Ейприлин Пайк
Криле (25)

Двадесет и пет

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита майката на Лоръл, когато отби по дългия неравен страничен път.

— Могат и да не излязат, ако дойдеш — каза Лоръл. — Тук съм в безопасност, мамо! — Усмихна се към гъстите дървета. — Не мисля, че има друго място на земята, където съм в по-голяма безопасност.

Последните три дни Лоръл прекара в това да убеждава родителите си, че наистина е елфа, а по-голямата част от сутринта — да им обяснява, че е в техен интерес да приемат предложението на елфите. И въпреки че родителите й продължаваха да са скептични, възраженията им срещу спогодбата изглеждаха несериозни в сравнение с факта, че елфите спасиха живота на баща й. Към това се прибави и първоначалната оценка на нешлифования диамант — почти осемстотин хиляди долара.

Лоръл се наведе и прегърна майка си.

— Ще се върнеш, нали? — попита майка й.

Спомни си как Дейвид й зададе същия въпрос и се усмихна:

— Да, мамо, ще се върна!

Лоръл излезе от колата. Лъхна я свеж студен въздух. Небето беше мрачно, покрито с плътни сиви облаци, които носеха дъжд, но Лоръл не искаше да вижда в това мрачна поличба. „Просто зимата идва“ — измърмори под носа си тя. Потупа с ръка чантичката, в която носеше меките мокасини, сякаш те можеха да я защитят от някакви лоши новини, които я очакваха в гората.

Няма начин новините да са лоши. Няма начин! Тя навлезе в сенките на гората и тръгна по пътечката към реката. Знаеше, че би трябвало да е заобиколена от елфи часови, но не смееше да извика, а и не беше сигурна, че има сили да извика, на глас, дори да събере цялата си воля.

Когато стигна до ромолящото поточе, тя сложи торбата върху скалата, на която седеше първия път, когато срещна Тамани. Седна на същото място и зачака. Просто чакаше.

— Здравей, Лоръл!

Познаваше този глас, постоянно го чуваше в сънищата си през последните четири дни. Не, това не е вярно! Чуваше го през последните два месеца. Лоръл се обърна и се хвърли в прегръдките на Тамани. През тялото й мина вълна на облекчение и сълзи намокриха страните й.

— Трябва по-често да ме прострелват — каза той докато я прегръщаше.

— Да не си посмял! — каза Лоръл и бузата й се залепи на гърдите му. Ризите му винаги бяха толкова меки. Точно сега изобщо не й се искаше да отмести лице от мекия плат. Ръцете му бяха в косата й, галеха рамото й, бършеха сълзите й — бяха навсякъде едновременно. През цялото време от устата му се лееше нежен поток от прошепнати думи, които тя не разбираше, но които й действаха успокояващо като заклинание. Не я интересуваше, че Тамани не притежава силна магия — самият той бе магия.

Когато най-сетне го пусна, тя се засмя и избърса сълзите си.

— Щастлива съм, че те виждам, наистина съм щастлива! Добре ли си? Минаха едва четири дни.

Тамани повдигна рамене:

— Все още не съм съвсем здрав. Всъщност тук съм на възстановяване, не по служба. Но знаех, че ще дойдеш и исках да съм тук. — Той се наведе към нея и отметна кичур коса зад ухото й.

— Аз… аз донесох ти това — заекна Лоръл, като вдигна чантичката с мокасините. Близостта му винаги я объркваше.

Тамани поклати глава:

— Правил съм ги за теб.

— Още нещо, за да си мисля за теб? — попита Лоръл и докосна малкото пръстенче около врата си.

— Никога не можеш да имаш чак толкова много — очите на Тамани се озърнаха и обиколиха малката полянка. Той се прокашля и рече:

— Но първо най-важното. Възложиха ми да те попитам дали предложението ни е прието.

— При това доста добре — отговори Лоръл със същия официален тон. — Документите ще бъдат подписани възможно най-скоро.

Тя повдигна очи:

— Май смятат да го направят като коледен подарък за мен.

Тамани се изсмя, след това я придърпа малко по-близо.

— Да се махнем от тук — каза той. — Тук и дърветата имат очи.

— Не мисля, че са дърветата — отбеляза Лоръл през смях.

Тамани се подсмихна.

— Може би не са. Насам!

Той я хвана за ръка и я поведе по пътечка, която се виеше като змия напред и назад без видимо да води нанякъде.

— Баща ти добре ли е? — Тамани стисна ръката й.

Лоръл се усмихна:

— Изписват го този следобед. Утре рано сутринта отново трябва да е на работа. Затова съм тук — върна си тя сериозния тон. — Всички заминаваме за Кресънт сити след няколко часа. И не знам — сведе глава надолу, — не знам кога пак ще се върна тук.

Тамани се обърна и я погледна, а очите му бяха като дълбоки кладенци, пълни с нещо, което тя не можеше точно да определи.

— Да не би да си дошла, за да си вземеш сбогом?

От устата му това прозвуча доста рязко.

Тя кимна:

— Засега.

Тамани взе да рови из шумата с бос крак.

— Какво означава това? Избираш Дейвид вместо мен ли?

Тя не бе дошла тук, за да говори за Дейвид.

— Бих искала нещата да стоят по друг начин, Тамани. Но точно сега не мога да живея в твоя свят. Трябва да живея в моя. Какво ми остава да направя — да моля мама или Дейвид да ме карат тук от време на време, за да виждам гаджето си?

Тамани се обърна и направи няколко крачки, но Лоръл го последва.

— Да ти пиша писма? Или да ти се обаждам по телефона? Виж за това последното дори нямам избор.

— Можеш да останеш — каза той толкова тихо, че тя едва го чу.

— Да остана?

— Можеш да живееш тук… с мен. — Той продължи преди тя да е могла да изрече нещо. — Съвсем скоро ще станеш собственичка на земята… има и къща. Можеш да останеш!

В главата й запрепускаха представи за прекрасен живот с Тамани, но тя си наложи да ги отблъсне.

— Не, Там! Не мога!

— Преди живееше тук. И ти беше добре.

— Добре? И как така бях добре? Бях под постоянно наблюдение, а вие момчета давахте на родителите ми еликсири на паметта, сякаш са вода.

Тамани се загледа в земята:

— Това ти ли го измисли?

— Това е единственото логично обяснение.

— И на мен не ми харесваше, ако това има някакво значение.

Тя пое дълбоко въздух.

— А те дали… някога въобще карали ли са ме нещо да забравям — откакто съм тук, имам предвид.

Тамани избягваше очите й.

— Понякога.

— Ти самият някога правил ли си го? — попита тя.

Той я погледна с широко отворени очи и поклати глава:

— Не можех. — Доближи се до нея и сниши глас, така че тя едва го чу. — Веднъж трябваше да го направя, но не успях.

— Какво се случи?

Той се почеса по врата.

— За мен е ужасно, че не си спомняш.

— Съжалявам!

Той повдигна рамене:

— Ти бе още млада, а аз бях нов часови — бях тук може би от седмица, проявих небрежност и се оставих да ми видиш.

— Видях ли те?

— Да, беше на около десет години по човешката възраст. Аз сложих пръст върху устните си, за да те накарам да мълчиш и се промъкнах обратно зад дървото. Ти се оглеждаше за мен в продължение на една-две минути, но в рамките на час явно си забравила за случката.

Лоръл замря на мястото си и стоя така дълго време.

— Аз… спомням си това, макар и бегло. Ти ли си бил?

В очите на Тамани грейна радост:

— Спомняш си?

Лоръл отмести поглед:

— Малко — каза тихо тя. Прокашля се притеснено и попита. — А родителите ми? Упоявал ли си ги?

Тамани въздъхна:

— Няколко пъти. Налагаше се — добави той преди Лоръл да успее да каже нещо. — Това ми е работата. Но само два или три пъти. Когато аз дойдох тук, ти вече бе по-внимателна. Не ни се налагаше да те превързваме всяка седмица. А когато родителите ти бяха наблизо, аз все се опитвах да пратя някой друг. — Той повдигна рамене. — Винаги съм смятал това за глупава идея.

Лоръл замълча за миг.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря.

— Не се ядосвай. Ако сега останеш, няма да е същото. Ти вече знаеш всичко. Дори родителите ти знаят. Няма да ни се налага да го правим отново.

Тя поклати глава:

— Трябва да остана с родителите си. Те са в по-голяма опасност от всеки друг път. Възложена ми бе отговорността да ги пазя. Те са хора и може би в твоите очи са по-нисши, но аз ги обичам и не мога да позволя да бъдат заклани от първия трол, който надуши мириса им. Не мога!

— Тогава защо си тук? — попита той с горчивина.

Тя спря за няколко секунди докато се опитваше да овладее чувствата си.

— Нима не знаеш колко много ми се иска да остана? Обичам тази гора. Обичам… — тя се поколеба — обичам да бъда с теб, да слушам за Авалон, да усещам магията му в дърветата. Всеки път, когато си тръгвам си задавам въпроса защо го правя.

— Тогава защо си тръгваш? — гласът му бе по-висок и в него се долавяха нотки на молба. — Остани! — каза той и взе ръцете й. — Остани с мен! Ще те заведа в Авалон. Авалон, Лоръл! Можеш да отидеш там! Можем да отидем заедно!

— Спри! Тамани, не мога! Просто не мога да съм част от твоя свят точно сега.

— Той е и твой свят.

Лоръл кимна бавно:

— Моят свят — съгласи се тя. — Семейството ми разчита на мен за много неща. Трябва да живея човешкия си живот.

— С Дейвид — рече с горчивина Тамани.

Лоръл отчаяно поклати глава.

— Да, ако държиш да знаеш. Дейвид е много важен за мен. Но вече ти казах, решението ми няма нищо общо с теб и Дейвид. Не се опитвам да реша кой е истинската ми любов. Просто не е това!

— Може би не и за теб.

Гласът му отново стана тих — едва доловим, но силата на изреченото я зашемети като плесница.

— Какво е нужно, Лоръл? Направих всичко, за каквото мога да се сетя. Простреляха ме, когато те защитавах. Кажи ми какво друго да направя и ще го направя. Каквото и да ми струва това, само остани.

Тя с мъка го погледна в очите — дълбоки океани от чувства, които тя никога нямаше да разбере. Устата й пресъхна, когато изрече въпроса си на пресекулки:

— Защо ме обичаш толкова много, Тамани? — И това бе въпрос, който тя копнееше да му зададе от седмици. — Та ти едва ме познаваш!

Тътен се разнесе в небето над главите им.

— Ами ако… ако това не е истина?

Намираха се сякаш на ръба на пропаст. Лоръл го усещаше много ясно и не беше сигурна дали има силата да скочи.

— Как да не е истина? — прошепна тя.

Огнените му очи все още прогаряха нейните.

— Какво би станало, ако ти кажа, че нашите два живота са преплетени много отдавна? — той промуши пръсти в нейните и хвана свитите й юмруци.

Лоръл се вгледа в ръцете му:

— Не разбирам!

— Казах ти, че беше на седем, когато дойде да живееш с хората. Но в света на елфите съзнанието ти е далеч по-зряло, спомняш ли си това? Ти имаше твой живот, Лоръл. Имаше приятели. — Той спря и тя забеляза, как той се опитва да овладее емоциите си. — Ти имаше мен… — Гласът на Тамани едва надвишаваше силата на шепот. — Познавам те, Лоръл, и ти ме познаваш. Бяхме просто приятели, но бяхме много добри приятели. Аз… аз те помолих да не отиваш, но ти ми каза, че е твой дълг да го направиш. От теб научих какво е дълг и отговорност. — Погледна надолу и вдигна ръцете й до гърдите си. — Ти каза, че ще се опиташ да не ме забравяш, но те са направили така, че да забравиш. Първия път, когато не ме позна, помислих, че ще умра.

Очите на Лоръл се напълниха със сълзи.

— Излъгах те за пръстена — каза Тамани, а гласът му сега бе нежен и сериозен едновременно. — Не ти дадох случаен пръстен. Той беше твой. Ти ми го даде да го пазя докато дойде време да ти го върна обратно. Тогава си мислеше, а и се надяваше, че той може да ти помогне да си спомниш живота си, преди да дойдеш тук. — Тамани сви рамене. — Май не си е изпълнил предназначението, но аз ти обещах, че ще опитам.

Лоръл усети как по ръката й се застилаха студени дъждовни капки, но не помръдна, не продума.

— Никога не се отказах от теб, Лоръл! Заклех се да намеря отново път към живота ти. Станах часови на възможно най-ранна възраст и се отзовавах на всяка задача, само и само да ме пратят да охранявам тази порта. Джеймисън ми помогна. Дължа му страшно много. Едва ли някога ще мога да му се отплатя. — Вдигна ръцете й до лицето си и положи нежна целувка върху кокалчетата на пръстите й. — Наблюдавах те в течение на години. Наблюдавах как израсна от малко момиченце в голяма елфа. Ние бяхме най-добрите приятели, когато бяхме малки, бях с теб почти всеки ден през последните пет години. Нима е ненормално, че се влюбих в теб?

Той тихичко се засмя:

— Ти идваше тук, сядаше край потока, свиреше на китарата си и пееше. Аз сядах зад някое дърво и просто те слушах. Обичах тези моменти. Пееш толкова красиво.

Бретонът му падаше на влажни къдрици, спускащи се като пружинки на челото. Лоръл остави погледа си да пропътува по цялата му височина: панталоните му от мек черен плат завързани над колената, тясната зелена риза, нежно обгръщаща гърдите му и това симетрично лице, толкова перфектно, за каквото никое човешко момче не можеше и да мечтае.

— Чакал си ме толкова дълго? — попита шепнешком тя.

Тамани кимна.

— И ще чакам още! Един ден ти ще дойдеш в Авалон и когато това време дойде, ще ти покажа какво мога да ти предложа в моя свят, в нашия свят. Ти ще избереш мен. Ще си дойдеш у дома с мен! — Той хвана лицето й в ръцете си.

Сълзи потекоха от очите на Лоръл.

— Тамани, ти не можеш да си сигурен в това!

Той нервно прехапа устни само миг преди усмивка да грейне на лицето му:

— Не — каза той с дрезгав глас, — не съм сигурен. — Ръцете му продължаваха да държат лицето й, леденостудени преди миг, те изглежда взеха от топлината в очите му и тя ги усети като нежна милувка по бузите си. — Но трябва да вярвам, трябва да се надявам!

На Лоръл й се щеше да му каже, че трябва да е реалист — да не се надява на нещо, което може и никога да не се случи. Но не можеше насила да извади думите от устата си. Дори за нея те звучаха фалшиво.

— Ще те чакам, Лоръл! Ще чакам толкова, колкото е нужно. Никога не съм се отказвал от теб. — Той притисна устни до челото й. — И никога няма да се откажа!

Придърпа я към себе си и я прегърна. И двамата мълчаха. За един миг в света не съществуваше никой друг, освен тях двамата.

— Хайде — каза Тамани и я притисна още веднъж, — майка ти ще се притесни.

Вървяха ръка за ръка надолу по виещата се пътека, докато Лоръл започна да разпознава гората.

— Ще те оставя тук — рече той, когато стигнаха на около тридесетина метра от алеята с дърветата.

Лоръл кимна:

— Няма да е завинаги — обеща тя.

— Знам…

Тя вдигна тънката сребърна верижка, на която беше окачено пръстенчето и го заразглежда — сега то значеше много повече.

— Ще си мисля за теб, както ти обещах.

— И аз ще си мисля за теб, както правя всеки ден — каза Тамани. — Довиждане, Лоръл!

Той се обърна и тръгна обратно по криволичещата пътека, а Лоръл го проследи с поглед. С всяка своя стъпка той сякаш отнасяше част от сърцето й. Зелената му риза вече едва се виждаше между дърветата и Лоръл стисна клепачи. Когато отново отвори очи, той си бе отишъл.

Заедно с него изчезна и магията на гората — животът, който усещаше около себе си, и магията, която идваше от портата. Дърветата наоколо сякаш станаха безжизнени и празни.

— Почакай — прошепна Лоръл. Тя направи крачка в посоката, в която бе изчезнал Тамани и краката й сами затичаха. — Не! — викът се изтръгна от гърдите й против волята й и тя продължи да тича. — Тамани, чакай! — Заобиколи няколко дървета и го затърси с очи. — Тамани, моля те! — Краката й усилиха своя бяг в отчаяно желание да зърне някъде зелената риза.

Ето го, полуизвърнат към нея, с предпазливо изражение на лицето. Тя не спря, дори не забави своя бяг. Когато стигна до него, сграбчи ризата му с две ръце, притегни го към себе си и притисна устни в неговите. Топлина се разля по тялото й и телата им се сляха в едно. В момента изобщо не я интересуваше дали постъпва правилно. Устните й усетиха сладостта на Тамани. Той я притисна към себе си, сякаш искаше да я притегли вътре в себе си, да я направи част от себе си.

За един миг Лоръл наистина имаше усещането, че са едно цяло. Сякаш целувката му прехвърли мост между два свята. Една въздишка, която носеше цялата тежест на дългите години раздяла, се откъсна от Тамани, когато устните им се разделиха.

— Благодаря ти! — прошепна той едва чуто.

— Аз… — Лоръл си помисли за Дейвид, който чакаше завръщането й у дома. Защо, когато беше с единия мислеше за другия? Не беше честно да е така разкъсана между тях. Не беше честно нито за нея, нито за Дейвид, нито за Тамани. Тя вдигна очи и се опита да надзърне в неговите:

— Не зная какво ще се случи оттук нататък. Но родителите ми са в опасност. Те имат нужда от мен, Там! — Лоръл усети една сълза да се стича по бузата й. — Трябва да ги защитя!

— Знам.

— Ако не беше заради тях, то аз…

„Аз какво?“, запита сама себе си Лоръл.

Не знаеше отговора.

— Не си спомням малката елфа, която ти е дала пръстена си, Там. Не помня и теб. Но нещо… част от мен те помни. Нещо дълбоко в мен те обича още оттогава. — Тя наведе глава. — И сега те обичам!

Тамани се усмихна със странна меланхолична усмивка.

— Благодаря ти за това зрънце надежда, колкото и малко да е то.

— Винаги има надежда, Тамани.

— Сега имам и аз.

Тя кимна, насили се да пусне ризата на Тамани, обърна се и тръгна по пътя, по който бе дошла.