Ейприлин Пайк
Криле (16)

Шестнадесет

— Точно навреме — каза майка й, когато Лоръл се прибра от училище на следващия ден. — Търсят те по телефона.

Лоръл взе слушалката. Току-що се бе разделила с Дейвид на ъгъла. Защо ще й звъни толкова скоро?

— Ало? — изрече тя с недоумение.

— Привет, Лоръл. Челси е.

— Здравей — отговори Лоръл.

— Заета ли си? Такъв хубав слънчев ден е и си помислих, че може да отидем да видим фара на Батъри пойнт.

Лоръл знаеше, че фарът е историческа забележителност, но не беше ходила там.

— Добре — съгласи се тя, — с удоволствие.

— Да те взема ли в пет?

— Супер!

— Ще ходите някъде с Дейвид? — попита майка й, след като Лоръл затвори телефона.

— Беше Челси. Иска да отидем до фара, може ли?

— Разбира се, това е чудесно! Хубаво е, че имаш приятели. Знаеш, че много харесвам Дейвид, но е добре да имаш повече приятели, по-здравословно е.

Лоръл отиде до хладилника и си отвори безалкохолно.

— Днес по мейла получих оценките ти за средата на срока — каза майка й.

Содата сякаш заседна в гърлото на Лоръл. До момента, в който цветето й цъфна, тя се справяше доста добре в училище. Но откакто животът й се превърна в истинско торнадо, училището определено беше отишло на заден план.

— Имаш четири шестици и две петици. Много съм доволна! — каза майка й с усмивка и добави: — Честно да ти кажа, аз също се гордея със себе си. След като се представяш толкова добре, значи и аз съм свършила добра работа, докато те подготвях у дома.

Лоръл взе разпечатката с оценките, която майка й подаде. Не беше изненадана от петицата по биология, нито пък се учуди на шестицата по английски. Добре, сега оставаше само да избута срока до края. Няма да е толкова трудно — най-страшното определено беше зад гърба й.

— Защо колата на татко е тук? — попита Лоръл.

Майка й въздъхна:

— Болен е. Лежи целия ден, дори не отиде на работа.

— Олеле! — изплаши се Лоръл. — Та той никога не е оставал вкъщи заради болест.

— Така е. Аз го накарах го да остане в леглото. Утре ще е по-добре.

Откъм алеята се чу автомобилен клаксон.

— Челси е — каза Лоръл и грабна якето си.

— Приятно прекарване — каза майка й с усмивка.

Лоръл седна на задната седалка в колата на майката на Челси. Челси се обърна и я погледна с усмивката си.

— Привет! Фарът е невероятен — абсолютна класика! Ще ти хареса.

Майката на Челси ги остави на паркинга.

— Ще бъда тук след два часа — каза им тя.

— Чао! — викна й Челси и й махна с ръка.

— Сега накъде? — попита Лоръл с поглед, отправен към океана.

— Ще вървим — Челси посочи към един остров на около сто и петдесет метра от брега.

— Ще вървим до острова!?

— По време на отлив се появява провлак — обясни Челси.

Засенчила с ръка очите си от слънцето, Лоръл се вгледа в острова:

— Не виждам фар…

— Не е фар, какъвто си виждала по рисунките. Това е просто една къща с голяма лампа на покрива.

Челси поведе Лоръл по тънката ивица пясък, която съединяваше малкото островче със сушата. Беше много вълнуващо океанът да ги обгражда от двете страни, да са в него и едновременно не съвсем. Лоръл харесваше мириса на солената вода и свежия бриз, който галеше лицето й и полюшваше къдравата коса на Челси. Имаше странна ирония в това да харесва мириса на океана, но да не понася солената вода.

Когато стигнаха до острова, тръгнаха по чакълест път, който водеше към върха. След няколко минути стигнаха един завой, зад който зърнаха фара.

— Та това наистина си е една обикновена къща — рече Лоръл с изненада.

— С изключение на лампата — посочи Челси.

Челси влезе в ролята на гид и под зоркото око на пазача разведе Лоръл из малката къща и й разказа историята на фара. Не пропусна да спомене и каква роля играе той при появата на цунами. Всеки няколко години Кресънт бе застиган от цунами.

— Вълните цунами са страхотни! — каза Челси. — Е, разбира се, когато не стават огромни.

Лоръл не беше сигурна дали споделя нейния ентусиазъм. Челси я заведе в малък двор и й показа лилавите цветчета, които растяха по скалите на малкото островче.

— Наистина са красиви — каза Лоръл и се наведе да докосне малка туфичка, покрита с фини цветчета.

Челси извади одеяло от чантата си и го постла върху меката трева. Седнаха една до друга и мълчаливи се загледаха в океана. Лоръл се изпълни със спокойствието на това сурово, но красиво място. Челси отново бръкна в чантата си и извади един „Сникърс“ за себе си и малка пластмасова кутийка.

— Какво е това? — попита Лоръл.

— Ягоди. Органични^[1] са, ако това има значение за теб — добави Челси.

Лоръл се усмихна и повдигна капака.

— Благодаря! Изглеждат страхотно!

Милион пъти по-добре отколкото десерта, който Челси бе взела за себе си, помисли ли си Лоръл.

— Е, какво става с теб и Дейвид?

Лоръл се задави с ягодата, която току-що лапна.

— Какво имаш предвид?

— Просто се чудех дали вече сте двойка.

— Е, да си дойдем на думата — промърмори Лоръл, повече на ягодите, отколкото на Челси.

— Той наистина те харесва, Лоръл! — въздъхна Челси. — Щеше ми се да харесваше мен поне наполовина колкото теб.

Лоръл заровичка в ягодите с виличката.

— Мисля, че го харесвам още от деня, в който той се премести тук. Бяхме заедно във футболния отбор — добави Челси с усмивка.

Лоръл си представи десетгодишната Челси — своенравна и бъбрива точно каквато е и сега, но не можеше да си представи как за първи път се срещат с Дейвид. Не е чудно, че го е харесала. Но все пак…

— Челси, не се обиждай, но защо ми разказваш всичко това?

— Не знам… — Челси замълча за миг. — Не се опитвам да те накарам да ти е гадно или нещо такова — продължи тя. — Дейвид не ме харесва по начина, по който харесва теб. Знам го много добре. Честно казано, ако той ще си има гадже, предпочитам да е някоя като теб, с която сме приятелки.

— Това е добре, струва ми се изрече Лоръл.

— Ами… сега гадже ли си му? — настоя Челси.

— Не зная. Може би…

— Това въпрос ли е? — попита Челси с усмивка.

— Не знам — Лоръл замълча и изгледа косо Челси. — Ти наистина ли нямаш нищо против да говоря за това?

— Съвсем не! То е като да живееш вместо другия.

— Понякога говориш странни неща — печално продума Лоръл.

— Да, и Дейвид мисли така. Лично аз смятам, че малко хора казват онова, което наистина мислят.

— Определено си права.

— И така, гадже ли си му или не? — попита отново Челси. Тя не приемаше някой от нейните въпроси да остане без отговор.

Лоръл вдигна рамене.

— Наистина не знам. Понякога си мисля, че именно това искам, но пък никога преди не съм имала гадже и не съм сигурна… Дори никога не съм имала момче за близък приятел. Много ми харесва да сме приятели с Дейвид… Не искам да пропусна този момент.

— Може би няма.

— Може би… Просто не съм сигурна.

— Цялата тази ситуация може да ти донесе допълнителни облаги?

— Какви например?

— Ами например, ако отношенията ви са толкова близки, че се целувате, той може да ти пише домашните по биология.

— Изкушаващо! — засмя се Лоръл. — Не ме бива по биология.

Челси също се засмя:

— Да, и той така казва.

Очите на Лоръл се разшириха:

— Не е вярно! Наистина ли?

— Е, това не е тайна — оплакваш се почти всеки ден на обяд. Мисля, че Дейвид ще ти бъде страхотно гадже — добави Челси.

— Защо ни поощряваш? Повечето хора в твоето положение биха се опитвали да ни разделят.

— Аз не съм повечето хора — отвърна остро Челси. — И освен това — продължи тя с по-мек тон, — това ще го направи истински щастлив. Обичам Дейвид и искам той да е щастлив.

 

 

— Прибрах се — извика Лоръл щом отвори входната врата. Хвърли раницата си на земята и тръгна право към килера да вземе буркан с компот от круши. Майка й се появи след няколко минути, когато Лоръл вече ядеше една сочна круша направо от буркана. Но вместо дежурното „Мама гледа!“, което Лоръл чуваше, когато не използва купа, майка й само тежко въздъхна и се усмихна мрачно.

— Ще се справиш ли сама с вечерята си тази вечер?

— Разбира се. Какво има?

— Баща ти стана по-зле. Коремът му е подут, боли го и има температура. Не е много висока — около трийсет и осем, но не мога да я сваля. Нито със студени компреси, нито с хладка баня, нито с моите капсули от исопа и корен на женско биле.

— Наистина ли? — попита Лоръл. Майка й имаше билки за всяко нещо и те наистина вършеха чудеса. Приятелите й често й се обаждаха, когато вече положението не се търпеше, а обикновените лекарства не вършеха работа. — Опита ли с чай от ехинацея? — предложи тя, понеже майка й често го даваше и на нея.

— Направила съм му цяла кана с лед. Но той трудно преглъща в момента, така че не знам дали ще помогне много.

— Най-вероятно е от нещо, което е ял — предположи Лоръл.

— Може би — каза разсеяно майка й, но изглежда не обърна много внимание на думите на Лоръл. — Положението му се влоши сериозно, след като ти излезе. Ще остана при него цялата нощ, за да му помогна с каквото мога.

— Не се тревожи, мамо, имам компот от круши и купчина домашни.

— Изобщо, предстои една вълнуваща вечер и за двете ни.

— Аха! — каза Лоръл с въздишка и хвърли поглед към купчината учебници, които я чакаха на масата.