Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криле (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Ейприлин Пайк

Заглавие: Криле

Преводач: Савена Златкиче

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: PRO BOOK

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Раленкова

Художник: Михаела Найденова

Коректор: Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-07-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5099

История

  1. — Добавяне

Единадесет

Цялото тяло на Лоръл се тресеше. Усещаше топлите и сигурни ръце на Дейвид около себе си, но в този момент сякаш всичко останало бе престанало да съществува. Той беше единствената й връзка с живота. Ако в този миг той се отдръпне, тя нямаше да оцелее и секунда.

— Какво да правя сега, Дейвид?

— Нищо няма да правиш.

— Може би си прав — каза тя с унил глас. — Просто трябва да изчакам останалата част от тялото ми да разбере, че е мъртво.

Дейвид я притегли още по-близо до себе си и я погали по косата. Лоръл се вкопчи в него, в очите й напираха сълзи и тя направи огромно усилие, за да ги спре.

— Не — прошепна Дейвид почти в ухото й, — няма да умреш!

Бузата му, позагрубяла от наболата брада, се допря до нейната. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че Лоръл усещаше топлия му дъх. Устните му преминаха нежно по челото й, заедно с тях лекичка тръпка запълзя по гърба й. Главите им се допряха и като по даден знак и двамата едновременно отвориха очи. Лоръл се загуби в синия океан на очите му. Той целуна нежно устните й и една топла вълна, която не приличаше на нищо, което Лоръл бе изпитвала досега, се разля от устните по цялото й тяло.

Лоръл не помръдна. Дейвид я целуна отново — този път малко по-уверено. За миг той стана част от бурята, която бушуваше в нея. Ръцете и се увиха около врата му, тя се притисна плътно в него, сякаш искаше да се сгрее на невероятната топлина на тялото му. Всичко трая може би минута, секунда или часове — времето не беше от значение, докато топлото му тяло се притиска в нейното и топлината му бавно я обгръща.

Когато Дейвид се отдръпна почти насила и пое дълбоко дъх, реалността се стовари върху Лоръл. Какво направих, ужаси се тя от себе си.

— Толкова съжалявам — прошепна Дейвид. — Нямах намерение да…

— Шшт! — Лоръл сложи пръст на устните му. — Всичко е наред!

Дейвид колебливо понечи да я прегърне отново. Но Лоръл го спря с длан на гърдите му и поклати глава. Пое дълбоко дъх и каза:

— Аз… не знам дали това, което изпитвам в момента, е истинско или просто се паникьосвам, или… Не мога да го направя, Дейвид. Не и при всичко, което се случва в момента.

Той се отдръпна и мълча дълго време.

— Тогава ще почакам — каза той едва чуто.

Лоръл взе раницата си.

— Трябва да вървя — изрече тя, колкото, за да каже нещо.

Дейвид я проследи с очи до вратата на стаята. Преди да излезе Лоръл се спря, хвърли още веднъж поглед назад, после дръпна вратата зад гърба си.

В часа по биология Лоръл зае обичайното си място, но не извади учебниците си. Седеше с изправен гръб и с наострени уши, за да чуе познатия звук от стъпките на Дейвид. Но вместо това отново остана изненадана, когато той пусна раницата си на масата до нея. Насили се да погледне към него, но вместо напрегнато лице, пълно с опасения, тя срещна широката му усмивка. Бузите й поруменяха от вълнение.

— Снощи четох туй-онуй — каза й той, без да поздрави — и имам няколко теории.

Теории? Не беше сигурна дали иска да ги чуе. Всъщност нещо в израза на лицето му я накара да бъде почти сигурна, че не иска да ги чуе.

Той хвърли на чина една книга и я бутна към нея.

— Венерина мухоловка!? — възкликна Лоръл. — Наистина, бива си те да омайваш момичета! — тя се опита да бутне обратно книгата към него, но той я затисна с двете си ръце и я задържа на мястото й.

— Чуй ме, моля те! Не казвам, че ти си венерина мухоловка, но прочети малко за хранителните й навици.

— Дейвид, това е месоядно растение!

— Технически да, но прочети защо е така. — Пръстите му пробягаха по редовете, които бе подчертал със светлозелен маркер. — Венерината мухоловка расте най-добре върху бедна почва — почва с много малко азот. Яде мухи, защото телата на мухите съдържат много азот, но нямат мазнини и холестерол. Хранят се с насекоми, не заради месото, а заради хранителните вещества, които се съдържат в тях. — Дейвид прелисти на следващата страница. — Виж тук, става дума за това с какво да се храни венерината мухоловка, отглеждана в домашни условия. Дават пример как много хора я хранят с късове хамбургер или пържола, защото мислят, както ти казваш, че тя е месоядно растение. Но ако храниш растението с хамбургер, можеш да го убиеш, защото хамбургерът съдържа много мазнини и холестерол, а растението не може да ги обработи.

Лоръл се взря с ужас в картинката на чудовищното растение и се зачуди как по дяволите Дейвид може да си помисли, че тя има нещо общо с това.

— Нещо не мога да схвана — каза тя сухо.

— Хранителните вещества, Лоръл. Ти не пиеш мляко, нали?

— Не.

— И защо не?

— Не ми понася.

— Обзалагам се, че не ти понася, защото съдържа мазнини и холестерол. А какво пиеш?

— Вода, газирана вода… — спря се и се замисли — и сиропа от компота от праскови, който прави мама. Това май е всичко.

— Вода и захар. Някога слагала ли си захар във ваза с цветя, за да удължиш живота им? Цветята я обожават, веднага я изсмукват цялата.

В обясненията на Дейвид имаше повече информация, отколкото Лоръл можеше да поеме. Усети как започва да я боли главата.

— И тогава защо аз не ям мухи? — попита саркастично Лоръл докато разтриваше слепоочията си.

— Предполагам, защото са твърде малки, за да са ти от полза. Но помисли за нещата, които ядеш — сурови плодове и зеленчуци — растения, които са израсли от земята, и са изсмукали оттам всички хранителни вещества с корените си. Ти ги изяждаш и получаваш същите хранителни вещества, сякаш самата ти имаш корени.

Лоръл замълча за миг, а през това време господин Джеймс започна да проверява присъстващите.

— Значи все още смяташ, че съм растение? — попита шепнешком Лоръл.

— Невероятно еволюирало, високоразвито растение — отговори Дейвид. — Но да, все пак растение.

— Гадно!

— Не съм сигурен — усмихна се Дейвид. — На мен ми се струва доста готино.

— Нормално — нали си запален по науката. А аз съм момичето, което иска само да може да изкара часа по физическо, без да го зяпат всички.

— Значи тази ситуация е страхотна и за двама ни.

Лоръл се засмя и с това привлече вниманието на господин Джеймс.

— Лоръл, Дейвид? Ще бъдете ли така любезни да споделите шегата с останалата част от класа? — запита той и сложи ръце на кръста си.

— Не, сър — отвърна Дейвид. — Но благодаря все пак, че ни попитахте.

Стоящите наоколо се изсмяха, но господин Джеймс изобщо не остана поласкан.

Лоръл се облегна назад и се усмихна: Дейвид — една точка. Учител, на когото му се ще да е находчив като Дейвид? — Нула точки!

В събота Лоръл отиде при Дейвид, за да „учат“. Той й показа една статия, която бе намерил в интернет за това как растенията поглъщат въглеродния диоксид.

— А ти? — попита той.

Тя седеше на леглото му, а листенцата на цветето бяха отвързани и обърнати към западния прозорец, за да се радват на лъчите на следобедното слънце. Едно от многото предимства на „ученето“ в къщата на Дейвид беше, че обикновено у тях няма никой и затова Лоръл не се притесняваше, че майка му може да види цветето й. Дейвид също полагаше доблестни усилия да не зяпа непрекъснато към него, въпреки че Лоръл не беше сигурна към какво точно са насочени скритите му погледи — към листенцата или към разголения й корем. Но и в двата случая това не й пречеше.

— Е да, но аз нямам зелени листа, с изключение на няколко миниатюрни листчета под цветните листенца. Все още нямам — додаде тя загадъчно.

— Технически погледнато — нямаш, но мисля, че кожата ти също влиза в сметката.

— Защо? Напоследък да не изглежда зеленикава? — попита тя, след това замълча.

Мисълта, че би могла да позеленее я накара да си спомни Тамани и неговата зелена коса. Не искаше да мисли за него. Беше твърде объркващо. А и не е честно да мисли за него, докато е с Дейвид. Лоръл пазеше мислите за Тамани за през нощта, за онзи момент, преди да заспи.

— Не всички листа на растения са зелени — продължи да говори Дейвид, без да забележи нищо. — При повечето растения листата са най-обширната външна повърхност, а при теб това е кожата. Най-вероятно ти поглъщаш въглеродния диоксид чрез кожата си. — Той се изчерви. — Обичаш да носиш блузки с открити деколтета дори когато е студено.

Лоръл разбърка спрайта си със сламка.

— Тогава защо дишам? Знаеш, че дишам — каза тя натъртено.

— Но дали ти е необходимо?

— Какво имаш предвид с това „необходимо ли ти е“? Разбира се, че ми е необходимо.

— Не съм сигурен. Не и по начина, по който това е необходимо на мен. Колко дълго можеш да изкараш, без да дишаш?

Тя сви рамене.

— Ами, достатъчно дълго.

— Стига де, плувала си, трябва да имаш някаква груба представа. Горе-долу — настоя Дейвид.

— Просто изплувам, когато престана да стоя под водата. А не стоя дълго под водата. Просто колкото да си намокря косата, така че не знам.

Дейвид се усмихна и посочи часовника си.

— Искаш ли да проверим?

Лоръл го изгледа, после бутна настрана кутийката със спрайт, наведе се към Дейвид и го мушна в ребрата.

— Омръзна ми все върху мен да се правят опити — засмя се тя. — Нека да видим колко дълго ти можеш да изкараш, без да дишаш.

— Честно? Но след това си ти!

— Дадено!

Дейвид пое няколко пъти дълбоко въздух и, когато Лоръл каза „давай“, вдиша с пълни гърди и се отпусна назад в стола. Издържа петдесет и две секунди. Лицето му стана червено и той изпусна шумно дъх. Беше ред на Лоръл.

— Без разсмиване — предупреди тя. — Сигурно ще се опиташ да ме разсмееш, за да ме победиш.

Лоръл пое дълбоко въздух и се излегна върху леглото на Дейвид. Той пусна секундомера на часовника си.

Лоръл леко се разстрои при вида на самодоволната му усмивка, докато секундите изтичаха и затова се обърна към прозореца. Загледа се в полета на една птица в бледосиньото небе. Птицата се отдалечи и се загуби от поглед й някъде зад хълма.

И понеже вече нямаше нищо интересно за гледане, Лоръл съсредоточи внимание върху гърдите си. Започваше да чувства дискомфорт. Почака да мине още малко време, реши, че усещането не й харесва и изпусна въздуха.

— И така, каква е присъдата?

Дейвид погледна часовника си.

— Това ли е най-дългото време, което можеш да изкараш, без да дишаш?

— Толкова дълго, колкото пожелах.

— Не е същото. А по-дълго можеш ли да изкараш?

— Може би, но започна да ми става гадно.

— Още колко дълго би могла?

— Не зная — каза тя вече малко изнервено. — Колко дълго издържах?

— Три минути и двадесет и осем секунди.

Трябваше й време, за да проумее цифрите. Лоръл се надигна от леглото.

— Е, какво, остави ме да спечеля ли?

— Не, ти просто доказа теорията ми.

Лоръл погледна към ръката си:

— Листо, казваш. Наистина ли?

Дейвид взе ръката й и постави своята до нея.

— Виж сама. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че ръцете ни не са съвсем еднакви. Виждаш ли? — посочи той към кръвоносните съдове, които се синееха като паяжина под кожата му. — Вярно е, че вените обикновено са по-изскочили при момчетата, но при твоята бледа кожа, трябваше поне да се виждат бледосини линии, а ти нямаш никакви.

Лоръл поразгледа ръката си и попита:

— Кога го забеляза?

Той виновно сви рамене.

— Когато проверявах пулса ти. Но ти беше така изплашена, че реших да поотложа малко новината. А и преди това исках да направя някои проучвания.

— Благодаря… — Лоръл дълго време мълча, докато мислите й бясно препускаха из главата, но в крайна сметка винаги стигаше до едно и също заключение.

— Наистина съм растение, нали?

Дейвид я погледна, след това тъжно кимна.

— Мисля, че да…

Лоръл не знаеше защо се разплака. И преди се съмняваше, че е по-различна от останалите, а след срещата с Тамани, вече подозираше, че може би е растение. Но изглежда не можеше да приеме тази мисъл напълно. Сега, след като всичко беше абсолютно ясно, в сърцето й забушуваха противоречиви емоции — комбинация от страх, облекчение, изумление и тъга.

Дейвид се настани на леглото до нея. Без да каже и дума, той опря гръб в рамката на леглото и придърпа Лоръл върху гърдите си. Тя с облекчение се сгуши в него, обгърната като в пашкул от сигурността на ръцете му. Дейвид я галеше успокояващо, като внимателно отбягваше листенцата й. Лоръл чуваше правилния ритъм на сърцето му и това за нея означаваше, че някои неща все още са нормални. Този звук беше нещо сигурно, нещо, на което може да се разчита.

Топлината от тялото на Дейвид се разпростря по нейното и я стопли така, както я топлеха слънчевите лъчи. Тя се усмихна и се сгуши по-близо.

— Какво ще правиш следващата събота? — попита Дейвид.

— Не зная. Ти какво ще правиш?

— Зависи от теб. Мислех за онова, което ти е казал Тамани.

Тя повдигна глава от гърдите му:

— Не искам да говоря за това.

— Защо не? Оказа се прав за това, че си растение. Може би е прав и за… за това, че си елфа.

— Как можеш изобщо да кажеш такова нещо, когато микроскопът ти те слуша, Дейвид? — попита Лоръл през смях, опитвайки се да избяга от въпроса му и да не усложнява нещата. — Може да престане да работи, като разбере колко антинаучен е собственикът му.

— Твърде антинаучно е да имаш приятелка, която всъщност е растение — отвърна Дейвид като отказа да влезе в нейния тон.

Лоръл въздъхна и отново отпусна глава върху гърдите му.

— Всяко момиченце мечтае да е принцеса или фея, или русалка, или нещо подобно. Особено тези, които не знаят със сигурност коя е майка им. Но се разделяш с тази мечта, когато си на около шест. А на петнадесет вече никой не си мисли за подобни неща. — Лоръл сви скептично устни. — Но всъщност елфите не съществуват.

— Може би си права, но не е задължително да бъдеш истинска елфа.

— Какво имаш предвид?

Дейвид гледаше листенцата й.

— Следващата събота в училище ще има танци с костюми. Мислех си, че би могла да отидеш като елфа и да пробваш ролята. Разбираш ли какво имам предвид — да свикнеш с идеята първо с костюм, преди да се опиташ да я приемеш за истина. Това ще ти помогне да започнеш да свикваш с нея.

— Какво? Да си прикрепя криле и да си сложа някаква смешна рокля?

— Мисля, че криле вече си имаш каза Дейвид е напълно сериозен тон.

Лоръл бавно проумя идеята му и се вгледа невярващо в него.

— Искаш да отида така? С цветето!? И всички да го видят? Ти си луд! Не!

— Само ме чуй — Дейвид се изправи и седна. — Мислих за това. Нали знаеш онези гирлянди? Ще увием една гирлянда в основата на цветето и след това ще прехвърлим другият й край през рамото ти. Никой няма да заподозре, че цветето не е фалшиво. Ще си мислят, че си облякла някакъв невероятен костюм.

— Не мога да пробутам цветето за костюм, Дейвид. Прекалено красиво е. Всички ще разберат, че е истинско.

Дейвид сви рамене.

— Хората обикновено вярват на това, което им кажеш. Нали не мислиш, че някой ще се вгледа в теб и ще каже: „Хм, мисля, че това момиче е растение?“.

Наистина звучеше абсурдно. Лоръл си спомни за ефирната небесносиня официална рокля, която носеше на сватбата на братовчедката на майка си миналото лято.

— Ще обмисля идеята — обеща тя.

 

 

В сряда след училище Дейвид беше на работа и затова Лоръл реши да се отбие в градската библиотека. Пристъпи към информацията, но библиотекарката беше заета. Опитваше се да обясни десетичната класификация на Дюи на някакво хлапе, което изглежда нито разбираше, нито пък искаше да разбере. След няколко минути Лоръл сви рамене и се обърна да си върви. С отчаяна въздишка библиотекарката извика след нея: Кажете?

— Мога ли да използвам интернет тук? — попита Лоръл.

Библиотекарката се усмихна, сякаш благодарна за един толкова рационален въпрос.

— Онзи компютър там — каза тя и посочи някъде встрани. — Влизате с номера на читателската си карта и имате един час.

— Само един?

Библиотекарката съучастнически се приведе напред:

— Въведохме това правило преди няколко месеца. Имахме една пенсионирана дама, която по цял ден прекарваше в редене на пасианси. — Жената присви рамене и се изправи. — Знаете как е, заради няколко откачалки страдаме всички. Но скоростта на интернета е много висока, така че ще успеете да си свършите работата — допълни тя, като се обърна към купчината книги, които се бе заела да сканира.

Лоръл се запъти към заграждението, където се намираше единственият компютър с интернет. За разлика от обширната библиотека, която Лоръл и баща й често посещаваха в Юрека, тази тук едва надхвърляше размера на обикновена къща. Имаше един рафт с албуми, един рафт с романи за възрастни и всичко останало бяха справочници. Но дори и те не бяха много.

Лоръл седна на компютъра и влезе в интернет. Четиридесет и пет минути по-късно бе открила доста снимки на елфи, които живееха по цветята, носеха дрехи, направени от цветя или пък пийваха чай от миниатюрни чашки, направени от цветчета. Но никъде не се споменаваше, дали елфите са цветя или растения, или каквото и да са там всъщност. Невежество!, помисли тя с раздразнение.

Започна да чете дългата статия на Уикипедия, но на всеки две или три изречения имаше някакви препратки, които не успяваше да разбере. Справи се едва с няколко абзаца от статията. Пое дълбоко въздух и започна да чете отначало.

— Обичам елфи!

Лоръл за малко да падне от стола, когато чу гласа на Челси. Челси се настани на стола до нея.

— Аз минах през тази фаза преди около година. Тогава всичко, което правех, имаше нещо общо е елфите. Имам около десетина книги за елфи и картинки по целия ми таван. Дори изнамерих брошура от някакъв тип за конспирационна теория, според която цяла Ирландия се управлява от Сили корт[1]. И въпреки че идеите му са малко попресилени, на места има доста ценни неща.

Лоръл затвори колкото можа по-бързо браузъра си, но на ум веднага си каза: „Късно, твърде късно“.

— В Средните векове хората мислели, че всичко лошо, което им се случва, е причинено от елфите — продължи Челси сякаш изобщо не забеляза, че Лоръл не обелва и дума. — Разбира се и всичко хубаво приписвали на елфите, така че струва ми се нещата се уравновесяват — усмихна се тя. — А ти защо разглеждаш елфи?

Устата на Лоръл пресъхна. Опита се да намери някакво обяснение, но след като умът й се оплете в десетина версии, тя продължаваше да не знае какво да каже.

— Ъ-ъ, просто исках да открия нещо за…

Добре, че си спомни, че с Челси бяха в един клас по английски, и спасителната мисъл да каже, че търси материали за този час, явно не беше подходяща. Но в този момент си спомни за предложението на Дейвид.

— Ще бъда елфа на танците в събота — изтърси тя. — Мислех да понауча малко за тях преди това.

Лицето на Челси блесна.

— Супер! Аз също искам да съм елфа. Трябва да си направим еднакви костюми.

О, ужас, помисли Лоръл, но на глас каза:

— Всъщност Дейвид ми приготвя някакви криле, но каза, че това е изненада.

— О! — Челси се поколеба за секунда. — Чудесно! Всъщност ние ще се приготвяме заедно с Райън. — Бузите й леко се изчервиха. — Помоли ме в петък.

— Много хубаво.

— Да, той е симпатичен, нали?

— Така е.

— Добре… — Челси сякаш се загуби в мислите си за момент. — Значи, ще дойдеш с Дейвид?

Лоръл кимна.

Челси се усмихна, макар усмивката й да бе доста крива.

— Е, ще бъдеш страхотна елфа. Всъщност ти приличаш на елфа, така че изборът ти на костюм е много точен.

— Наистина ли приличам?

Челси сви рамене.

— Така поне ми се струва. Особено с твоите коса и кожа — толкова са светли. Навремето хората вярвали, че ангелите са елфи, така че и елфите би трябвало да са светли, ефирни и крехки.

Крехки? Лоръл се замисли, смаяна от това, което чу.

— Ще бъдеш прекрасна — каза Челси. — Ще те чакам на танците. Най-вече искам да видя костюма ти.

— Добре — рече Лоръл с насилена усмивка. Не й харесваше, че изведнъж се оказа оплетена в идеята на Дейвид. Но определено беше по-добре така, отколкото да каже на Челси истината.

— А защо сърфираш оттук? — попита Челси. — Нямате ли интернет у дома?

— Достъпът ни до интернет е през телефона — каза Лоръл като извъртя очи.

— Наистина ли? Че съществува ли още такова нещо? Баща ми е компютърен специалист и сам инсталира безжична мрежа вкъщи. Имаме високоскоростен интернет на шест компютъра. Той просто ще припадне, ако му кажа, че още ползвате връзка през телефона. Следващия път ела у дома. Има неограничен достъп, а и ще ти дам някои книги, искаш ли?

Лоръл каза „да“, но знаеше, че няма начин да иде в дома на Челси. Тя е твърде умна, ще събере две и две и ще разбере цялата истина. Ако изобщо има нещо за разбиране. Досега Лоръл не бе открила нито един източник, който да казва, че елфите са това, което е тя. Най-сходното нещо, което откри, бяха дриадите — дървесните духове, но те бяха само духове на дървета. А тя беше сигурна, че не е дух.

— Е, аз ще вървя — каза Челси. — Трябва да правя истинско проучване. — Показа учебника си по история. — Трябва да открия поне три източника, но такива, които не са от интернет. Господи, госпожа Мичъл е толкова изостанала! Но както и да е, до утре, може би?

— Да — каза Лоръл като й махна, — до утре!

Обърна се отново към компютъра, за да продължи търсенето. Но когато отвори браузъра, видя, че времето й е изтекло. Лоръл въздъхна и събра разпилените си бележки. Ако иска да търси още, трябва да дойде някой друг ден. Погледна към рафтовете с книги, където се мяркаха подскачащите къдрици на Челси. Е, да, у Челси щеше да й е далеч по-удобно. Само че за съжаление, удобството не беше нещо, с което можеше да се похвали напоследък.

Бележки

[1] Seelie Cort — в шотландския фолклор — група феи или елфи, свързали с лятото и светлината, за разлика от Unseelie Cort, който обединява феи или елфи, свързани с тъмното и зимата. Seelie от староанглийски означава „свят, свещен“. Сили корт са доброжелателни към хората и винаги им помагат. — Б.пр.