лоръл изкушението бе прекалено голямо. И тъй като Тамани отмести поглед от нея, тя не дръпна глава зад ъгъла. Продължи да гледа и се чудеше какво ли ще направи той сега.

Тамани застъпи с коляно рамото на мъжа с белязано лице и хвана главата му с две ръце. Докато Лоръл разбере какво става, всичко бе свършило. Тамани изви главата на трола и едно болезнено изпукване отекна в ушите й. Тамани положи тялото на мъжа с белязано лице върху възглавниците и се обърна към другия трол. Лоръл не можеше да отлепи очи от отпуснатото, лишено от живот лице, което за пръв път не беше сгърчено в онази гадна усмивка.

Когато Тамани вдигна коляно към рамото на другия трол, Лоръл бързо се скри зад ъгъла и запуши ушите си с пръсти. Не че това имаше някакво значение. Пропукването от врата на червенокосия въпреки това стигна до нея и в главата й се оформи картината на онова, което очите не можеха да видят.

Пръстите на Тамани, поставени леко върху рамото й, я накараха да подскочи.

— Хайде, трябва да продължаваме! — Тамани подбутна Лоръл да се отдалечат от мъртвите тролове, но тя надникна покрай него към двете безжизнени тела, които изглеждаха като заспали.

— Трябваше ли да го правиш? — прошепна тя, като се опитваше да припомни сама на себе си, че тези двамата се бяха опитали да убият нея и Дейвид. Но на бледата сутрешна светлина и двамата изглеждаха напълно безобидни, а грозните им лица — отпуснати и спокойни.

— Да! Едно от правилата на елфите-часови е никога да не оставят жив трол, проявил враждебност. Заклел съм се да го правя. Казах ти, че не биваше да идваш.

Тамани спря за миг, извади нещо от колана си и напръска пантите на задната врата. Когато я натисна, тя се отвори безшумно. Лоръл си спомни за Бес и колебливо последва Тамани. Съществото обаче лежеше отпуснато на пода. Тамани се наведе до него и махна една малка стреличка от врата му. Лоръл се сети за кафявата сламка и разбра какво е направил елфа.

— Мъртва ли е? — попита шепнешком тя.

Тамани поклати глава:

— Спи. Смъртоносните стрели са доста по-големи и не действат толкова бързо, а и щеше да издаде няколко изскимтявания, които да провалят всичко.

Той отново бръкна в колана си. Въздъхна и отвори малко шишенце.

— За тези винаги ми е било най̀ жал. За тези, които са най-глупави, за да осъзнаят какво правят. Те са толкова виновни, колкото е лъв или тигър, дебнещ плячката си. Поне в началото. Но веднъж щом се научат яростно да мразят елфите и да се подчиняват сляпо на заповедите на господарите си, никога не могат да престанат да бъдат вредни. — Тамани издърпа един от клепачите на Бес нагоре и капна две капки от жълтата течност. — До няколко минути ще умре — каза той и постави обратно шишенцето на мястото му в джоба на колана си.

Обърна се, доближи се до Лоръл и прошепна в ухото й:

— Не знам къде е другият. Ако успеем да го открием и да го изненадаме, ще е лесно. Така че ме следвай, но нито дума оттук нататък. Ясно?

Лоръл кимна и й се прииска да може да стъпва поне наполовина толкова тихо колкото го правеше Тамани. Никога преди не се бе чувствала непохватна — беше далеч по-грациозна от хората около нея. Но в сравнение с Тамани си беше направо тромава. Като го гледаше внимателно в краката и стъпваше точно където бе стъпил и той, успя да премине стълбището горе-долу тихо.

Преминаха покрай три стаи, в които нямаше нищо, освен покрити с чаршафи мебели и кръжащи из въздуха облаци прашинки. Тамани надзърна зад четвъртата врата и мигом се хвана за колана. Лоръл успя да види на пода удължената сянка на Барнс, очертана от светлината на източния прозорец. Дори по сянката не можеше да бъде сбъркан с някой друг. Тамани отново извади дългата сламка и се опря на едно коляно. Пое си дъх и внимателно се прицели. Стреличката полетя с леко духване.

Лоръл следеше сянката с поглед. Чу се тъп удар и леко изсумтяване. Минаха няколко секунди, които й се сториха цяла вечност, след това главата на сянката клюмна върху бюрото. Тамани посочи към земята, където Лоръл се бе свила и отново й направи знак да не мърда. Този път тя се подчини безропотно. Тамани се промъкна и се наведе над обездвижения трол. Тя видя в сенките как ръцете му се насочват към тролската глава. Вече знаеше какво да очаква, затова затвори очи и постави ръце на ушите си. Но звукът, който чу, не беше пукот, а тежко строполяване.

— Мислеше, че ще ми подействат дребните ти елфски номерца, а?

Очите на Лоръл мигом се отвориха и тя се спусна към мястото, което Тамани бе освободил едва преди няколко мига. Не можеше да види Барнс, но видя Тамани, съборен на пода до стената. Той клатеше глава, а в погледа му светеше ярост. Видя как дългата сянка полетя към него и аха да отвори уста и да извика, за да го предупреди, но Тамани се отмести и тежкото тяло на Барнс се удари в стената и пропука мазилката. Тамани се стрелкаше из стаята, а Лоръл се опитваше да се притисне още по-плътно към стената. Цялата къща се тресеше, Барнс се опитваше отново и отново да докопа Тамани, но все се удряше в стените, а Тамани отскачаше бързо от място извън досега му. Лоръл гледаше как сенките им танцуват и се опитваше да задържи дъха си от страх, че всяко нейно движение и звук могат да я издадат.

С крясък Барнс хвана Тамани с дългите си ръце и го хвърли към южната стена, точно срещу вратата, до която се бе привела Лоръл. Мазилката се пропука като паяжина на мястото, където Тамани срещна с тяло стената, а след това се плъзна бавно към пода. Лоръл очакваше той да се изправи и да отскочи отново, но главата на Тамани се килна на една страна и той въздъхна тежко.

— Така е по-добре — каза Барнс.

Лоръл отново скри глава зад ъгъла, но това така или иначе нямаше значение — Барнс бе надвесен над Тамани с гръб към нея. Той се наведе към елфа и го заразглежда с интерес. След това избухна в типичния си дрезгав смях.

— Я се виж! Та ти си едва момче! Бебе дори! Нима си стигнал възрастта да бъдеш часови?

— Достатъчно съм голям! — рече рязко Тамани като гледаше гневно трола.

— И са пратили теб да се разправиш с мен!? Вие елфите винаги сте били много глупави!

Тамани ритна с крак, но бе прекалено бавен. Барнс го хвана за прасеца, вдигна го от пода и го заразмаха преди отново да го запрати с все сила към стената. Ударът образува още пукнатини в нея.

— Искаш нещата да стават по трудния начин? Добре тогава! — рече Барнс. — А да си кажа правичката и аз ги предпочитам така.

Очите на Лоръл се отвориха широко, когато Барнс извади пистолет от колана си, насочи го към Тамани и дръпна предпазителя.