Ейприлин Пайк
Криле (14)

Четиринадесет

— Какво си направил? — извиси глас Лоръл.

— Обещай ми, че няма да се сърдиш!

— Направил си ми някакво заклинание и сега очакваш от мен да ти се усмихна и да ти кажа, че всичко е наред? Да, ама не е!

— Виж сега, то дори не проработи много добре… обикновено не става върху други елфи.

Лоръл кръстоса ръце:

— Хайде казвай!

Тамани се опря на дървото.

— Омаях те.

— Омая ме!?

— Накарах те да ме последваш до тази поляна.

— И защо ти бе нужно това?

— Трябваше да слушаш достатъчно дълго, за да чуеш истината.

— И какво? Хвърли ми елфски прашец в очите?

— Не, това е смешно — каза Тамани. — Казах ти, истинската магия на елфите не е точно такава, каквато си мислиш. Няма самодивски прашец, който те кара да летиш, нито пък размахване на вълшебни пръчици, нито кълбета дим. Магиите, които владеем, са просто неща, които можем да правим, за да са ни от помощ да изпълним по-добре ролята си в този живот.

— А как смайването ти помага да си часови? — гласът на Лоръл бе пропит със сарказъм, но Тамани продължи да обяснява, сякаш не го забелязва.

— Помисли малко. Мога да прокудя един нашественик с копието си, но каква полза от това? Той ще изтича да каже на приятелите си какво се е случило и те ще се върнат да ни търсят. — Тамани опъна ръце пред себе си. — Вместо това го примамвам, давам му еликсир за памет и след това го отпращам. Някога чувала ли си за блуждаещи огньове?

— Разбира се!

— Блуждаещите огньове, това сме ние. След като някой човек изпие еликсира, от цялата случка си спомня само, че е последвал някакъв местещ се огън.

— Но аз си те спомням.

— Не съм ти давал еликсир, нали?

— Все пак ти използва магия върху ми — не се предаваше Лоръл.

— Наложи се! Ти нямаше да ме последваш, ако не го бях направил!

Лоръл поклати глава, но не беше съвсем сигурна — беше готова да последва Тамани навсякъде.

— Освен това, както вече споменах, заклинанието не работи добре върху други елфи и въобще не работи, ако те знаят какво следва — усмихна се половинчато Тамани.

— А днес какво си ми направил? — попита Лоръл преди усмивката му да е успяла да я омагьоса.

— Опасяваш се да не съм ти направил заклинание отново ли? — попита той засмяно.

— Да!

— Не съм — целият ми чар и привлекателност са напълно естествени. — Сега вече усмивката му беше самоуверена, дори нахална.

— Обещай ми повече да не изпробваш разни заклинания върху мен.

— Сега, след като знаеш, те вече няма да имат влияние върху теб. Пък и няма да го правя — добави той. — Повече ми харесва, когато те омайвам без магия.

Лоръл скри усмивката си и се отпусна назад върху тревата. Очакваше чувството на уют, което я обгръщаше, откакто седна на полянката, да изчезне.

Но то не изчезна.

Тя свъси вежди.

— Спри, Тамани! Обеща ми!

Очите на Тамани се разшириха от учудване:

— Да спра какво?

— Това нещо с омайването! Продължаваш да го правиш!

Обърканото изражение на Тамани се смени с топла усмивка. Очите му се засмяха.

— Това не съм аз!

Лоръл го изгледа гневно.

— Това е магията на царството — продължи Тамани. — Блика от света на елфите и помага на нас, часовите, да се чувстваме като у дома си, въпреки че не можем да сме там. — Усмивката му сега беше спокойна и ведра. — Ти и преди си усещала същото, нали Лоръл? Именно заради това обичаш толкова много това място. Но сега, след като вече знаеш каква си и след като цветето ти разцъфтя за първи път, това чувство стана още по-силно. — Той се наведе към нея, бяха толкова близо един до друг, че Лоръл не можеше да си поеме дъх. — Царството те зове, Лоръл!

Тя едва успя да отлепи очи от омагьосващия поглед на Тамани. Съсредоточи се върху магията, която изпълваше гората и чувството, което се надигаше в нея. Загледа се в нападалите листа и чувството се усили. От дърветата сякаш струеше някакво приятно усещане, което се носеше наоколо.

— Наистина ли това е магия? — попита Лоръл, но сама знаеше отговора на въпроса си.

— Разбира се!

— И не идва от теб?

Тамани се засмя тихо, но не и подигравателно.

— Това е магия, далеч по-могъща, от тази, която владее един нисш пролетен елф.

Тя го погледна и в този миг сякаш яркозелените му очи уловиха нейните, плениха ги и тя не можеше да откъсне погледа си от тях. Очите му изглеждаха като на човек, но в тях имаше нещо — не можеше да разбере точно какво — което ги правеше различни. В погледа му имаше нещо, което издаваше скрита сила и мощ.

— Повечето елфи като теб ли са? — попита тихо тя.

Тамани мигна и Лоръл успя да отмести поглед.

— Зависи какво имаш предвид — започна предпазливо той, — ако питаш за моя чар и ум, очарователен съм колкото и всички останали. Ако имаш предвид външния ми вид… — той се поспря, поогледа се и продължи, — мисля, че съм напълно нормален. Нищо особено…

Лоръл беше готова да спори. На лицето на Тамани би завидяла всяка кино звезда. Но ако той е прав, може би всички елфи изглеждат така.

В миг Лоръл се зачуди дали и тя не изглежда по същия начин в очите на познатите си. Собственото й лице й се струваше нормално, но тя бе свикнала с него.

За миг се зачуди дали това, което тя вижда в Тамани, не е същото, което Дейвид вижда в нея. Стана й малко неловко от тази мисъл. Прокашля се притеснено и започна да рови из раницата си, за да скрие неудобството си. Извади кутийка безалкохолно.

— Искаш ли? — попита равнодушно докато отваряше кутийката.

— Какво е това?

— Спрайт.

Тамани се засмя:

— Спрайт? Занасяш ме!

Лоръл извъртя очи.

— Искаш ли или не?

— Разбира се!

Лоръл му показа как се отваря кутийката и той опита внимателно да се справи със задачата.

— Хм, това ли… това ли пиеш обикновено? — Тамани внимателно я наблюдаваше.

— Това е едно от малкото неща, които харесвам.

— Нищо чудно, че косата и очите ти почти нямат цвят.

— Защо?

— Питала ли си се защо моите очи и коса са различни от твоите?

— Май… чудех се защо косата ти е такава.

— Защото ям много тъмнозелени неща. Най-вече от онзи мъх край реката.

— Ужас!

— Неее! Много е хубав! Просто си израснала с човешките храни. Обзалагам се, че ако опиташ, ще ти хареса.

— Не, благодаря!

— Е, хубава си и така.

Лоръл се усмихна срамежливо, докато той вдигна кутийката си и отпи.

— Ям и праскови — изневиделица изтърси тя.

Тамани кимна.

— Вкусни са, струва ми се. Аз специално не си падам много по сладкото.

— Не е там въпросът. Защо тогава не ставам оранжева от прасковите?

— А какво друго ядеш?

— Ягоди, маруля, спанак… понякога ябълки. Ям най-вече плодове и зеленчуци.

— Ядеш разнообразни неща, затова косата и очите ти нямат определен цвят, просто са останали светли. — Той се засмя хитро. — Яж една седмица само ягоди и майка ти ще получи шок!

— Ще стана червена? — попита ужасено Лоръл.

— Не цялата — отвърна Тамани. — Само очите и корените на косата, както е при мен. У дома това е страшно модерно в момента — синьо, розово, пурпур… Забавно е!

— Толкова е странно.

— Защо? Далеч по-странно е това, което повечето човешки истории твърдят за нас — че имаме зелена кожа.

— Май си прав — Лоръл не беше много убедена. — Каза ми, че няма вълшебен елфски прашец, нали?

Тамани кимна, сякаш е съгласен, но лицето му остана непроницаемо.

— Миналия път, когато се срещнахме, ти ме хвана за китката, а след това по нея имаше искрящ прашец. Какво беше това?

Тамани свъси лице.

— Тичинков полен — отвърна той.

— Полен?

— Знаеш за опрашването, нали? — той започна да разглежда ръцете си, сякаш бяха много интересни.

— Опрашване? — Лоръл се разсмя с глас, но Тамани очевидно не се шегуваше.

— Защо според теб ти разцъфтя? Не е само за красота, въпреки че твоето цвете беше много красиво.

— О! — Лоръл замлъкна за миг. — Цветята се размножават чрез опрашване…

— Ние също така се размножаваме.

— Значи ти би могъл… да ме опрашиш?

— Никога не бих направил това, Лоръл! — лицето му стана сериозно.

— Но би могъл? — настояваше Лоръл.

Тамани заговори бавно, подбирайки много внимателно думите си.

— Технически — да.

— И тогава какво би станало? Ще имам бебе?

— Малко стръкче, да.

— На гърба ми ли ще расте?

— Не, не! Елфите израстват в цветя. За това поне човешките истории за нас не грешат. Женската… бива опрашена от мъжкия и щом листенцата на цветето й опадат, тя получава семенце. Засажда го и когато то разцъфне в цвят, в него има млад елф.

— А ти как… ние… сещаш се, елфите как се опрашват?

— Мъжкият изработва полен по ръцете си и когато двама елфи решат да се опрашат, мъжкият достига до вътрешността на цветето и оставя полените им да се смесят. Това е доста деликатен процес.

— Не звучи много романтично.

— В опрашването няма нищо романтично — отговори Тамани и лицето му разцъфна в усмивка. — Сексът е друго нещо.

— Но елфите не забременяват?

— Никога! — Тамани премигна. — Опрашването е за размножаване, сексът е просто за забавление.

— Мога ли да видя полена? — Лоръл протегна ръце към него.

Тамани инстинктивно дръпна ръцете си назад.

— Точно сега нямам — ти не си в цъфтеж. Произвеждаме полен само, когато сме близо до женска, която цъфти. Затова миналия път съм оставил малко по ръката ти. Отдавна не съм бил покрай женска с цвете, извинявай!

— И защо не си бил?

— Аз съм часови. Е, има и други часови, разбира се, но те са мъжки. А и аз не си ходя често у дома.

— Изглежда си доста самотен.

— Понякога.

Той я погледна и в дъното на очите му Лоръл съзря дълбока печал. Заболя я от мъката, която Тамани таеше. Но в миг сянката на тъгата изчезна толкова бързо, колкото и се бе появила и на нейно място се настани обичайната му небрежна усмивка.

— Беше далеч по-забавно, когато ти живееше тук. Между другото, здравата загазих заради теб.

— Какво направих?

— Изчезна! — Тамани се засмя и поклати шава. — Не можеш да си представиш колко се зарадвахме, когато се върна. Когато ти…

— Кои са тези „ние“?

— Не мислиш, че аз съм единственият елф наоколо, нали?

Лоръл си играеше с един кичур коса, измъкнал се от конската й опашка.

— Ами, май така си мислех…

— Невидими сме, докато не ти позволим да ни виждаш.

Въпреки думите на Тамани, Лоръл хвърли бърз поглед наоколо.

— Колко сте? — попита тя, като вече се чудеше дали не е заобиколена от легиони от невидими елфи.

— Шар и аз сме почти винаги тук. Десет или петнадесет други обикновено идват за по шест месеца или година.

— Откога сте тук?

Той я гледа в продължение на няколко секунди с непроницаемо изражение.

— От дълго време — най-сетне отвърна той.

— Защо сте тук?

Той се усмихна.

— За да те пазим. Е, поне до момента, в който изчезна.

— Тук сте, за да ме пазите!?

— Да, за да осигурим защитата ти и да сме сигурни, че никой няма да разбере коя си.

Лоръл си спомни нещо, което бе чела.

— Аз… сменено дете ли съм?

Тамани се поколеба за миг.

— В широкия смисъл на думата — да. С изключение на това, че не сме крали някого, за да го сменяме с теб. Предпочитам да мисля за теб като за присадка.

— Какво е това присадка?

— Това е част от растение, взета от едно и присадена на друго растение. Ти си взета от нашия свят и си сложена в света на хората. Ти си присадка.

— Но защо? Има ли други… присадки?

— Не, засега си само ти.

— Защо аз?

Тамани се приведе леко напред.

— Не мога да ти кажа всичко, Лоръл. Ще трябва да го приемеш. Но ще ти кажа каквото мога, става ли?

Лоръл кимна.

— Сложихме те тук преди дванадесет години, за да се интегрираш в света на хората.

Лоръл завъртя очи.

— Трябваше да се досетя! Че кой друг би ме оставил в кошница пред нечия врата? — Очите й се разшириха, когато Тамани се разсмя. — Ти ли го направи?

Той вече се смееше с пълно гърло, отметнал глава назад.

— Не! Не! Бил съм твърде малък, за да го направя. Но когато дойдох на този пост, знаех целия ти живот.

Лоръл хич не беше сигурна дали това, което чу, й харесва.

— Целият ми живот?

— Аха!

Тя присви очи:

— Шпионираше ли ме?

— Това не е шпиониране. Ние те закриляхме.

— Закриляте… добре — Лоръл скръсти ръце пред гърдите си.

— Не трябва да позволим на родителите ти да разберат коя си.

— Звучи доста безсмислено — гласът й стана саркастичен. — Хмм, я да видим как да направим така, че тези двама човеци да не разберат нищо за елфите? Сетих се — дай да им подхвърлим една елфа на прага.

— Не беше така. Необходимо беше те да имат елфско дете.

— Защо?

Тамани се поколеба и замълча.

— Е, добре, господин Тайна, защо не ме изпратихте при хората като бебе? — Лоръл се усмихна накриво. — Повярвай ми щях да се чувствам по-удобно в кошницата, ако не бях вече на три.

Този път Тамани не се усмихна.

— Всъщност ти бе доста по-голяма.

— Какво искаш да кажеш?

— Елфите не се развиват и не растат като хората. Те не са бебета в истинския смисъл на думата. Елфските бебета приличат на човешките, но не са така безпомощни като човешките. Те се раждат научени да говорят, да ходят, а умственото им развитие е равно на… — спря за миг и се замисли — може би на петгодишно човешко дете.

— Наистина ли?

— Да. Елфите се развиват малко по-бавно физически, така че когато изглеждат на три или на четири години, те всъщност са на седем или осем човешки години… а умствено действат като да речем десет или единадесетгодишно човешко дете.

— Странно…

— Не забравяй, че сме растения. Храненето на безпомощното малко същество е характерно за животните, не за растенията. Растенията произвеждат млади кълнове, които след това растат самостоятелно. Нямат нужда от чужда помощ.

— Е, какво излиза, че елфите дори нямат родители? Нямам ли някъде елфски родители, а?

Тамани прехапа устни и погледна към земята.

— В царството на елфите нещата са доста по-различни. Няма достатъчно време да си дете и няма достатъчно възрастни елфи, които просто ей така да стоят и да гледат как децата си играят. Всеки има роля и предназначение и се захваща с тях от ранна възраст. Израстваме бързо. Аз съм часови откакто съм на четиринадесет. Бях малко по-млад от обичайното за този пост, но само с една-две години. Повечето елфи, се заемат с професиите си и живеят самостоятелно от петнадесет или шестнадесетгодишни.

— Не звучи много забавно.

— Забавата не е най-важното нещо на света.

— Е, щом казваш. Та значи не сте могли да ме оставите като бебе, защото дори тогава съм можела да ходя и да говоря, така ли?

— Да.

— И на колко години бях, когато ме оставихте пред вратата?

Той въздъхна и за миг Лоръл си помисли, че няма да й отговори. Но той явно промени намерението си.

— Беше на седем.

— На седем? — новината беше леко шокираща. — Тогава защо не си спомням нищо?

Тамани се наведе напред с лакти върху коленете.

— Трябва да разбереш нещо, преди да ти отговоря — въпреки че не си спомняш, ти се съгласи на всичко това?

— Всичко кое?

— Всичко — идването ти тук, поемането на ролята ти, живота ти с хората. Преди много години са те избрали и ти си приела да го направиш.

— Но защо не си спомням?

— Казах ти, че мога да накарам хората да забравят, че са ме видели, нали?

Лоръл кимна.

— Това се е случило и с теб. Щом си станала на възраст, на която си можела да минеш за човешко дете, накарали са те да забравиш живота си на елфа.

— С отвара или нещо подобно?

— Да.

Лоръл беше напълно зашеметена.

— Накарали са ме да забравя седем години от живота си?

Тамани кимна.

— Ами… направо не знам какво да кажа.

За известно време и двамата потънаха в мълчание. Лоръл трескаво се опитваше да осъзнае какво означава за нея всичко чуто до момента. Тя прибави годините, които Тамани твърдеше, че е загубила.

— На деветнадесет ли съм? — попита учудено тя.

— В известен смисъл, да. Но ти все още си като петнадесетгодишна по човешката възраст.

— Ти на колко си? — попита тя, а в гласа й вече натежаваше гняв. — На петдесет?

— На двадесет и една — изрече тихо Тамани. — Почти на еднаква възраст сме.

— Значи, просто са ме накарали да забравя всичко!?

Тамани вдигна рамене, а лицето му бе напрегнато.

Силният контрол, който Лоръл бе наложила върху гнева си, започна да отслабва:

— Е, а да са минавали през ума ви някои мисли? Като например около милион неща, които можеха да се объркат. Ами какво щеше да стане, ако родителите ми не ме искаха? А ако бяха открили, че нямам сърце, че нямам кръв или че почти не ми е необходимо да дишам? Знаеш ли с какво повечето хора хранят тригодишните деца? Мляко, сладкиши, хотдог! Можех да умра!

Тамани поклати глава.

— За какви ни мислиш? За аматьори ли? Рядко е имало момент в живота ти, когато не си била наблюдавана поне от петима елфи, които да подсигурят гладкото протичане на всичко? И най-малкия ти проблем беше храненето. Всъщност ти най-вече заради това бе избрана.

— Не мога да забравя с какво трябва да се храня?

— Това е ценното при есенните елфи. Част от тяхната магия се състои в това, че знаят от само себе си какво е добро и какво е лошо за тях самите, както и за останалите елфи. Тази им дарба е много ценна при приготвянето на еликсирите. Ние знаехме, че по своя собствена воля, ти не би хапнала нещо, което може да ти навреди. Единственото нещо, за което трябваше да следим, бе да не би родителите ти да те хранят насила. А те никога не са го правели — каза той преди тя да успее да попита каквото и да било. — Всичко бе изцяло под наш контрол. Вярно — добави Тамани неохотно, — до момента, когато изчезна.

— Докато аз изчезнах?! Ако толкова стриктно сте ме пазили щяхте да знаете, че се местим.

— Преди няколко години престанахме да те наблюдаваме толкова отблизо. Аз настоях за това… в известен смисъл аз съм натоварен с твоя случай в момента. Вече не беше дете, дори по елфските години беше напълно възрастна. Струваше ми се, че имаш нужда от малко повече лично пространство. А и знаците, че си елфа вече не бяха така очевидни, справяше се добре в човешкия свят, родителите ти отдавна бяха свикнали с навиците ти на хранене… изобщо всичко изглеждаше добре… Мислех, че ще го оцениш — добави мрачно той.

— Може би щях, ако въобще знаех за всичко това — промърмори Лоръл.

Тамани въздъхна.

— Оттеглихме се обаче твърде много и пропуснахме момента с местенето. Разбрахме едва когато се появиха носачите. Настоявах за крайни мерки — да упоим носачите, да те върнем обратно в царството, дори да обявим проекта за неуспешен. Но… да го кажа така, гласовете против мен бяха повече. Така ти и твоите родители се качихте в колата и ти просто… изчезна — Тамани се засмя иронично. — Питай ме дали не загазих здравата!

— Съжалявам!

— Всичко е наред! Ти се върна и сега всичко е наред.

Тя го погледна предпазливо:

— Нима сега ще ме последваш до вкъщи и ще се нанесеш в задния двор, за да ме пазиш?

Тамани се засмя.

— Не, благодаря, тук ми е екстра. Притеснявахме се най-много за твоето цъфтене. За щастие, ти се справи чудесно.

— И сега какво — аз ще си живея там, а ти ще останеш тук, така ли?

— Засега, да.

— Тогава какъв беше смисълът да влизам в ролята на… присадка? Нима съм била само експеримент?

— Не, съвсем не! — Тамани въздъхна шумно, после хвърли бърз поглед на полянката. — Причината да те изпратим тук е, че искаме да запазим тази земя. Тя е важно място за елфите. Задължително е неин собственик да е някой, който проявява разбиране. Това беше основната причина да те настаним в семейството на родителите ти. Но когато баба ти почина, майка ти сериозно се разстрои и веднага обяви имота за продажба. Тогава майката ти бе едва на деветнадесет и предполагам, че мястото е било свързано с много спомени за нея.

— Разказвала ми е за това.

Тамани кимна.

— Нещата се пооправиха, когато се омъжи за баща ти, но въпреки това продължи да иска да продаде земята. Именно тогава Сили корт взе решение да те настаним в семейството им. Планът потръгна по-добре отколкото се бяхме надявали. Когато майка ти се привърза към теб, тя напълно заряза опитите да продава имота. От време на време се появяваха случайни кандидат-купувачи, но не беше трудно да се справим с тях. — Тамани преплете пръстите на ръцете си зад тила. — Сега просто стоим и чакаме ти да влезеш в наследство.

Лоръл погледна към ръцете си.

— А какво ще стане, ако не аз наследя земята? Ами ако родителите ми я продадат?

— Не могат да я продадат — каза Тамани без капка съмнение в гласа.

Лоръл вдигна рязко глава:

— Как така?

Тамани се ухили хитро.

— Не можеш да продадеш къща, за която никой не си спомня, че съществува.

— Моля?

— Можем да накараме хората да забравят не само срещата си с нас.

Очите на Лоръл се разшириха в мига, в който проумя фактите.

— Саботирате ги! Карате хората да забравят, че изобщо са виждали тази къща?

— Налага се.

— А какво стана с оценителите?

— Повярвай ми, ако майка ти разбере колко много всъщност струва тази земя, ще побърза да я продаде.

— И тях ли накарахте да забравят?

— Налагаше се, Лоръл, нямахме избор!

— Хм… явно не се е получило — каза тихо Лоръл.

Сега лицето на Тамани се угрижи.

— Какво искаш да кажеш? — попита с нисък и сериозен тон.

— Мама продава земята.

— На кого? Никой не е идвал на оглед. Погрижили сме се за това.

— Не зная — някакъв тип, когото баща ми срещнал в Брукингс.

Тамани се наклони напред.

— Лоръл, това е изключително важно. Не можеш да я оставиш да я продаде.

— А защо не?

— Да започнем оттам, че аз живея тук. Наистина няма да ми хареса да остана без дом. Но… — той се озърна и изрече отчаяно. — Не мога да ти обясня всичко точно сега, но ти не бива да позволиш на майка си да я продаде. Каквото и да ти струва това, трябва да говориш с нея щом се прибереш у дома и да я убедиш да откаже на този човек.

— Хм, това може да се окаже сериозен проблем.

— Защо?

— Офертата вече е обявена. Скоро подписват документите.

— О, не! — Тамани отхвърли кичур коса от челото си. — Това е лошо! Много, много лошо! Шар ще ме убие! — Той въздъхна. — Наистина ли нищо не можеш да направиш?

— Това определено не е моя работа — рече Лоръл. — Не мога да им казвам какво да правят.

— Единственото, за което те моля, е да опиташ. Ние също ще мислим какво да предприемем. Само, ако знаеше колко важен е този къс земя за царството, нямаше да можеш да мигнеш докато не се убедиш, че е в сигурни ръце. Самият аз не знам дали ще мога да мигна, докато не се върнеш и не ми кажеш, че всичко е наред.

— Защо?

Дъхът му излезе навън като отчаян вопъл.

— Не мога да ти кажа… Забранено е!

— Забранено? Аз не съм ли елфа?

— Не разбираш, Лоръл! Не можеш да знаеш всичко само защото си част от нас — не още. Дори в царството на младите елфи не се разрешава да навлизат в света на хората, докато не са доказали своята лоялност, ако изобщо им се разреши подобно нещо. Искаш да ти разкрия една от най-големите тайни на нашия народ. Не можеш да очакваш това от мен!

Няколко секунди изтекоха в мълчание.

— Ще направя, каквото мога — рече накрая Лоръл.

— Само за това те моля.

Тя се усмихна насила.

— Родителите ми ще си помислят, че превъртам.

— Това не е мой проблем.

Лоръл го изгледа за няколко секунди, после го перна по рамото. Тамани само се засмя.

Възвърна си сериозния вид и се взря в нея. Поколеба се, преди да се седне по-близо и да прокара пръсти по голата й ръка.

— Радвам се, че дойде днес — каза той. — Липсваше ми.

— Аз… мисля, че и ти ми липсваше.

— Наистина ли? — надеждата толкова отчетливо засия в очите му, че Лоръл се засмя нервно и отмести поглед встрани.

— Е, след като престанах да мисля, че си побъркан бездомен тип.

Засмяха се заедно и Лоръл се възхити на мекия звънлив смях на Тамани. Топла тръпка пролази по гърба й. Тя погледна часовника си.

— Трябва да вървя — рече тя с извинителен тон.

— Върни се скоро — каза топло Тамани. — Ще поговорим пак.

Лоръл се усмихна.

— Ще ми е приятно.

— Нали обещаваш, че ще говориш с родителите си?

Тя кимна:

— Ще говоря.

— Ще ми кажеш, ако има нещо, нали?

— Колкото мога по-скоро, но не зная кога ще бъде това.

— Ще разкажеш ли на родителите си за всичко това? — попита Тамани.

— Не зная — отвърна Лоръл. — Не мисля, че ще ми повярват. Особено след като вече нямам цветето и няма с какво да им докажа. Благодарение на цветето успях да убедя Дейвид.

— Дейвид! — каза Тамани с насмешка в гласа.

— Какво пък му е на Дейвид?

— Нищо, но сигурна ли си, че може да му се има доверие?

— Напълно сигурна!

Тамани въздъхна.

— Е, предполагам, че все на някого е трябвало да кажеш. Макар това да не ми харесва.

— Защо не ти харесва?

— Защото той е човек. Всеки знае, че на хората не може да се има вяра. Трябва да си предпазлива.

— С него няма защо да съм предпазлива. Той не би казал на никого.

— Надявам се да си права.

Вървяха бавно по познатата пътечка към къщата. Спряха накрая на алеята с дърветата.

— Сигурна ли си, че трябва да си тръгнеш — попита тихичко Тамани.

Лоръл остана учудена от натежалия от чувства глас. По разговора им съдеше, че той я харесва… много при това. Но в гласа му като че ли звучеше нещо повече. Нещо далеч по-лично. Малко остана учудена, когато усети, че самата тя си тръгва с неохота.

— Родителите ми дори не знаят, че съм тук. Измъкнах се тайно.

Тамани кимна.

— Ще ми липсваш — прошепна той.

Лоръл се засмя нервно.

— Едва ме познаваш.

— И все пак ще ми липсваш — той срещна очите й. — Ако ти дам нещо, ще го задържиш ли, за да си спомняш за срещата ни и може би да си мислиш по-често за мен?

— Може би… — Тъмнозелените очи на Тамани сякаш виждаха през нея, вътре в нея.

Той свали една тънка верижка от врата си, извади нещо от нея и й го подаде.

— Това е за теб!

В ръката й проблясваше малко златно пръстенче — искрящо златно кръгче, малко по-голямо от грахово зърно с миниатюрно цвете от кристал на него.

— Какво е това? — попита Лоръл възхитена.

— Пръстенче за младо кълнче — отвърна Тамани. — Нали разбираш, за бебе елф. Всяко бебе получава пръстен, когато се появи на бял свят. Ако го носиш, расте заедно с теб. Правят ги зимните елфи. Всъщност пролетните елфи ги изработват, но зимните влагат в тях магията. — Той протегна ръка и й показа верижката от чисто сребро. — Виждаш ли, това е моето. А беше малко като другото. Ти вече не си кълнче и няма да ти стане на пръста, но си помислих, че може да ти хареса.

Миниатюрното пръстенче беше изящно и красиво.

— Но защо го даваш на мен?

— За да ти помогне да се чувстваш повече като една от нас. Можеш да си го закачиш с верижка на врата. — Тамани се поколеба за миг. — Просто реших, че трябва да го имаш.

Лоръл го погледна въпросително, но той явно не искаше да среща очите й. Как й се искаше да има повече време, за да измъкне още тайни от него.

— Ще го нося винаги — каза тя.

— И ще си мислиш за мен? — очите му отново я заловиха в плена на очарованието му и тя знаеше, че съществува само един отговор.

— Да!

— Добре!

Лоръл понечи да се обърне, но едва направила и стъпка, Тамани я хвана за ръката. Без да престава да я гледа право в очите, вдигна ръката й към лицето си и докосна нежно с устни пръстите й. Само за секунда бе загубил контрол върху погледа си. Сякаш искра премина през Лоръл и тя видя в очите му едно чисто и волно желание. Преди да успее да съзре още нещо, той се усмихна и искрата отлетя.

Лоръл тръгна към колелото си, като дишаше на пресекулки и се опитваше да спре топлия поток, който плъзна по цялото й тяло от пръстите, които Тамани докосна с устни. Докато караше към магистралата, няколко пъти се обърна и хвърли поглед назад. И всеки път, щом се обърнеше, виждаше как очите му все още стояха заковани в нейната посока. Дори след като вече караше по колоездачната алея по продължение на шосето, все още усещаше очите му да я следят, а отдавна вече го бе изгубила от поглед.