Ейприлин Пайк
Криле (24)

Двадесет и четири

Мислеше, че е невъзможно пътят между Брукингс и Орик да й се стори по-дълъг от сутринта, когато държеше изпадналия в несвяст Тамани в ръцете си. Но сега с Дейвид и с две от най-големите съкровища в джобовете си, километрите сякаш пълзяха по-бавно откогато и да било. Думите на стария елф кънтяха в главата й: „Времето на баща ти вече се измерва с часове, не с дни“. Бе казал часове в множествено число, но какво означава това? И колко близо до края вече е прекалено късно? Лоръл не спираше да вади шишенцето от джоба си и да го стиска в длан, след това отново да го прибира и се колебаеше кое е най-сигурното място за него. В крайна сметка го остави в джоба си — ако не за друго, то поне за да не предизвиква любопитството на Дейвид и въпроси, на които не може да отговори.

Нещо, което той поне до този момент не правеше. Когато тя излезе от гората, той я прегърна, отвори мълчаливо вратата на колата и само попита: „Към болницата?“. Оттогава не бе промълвил и дума. Тя бе много благодарна за това мълчание. Все още не беше решила какво може и какво не може да му каже. Седмици по-рано тя му бе обещала да му каже всичко, което научи от Тамани, освен ако не е някаква голяма елфска тайна. Но тогава тя изобщо не очакваше да чуе и види нещата, които видя днес.

Сега вече знаеше твърде много. Знаеше къде е портата. Само заради това всеки трол би я убил — нея или тези, които обича, само и само да се добере до тайната. Може би ако сподели с Дейвид, това ще му причини само неприятности.

Каквото и да кажеше в този момент на Дейвид, щеше да е глупаво.

Най-сетне той спря на паркинга на болницата и погледна към високата сива сграда:

— Искаш ли да вляза с теб?

Лоръл поклати глава:

— И двамата изглеждаме ужасно. Ако съм сама може и да не бия чак толкова на очи.

„Хм, едва ли“, добави тя на себе си.

— Тогава ще остана тук и ще се обадя на мама. — Поколеба се, след това хвана ръката й. — Трябва да се върна в Кресънт до няколко часа. Майка ми така или иначе ще си изкара акъла, като й се обадя оттук. Оставила ми е около двадесет съобщения. Но ако имаш нужда от нещо… — гласът му замря и той вдигна рамене. — Знаеш къде да ме намериш.

— Скоро ще сляза да ти кажа довиждане, Дейвид. Но трябва веднага да видя татко.

— Дадоха ти да му дадеш нещо, нали?

Сълзи напълниха очите й:

— Ако не е станало късно.

— Върви тогава… Ще те чакам.

Лоръл го прегърна, преди да отвори вратата на колата. После бързо се отправи към входа на болницата. Опита се колкото се може да не се набива на очи. По блузката й още имаше кал от брега на река Четко, а бе забравила да вземе якето си от Дейвид, за да се поприкрие. На всичко отгоре косата й беше разчорлена, джинсите й бяха скъсани над дясното коляно и все още бе обута със старовремските мокасини.

Реката поне бе отмила кръвта на Дейвид от ризата й. Охлузванията по лицето й също ги нямаше. „Поне няма видими рани“, тя докосна особено чувствителното място върху бузата си.

Успя да стигне до стаята на баща си, без някой да я заговори, въпреки че усети няколко изпитателни погледа върху себе си. Пое си дълбоко дъх, преди да почука на вратата. Надзърна през пердето и видя майка й да спи, облегнала глава на бедрото на баща й. Стаята бе изпълнена с познатите звуци — звукът от сърдечния ритъм на баща й, мекото пуфтене на апарата, който вкарваше кислород по една тръбичка и носа му и жуженето на апарата за мерене на кръвно, който периодично помпаше върху ръката му. Но за разлика от последните три седмици, през които всичките тези звуци всяваха в нея страх, сега за пръв път почувства мигновено облекчение, когато ги чу. Баща й беше жив.

Очите на майка й се отвориха.

— Лоръл? Лоръл!

Тя се втурна към дъщеря си и я прегърна силно.

— Къде беше? Изпаднах в ужас, когато не се върна снощи. Помислих си… дори не зная какво точно си помислих. Милиони ужасни мисли на куп! Ако не бях така щастлива, че те виждам, сигурно цял месец щях да те хокам.

Майка й отстъпи назад и я изгледа.

— Какво се е случило? Изглеждаш ужасно!

Лоръл се хвърли отново в прегръдките на майка си — същите прегръдки, за които си мислеше, че никога вече няма да усети, докато се бореше с тъмните води на Четко.

— Беше дълга нощ! — изрече Лоръл с треперещ глас, а сълзите напираха да бликнат от очите й.

Майка й я притисна до себе си, а Лоръл погледна над рамото й и заразглежда баща си. Лежеше в болничното легло вече толкова дълго, че почти не можеше да си представи как се събужда и става от него. Лоръл отстъпи от майка си.

— Имам нещо за татко! — каза тя с усмивка. — За теб също! Никога не отивай на екскурзия, без да се върнеш с подаръци, нали така?

Майка й я изгледа удивено, докато Лоръл продължаваше да се смее. Тя заобиколи леглото на баща си и притегли столчето на колелца близо до главата му.

— Не пускай никого! — заръча тя на майка си, докато вадеше малкото шишенце от джоба.

— Лоръл, какво е…

— Всичко е наред, мамо. Това ще му помогне!

Тя отви капачката, взе един капкомер, наведе се много внимателно над баща си и капна две блестящи сини капчици от еликсира в устата му. След това се вгледа в бледото му лице и пусна още една капчица. За всеки случай. После погледна към майка си:

— Сега ще се оправи!

Майката на Лоръл зяпна към нея с отворена уста.

— Откъде взе това?

Лоръл погледна майка си с уморена усмивка:

— Не попита за твоя подарък — рече тя като избяга от въпроса.

Майка й потъна в креслото до болничното легло и Лоръл избута стола си, за да е близо до нея. Помълча няколко секунди — не знаеше откъде да започне. Откъде се почва една такава дълга история? Погледна към часовника и се прокашля.

— Господин Барнс няма да дойде тази сутрин…

Майка й се надигна в креслото и се опита да каже нещо, но Лоръл продължи:

— Никога няма да се върне, мамо. Надявам се никога повече да не го видиш. Той не е това, което си мислиш, че е.

Лицето на майка й пребледня.

— Но… но земята, парите, не зная как… — гласът й заглъхна и по бузите й се зарониха сълзи.

Лоръл се протегна и сложи ръка на рамото й.

— Ще се оправим, мамо. Всичко ще е наред!

— Но, Лоръл, вече говорихме за това! Нямаме друг изход!

Лоръл извади диаманта от джоба и го постави на дланта си.

— Има друг изход!

Очите на майка й заподскачаха от диаманта към лицето на Лоръл, после отново надолу.

— Откъде взе това, Лоръл? — попита строго майка й, а погледът й сочеше към необработения блестящ камък.

— Бях помолена да предам на теб и татко едно предложение.

— Лоръл, плашиш ме! — гласът на майка й леко трепереше.

— Не, не! Не се плаши! Всичко е наред! Има… — тя се поколеба — съществува някой, който желае земята да остане в нашето семейство. Най-вече иска аз да я притежавам. Желанието им е да приемеш този диамант, като в замяна припишеш земята на мое име.

Майка й дълго я гледа преди най-сетне да попита:

— На твое име?

Лоръл кимна.

— В замяна на това — каза тя и посочи камъка.

— Именно.

— И спаси баща ти?

— Да.

— Не разбирам!

Лоръл се взря в диаманта. По целия път от Орик до Брукингс не успя да реши какво да каже на майка си. Сега, когато моментът настъпи, все още не знаеше.

— Мамо, аз… не съм като теб.

— Какво имаш предвид с това — не си като мен? — Лоръл стана и отиде до вратата. Затвори я, щеше и се да има и ключ, а после бавно се върна при майка си.

— Никога ли не си се питала защо съм толкова различна?

— Ти не си различна. Ти си чудесна, ти си красива. Не зная защо изведнъж поставяш това под съмнение.

— Храня се странно…

— Но винаги си била здрава и…

— Нямам пулс…

— Моля?

— Не кървя…

— Лоръл, това е смеш…

— Не, не е! Кога за последно съм се порязвала? Кога за последно си ме виждала да кървя? — гласът и постепенно се извиси.

— Ами… — майка й се озърна объркано. — Не си спомням! — допълни тихо.

— Не си спомняш — нежно каза Лоръл, — защото няма как да си спомниш.

Те не биха оставили майка й да си спомня десетките пъти, когато е подозирала, че нещо не е наред, стотиците пъти, в които нещата са били доста необичайни. Лоръл изведнъж се почувства слаба:

— О, мамо, толкова съжалявам!

— Лоръл, откакто влезе в тази стая не разбирам и дума от това, което ми казваш.

— Сара? — хриплив слаб глас накара и двете да се обърнат.

— Марк! Марк, ти си буден! — извика майка й и забрави всичко останало.

Двете застанаха до леглото му, все още невярващи на случващото се, а той мигаше несигурно. Очите му бавно се избистриха и се плъзнаха по стаята. Баща й заразглежда безбройните медицински апарати, които бипкаха около него.

— Къде по дяволите се намирам? — попита той с дрезгав глас.

 

 

Когато Лоръл се върна на паркинга, облякла една чиста риза на майка си, завари Дейвид да я чака, седнал върху капака на колата.

— Всичко наред ли е? — попита тихо той.

Лоръл се усмихна.

— Да… или поне ще бъде.

— Баща ти събуди ли се?

Лоръл се усмихна кротко и кимна.

— Все още не е съвсем на себе си заради морфина и транквилантите, с които са го натъпкали, но щом се изчисти от тях, ще може да си тръгне.

Лоръл седна на капака до него и го прегърна. Главата й полегна на рамото му.

— Как реагира майка ти? — попита Лоръл.

Дейвид се засмя.

— Доста добре, като се има предвид колко безобразно я излъгах. Казах й, че съм си оставил телефона в колата и че през цялата нощ сме били в стаята на баща ти. — Той погледна към телефона в ръцете си. — Е, половината от това е вярно.

Лоръл завъртя очи.

— Почете ми малко конско и каза, че съм безотговорен, но не каза, че ще ми вземе колата. Всичко това е благодарение на теб, предполагам. Знае, че ти помагам.

— Да — въздъхна Лоръл.

Майката на Дейвид никога нямаше да разбере и половината от истината за нея.

— Не зная обаче какво ще направи, когато види това — продължи Дейвид и посочи голямата рана на лицето си. — И това добави той и погледна разреза на рамото си. — Дори не знам какво е имало в онази река, може би трябва да отида да ми направят инжекция против тетанус и да ме зашият — той се засмя мрачно. — Предполагам, че ще ми се наложи да измисля обяснение за всички тези неща.

Лоръл се загледа в широката червена рана. Мина известно време преди да вземе решение. Ако Дейвид не го заслужава, то тогава кой? Тя извади шишенцето с еликсира от джоба си и внимателно разви капачката.

— Какво правиш? — попита Дейвид.

— Шшт! — прошепна Лоръл и обърна главата му, така че да вижда добре бузата му. Капна капчица от течността върху пръста си и я втри в моравата рана.

— Може и да щипе — предупреди тя и сложи друга капка по същия начин върху раната на рамото му.

Още докато връщаше обратно шишенцето в джоба си, раната на лицето му почти изчезна, а Дейвид зяпаше с отворена уста към рамото си, където пред очите му прорезът се превръщаше от яркочервен в бледорозов. След още няколко минути нямаше да има и белег.

— От това ли даде на баща си? — той още гледаше към изчезващата рана на рамото си.

Лоръл кимна.

Дейвид се засмя:

— Значи ще е на крака за нула време. Супер! — каза той и продължи с престорено оплакване: — Доста се изморих да ме третираш като роб в книжарницата, Лоръл. И аз имам права! — добави той с усмивка, когато Лоръл го цапна по рамото. Той хвана китката й и я задържа, докато тя престана да се съпротивлява.

Настъпи мълчание.

— Кога ще се върнеш? — попита Дейвид.

Лоръл сви рамене.

— Не мисля, че татко ще остане тук дълго. Може би ще го изпишат още този уикенд.

— Сигурна ли си, че това ще оправи всичко?

— Сигурна съм!

Дейвид се усмихна като погледна към собствената си гладка ръка.

— Май и аз съм сигурен. — За миг замълча. — Какво каза на майка си?

Лоръл въздъхна:

— Бях започнала да й казвам истината, но тогава баща ми се събуди. Трябва да й кажа нещо, но не съм сигурна какво.

— Мисля, че истината е най-добрият избор. Е, не за всичко. Може би ще е добре да пропуснеш онази част с троловете и за това как родителите ти си имаха чудовище на гости в дома си.

Лоръл кимна.

— Но те би трябвало да знаят истината за теб — продължи Дейвид. — Не е редно да криеш в собствения си дом.

Пръстите им се преплетоха и Дейвид стисна ръката й.

— Елфи, тролове, какво още там, в което иначе никога не бих повярвал? Явно и магическо лекарство. Между другото — благодаря.

— Трябва да призная — отговори Лоръл, — че те забърках в много неща. И нямам предвид само победата над троловете.

— Знаех в какво се забърквам. — Той сви рамене. — Е, не знаех всичко, но знаех, че си различна. От първия път, когато те зърнах, знаех, че в теб… в теб има нещо специално. — После се засмя. — И съм бил прав!

— Специално? — засмя се Лоръл. — Така ли го наричаш?

— Да — настоя Дейвид. — Така го наричам. — Замълча, пое ръката и, обърна я и я покри със своята. Гледа я известно време в мълчание, след това вдигна ръка към бузата й и я притегли по-близо. Тя не можа да устои, когато устните му погалиха нейните — меки като целувката на нежен ветрец. Той се отдръпна и я погледна.

Тя не продума, не се наведе напред. Ако той щеше да е част от живота й, такъв, какъвто е, изборът трябва да е негов. Тя знаеше какво иска, но това вече не засягаше само нея.

След кратко колебание, Дейвид отново я придърпа към гърдите си и я целуна отново, и този път целувката бе по-дълга. Лоръл въздъхна с облекчение, а ръцете й обвиха кръста му. Устните му бяха меки, топли и нежни — като самия Дейвид.

Когато целувката им свърши, той застана пред нея, а ръцете й бяха в неговите. Никой не продума. Нямаше нужда от думи. Лоръл се усмихна и остави пръста си да се плъзне по едната страна на лицето му, след това се плъзна от капака на колата.

Дейвид седна на шофьорското място, без да сваля очи от Лоръл. Тя му помаха докато гледаше как колата излиза от паркинга и тихо поема по улицата, за да се запъти към нормалния живот.