Ейприлин Пайк
Криле (12)

Дванадесет

— Още ли няма нищо? — попита Дейвид, когато Лоръл му се обади в събота следобед, няколко часа преди танците.

— Нищо. Три дни подред ходя до библиотеката и нищо.

— Поне нещо насочващо?

— Е, винаги би могъл да интерпретираш някое обяснение по начин, който ти харесва, но не намерих никакво описание на… — тя сниши глас — на елфи, които да приличат на мен.

— А Шекспир? „Сън в лятна нощ“?

— Всъщност те са най-близо… Но и те имат криле и са твърде магични на вид. Да не споменаваме, че са пакостливи и злонамерени. Не съм такава… нали?

Дейвид се засмя.

— Не, не си! — Той замълча и се замисли. — Може би всички истории са грешни.

— Всички?

— Колко истина има в легендите?

— Не зная. Но все ми се струва, че трябва да има някакъв документ, ако нещо в тях е истина.

— Е, добре, продължавай да търсиш. Иначе готова ли си за довечера?

— Разбира се.

— Ще те взема в осем, става ли?

— Ще бъда готова.

Дейвид се появи няколко часа по-късно с огромна кутия в ръце, в която уж носеше „крилете“. Лоръл отвори вратата в синята си рокля с шал, стегнато увит около раменете.

— Еха! — каза Дейвид. — Изглеждаш страхотно!

Лоръл сведе поглед и вече й се искаше да бе избрала нещо, което да привлича по-малко внимание, сега всички щяха да я гледат. Роклята бе от искрящ светлосин сатен, който падаше на верев и минаваше в перфектен набор по всичките й извивки, със сърцеобразно деколте, гол гръб и сребърна везба. Бе почти гола до кръста, само везбата очертаваше овала на гърба й с искрящи сребърни мъниста. Малък шлейф поставяше финалния акцент.

Дейвид бе с черни панталони и бял смокинг с опашки. Около кръста си имаше червен копринен пояс, дори бе успял да си намери шалче за врата. От предното джобче се подаваха чифт бели ръкавици. Дори си бе сложил гел на косата.

— А какъв е твоят костюм? — попита Лоръл. В очите й се четеше одобрение към това, което вижда.

Дейвид се изчерви.

— Чаровният принц? — засмя се Лоръл.

Той повдигна рамене:

— Така и двамата ще бъдем герои от приказка.

— Мама знае, че идваш — прошепна Лоръл и бързо го поведе по стълбите. — Но мисля, че ще е по-добре да приключим с всички приготовления, преди да е разбрала, че си тук. Може да поиска да оставя вратата отворена или нещо подобно.

— Няма проблем.

Тя го дръпна в стаята си, хвърли бърз поглед към коридора и хлопна вратата. Отвърза шала и остави листенцата да се разперят на свобода. Понареди ги малко. През последните дни изглеждаха леко отпуснати. Обърна се, когато чу Дейвид шумно да си поема въздух.

— Какво има?

— Просто са толкова красиви. Особено с тази рокля. Удивлявам се всеки път щом ги видя.

— Много ясно — произнесе саркастично Лоръл. — Фантастични са, защото не са твои.

На Дейвид му трябваха само две минути, за да нагласи гирляндата около основата на цветето и около раменете й. Лоръл обърна гръб към новото огледало, което бе закачено на вратата и се засмя:

— Дейвид, ти си гений. Напълно прилича на костюм.

Дейвид застана до нея и се усмихна към отражението им.

— Не съм съвсем готов. — Той се обърна към кутията. — Седни — каза той и посочи стола. — И затвори очи.

Всичко това започваше да й харесва. Ръцете му докосваха лицето й, а след това усети нещо хладно да минава като с четчица по клепачите и бузите й.

— Какво правиш?

— Без въпроси! И дръж очите си затворени.

Чу разклащането на нещо, а след това хладна мъгла покри косата й.

— Секунда още — каза той. Тя усети топлия му дъх по лицето си. — Добре, готова си.

Лоръл отвори очи и стана. Застана пред огледалото и ахна. Засмя се като обръщаше лицето си, така че слънчевите лъчи да улавят блясъка по скулите и около очите й. Косата й също бе покрита с бляскав прашец, който оставяше искрящи следи върху роклята й щом разклатеше глава. Едва се позна с този блясък по лицето и сърмената гирлянда около врата си.

— Ето сега приличаш на елфа — каза Дейвид одобрително.

Лоръл ахна:

— И се чувствам като елфа! Не съм и предполагала, че ще го изрека някога. — Обърна се към Дейвид: — Ти си невероятен!

— Ами — рече Дейвид с усмивка, — доказахме го научно — ти си невероятна! — После прокара пръсти през бляскавата й коса и добави с половинчата усмивка. — А аз съм просто човек.

Лоръл се усмихна и стисна ръката му.

— Може би, но си най-добрият човек, когото познавам.

— Като говорим за хора — каза Дейвид и посочи вратата, — трябва да се покажем на родителите ти. Майка ми ще е тук след десет минути, за да ни закара.

И тогава цялото напрежение около вечерта отново нахлу в стаята.

— Нали не мислиш, че майка ми ще разбере какво се крие зад всичко това? — попита тя.

— Дори не би си и помислила — каза Дейвид. — Сигурен съм! — Хвана я и за двете ръце. — Готова ли си?

Лоръл не беше, но кимна смело. Дейвид отвори вратата и й подаде ръката си.

— Да вървим!

Майката на Лоръл ги видя да слизат по стълбите.

— Ето ви и вас! — каза тя като размаха фотоапарата. — Опасявах се, че ще се опитате да ми се измъкнете. — Разгледа Лоръл с усмивка. — Изглеждаш великолепно! Ти също си красавец, Дейвид!

— Къде е татко? — попита Лоръл и погледна към дневната.

— Ще остане на работа до късно тази вечер. Но му обещах снимки, като се върне. Така че, моля, усмихнете се!

Майката на Лоръл им направи петдесетина снимки, преди да чуят клаксона на колата на майката на Дейвид. Лоръл дръпна Дейвид след себе си и двамата изтичаха по стълбите. Навън ги посрещна възторжената майка на Дейвид, също размахала фотоапарат. За щастие тя вече бе направила снимки на Дейвид, така че се отърваха само с пет-шест пози на двамата заедно.

След всичко това Лоръл вече не беше сигурна, че иска да отиде на танци.

— Прекалено много внимание привличаме — прошепна тя на Дейвид, когато се настаниха на задната седалка в колата. — Някой може да забележи, че цветето ми е истинско.

Дейвид се засмя:

— Никой няма да разбере — отвърна той убедително. — Обещавам!

— Дано си прав — промърмори тя, докато колата си проправяше път към училищния паркинг.

— Гледай ти! — изпищя Челси, когато Лоръл и Дейвид влязоха в украсения физкултурен салон. — Дейвид каза, че крилете ще се страхотни, но и през ум не ми мина, че ще са толкова красиви! — Челси накара Лоръл да се завърти. — Знаеш ли, те всъщност приличат повече на цвете, отколкото на криле?

— Предполагам, че са нещо като криле-цвете — отвърна нервно Лоръл.

Челси сви рамена:

— Абсолютно невероятни са! Дейвид, ти си гений!

Лоръл скри усмивката си. Май тази вечер Дейвид щеше да получи доста похвали заради нейното цвете. Всъщност това напълно я уреждаше, вместо всички да разберат, че цветето расте на гърба й.

Но когато Челси подуши въздуха над раменете й, Лоръл застина.

— Еха! — не се сдържа Челси. — С какво си напръскала крилете? Гарантирано плащам за парфюма, който използваш!

За миг Лоръл се стъписа, но после отвърна:

— Всъщност това е един стар парфюм, който имам не помня откога. Дори не помня как се казва.

— Ммм, ако някога престанеш да го харесваш, дай ми го — аз няма да го откажа.

Лоръл се усмихна и хвърли отчаян поглед към Дейвид. Той разбра и веднага се намеси:

— Да отидем да си вземем нещо за пиене, Лоръл — и я хвана за ръка.

За техен късмет в този момент се появи Райън, така че нямаше опасност Челси да ги последва.

Лоръл стисна ръката на Дейвид. Той не каза, че я кани на среща, но не каза и обратното. Тя предпочиташе да си мисли, че са на среща. Колебаеше се дали да нарече Дейвид свое гадже или не. Но какво повече може да иска от едно момче? Дейвид е симпатичен, мил, търпелив, умен, забавен и не крие, че я обожава. Тя се усмихна, докато си пробиваха път сред тълпата. Вървяха ръка за ръка пред всички и това щеше да даде храна на много слухове, но Лоръл не се притесняваше.

Всички отстъпваха и правеха място на „крилете“ й. Хора, които никога не бяха говорили с нея, идваха да й кажат какъв страхотен костюм има. Накъдето и да се обърнеше, всички гледаха към нея. Но тази вечер погледите на другите не я изнервяха. Знаеше какво виждат околните — сама го видя в огледалото вкъщи — видът й беше магичен, нямаше друго определение за него.

Към единадесет и половина пуснаха бавна песен и Дейвид най-накрая за първи път тази вечер я покани на танц. През по-голямата част от вечерта той си говореше с приятелите си, макар да не сваляше очи от нея, докато тя танцува с няколко други момчета.

— Е, кажи ми сега — попита той като я притисна до себе си, — лоша ли беше идеята ми за твоя костюм?

Тя се усмихна и обви ръката си около врата му.

— Изобщо! Беше напълно прав.

Дейвид се засмя:

— За какво?

Усмивката остана на лицето й, но думите й бяха напълно сериозни:

— Всички ме видяха такава, каквато съм, но никой не се изплаши, нито пък реагира лошо. А и никой все още не е извикал откачените учени. Просто смятат, че изглеждам чудесно. — Тя се поколеба, а после добави: — Аз също смятам, че е чудесно.

— Чудесно е, изумително е! — той се усмихна. — Ти си изумителна!

Лоръл сведе поглед към рамото му. Усети как по тялото й се разлива гореща вълна.

— Е, как се чувстваш като елфа? — попита Дейвид.

Лоръл сви рамене:

— Не е зле. Разбира се, няма да е така всеки ден.

— Не, но едва когато приемеш идеята, че си елфа, можеш да започнеш да мислиш дали това е истина или не.

Лоръл се вгледа в него развеселена:

— На теб ти се иска да е истина!

— И така да е, какво от това?

— Но защо?

— Защото, ако ти си създание от приказките по асоциация, би трябвало и аз да стана такъв.

— Какво имаш предвид? Тази вечер ти си Чаровния принц!

— Да, но, нали знаеш — не наистина. Но ти? Ти, Лоръл, мисля, си истинска елфа. И това е страхотно! Че кой друг е най-добър приятел с елфа? Никой!

Лоръл се усмихна:

— Наистина ли съм най-добрият ти приятел?

Той погледна към нея със сериозен поглед:

— Засега.

Тя пристъпи по-близо и сложи глава на рамото му и остана така до края на песента. Когато музиката спря, тя го прегърна и прошепна в ухото му:

— Благодаря ти!

Дейвид грейна и с театрален жест й подаде ръка:

— Да вървим!

Придружи я обратно до масата, където бяха седнали повечето им приятели, и Лоръл се отпусна на стола:

— Трябва да призная, че съм напълно изтощена.

Дейвид се наведе към ухото й:

— Ами какво очакваш? Слънцето от часове е залязло. Всички добри елфи трябва да са си у дома, сгушени в цветните си креватчета.

Лоръл се засмя, но се сепна, когато някой я потупа по рамото. Момче от по-горните класове стоеше точно зад гърба й.

— Хей, това падна от теб, докато танцуваше. — Момчето й подаде едно дълго синьо-бяло листенце. — Искаш ли си го?

Лоръл замръзна с широко отворени очи. Дейвид се пресегна и взе листенцето.

— Благодаря ти, човече.

— Няма защо. От какво сте ги направили? Приличат на истински листа от цветя.

— Е, това с търговска тайна — каза Дейвид с усмивка.

— Наистина е страхотно!

— Благодаря!

Момчето потъна в тълпата, а Дейвид постави листенцето на масата. Лоръл се почувства страшно неудобно, че листенцето стои пред очите на всички. Обхвана я необясним срам — сякаш Дейвид бе оставил на масата част от бельото й.

— То просто така ли падна? — попита Дейвид като се приближи до ухото й. — Усети ли нещо?

Лоръл поклати глава.

— Не може някой да го е дръпнал, без да забележиш, нали?

Лоръл си спомни мъчителната болка, когато се опита да издърпа едно листенце преди няколко седмици.

— Няма как.

— Лоръл — Дейвид започна толкова тихо, че Лоръл едва го чуваше, — нали Тамани ти е казал, че ще се случи точно това?

Лоръл кимна.

— Не повярвах, не можех да повярвам! Звучеше твърде хубаво, за да е истина.

Устата й автоматично изричаше думите, ала умът й бе зает от очевидния въпрос — „Ако той е прав за цветето, прав ли е като каза, че съм елфа?“.

Дейвид се огледа по пода зад нея, след това се наведе, а когато седна обратно на стола, държеше в ръка още две листенца. Засмя се към групичката и сви рамене:

— Изглежда творението ми се разпада.

— Няма страшно — каза Челси. — И без това танците скоро ще свършат. — После се обърна към Лоръл. — Но тези криле-цвете бяха невероятни, докато си бяха на мястото.

— Дейвид, може ли да изчакаме майка ти навън? — попита притеснено Лоръл.

— Разбира се. Хайде да излезем.

Лоръл нервно прибираше листенцата от пода, докато Дейвид й проправяше път към вратата. Но всеки път, щом някой се бутнеше в нея, на земята се посипваха нови и нови листенца. Когато стигнаха до изхода, ръцете й бяха пълни с изпопадали листенца, а на гърба й продължаваха да висят едва няколко.

— Дали прибрах всичките? — попита тя и огледа пода около себе си.

— Така мисля.

Лоръл въздъхна и потри лице. По земята се посипа дъжд от искрящ прашец.

— Пада, забравих…

Дейвид се засмя и погледна часовника си.

— Дванадесет часа е. Сега и обувката си ли ще загубиш?

Лоръл изви поглед към него:

— Не е смешно.

Дейвид пъхна ръце в джобовете си и се ухили.

— Как изглежда мястото на цветето? — попита Лоръл и се обърна с гръб към него.

— Така с гирляндата отгоре не мога да кажа.

— Добре.

Дълго време мълча и гледа шепата си, пълна с листенца. Гърлото й бе пресъхнало, когато погледна към Дейвид:

— Истина е, нали?

— Кое?

Тя вдигна рамене, но се насили да го произнесе:

— Наистина съм елфа, нали?

Дейвид само се усмихна и кимна.

Странно защо, но от това Лоръл се почувства по-добре и се разсмя от сърце.

— Еха!

След няколко минути колата на майката на Дейвид се зададе по улицата и те се шмугнаха бързо на задната седалка.

— Я, крилете са се разпаднали — отбеляза тя. — Добре, че успях да ги снимам преди това.

Лоръл нищо не каза, а се обърна и вдигна още две листенца и ги прибра при другите в шепата си.

Завиха по алеята пред дома на Лоръл и Дейвид излезе, за да й помогне да си отвори вратата.

— Останали са само пет — каза той като хвърли поглед към гърба й. — Може би и те ще паднат докато спиш.

— Ако и толкова издържат.

Дейвид се спря за миг:

— Сега успокои ли се?

Лоръл се замисли.

— Може би… Радвам се, че няма какво повече да крия, освен може би белегът, където бе подутината. Радвам се, че ще мога отново да нося моите блузки. Но… — тя замълча, докато се опитваше да подреди мислите си. — Нещо се промени тази нощ, Дейвид. В продължение на няколко часа харесвах цветето си. Наистина го харесвах! Усещах го като нещо много специално, като нещо магично. — Тя се усмихна. — Ти направи това за мен и… съм наистина щастлива.

— Спомни си, ще имаш отново същото догодина. Нали така ти е казал Тамани?

Лоръл се смръщи при произнасяне на името му.

— Можем да го превърнем в традиция. Можеш веднъж в годината да преставаш да се криеш и да бъдеш елфа, която всеки може да види.

Тя кимна. Идеята й харесваше много повече, отколкото можеше да предположи преди случилото се тази вечер.

— Другите момичета ще ревнуват — предупреди тя. — Всичките ще искат и на тях да им правиш криле.

— Ще трябва да им казвам, че крилете са само за Лоръл. Те така и няма да знаят докъде е истината и докъде измислицата.

— Мислиш ли, че някой може да се досети?

— Може и да се досети. Винаги има по някой, който вярва в митове и легенди, или поне в част от тях. Това са хора, които могат да надзърнат отвъд очевидното и да видят наистина чудесни неща в този свят. — Дейвид повдигна рамене. — Но дори и да видят нещо, нищо няма да кажат. Защото останалата част от нас, които виждаме света така логичен и все си обясняваме нещата с науката, няма да видим истината, дори ако тя е разлепена по огромни рекламни билбордове. Аз съм късметлия — ти направо ме удари с тази истина по главата — иначе не бих те видял такава каквато си всъщност.

— Аз съм просто себе си, Дейвид.

— И това е най-хубавото.

Преди Лоръл да успее да каже нещо, той се наведе и нежно я целуна по челото, след това се обърна като промърмори едно „лека нощ“ и се упъти към колата.