Ейприлин Пайк
Криле (13)

Тринадесет

Лоръл заразглежда голия си гръб в огледалото. В средата, по продължение на гръбначния й стълб, минаваше тънка бяла линийка — като отдавна забравен белег, който почти не се забелязва. Тя въздъхна и навлече през глава една блуза с голямо деколте. Беше далеч по-приятно да облича подобни блузи, вместо затворени догоре тениски.

Мисълта, че е елфа, снощи й звучеше много убедително, но сега, на дневната светлина — нещата изглеждаха различно. Това й се струваше огромна фантасмагорична измислица. Лоръл заразглежда внимателно лицето си. Очакваше да има някаква промяна, но не забеляза нищо.

— Аз съм елфа — прошепна тя, но отражението й не отговори.

Изведнъж Лоръл се почувства много глупаво. Не се чувстваше като елфа, не се чувстваше по-различно от всеки друг ден. Чувстваше се съвсем нормално. Но каквото и да беше, вече знаеше истината — и оттук нататък думата „нормален“ не беше подходяща за живота й.

Трябваше да говори с Тамани.

Тя слезе на пръсти по стълбата, взе телефона, избра номера на Дейвид и едва когато той отговори с гробовен глас, се сети колко е часът.

— Какво има?

Вече нямаше никакъв смисъл да затваря, така или иначе го бе събудила.

— Здравей, извинявай. Не прецених, че е още много рано.

— А ти какво правиш в шест сутринта? — попита той сънено.

— Ами, слънцето е изгряло.

Дейвид изсумтя.

— Е, да…

Лоръл хвърли поглед към стаята на родителите си, чиято врата бе леко отворена, мина зад ъгъла и се мушна в килерчето.

— Ще ме покриваш ли днес? — попита тя полушепнешком.

— Да те покривам?

— Мога ли да кажа на нашите, че съм у вас?

Дейвид изведнъж се разсъни.

— А ти къде отиваш?

— Трябва да се видя с Тамани, Дейвид. Или поне трябва да опитам.

— Отиваш до вашата къща? И как ще стигнеш до там?

— С автобус. Трябва да има автобус, който се движи надолу по път 101 в неделя, как мислиш?

— Така ще стигнеш до Орик. А на какво разстояние от него е старата ви къща?

— Мога да взема колелото в багажника на автобуса. Къщата е на около километър-два от автобусната спирка. Ще стигна за по-малко от десет минути.

Дейвид въздъхна:

— Ех, щеше ми се вече да имам книжка.

Лоръл се засмя. Той често повтаряше това.

— След две седмици ще я вземеш.

— Не е там въпросът. Ще ми се да дойда с теб.

— Не можеш. Ако Тамани разбере, че и ти си с мен, може да не се появи. Не му хареса много, че съм ти казала за цветето.

— И това си му казала?

Лоръл уви телефонния кабел около китката си.

— Той ме попита дали съм казвала на някого и аз се изпуснах. Той е някак твърде различен — убедителен е. Сякаш не можеш да го излъжеш.

— Не ми харесва това, Лоръл. Може да е опасен.

— Самият ти цяла седмица повтаряш, че бил прав. Той каза, че е като мен. Ако за всичко останало казва истината, защо да лъже за това?

— Ами Барнс? Ако и той е там?

— Документите още не са подписани. Все още ние сме собственици.

— Сигурна ли си?

— Да. Мама вчера го спомена.

Дейвид само въздъхна и не каза нищо.

— Моля те! Трябва да отида. Трябва да разбера нещо повече.

— Добре, но при едно условие — когато се върнеш, ще ми кажеш какво е казал.

— Всичко, което мога.

— Това какво означава?

— Нямам представа какво ще ми каже. Ами ако съществува някаква тайна на елфите, която не трябва да казвам никому?

— Така да бъде. Всичко, освен за най-голямата тайна на света, ако има такава. Става ли?

— Дадено.

— Лоръл?

— Да?

— Пази се! Бъди предпазлива — много, много предпазлива!

 

 

Лоръл върза колелото за едно малко дърво и сложи раницата на гърба. Подмина празната къща. В края на алеята, където три пътечки криволичеха и се шмугваха като змии в гъстите храсти към гората, тя се поколеба коя да избере. Реши да поеме по пътечката, която води до мястото, където срещна Тамани предишния път. Макар на практика да беше все едно накъде ще тръгне.

Когато стигна голямата скала край рекичката, Лоръл се огледа наоколо. Това място и красивата река я караха да се чувства спокойна и щастлива. Помисли да остане тук за около час и след това да се прибере у дома без изобщо да говори с Тамани. Говоренето с него бе така изтощително.

Но си наложи да не се отказва, пое дълбоко дъх и извика:

— Тамани?

Вместо гласът и да отекне с ехо, сякаш потъна сред околните дървета и това я накара да се почувства много малка и беззащитна.

— Тамани? — извика отново, но по-тихо. — Тук ли си? Искам да поговорим. — Лоръл се завъртя и се огледа.

— Там…

— Хей! — гласът беше гостоприемен, но и колеблив по някакъв странен начин.

Лоръл се обърна и едва не се блъсна в Тамани. Сложи ръка на устата си, за да не извика. Без съмнение пред нея стоеше Тамани, но изглеждаше различно. Ръцете му бяха голи, а раменете и гърдите му бяха покрити с нещо, което приличаше на ризница, направена от кора на дърво и от листа. Над рамото му стърчеше дълго копие е каменно острие. Беше поразително красив, както и преди, но този път около него, сякаш като облак, витаеше нещо заплашително.

Тамани я гледа дълго, без да обели и дума. Лоръл стоеше като хипнотизирана и колкото и да се опитваше не можеше да отмести поглед. Най-накрая единият ъгъл на устата му се повдигна в лека усмивка. Той измъкна странната ризница през главата си и я захвърли на тревата. Заедно с нея изчезна и войнственият му вид.

— Извинявай за тази премяна — каза той. — Днес сме в повишена бойна готовност. — Усмихна се колебливо: — Радвам се, че се върна. Не бях сигурен, че ще го направиш.

Тамани отново бе облечен целия в тъмнозелено — от прилепналата по гърдите му блуза с три четвърти ръкави до широкия панталон.

— И си дошла сама — думите на Тамани не прозвучаха като въпрос.

— Откъде знаеш?

Тамани се засмя, а очите му заблестяха.

— Що за часови ще съм, ако не знам колко души влизат в територията ми?

— Часови?

— Точно така. — Тамани поведе Лоръл по пътеката към полянката, на която говореха предишния път.

— И какво пазиш? — попита тя.

Той се обърна към нея с усмивка и докосна върха на носа й.

— Нещо много, много специално.

Лоръл се опита да си поеме дъх и едва успя да го стори.

— Дойдох да… ъъъ… да се извиня — запелтечи тя.

— За какво? — попита Тамани, без да забавя крачка.

Сега дразни ли ме или просто наистина не му прави впечатление, зачуди се Лоръл.

— Попрекалих миналия път — каза тя. — Бях много изплашена от всичко, което се случи, а и нещата, които ти ми наговори, ми дойдоха малко повече. Въпреки това не биваше да избухвам и сега искам да ти се извиня.

Продължиха още няколко крачки. Тамани спря и се обърна към Лоръл.

— И…? — попита той.

— И какво? — стъписа се Лоръл, а някой сякаш стегна гърдите й, докато зелените му очи я гледаха внимателно.

— И всичко, което ти казах, се оказа истина, нали? А сега си тук, за да научиш повече неща. Затова си тук, нали? — Тамани се облегна на едно дърво и я погледна закачливо.

Лоръл кимна, неспособна да говори. Никога не се бе чувствала по-неудобно. Защо той й действаше така? Когато беше наоколо нито можеше да мисли, нито да говори. А той, точно обратното — чувстваше се съвсем спокоен.

Тамани грациозно се настани върху тревата и едва в този момент Лоръл осъзна, че са стигнали до полянката. Той й посочи място на няколко сантиметра от себе си.

— Заповядай, седни — усмихна се и погали тревата до себе си. — Разбира се, ако предпочиташ, можеш да седнеш и до мен.

Лоръл се прокашля притеснено и седна срещу него.

— Все още не заслужавам тази чест? — засмя се Тамани и сложи ръце зад главата си. — Има време и за това. И така, листенцата увехнаха и окапаха, нали?

Лоръл кимна:

— Снощи.

— Сега по-спокойна ли си?

— До известна степен.

— И си дошла тук, за да разбереш какво е да си елфа, прав ли съм?

Лоръл се почувства неудобно, че е така прозрачна за него, но той беше прав и не можеше да направи друго, освен да си признае.

— Не зная дали имам да ти казвам нещо чак толкова важно — започна Тамани, — оцеля цели дванадесет години самичка, нямаш нужда аз да ти казвам, че не бива да ядеш сол.

— Посъбрах малко информация… — започна Лоръл.

Тамани се разсмя:

— Това трябва да е чудесно.

— Кое?

— Работата е там, че хората никога не разбират правилно.

— Забелязах. — След известно колебание тя попита: — Нямаш скрити криле под блузата си, нали?

— Искаш ли да провериш? — ръката му посегна към ризата.

— Добре, добре — бързо каза Лоръл.

Тамани отново стана сериозен.

— Няма никакви криле Лоръл. Нито един елф няма криле. Някои цветя приличат на криле, така както някои цветя приличат на пеперуди. Твоето цвете всъщност доста напомняше на криле. Но това са просто цветя, както сама се убеди.

— Защо тогава хората разказват такива небивалици?

— Защото много ги бива да разбират погрешно това, което виждат.

— И никъде не прочетох, че всъщност елфите са растения. А повярвай ми, доста се порових.

— Хората обичат да разказват истории за други хора — с криле, с копита или с магически пръчици — но не и за растения. Не и за нещо, което те не са и никога не могат да бъдат. — Тамани повдигна рамене. — Пък и хората доста приличат на нас, затова вероятно са решили, че сме от един и същи вид.

— И все пак. Наистина историите за елфи са твърде далеч от истината. Аз нямам криле и определено не владея никаква магия.

— Не владееш ли? — попита Тамани с усмивка.

Очите на Лоръл се разшириха:

— А нима…

— Разбира се!

— Наистина ли?!

Тамани се разсмя при вида на нейното вълнение.

— Значи има магия? Истинска магия? Не всичко опира до науката, както казва Дейвид?

Тамани завъртя очи.

— Отново Дейвид!

Лоръл настръхна:

— Той ми е приятел. Най-добрият ми приятел!

— Не и любим?

— Не. Мисля… не.

Тамани я погледна право в очите.

— Значи мястото е свободно?

Лоръл на свой ред завъртя очи.

— Не съм тук, за да водим подобен разговор.

Тамани я погледна изпитателно, но тя отказа да срещне очите му. Той я гледаше с такава увереност, сякаш бе ясно, че тя е неговата любима и остава само тя да го разбере.

— Кажи ми за магията — издума Лоръл като се опита да смени темата. — Можеш ли да летиш?

— Не и като с криле, това са само измислици.

— А какво можеш да правиш?

— Не ти ли е по-любопитно ти какво можеш да правиш?

— Мога ли да правя магии?

— Абсолютно! Можеш да използваш много мощна магия — ти си есенна елфа.

— Какво означава това?

— Има четири вида елфи: пролетни, летни…

— Есенни и зимни?

— Да.

— Аз защо съм есенна елфа?

— Защото си родена през есента. Затова и цветето ти разцъфна през есента.

— Това не звучи много магично — каза Лоръл леко разочарована. — Звучи по-скоро научно.

— Не всичко в нашия живот е магично. Всъщност, елфите са доста нормални, през по-голямата част от времето.

— А какво става с магията?

— Ами, всеки от видовете елфи владее свой вид магия. — Върху лицето на Тамани се изписа благоговение. — Зимните елфи са най-мощни от всички, но те са и най-редки. За цяло едно поколение се произвеждат само две или три, често и по-малко. Нашите повелителки винаги са зимни елфи. Те имат власт над растенията, върху всички растения. Стара секвоя би се привела до земята, ако някоя зимна елфа поиска.

— Те могат да правят почти всичко, така ли?

— Понякога и на мен така ми се струва. Но зимните елфи пазят своите способности в тайна и ги предават от поколение на поколение. Някои твърдят, че най-голямата дарба на зимните елфи е тяхната способност да пазят тайни.

— А какво правят останалите елфи? — нетърпеливо попита Лоръл.

— Есенните елфи са следващи по могъщество след зимните и подобно на тях са много редки. Есенните елфи умеят да приготвят разни неща.

— Какви неща?

— Неща от други растения — еликсири, отвари, лековити лапи…

На Лоръл тази способност не й се стори близка до магията.

— Значи, аз съм един обикновен готвач и смесвам различни неща?

Тамани поклати глава.

— Не разбираш! Работата не е в това да се смесват различни неща — ако беше така всеки би могъл да го прави. Есенните елфи имат магичен усет за растенията и могат да ги използват за благото на царството. Дай ми една книга за тонизиращите напитки, в която всичко е описано подробно, и аз въпреки всичко няма да мога да направя смес, която да спре гниенето. Приготвянето й е въпрос на магия, въпреки че звучи разумно.

— Просто не звучи като нещо магично, това е.

— Само че е. Различните есенни елфи могат различни неща. Приготвят отвари и еликсири, за да направят мъгла и да объркат нашествениците или да приготвят отрова, за да ги приспят. Есенните елфи са от изключително значение за оцеляването на народа на елфите. Те са много, много важни.

— Звучи ми страхотно — но Лоръл не беше напълно убедена. Всичко това й приличаше на химия и биология в едно. Ако се съди по училищните й резултати, май нямаше много да я бива в тази работа.

— А какво правят летните елфи?

Тамани се усмихна.

— Летните елфи са ярки и притежават блясък, като летните цветя са. Те създават илюзии и правят най-невероятните фойерверки. Всъщност те умеят онзи тип неща, които хората най-често смятат за магия.

Лоръл сериозно се замисли, че да си лятна елфа е далеч по-забавно от това да си есенна.

— Ти летен елф ли си?

— Не — Тамани се поколеба, — едва пролетен.

— Защо „едва“?

Тамани сви рамене.

— Пролетните елфи притежават най-малка сила. Затова съм часови. Работя ръчен труд, за който не ми трябва много магия.

— Какво можеш да правиш?

Тамани извърна поглед.

— Но ми обещай да не се ядосаш.

— Защо трябва да се ядосвам?

— Защото миналия път, като беше тук, го направих върху теб.