Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криле (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Ейприлин Пайк

Заглавие: Криле

Преводач: Савена Златкиче

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: PRO BOOK

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Раленкова

Художник: Михаела Найденова

Коректор: Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-07-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5099

История

  1. — Добавяне

Двадесет и едно

Лоръл не можеше да не признае, че Дейвид реагира на срещата с Тамани по изключително достоен начин. Особено като се има предвид, че бе събуден с разтърсване от напълно непознат мъж, който само хладно му се усмихна, докато Лоръл ги представи притеснено един на друг. Дейвид по-лесно от нея прие идеята, че онези мъже са тролове. Лоръл се зачуди дали той се е събудил напълно или още е в шок. Въпреки всичко, Дейвид с готовност влезе в ролята на шофьор.

Тамани седна на задната седалка и остави вратата отворена, а очите му поканиха Лоръл да седне до него. Тя хвърли поглед към Дейвид — дрехите му бяха смачкани и мръсни, а на бузата се бе появила синина там, където му удари плесницата. Лоръл се усмихна с извинение, внимателно затвори задната врата и седна, на мястото до шофьора. Тамани не прие така лесно загубата, наведе се напред и прехвърли ръка над предната седалка, така че дланта му да легне върху рамото на Лоръл. Дори и да бе видял това в мъждивата утринна светлина, Дейвид замълча.

Лоръл погледна часовника си. Беше почти четири. Тя се сепна:

— Мама вече е изпаднала в ужас. Ами твоята? — попита тя Дейвид.

— Надявам се да не е. Казах й, че може и да остана с теб през нощта и тя каза, че няма страшно, ако пропусна един ден от училище. Но ще й се обадя веднага щом часът стане подходящ за това и ще й кажа, че съм с теб.

— Ако имаше само бегла представа… — думите на Лоръл се плъзнаха някъде из пространството.

— Какъв е планът? — попита Дейвид, за да смени темата.

Тамани отговори:

— Закарваш ме до онази къща, там ще се погрижа за троловете и след това ме връщаш обратно. Просто е.

— Кажи ми нещо повече за тези тролове — каза Дейвид: — Бяха най-страховитото нещо, което съм виждал някога.

— Надявам се по-страшно да не видиш.

Дейвид потрепери:

— Аз също. Когато ни заведоха до реката онзи… онзи трол ме повдигна сякаш съм лек като перце. А аз изобщо не съм дребен.

— М-да, по-висок си от мен. — Тамани се обърна към Лоръл и снизходителния тон изчезна от гласа му. — Троловете са, да речем, нещо като грешка в еволюцията. Те са животни като теб, Дейвид, дори са примати. Но не са съвсем човеци. Далеч по-силни са от човеците, както сам се убеди, също така по-бързо се възстановяват. Сякаш еволюцията се е опитала да произведе някакъв свръхчовек, но нещата малко са се пообъркали.

— Само защото са грозни ли? — попита Дейвид.

— Грозотата е страничен ефект. Проблемът е, че не си съвпадат.

— Какво имаш предвид с това „не си съвпадат“? — попита Лоръл.

— Липсва им симетрия. Симетрия има и при елфите. Хората в по-голямата си част също са симетрични — доколкото животните могат да са такива с хаотичните си клетки — но имат две очи, две ръце, два крака, с еднаква дължина и пропорции — поне относително. Впечатляващо, наистина, като се вземе предвид…

— Като се вземе предвид какво — попита ядно Дейвид.

— Като се има предвид, че вашите клетки са с толкова неправилна форма. Не можеш да го отречеш, поне ако си толкова умен, колкото постоянно повтаря Лоръл. — Тамани произнесе полугласно последната забележка, но очевидно тя предразположи Дейвид. — Лоръл и аз — той погали врата й, докато изричаше това, — сме напълно симетрични. Ако ни сгънеш наполовина, то всяка част точно ще си съвпадне. Именно затова Лоръл толкова много прилича на това, което при вас са манекенките. Обяснението е в симетрията.

— А какво, троловете не са ли? — попита Лоръл в отчаяно желание да измести темата на разговора от себе си.

Тамани поклати глава.

— Дори не се и приближават до тази идея. Спомняш ли си, самата ти ми каза, че очите на Барнс са увиснали надолу и носът му не е в центъра на лицето? Ето ти я физическата асиметрия. Въпреки че при него тя е много слаба. Това обикновено не е нормално при тях. Виждал съм тролски бебета с толкова ужасно разместени форми, че дори техните грозни майки не ги искат. Крака растат от главите, вратът расте накриво към раменете. Ужасяваща гледка! Много отдавна елфите се опитвали да прибират изоставените тролски бебета и да се грижат за тях. Но когато еволюцията те е прецакала, смъртта е неизбежна. Проблемът не е само на физическо ниво. Колкото си по-глупав, толкова повече те е прецакала еволюцията и толкова си по-несиметричен.

— А защо троловете не са измрели? — попита Дейвид.

— За нещастие, имат толкова успехи, колкото и провали — тролове като Барнс се смесват със света на хората. Някои дори успяват да упражняват известен контрол върху хората. Нямаме представа колко са, но могат да са навсякъде.

— Как ги различаваш от хората?

— Там е проблемът, че не е толкова лесно. Понякога е почти невъзможно, но не и за часовите. Троловете просто не реагират на нашата магия.

— Изобщо ли? — попита Лоръл.

— Не и на магията на пролетните елфи. Иначе задачата ми днес щеше да е далеч по-лесна. Съществуват някои белези, които отличават троловете от хората, но много от тях могат и да са скрити.

— Какви белези? — попита Лоръл.

— По начало троловете живеят под земята, защото слънчевата светлина изобщо не им понася. С модерните изобретения като слънцезащитни кремове и лосиони, те се чувстват далеч по-добре. Но дори и така, кожата им рядко има здрав вид.

Лоръл потрепна като си спомни отблъскващо напуканата кожа на Бес около нашийника.

— Освен асиметрията, често очите им са с различен цвят, но и това лесно се крие с контактни лещи. Единственият начин да си сигурен е да изпиташ огромната им сила или да ги хванеш как изяждат огромни количества кърваво месо.

— Барнс беше като хипнотизиран от кръвта по ръката ми — спомни си Лоръл.

— Ти нямаш кръв — каза Тамани.

— Не беше моята, а на Дейвид.

— Върху твоята ръка?

Лоръл кимна.

— Той поряза ръката си на прозореца, когато ни завлякоха в стаята. Тогава и аз получих раната на гърба.

— Доста кръв ли имаше по теб? — попита Тамани.

— Достатъчно, за да покрие дланта на Барнс, когато той ме сграбчи.

Тамани се захили.

— Това обяснява защо са те хвърлили в реката. Нито един трол със здрав разум не би се опитал да удави елф. Не е разбрал каква си.

— А как би могъл да разбере?

Тамани въздъхна:

— За нещастие, твърде лесно е за един трол да различи човешко същество от елф. Обонянието им усеща кръвта, а елфите нямат кръв. С изключение на периода, в който цъфтиш, един трол никога не може да те подуши. А щом срещне нещо, което прилича на човек, но не мирише на кръв, веднага разбира, че е елф.

— Но кръвта на Дейвид беше върху ръката ми и така той е надушил достатъчно кръв, за да не ме заподозре.

— Това е единственото логично обяснение.

— А защо тогава не ме разпозна в болницата?

— За троловете болниците вонят на кръв. Дори белината не притъпява миризмата. В болница не би отличил и десет елфи.

— А у вас защо не те разпозна! — зачуди се Дейвид. — Сигурно, защото аз се бях пропил с миризма на пушек от огъня.

— Идвал е у вас! — ръката на Тамани неволно стисна рамото на Лоръл. — Това си забравила да споменеш.

— Беше отдавна. Все още не знаех кой е.

Ръката на Тамани стисна още по-силно рамото й.

— Имала си огромен късмет. Ако по-рано бе разбрал каква си, най-вероятно отдавна да си сред мъртвите.

Главата на Лоръл се замая и тя се отпусна назад върху облегалката — точно до бузата на Тамани.

Приближаваха Брукингс и Тамани заразпитва Лоръл най-подробно за вида и разположението на къщата.

— Ще е по-лесно да дойда с теб — предложи тя, след като вече бе описала къщата възможно най-подробно, доколкото си я спомняше, а той продължаваше да разпитва.

— В никакъв случай! Не бива да рискуваме — ти си прекалено важна!

— Не съм чак толкова важна — промърмори Лоръл и леко се смъкна надолу в седалката.

— Предвидено е ти да наследиш земята, Лоръл. Не се отнасяй небрежно към това.

— Аз мога да помагам — ще те покривам.

— Нямам нужда от твоята помощ.

— И защо? — сопна му се Лоръл. — Защото не съм някакъв часови, преминал специална подготовка?

— Защото е прекалено опасно — отвърна й Тамани като на свой ред повиши глас и се облегна назад. — Не ме карай отново да те загубя — прошепна той.

Тя се надигна и се обърна да го погледне. Лицето му едва се виждаше на слабата утринна светлина.

— А ако обещая да стоя скрита, но да гледам? Ако нещо се случи с теб, ние трябва да знаем.

Лицето му не се промени.

— Няма да се опитвам да се бия — обеща тя.

Тамани спря и премисли за няколко секунди.

— Ако кажа не, ти пак ще ме проследиш, нали?

— Разбира се!

Той въздъхна и повдигна очи:

— Чуй ме! — Наведе се напред, а носът му почти се допря до нейния. Говореше тихо, но гласът му излъчваше такава сила, че на Лоръл й се дощя изобщо да не бе повдигала въпроса. — Ако нещо стане с мен, отивате право при Шар и му разказвате какво се е случило. Обещаваш ли?

Тя поклати глава:

— Не мога да те оставя!

— Обещай ми, Лоръл!

— Нищо няма да се случи с теб. Както и ти сам каза на Шар, няма за какво да се тревожим.

— Не се опитвай да сменяш темата. Обещай ми!

Лоръл прехапа долната си устна, като се чудеше дали няма друг начин да се отърве от това. Но Тамани не се отказваше.

— Добре! — каза тихо тя.

— Тогава можеш да дойдеш.

— А аз? — попита Дейвид.

— Невъзможно!

— Защо? — попита Дейвид и стисна волана. — Бих бил много по-полезен от Лоръл. Не се обиждай — добави той и се усмихна на Лоръл.

— Е, би могъл да дойдеш — усмихна се Тамани подигравателно, — ако искаш да послужиш за стръв.

— Тамани! — викна му гневно Лоръл.

— Това е самата истина. Не само, че е човек, а има и отворени рани. Барнс ще го подуши от трийсет метра. Че дори и от повече. Или е примамка, или изобщо не идва! — Тамани отново се приведе напред и леко смушка Дейвид по рамото с жест, който всеки друг би взел за приятелски, но Лоръл знаеше как стоят нещата. — Не, друже! По-добре отговаряй за колата и за бягството.

Дейвид не можеше да спори. Не и ако не искаше да е стръв.

Отбиха от магистралата към Алдер точно когато небето започна да порозовява. Щом стигнаха Мепъл, поеха по същия път, по който минаха предната вечер с Дейвид. Лоръл започна да става все по-нервна. Миналата вечер бе толкова самоуверена, нахакана и дръзка. Знаеше, че е права и беше решена да намери доказателство. Сега вече знаеше срещу какво се изправя и смелостта й бе понамаляла доста.

— Тамани — попита тя, макар да знаеше, че моментът не е подходящ, — как едно растение може да победи супер силен трол?

За пръв път Тамани не се усмихна. Лицето му бе каменно, а очите — непроницаеми.

— Неуловимост — отвърна меко той. — Неуловимост и бързина. Това е единственото ми предимство.

На Лоръл не й хареса това, което чу.