Ейприлин Пайк
Криле (3)

Три

Следващите няколко седмици в училище се изтърколиха по-бързо отколкото Лоръл би могла да си представи след онези няколко първи мъчителни дни. Чувстваше се късметлийка, че е срещнала Дейвид — често бяха заедно в училище, падаха се заедно и с Челси в един час. Никога не обядваше сама и смяташе, че са стигнали до онзи момент, в който можеше да нарече Челси и Дейвид приятели. Часовете също минаваха добре. Никой не очакваше от нея да учи със същата скорост, като останалите, но Лоръл свикваше и с това.

Свикваше и с Кресънт сити. Разбира се, това бе по-голям град от Орик, но все пак в него имаше достатъчно отворено пространство и никоя сграда не надвишаваше два етажа. Високи ели и широколистни дървета растяха навсякъде, дори и пред бакалията. Тревата в лехите бе плътна и зелена, а почти по всички стени на сградите имаше дървени скари, по които пълзяха цветя.

В един септемврийски петък, когато излизаше от последния час за деня, Лоръл налетя на Дейвид. Така се блъсна в него, че за малко да падне.

— Извинявай — Дейвид я задържа с ръка за рамото.

— Няма нищо. Аз не внимавах.

Лоръл срещна погледа на Дейвид. Тя се усмихна срамежливо, след като осъзна, че всъщност му стои на пътя.

— О, извинявай — каза тя и се отмести от вратата.

— Ами всъщност… всъщност бях тръгнал да те търся.

Изглеждаше нервен.

— Добре. Само трябва да… — тя протегна ръка с учебник в нея. — Трябва да оставя това в шкафчето си.

Отидоха до шкафчето й, тя прибра учебника си и погледна Дейвид с очакване.

— Чудех се дали би искала да прекараме този следобед заедно?

Усмивката се задържа върху лицето й, но почувства, че в стомаха й пролазват тръпки. До този момент приятелството им се ограничаваше изключително и само в училище. Лоръл изведнъж проумя, че не знае какво обича да прави Дейвид, когато не обядват заедно или пък не преписва някои от нейните бележки. Но възможността да разбере, изведнъж й се стори привлекателна.

— Какво правиш обикновено?

— Зад къщата ни има гора. И понеже обичаш да си навън, реших, че можем да се поразходим. Там има едно страхотно дърво и мислех, че ще искаш да го видиш. Те всъщност са две дървета, но ще разбереш, когато ги видиш. Ако искаш, разбира се…

— Добре.

— Наистина ли?

Лоръл се усмихна:

— Разбира се.

— Супер! — Той погледна надолу по коридора към задните врати. — Ще е по-лесно, ако излезем от задния вход.

Лоръл последва Дейвид през препълнения коридор навън на режещия септемврийски въздух. Слънцето се опитваше да пробие през мъглата, въздухът бе хладен и тежък от влагата. Вятърът духаше от запад и носеше със себе си соления привкус на океана, а Лоръл дишаше дълбоко и се радваше на есенния въздух. Навлязоха в тих квартал на около километър южно от дома на Лоръл.

— Живееш с майка си, така ли? — попита тя.

— Да. Татко ни напусна, когато бях на девет. Мама завърши следването си и дойдохме тук.

— Тя какво работи?

— Аптекарка е. В центъра, в медицинския магазин.

— О — засмя се Лоръл, — това е иронично.

— Защо?

— Майка ми е магистър натуропат.

— Това какво е?

— Това е човек, който прави лекарства от билки. Тя дори си сади някои от тях. Аз самата никога не съм пила лекарства, дори тиленол^[1].

Дейвид я зяпна.

— Будалкаш ме!

— Съвсем не! Мама приготвя отвара, която ползваме вместо лекарствата.

— Майка ми би се ужасила. Тя смята, че за всяко нещо има хапче.

— Моята майка смята, че докторите са на постовете си, за да ни убиват.

— Мисля, че и двете майки има какво да научат една от друга.

Лоръл се усмихна:

— Може би.

— Значи майка ти никога не ходи на лекар, така ли?

— Никога.

— Е тогава ти… вкъщи ли си родена?

— Аз съм осиновена.

— Наистина ли? — Той замълча за няколко секунди. — А знаеш ли кои са истинските ти родители?

Лоръл изсумтя сякаш през смях:

— Не.

— И защо това е смешно?

Лоръл прехапа устна.

— Обещаваш ли да не се смееш?

Дейвид вдигна ръка и зае преднамерено сериозна поза:

— Кълна се!

— Някой ме оставил в кошница на стъпалата пред дома на родителите ми.

— Как ли пък не! Напълно ме занасяш!

Лоръл повдигна вежди, а Дейвид я погледна изумено:

— Честно?

Лоръл кимна.

— Аз съм подхвърлено дете. И все пак не съм била съвсем бебе. Била съм на около три години, мама казва, че съм ритала и съм се опитвала да изляза от там, където съм била, когато отворили вратата на позвъняването.

— Значи, била си малко дете? Можела ли си да говориш?

— Да, мама казва, че съм приказвала разни неща със смешен акцент, който се запазил за около година.

— Хм, знаеш ли откъде си дошла?

— Мама казва, че съм знаела името си и нищо повече. Не съм знаела нито откъде съм, нито какво се е случило, нито нищо.

— Това е най-странното нещо, което съм чувал.

— От всичко това се получило огромна бъркотия с властите. След като родителите ми решили, че искат да ме осиновят, наели частен детектив да открие родната ми майка и всички неща около временното попечителство и другите там работи. Били необходими повече от две години, преди всичко да се уреди.

— Взели ли са те в сиропиталище или нещо подобно?

— Не. Съдията, който гледал случая, бил разбран и ме оставил да живея при родителите ми докато траела процедурата. У дома обаче всяка седмица идвал социален работник, а на родителите ми не било позволено да ме извеждат извън границите на щата докато не навърша седем.

— Странно. Някога питала ли си се откъде идваш?

— Преди — да, но като не намираш отговор след време започваш да се отчайваш.

— Ако можеше да откриеш коя е истинската ти майка, би ли искала да знаеш?

— Не знам — каза тя и пъхна ръце в джобовете си. — Навярно да, но аз харесвам живота си. Изобщо не съжалявам, че съм попаднала на мама и татко.

— Супер! — Дейвид посочи към алеята. — От тук. — Той погледна към небето. — Изглежда скоро ще завали. Нека да оставим чантите си и се надявам да успеем да видим дърветата.

— Това ли е твоята къща. Хубава е.

Минаваха край малка бяла къща с яркочервена врата. Множество цветни цинии оформяха дълга леха по цялото продължение на фасадата.

— Така трябва — каза Дейвид като се обърна заднешком по централната алея. — Това лято цели две седмици я боядисвах.

Свалиха раниците си до входната врата и влязоха в чиста и семпло обзаведена кухня.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита Дейвид и тръгна към хладилника. Извади безалкохолно и взе кутия Туинкис от шкафа. Лоръл се насили да не сбърчи нос при вида на сладките и вместо това се огледа из кухнята. Очите й попаднаха на купа с плодове.

— Мога ли да си взема? — тя посочи към една сочна зелена круша.

— Да, вземи за навън. — Държеше в ръка бутилка вода. — Вода?

Тя се усмихна:

— Разбира се.

Прибраха закуските по джобовете си и Дейвид посочи към задната врата:

— Насам.

Отправиха се към задната част на кухнята и той отвори плъзгащата се врата. Лоръл се озова в добре поддържан ограден заден двор.

— Тук изглежда няма изход.

Дейвид се засмя:

— За нетренираното око може и да е така.

Приближи се до каменната ограда, с пъргав подскок се изтегли отгоре й и седна там.

— Хайде — каза той и протегна ръка, — ще ти помогна.

Лоръл невярващо погледна към него, но все пак подаде ръка. Изненадващо лесно успяха да прескочат оградата. Клонът на дървото опираше съвсем до оградата, така че с един малък скок те вече се намираха в гора с влажна опадала шума, която образуваше дебел килим под краката им. Гъстата растителност заглушаваше шума на колите в далечината и Лоръл одобрително се огледа наоколо.

— Хубаво е!

Дейвид също се огледа с ръце на хълбоците.

— Никога не съм бил истински фен на заниманията сред природата, но тук откривам много и най-различни растения, които мога да разглеждам под микроскопа си.

Лоръл му хвърли бърз кос поглед.

— Имаш микроскоп? — И продължи подсмихвайки се: — Ти май наистина си запален по науката!

Дейвид се засмя:

— Е да, всички са смятали Кларк Кент за учен особняк, но виж как се обърнаха нещата.

— Да не искаш да ми кажеш, че си Супермен? — попита Лоръл.

— Никога не се знае — пошегува се Дейвид.

Лоръл се засмя и засрамена сведе поглед към земята. Когато вдигна очи видя, че Дейвид се е втренчил в нея. Щом очите им се срещнаха, тя сякаш стана още по-тиха. Харесваше й начинът, по който я гледа, погледът му бе изпитателен, но мек и деликатен. Сякаш можеше да научи много неща за нея само като разглежда лицето й.

След един дълъг миг Дейвид се усмихна леко смутено и посочи с глава към една почти незабележима пътечка.

— Дървото е натам.

Поведе я по пътека, която криволичеше ту в едната, ту в другата посока и сякаш не водеше никъде. Но след няколко минути Дейвид посочи едно огромно дърво току до пътечката.

— Еха! — възкликна Лоръл. — Това е страхотно!

Всъщност бяха две дървета — бор и елша, израсли близо едно до друго. Стъблата им се бяха слели и увили и в крайна сметка приличаха на дърво с борови иглички от едната страна и широки светлозелени листа от другата.

— Открих го, когато се пренесохме тук.

— Ами… къде е баща ти? — попита Лоръл като плъзна гръб по дънера на дървото и се настани върху мека купчина листа. Извади крушата от джоба си. Дейвид глухо се прокашля.

— В Сан Франциско. Той е адвокат и има голяма фирма.

— Виждаш ли го често?

Дейвид седна до нея на земята, а коляното му леко се отпусна до бедрото й. Тя не се отдръпна.

— Всеки два месеца. Има си самолет, лети до Макнамара фийлд и на връщане ме взема със себе си за уикенда.

— Това е страхотно!

— Да, може би.

— Не го ли харесваш?

Дейвид сви рамене.

— Харесвам го. Но той е този, който ни изостави и никога не се опитва да бъде повече време с мен или каквото и да е, така че просто не мисля, че съм нещо важно за него, разбираш ли?

Лоръл кимна.

— Съжалявам!

— Няма нищо. Но винаги се забавляваме. Понякога е твърде странно.

За няколко минути потънаха в тишина. Притихналата гора сякаш ги унасяше в някакво спокойно и сънно състояние. Но внезапно една гръмотевица избоботи по небето и двамата погледнаха нагоре.

— По-добре да те връщам обратно. Скоро ще завали като из ведро.

Лоръл стана и се изтупа.

— Благодаря, че ме доведе тук — каза тя и посочи дървото. — Това е нещо наистина страхотно!

— Радвам се, че ти хареса — отвърна Дейвид, като избягваше погледа й. — Но… това не беше истинската причина.

— О! — Лоръл се почувства поласкана и смутена едновременно.

— От тук — каза Дейвид, а лицето му леко се изчерви. Той се извърна настрани, за да прикрие издаващата го червенина.

Двамата прескочиха оградата точно когато първите капки дъжд започнаха да падат.

— Искаш ли да се обадиш на майка си да дойде да те прибере? — попита Дейвид, щом влязоха в кухнята.

— Не, ще се оправя.

— Но навън вали! Нека поне да те изпратя.

— Не, всичко е наред. Наистина! Обичам да вървя под дъжда.

Дейвид се спря за секунда, след това рече:

— Може ли да ти се обадя? Да речем, утре?

Лоръл се усмихна.

— Разбира се.

— Добре — отвърна той, но не се отмести от кухненската врата.

— Вратата е натам, нали? — попита Лоръл възможно най-любезно.

— Да. Само че… не мога да ти се обадя, без да имам номера ти.

— О, съжалявам! — Лоръл извади химикалка и записа номера си в едно тефтерче до телефона.

— А аз да ти оставя ли моя?

— Разбира се.

Лоръл понечи да отвори чантата си, но Дейвид я спря.

— Остави, ето тук — той хвана ръката й и написа номера върху дланта й. — Така няма да го загубиш — каза той леко смутен.

— Супер! Ще се чуем по-късно — отвърна тя и се усмихна топло, преди да излезе навън в дъжда.

Щом се озова в края на улицата, достатъчно далече, за да загуби къщата от поглед, Лоръл бутна назад качулката на якето си и обърна лице към небето. Пое дълбоко въздух, докато дъждът валеше върху бузите й, а тънките струйки се стичаха по врата й. Тя протегна ръце встрани, но се сети за телефонния номер върху дланта си и пъхна ръцете в джобовете си, стегна крачка и продължи усмихната към къщи, докато дъждът продължаваше да пада леко върху главата й.

Когато Лоръл влезе у дома, телефонът звънеше. Майка й изглежда я нямаше, така че Лоръл изтича до телефона, за да вдигне, преди да се включи телефонният секретар.

— Ало? — произнесе задъхано тя.

— О, привет, вече си вкъщи! Тъкмо се канех да оставя съобщение.

— Дейвид?

— Да, здравей! Извинявай, че се обаждам така скоро — отвърна той, — но се сетих, че следващата седмица имаме тест по биология и си помислих, че може би ще ти е приятно да дойдеш утре у дома да учим заедно.

— Сериозно? — попита Лоръл. — Това ще е страхотно! Така се притеснявам за този тест. Имам чувството, че знам само половината от материала.

— Супер! — той се спря. — Е, не е супер това, че се притесняваш за теста, но е супер, че… както и да е…

Лоръл се засмя на объркването му.

— По кое време?

— Когато решиш. Утре няма да правя нищо специално — само ще помогна на майка в домакинската работа.

— Добре, ще ти се обадя.

— Супер! До утре тогава.

Лоръл каза довиждане и затвори. Заизкачва се към стаята си, като вземаше по две стъпала наведнъж, а усмивката не слизаше от лицето й.