Ейприлин Пайк
Криле (17)

Седемнадесет

В четвъртък след училище Лоръл грабна синята си престилка и се запъти към книжарницата „Лавицата на Марк“. Джен, Брент и Мади — персоналът на баща й — даваха допълнителни смени, за да го заместят, но ако продължаваха по този начин, и тримата щяха да надхвърлят четиридесетчасовата граница на работната седмица още в петък. Лоръл реши да отиде в книжарницата, за да могат Брент и Джен да си вземат почивен ден. Двете с Мади щяха да се справят. Мади беше единствената, останала от предишния персонал на книжарницата. Работеше в нея повече от десет години и за щастие, можеше и сама да се справи с целия магазин.

Не за книжарницата се притесняваше Лоръл, докато вървеше към главната улица. Когато влезе в стаята на баща си, за да получи от него последни напътствия, направо се потресе от вида му. Той винаги е бил слаб, но сега лицето му бе хлътнало и посивяло с плътни сенки под очите. Устните му бяха бледи, а тънък слой пот покриваше челото му. Майката на Лоръл бе опитала всичко — лапи от лавандула и розмарин върху гърдите, чай от копър за стомаха, много витамин C, за да засили имунната му система. Нищо не помагаше. Нощем му даваше бренди, за да му помогне да заспи и капваше ментово масло в овлажнителя за въздух. Въпреки всичките й усилия, не се забелязваше никакво подобрение. Накрая опита и с шепа традиционни лекарства — той пак не се почувства по-добре. Това, което всички се надяваха да е някакъв тежък грип, се превърна в нещо сериозно и то по-бързо, отколкото майка й можеше да предвиди.

Когато Лоръл каза, че иска да отиде в книжарницата този следобед, за да може майка й да остане вкъщи с баща й, тя я прегърна силно и й прошепна „благодаря!“. А баща й изобщо не приличаше на себе си — по-скоро на една болнава сянка на човека, който беше допреди няколко дни. Опита се да се усмихне и да се пошегува както обикновено правеше, но дори това не му се отдаде.

Щом Лоръл отвори вратата на книжарницата, се чу жизнерадостен звън. Мади вдигна очи и се засмя:

— Лоръл! Ставаш все по-красива!

После прегърна Лоръл и я задържа в ръцете си. От тази топлота и обич, Лоръл се почувства малко по-добре. Мади винаги миришеше на сладкиш и подправки и на още нещо, което Лоръл никога не би опитала.

— Как е татко ти? — попита Мади, а едната й ръка все още бе върху рамото на Лоръл.

Отговорът й за всеки друг беше прост: „Добре е“. Но когато въпросът бе зададен от Мади, не можеше да я лъже.

— Изглежда ужасно, Мади! Като отпусната върху скелет кожа. Мама не може да направи нищо, за да му помогне. Нищо не действа.

— Дори исопа с корени от женско биле?

Лоръл пусна една тъжна усмивка:

— И аз точно за това я питах.

— При мен тази комбинация подейства като вълшебство.

— Не и при татко. Не и този път…

— Всяка нощ паля свещица за него.

Това, което бе исопа с женско биле за майката на Лоръл, за Мади бяха свещите. Тя беше предана католичка и палеше свещи при всякакъв случай — както за някой от енорията, умиращ от рак, така и при изчезване на котката на съседа. Все пак Лоръл й бе благодарна.

— Татко изпрати графика на работните смени за следващата седмица.

Мади се засмя:

— Болен в леглото и още прави графици — явно не е близо до смъртта. — Мади протегна ръка. — Дай да видя — Мади разгледа графика. — По доста часове ни е сложил, гледам.

Лоръл кимна:

— Няма достатъчно назначени на редовен щат, за да се спазват редовните часове.

— Добре, но от месеци му казвам, че е глупаво да отваря в осем. Че кой ще си купи книга в осем сутринта? — Мади се приведе напред сякаш споделяше тайна. — Да си кажа правичката, дори не обичам да съм извън леглото в осем сутринта.

Работиха здравата през следващите няколко часа, но и двете избягваха да споменават баща й. Въпреки това мисълта за него не излизаше от ума на Лоръл.

Когато приключиха, тя остави Мади да оправи документацията за деня и сложи табела на вратата. На нея пишеше, че се извиняват заради необичайното затваряне на книжарницата през уикенда.

Лоръл тръгна бавно към къщи, а цялото й тяло я болеше от двата часа нареждане на кашони с книги. Когато зави зад ъгъла, видя огромна кола, паркирана в алеята пред дома й. Нужни й бяха няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Лоръл панически се втурна към къщата, щом разпозна белите и червени цветове на линейка. Влетя през входната врата точно когато екипът на „Бърза помощ“ сваляше по стълбите баща й на носилка, а майка й вървеше на една крачка зад тях.

— Какво му е? — попита Лоръл, а очите й бяха приковани в баща й.

По лицето на майка й се виждаха следи от сълзи.

— Започна да плюе кръв. Наложи се да извикам лекар, Лоръл!

Стълбите най-сетне се разчистиха и отвориха място на Лоръл да стигне до майка си. Тя уви ръце около кръста й.

— Добре си направила, мамо. Мисля, че татко ще ти е благодарен за това.

Майка й кимна, но Лоръл не беше сигурна дали изобщо я чу.

— Трябва да вървя с баща ти — каза тя. — Само на един човек е позволено да се качи в линейката. Мисля, че ще е най-добре да ти се обадя, щом го настаним.

— Да, мамо, върви. Мога да се грижа сама за себе си.

Лоръл успя в движение да подаде чантата на майка си, която почти не забелязваше присъствието й. Дори не погледна назад, когато вратите на линейката се затвориха.

Лоръл остана на верандата да гледа подир линейката. Стомахът й се сви и започна да й прилошава. Никой от родителите й не бе ходил в болница, освен когато трябваше да посетят някого. Лоръл си мислеше, че баща й е повален от остър вирус, който ще отмине от само себе си. Но явно грешеше.

Тя влезе в къщата и затвори с две ръце вратата. Звукът от щракването на езичето в ключалката изкънтя в целия коридор. Къщата изведнъж й се стори огромна и празна. Откакто се преместиха доста пъти бе оставала сама у дома, но тази вечер беше различно. Беше страшно! Ръцете й трепереха, когато превъртя ключа в ключалката. Плъзна се с гръб по вратата и дълго остана седнала на пода. Последните лъчи на залеза се стопиха и оставиха Лоръл в пълен мрак.

С падането на мрака дойдоха и мрачните мисли. Лоръл се изправи на крака и хукна към кухнята. Запали всички лампи, преди да седне на масата за хранене. Извади домашното си по английски и се опита да работи, но след като прочете първото изречение, буквите се размазаха пред очите й — превърнаха се в нищо незначещи безсмислици.

Лоръл отпусна глава върху учебника. Мислите й блуждаеха от книжарницата към Тамани, после към Дейвид, после прескочиха към родителите й в болницата и после отново и отново в същия кръг, докато очите й се затвориха бавно.

Силно иззвъняване я извади от обърканите безсмислени сънища. С усилие успя да натисне бутона за разговор на телефона и да изрече едно дрезгаво сънливо:

— Ало?

— Милинка, мама е.

В миг Лоръл се събуди напълно и примигна срещу смачкания учебник.

— Какво казаха лекарите?

— Баща ти ще остане в болницата през нощта, ще му дадат антибиотици. Трябва да почакаме и да видим какво ще кажат утре. — Гласът на майка й се поколеба: — Още не са го настанили в стая, а докато го настанят, ще стане късно… Можеш ли да останеш сама тази нощ и да дойдеш утре да го видиш?

Лоръл се подвоуми за няколко секунди. Имаше ирационалното чувство, че ако отиде в болницата, може да направи нещо. Но това беше глупаво, разбира се! Утрото щеше да настъпи след няколко часа. Лоръл се насили да отговори със спокоен глас:

— Не се тревожи за мен, мамо. Ще се оправя.

— Обичам те!

— И аз те обичам!

Лоръл отново остана сам-самичка в празната къща. Почти от само себе си пръстите й набраха номера на Дейвид. Той каза „ало“ преди тя още да осъзнае, че му се е обадила.

— Дейвид? — каза тя, премигвайки объркано.

— Здравей!

Тя погледна през кухненския прозорец. На мастиленото небе изгряваше луната. Нямаше никаква представа колко е часът.

— Можеш ли да дойдеш?

 

 

Лоръл изтича да отвори на Дейвид, когато звънецът на входната врата прокънтя в празната къща.

— Извинявай, че ти звъннах. Не знаех, че е станало толкова късно — каза тя.

— Няма проблем! — отвърна Дейвид и постави ръцете си на раменете й. — Едва десет е, а мама каза, че мога да се прибера по всяко време. Съществуват и непредвидени случаи. Какво мога да направя?

Лоръл сви рамене:

— Мама излезе, а не ми се ще да оставам сама.

Дейвид пристъпи към нея и я прегърна. Няколко минути и двамата не помръднаха. Лоръл се чувстваше толкова сигурна в ръцете му. Тя се притисна още по-силно в него. За един кратък миг имаше чувството, че всичко ще се оправи.

Най-сетне Лоръл намери сили да се отдели от него. Беше й неловко, че толкова дълго остана в прегръдките му. Дейвид обаче само се усмихна и се запъти към дивана в хола, като пътьом взе китарата й.

— Кой свири? — попита той и изтръгна случаен акорд от струните. — Баща ти?

— Не, ъъъ, всъщност аз. Но никога не съм вземала уроци. Понякога просто си измислям някакви мои неща.

— Защо аз не знам за това?

Лоръл поклати глава:

— Не съм добра, наистина.

— От колко време свириш?

— От около три години. — Тя взе китарата и я постави на коляното си. — Намерих я на тавана. Била е на мама. Показа ми основните позиции на пръстите и сега свиря по слух.

— Ще ми изсвириш ли нещо?

— О, не — отказа Лоръл и свали пръстите си от струните.

— Моля те! Обзалагам се, че това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Защо мислиш така?

Той повдигна рамене:

— Държиш китарата толкова естествено, сякаш наистина я обичаш.

Лоръл попипа притеснено косата си.

— Така е. Китарата е стара, а аз харесвам старите вещи. Те имат… история и крият истории.

— Посвири тогава.

Дейвид се отпусна на дивана с ръце зад тила.

Лоръл се поколеба, след това леко дръпна струните и завъртя ключовете, за да настрои китарата. Пръстите й бавно се плъзнаха по инструмента и изтръгнаха нежната мелодия на Джон Ленън от „Представи си“. След като изсвири интродукцията, Лоръл запя — бавно и меко. Тази песен беше много подходяща за вечерта. Когато пръстите й изсвириха последния акорд тя въздъхна.

— Еха! — каза Дейвид. — Наистина те бива!

Лоръл само вдигна рамене и сложи китара на мястото й.

— Нито пък си ми казвала, че пееш. — Дейвид замълча. — Никога преди не съм чувал подобно нещо. Не беше по маниера на поп звездите… беше просто красиво и успокояващо. — Той хвана ръката й. — Сега по-добре ли си?

Тя се усмихна:

— Определено! Благодаря ти!

Дейвид леко се прокашля, а тя измъкна ръката си от неговата.

— Сега какво?

Лоръл се огледа. Нямаше много неща за забавления.

— Искаш ли да гледаме филм?

Дейвид кимна:

— Става.

Лоръл избра един стар мюзикъл, в който никой не се разболява и никой не умира.

— „Аз пея под дъжда?“ — попита Дейвид като леко сбърчи нос.

Лоръл повдигна рамене:

— Забавен е.

— Ти избираш!

Бяха минали петнадесет минути от филма. Дейвид се смееше, а Лоръл само гледаше осветения му от екрана силует. Лицето му сякаш бе застинало в една постоянна усмивка и от време на време той отмяташе глава и се заливаше от смях. Когато беше с него, Лоръл забравяше всичко останало. Тя се примъкна по-близо до него. Почти инстинктивно, Дейвид вдигна ръка и я сложи върху рамото й. Лоръл се прилепи до топлото му тяло и сложи глава на гърдите му. Ръката му я притекли и той наклони глава така, че бузата му се допря до главата й.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна Лоръл и се усмихна.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — отвърна Дейвид, а устните му нежно докоснаха косата й.

 

 

Лоръл вдигна глава при иззвъняването на звънчето над входната врата на книжарницата. Не бе сигурна дали ще намери сили в себе си да се усмихне на поредния клиент. По лицето й се разля усмивка на облекчение, когато срещна очите на Дейвид.

— Здравей — каза тя и остави купчината книги, които нареждаше на масата до лавицата.

— Привет — каза тихо Дейвид. — Как я караш?

Лоръл се насили да се усмихне:

— Жива съм!

— Почти… — Той се поколеба. — Как е баща ти?

Лоръл се обърна към лавицата и се опита да прогони с мигане сълзите си. Правеше го поне за петдесети път този ден. Почувства как ръцете на Дейвид разтриват нежно раменете й, не се възпротиви и се остави на отпускащото чувство, което я накара да се почувства по-добре и по-сигурна.

— Ще го прехвърлят в Медицинския център на Брукингс — прошепна тя след няколко минути.

— По-зле ли е?

— Трудно е да се каже.

Дейвид допря бузата си до главата й.

Звънчето над входната врата отново се обади и въпреки че Джен се упъти към клиента, Лоръл отстъпи назад.

— Трябва да подредя тези книги — каза тя и взе купчина книги от масата. — Затваряме след час, а трябва да разпределя още четири кашона.

— Нека ти помогна — предложи Дейвид. — Само ми кажи къде да ги слагам. — Той се усмихна широко. — Сега ще ми бъдеш началник. — Той пое от нея купа книги и погали лъскавата корица на най-горната книга. — Може ли утре отново да дойда да ти помогна?

— Ти имаш твоята работа. Каза, че трябва да плащаш застраховката за колата, нали?

— Не ми пука за тъпата застраховка, Лоръл! — гласът му бе някак остър. Той спря за миг преди да продължи с по-мек и спокоен тон. — За пръв път през седмицата те виждам за по-дълго време от обедната почивка. Липсващ ми! — каза той.

Лоръл се поколеба.

— Моля те! — настоя Дейвид.

— Добре, но само докато татко се оправи — отстъпи тя.

— Ще е скоро, Лоръл. В Брукингс има добри специалисти, ще разберат какво му има. — Той се усмихна широко. — Ще си истинска късметлийка, ако успееш да измъкнеш цяла работна седмица от мен.