Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криле (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Ейприлин Пайк

Заглавие: Криле

Преводач: Савена Златкиче

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: PRO BOOK

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Раленкова

Художник: Михаела Найденова

Коректор: Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-07-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5099

История

  1. — Добавяне

Двадесет

Мина известно време преди някой от двамата да успее да помръдне. Цялото тяло на Дейвид се тресеше от студа.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — продума той. — Беше долу повече от петнадесет минути и то след като вече бях успял да преместя ръцете си отпред и да погледна часовника си.

„Петнадесет минути!“, Лоръл бе благодарна, че освободи първо Дейвид, а не себе си. Той едва ли щеше да е между живите, дори на петата минута.

— Как стигна до брега?

Дейвид едва доловимо се усмихна:

— Бях много, много упорит. Изобщо не бях сигурен, че ще успея. Но продължавах да ритам и да си поемам въздух, когато можех и най-сетне стигнах до по-плитки води. — Той се премести по-близо до нея и долепи рамо до нейното. — Нямах никаква идея къде си. Дори не бих могъл да открия къде си завързана. Просто вървях нагоре и надолу по течението в търсене на някакъв знак от теб.

— А какво щеше да стане, ако двамата грозника още чакаха на брега? — смъмри го Лоръл.

— Това бе риск, който поех доброволно — каза тихо Дейвид. Силна тръпка разтресе цялото му тяло и Лоръл се изправи бързо на крака.

— Трябва да те стоплим — каза тя. — Може да получиш хипотермия след престоя в ледената вода.

— Ами ти? Ти стоя доста повече.

Лоръл поклати глава.

— Аз не съм топлокръвна, забрави ли? Хайде, нека потърсим нещо остро, за да прережем въжето. Тя се наведе и започна да опипва земята наоколо.

— Недей — рече Дейвид. — Нека направо се върнем в колата. Там имам нож. Ще стане по-бързо.

— Мислиш ли, че ще можеш да я намерим?

— Ще трябва, иначе цялото ни усилие да излезем от водата, ще се окаже безсмислено.

Двамата закрачиха тежко нагоре по реката и, след няколко минути им се стори, че гората започва да им става позната.

— Виж там! — Лоръл посочи към земята, където се белееше единият й чехъл. — Навярно е паднал, когато онзи с белязаното лице ме вдигна.

Дейвид спря и се загледа в обувката.

— Лоръл, как го направиха всъщност? Той ме повдигна с една ръка!

Лоръл кимна:

— Мен също.

Изобщо и не искаше да му обяснява колко бяха тежки камъните.

— Колата трябва да е в тази посока — каза тя и посочи с глава. Искаше й се да остави реката зад гърба си и никога повече да не се връща тук.

— Искаш ли го? — Дейвид се наведе да вземе чехъла.

Стомахът на Лоръл се сви при вида на изжуления бял чехъл. Краката й пулсираха от болка, но не можеше дори да понесе мисълта, че отново ще обуе чехлите.

— Не! — каза тя твърдо. — Хвърли го във водата!

Луната се беше скрила и те трудно се ориентираха по тъмната пътека. На два пъти се връщаха. След около половин час Дейвид най-сетне видя колата. С облекчение коленичи до нея и затърси опипом резервния ключ, скрит в калника над задната гума.

— Когато мама ми предложи, да го сложим там, казах, че е глупава идея — произнесе Дейвид, а зъбите му изтракаха отново. — Но тя твърдеше, че някой ден ще й бъда благодарен, задето го е сложила там.

Най-накрая извади сребристия ключ.

— Е, едва ли е имала предвид точно тази ситуация. — Дейвид мушна ключа в ключалката на багажника и двамата едновременно въздъхнаха с облекчение, когато ключът изщрака и капакът се отвори. — Прибера ли се у дома, ще й купя цветя и шоколадови бонбони — обеща Дейвид.

Дейвид с усилие отвори кутията за първа помощ и измъкна от нея малко джобно ножче. На Лоръл и трябваха няколко минути, за да разреже дебелите въжета, но беше хиляди пъти по-добре, отколкото да се опитват да го сторят с остър камък.

Мушнаха се изтощени на предните седалки, Дейвид запали колата и пусна до край парното. Сложиха ръце на вентилаторите и се опитаха да изсушат мокрите си дрехи.

— По-добре си свали ризата и сложи якето ми — предложи Лоръл. — Не е кой знае колко топло, но поне е сухо.

Дейвид поклати глава:

— Ти го направи!

— Моето тяло се приспособява, на каквато температура попадне, винаги е било така. Ти трябва да се стоплиш!

Лоръл видя как по лицето на Дейвид се изписа борбата между кавалерството и отчаяната нужда да се стопли.

Лоръл грабна якето от задната седалка.

— Обличай го! — нареди тя.

— Той се поколеба, но след няколко секунди изхлузи мократа си риза и облече якето.

— Ще можеш ли да караш?

Дейвид подсмръкна:

— Мога да карам, за да стигнем до полицейския участък. Става ли?

Лоръл сложи ръка върху ръката на Дейвид.

— Не можем да отидем в полицията!

— Защо? Двама мъже току-що се опитаха да ни убият! Повярвай ми, ченгетата са именно за това.

— Това е нещо, което надхвърля възможностите на полицията, Дейвид. Не си ли спомняш как тези двамата ни хвърлиха в реката все едно изобщо нямаме тегло? Какво мислиш, че ще направят на няколко полицаи?

Дейвид се взря в таблото на колата и не каза нищо.

— Те не са хора, Дейвид! И всеки човек, който се опита да ги спре, ще пострада.

— Добре, тогава какво да направим? — попита Дейвид с остър тон. — Да не им обръщаме внимание? Да се приберем у дома с подвити опашки?

— Не! — каза Лоръл много тихо. — Отиваме при Тамани!

 

 

В очите на Лоръл запариха сълзи на облекчение, когато мина покрай алеята с дърветата и почувства как я обгръща познатото спокойствие и уют на гората. Тя отметна от лицето заплетената си коса и безуспешно се опита да прокара пръсти през нея, докато накуцваше през тъмната пътечка към потока. Беше толкова изтощена, че едва успяваше да върви.

— Тамани? — повика тихичко тя. Гласът й прозвуча неестествено силно в тихата спокойна нощ. — Тамани? Имам нужда от помощ!

Тамани вече крачеше до нея, но толкова тихо, че тя изобщо не го забеляза, преди да проговори.

— Предполагам, че момчето в колата е Дейвид.

Тя спря и сякаш го изпи с поглед. Тази нощ той не носеше ризницата си, а беше с черна риза с дълги ръкави и панталони, които почти се сливаха със сенките. Нощта беше толкова тъмна, че тя едва успяваше да види очертанията на лицето му. Прииска и се да се хвърли в прегръдката му, но успя да се спре.

— Да, това е Дейвид.

Погледът му бе нежен, но изпитателен.

— Защо си го довела?

— Нямах друг избор!

Тамани повдигна вежда.

— Поне си му казала да остане в колата.

— Тамани, той бе единственият начин да стигна дотук тази нощ!

Тамани въздъхна и погледна към пътеката, където Лоръл остави Дейвид да я чака в колата.

— Трябва да призная, че съм особено радостен от това, че си тук. Но гората е пълна с елфи тази нощ, моментът не е много подходящ.

— Защо са тук?

— Напоследък има много… неприятелски действия в района. Не сме сигурни каква е причината. Това е всичко, което мога да кажа. — Той хвърли бърз поглед към пътеката. — Да се отдалечим! — каза той, хвана ръката й и я поведе в обратната посока.

Още при първата стъпка остра болка прониза разранения й крак — в него се бе забила пръчица.

— Спри, моля те! — Гласът й бе една сподавена молба, но тази нощ усещанията й бяха отвъд това да чувства каквото и да е неудобство. По лицето й се затъркаляха сълзи. Тамани спря и се обърна.

— Какво има?

Лоръл не можеше да спре сълзите си. Паниката и страхът от преживяното тази нощ буквално я повлякоха също като водите на реката Четко. Тя пое дълбоко въздух, за да се опита да се успокои.

Тамани положи ръце върху раменете й и тя почувства как се стопля, въпреки студения нощен въздух. Той започна да я гали успокоително по гърба. Ръцете му неволно докоснаха дълбоката рана, прорязана от прозореца, и тя неволно изстена.

— Какво се е случило? — прошепна Тамани в ухото й, а пръстите му преминаха нежно през косата и.

Пръстите на Лоръл се вкопчиха в ризата му, за да не падне от болка и изтощение. Тамани се наведе, подхвана я и я вдигна на ръце, за да облекчи изтръпналите й от болка крака. Тя затвори очи, приютена в спокойното полюшване от вървенето му. Той повървя няколко минути по пътеката и я постави внимателно на едно сухо място на земята.

Проблесна искра и Тамани запали нещо, което приличаше на пиринчена сфера с големината на топка за софтбол. От стотиците й малки дупки заблестяха трептящи светлинни и изпълниха малката поляна с нежна светлина. Тамани изхлузи торбата си от рамо и приклекна до Лоръл. Без да каже и дума, той постави палец под брадичката й и обърна лицето й първо на една страна, после на друга. Заоглежда ръцете и краката й, като мърмореше при вида да раните и охлузванията, които виждаше. Той внимателно повдигна краката й и ги сложи в скута си, Лоръл усети познатия мирис на лавандула и иланг-иланг, докато той втриваше нещо, но разранените й пети. За секунда усещаше парене и щипене, а после болката се успокояваше и постепенно изчезваше.

— Ранена ли си и на друго място? — попита Тамани, след като привърши с всички рани, които видя.

— Гърбът ми — отвърна Лоръл, обърна се на една страна и повдигна ризата си.

Тамани изсвири.

— Тази рана е в доста лошо състояние, трябва да я превържа.

— Ще боли ли? — попита Лоръл, а топлината от малката пиринчена сфера сякаш обгърна тялото й.

— Не, но ще трябва да я пазиш няколко дни, докато зарасне.

Лоръл кимна.

— Лоръл, откъде са всички тези рани? — попита Тамани, докато пръстите му нежно обработваха дълбоката рана. — Не е присъщо на елфите да са недодялани.

Лоръл се опита да обясни, но езикът й изведнъж надебеля и стана бавен.

— Опитаха се да ни убият… Дейвид и мен.

— Кой? — гласът му бе мек, но Лоръл долови напрежението в него.

— Не знам. Беше нещо грозно, нечовешко. Това са мъжете, които убеждават майка ми да продаде земята.

— Грозни?

Лоръл кимна. Затвори очи и му заразказва за баща си и Джеремая Барнс, но думите й започнаха да се сливат и да звучат неясно.

— Отрова? — Тамани натърти думата. Очите й започнаха да натежават, а гласът му звучеше някъде от много далече.

— Утре трябва да подпишат документите — Лоръл вдиша дълбоко и се насили да предаде най-важното съобщение, а кожата я защипа лекичко така, както щипе, когато я галят лъчите на обедното слънце.

Само след секунди една ръка я прегърна и Лоръл се сгуши, а бузата на Тамани се опря до косата й.

— Спи сега — прошепна той. — Няма да позволя повече нищо да те нарани.

— Д-д-дейвид, той ме чака…

— Не се притеснявай — успокои я Тамани, галейки ръката й. — Той също спи. Шар ще го пази. И двамата имате нужда от сън.

Не й оставаше нищо друго, освен да кимне, да се свие до гърдите му и да позволи на всичко останало да се изниже от съзнанието й.

 

 

Нежни пръсти преминаха през косата на Лоръл, тя бавно се протегна и се обърна по гръб. Очите й премигаха, отвориха се и срещнаха очите на Тамани.

— Добро утро — каза той с нежна усмивка.

Бе седнал до главата й. Тя се усмихна, а след това очите й погледнаха към осеяното със звезди небе и малката лампичка, която още светеше, закачена в клоните над главата й.

— Нима е утро?

Тамани се засмя:

— Е, много ранно утро, но е утро.

— Ти спа ли?

Той поклати глава:

— Имах много работа.

— Но…

— Всичко е наред! Било е и по-лошо. — Усмивката му изчезна, а лицето му замръзна. — Време е да вървим!

— Къде? — попита тя и седна.

— Да се погрижим за троловете, преди да са успели да убият баща ти.

— Тролове? — Тя поклати глава. Май не го разбра добре. — Татко? Можеш да помогнеш на татко?

— Не знам — призна Тамани. — Но това няма да има значение, ако първо не се заемем с троловете. — Тамани леко наклони глава встрани. — Хайде излез, Шар, зная, че слушаш!

Непознатият тихо се подаде иззад едно дърво, за което Лоръл иначе би се заклела, че е прекалено малко, за да го скрие. Имаше същото самоуверено излъчване като Тамани и същите зелени очи. Корените на косата му също бяха зелени, но останалата част от косата му бе светлоруса и дълга. Носеше я вързана на опашка отзад. Шар притежаваше същото съвършенство, с което тя все още не бе свикнала у Тамани. Въпреки това лицето му бе някак по-грубо и с по-остри черти, от лицето на Тамани. Шар бе по-висок от Тамани — почти колкото Дейвид, имаше дълги възлести бедра, здрави ръце и гърди.

— Лоръл — Шар! Шар — Лоръл! — представи ги един на друг Тамани, без да поглежда и към двамата.

Лоръл зяпна с широко отворени очи, но Шар само кимна и кръстоса ръце пред гърдите си. После продължи да слуша, като облегна гръб на дървото, иззад което се появи.

— Трябваше да се сетя, че именно тролове се опитват да придобият тази земя. Съществата, които описваш, не могат да са нещо друго. Трябва да се погрижим за тях, преди да са подписали онези книжа.

— Тролове? Истински тролове? Сериозно ли говориш? Че защо им е на… троловете да… искат да купят земята? Само защото вие живеете тук?

Тамани хвърли един поглед над рамото й към Шар, преди отново да се обърне към Лоръл:

— Не, защото тук се намират портите.

— Портите?

— Тамани, отиде прекалено далече! — измърмори Шар.

Тамани изви тялото си към него:

— Защо? Смяташ, че тя — елф като всички останали, няма право да знае, така ли?

— Ти не можеш да вземеш това решение. Започваш да се отнасяш прекалено лично.

— Случващото се е именно такова, да — изрече Тамани с горчива тежест в гласа си. — Винаги е било лично!

— Нека се придържаме към плана — настоя Шар.

— От дванадесет години се придържам към плана, Шар! Но буквално часове делят троловете от това да влязат във владение на тази земя и да провалят всичко, което се опитвахме да направим през тези дванадесет години. Това също не влизаше в плана. — Той спря, а твърдия му поглед се впи в очите на Шар. — Нещата се промениха и тя трябва да знае какъв е залогът.

— Кралицата изобщо няма да е доволна.

— През цялото си управление Кралицата ми е донесла само беди. Може би ще е по-добре нещата веднъж да поемат обратна посока.

— Имам ти доверие, Тамани, но знаеш, че не мога да скрия какво става тук.

Измина един дълъг миг, през който двамата мъже се изучаваха с поглед.

— Така да бъде — каза най-сетне Тамани и се обърна към Лоръл. — Веднъж ти казах, че пазя нещо много специално. Не е нещо, което мога да взема и да преместя — затова тази земя е толкова важна. Това са портите към царството. Единствената преграда към прохода за Авалон.

— Авалон? — пое дъх Лоръл.

Тамани кимна.

— В целия свят има четири входа, които водят към него. Преди стотици години портите били отворени. При все това били пазени в тайна. Но станало така, че прекалено много същества научили тайната. От началото на времената троловете се опитват да завладеят Авалон. В това райско място не само природата е ценно богатство, златото и диамантите в Авалон се намират толкова често, колкото пръчките и камъните. Ние ги използваме само за украса. — Тамани се усмихна: — Знаеш, харесваме блестящи неща.

Лоръл се усмихна като си спомни за стъклената призма, която бе окачила на прозореца на спалнята си преди години.

— Мислех, че е лично предпочитание.

— Не съм срещал елф, който да не обича блестящи неща — каза Тамани и се усмихна. — Но троловете винаги са се опитвали да си купят място в света на хората с помощта на пари. Някои тролове прекарват целия си живот да търсят съкровища, а Авалон е прекалено голямо съкровище, за да бъде подминат. В течение на векове е бил земя на смърт и разрушения докато троловете се опитвали да ни завладеят и да ни унищожат, а елфите отчаяно се опитвали да защитят дома си. Но по време на царуването на Крал Артур всичко се променило.

— Крал Артур? Онзи крал Артур? Занасяш ме!

— Нито за миг. Макар че, както и приказките за всичко останало, историите на хората никога не разказват правилно нещата. Едно ще ти кажа — ако искаш да запазиш някоя тайна — превърни я в човешка приказка. Те така объркват всичко, че след сто години никой не може да различи истината от легендата.

— Бих се обидила, но напоследък и аз се убеждавам, че си прав.

Тамани сви рамене.

— Какво е направил крал Артур?

— Най-много е направил неговият магьосник Мерлин. Артур, Мерлин и Оберон…

— Оберон? Онзи на Шекспир?

— Шекспир едва ли е първият, който си спомня за него, но да, този крал Оберон. Заедно с Артур и Мерлин, Оберон създал меч, който криел толкова много магия, че неговият притежател със сигурност побеждавал във всяка битка.

— Екскалибур! — изрече Лоръл почти без дъх.

— Точно така. Оберон, Артур и Мерлин повели най-голямата армия, която Авалон някога е виждал, в битка срещу троловете, за да ги унищожат завинаги. Елфите, Артур и неговите рицари, Мерлин и неговите три възлюбени и самият Оберон обединили силите си. Срещу тях троловете нямали никакъв шанс. Елфите прочистили Авалон от троловете, а Оберон създал портите, за да пазят земята им от тях. Но дори и за един зимен елф, това било повече магия, отколкото живо растение може да понесе. Най-великият елфски крал дал живота си, за да създаде тази врата, която аз пазя сега.

— Невероятно! — каза Лоръл.

— Това е твоята история — каза Тамани. — Твоето наследство.

Шар промърмори нещо зад него, но Тамани не му обърна внимание.

— Ето затова е толкова важно тази земя да не попадне в ръцете на троловете. Проходите към Авалон никога не могат да бъдат разрушени, но портите, които ги пазят, могат. Ако портите бъдат разрушени, Авалон ще бъде достъпен за всеки. Домът ни отново ще стане място на войни и разрушения. Имаме описания на ужасното отмъщение на троловете в Камелот и знаем каква съдба очаква Авалон, ако те намерят пътя към него.

— Но защо сега? Мама се опитва да продаде тази земя от години. Можеха да я купят и преди.

Тамани поклати глава:

— Не знам! Честно! Мен лично дори ме е страх да се опитам да разбера защо. Троловете мразят да губят. Никога не правят ход, преди да са сигурни, че ще спечелят. Може би са се събрали достатъчно много. Може би… може би… — Той въздъхна. — Нямам представа! Но при всички случаи имат някаква тайна, която смятат, че ще им даде предимство. И докато не разберем каква е тя, нямаме шанс да се справим с тях. — Тамани направи пауза. — Дори мислехме, че не знаят къде са портите.

— А защо да не ги знаят? Не се ли опитват да влязат още откакто са сътворени портите?

— Нека го кажем така: много малко тролове оцелели след изгонването им от Авалон. Подозирахме, че през тези дълги-предълги години оцелелите са знаели къде приблизително се намират портите и че са предавали тази информация от поколение на поколение, но досега не са успявали да открият точното им местоположение.

— И какво ще стане, ако го открият?

— Ще ги убием! Затова сме тук. Но това не е най-лошото, което би могло да се случи. Ако успеят да купят земята, могат да изпратят армия хора да работят върху някакъв измислен строителен проект и да затворят всичко толкова бързо, че ние да не успеем да ги елиминираме, без да привлечем вниманието на още хора. Портите са много здрави, но не са непревземаеми. Няколко булдозера и малко експлозив могат да ги срутят. В крайна сметка това ще ги направи видими за всеки, който се поинтересува от тях.

— Казваш, че те са разболели баща ми? — прошепна Лоръл.

Тамани дълго я гледа, а в очите му блестеше ярост.

— Убеден съм, че са те! Също така съм убеден, че заради тази отрова…

Шар се прокашля и се обърна към Лоръл:

— Тамани обича да приказва, но мисля ще се съгласиш, че нямаме много време.

Тамани притвори устни и погледна към небето.

— Да, времето тече — каза той. — Трябва да вървим. Искаме да ги заловим, когато небето става розово.

— Защо?

— Троловете са нощни твари и предпочитат да спят, когато слънцето изгрява. Ще бъдат изморени и слаби, ако ги заловим в края на техния ден.

Лоръл кимна. Протегна се още веднъж и колебливо се изправи, като пробваше как краката й ще понесат тежестта й. За нейна изненада се чувстваше почти нормално. Не беше уморена, не чувстваше тежест и цялото й тяло сякаш се бе съживило.

— Как направи това?

Тамани се усмихна и посочи лампата:

— Нали каза, че искаш да видиш истинска магия?

Лоръл погледна към малката пиринчена сфера:

— Какво прави тя?

— Действа като изкуствена слънчева светлина. Позволява на тялото да се съвземе, сякаш е било на слънце на открито. Не може да се използва много често, защото клетките ти ще започнат да разпознават разликата, но е полезна при спешни случаи. Въпреки това — каза той и зарови в торбата си, — може би ще вземеш това. — Подаде й чифт меки мокасини, които приличаха на онези, които самият той носеше.

Докато Лоръл завързваше връзките, Шар пристъпи напред и постави ръка на рамото на Тамани:

— Желая ти късмет! Вече повиках подкрепления — ще бъдат тук до час.

— Надявам се да не са ти нужни — отвърна Тамани.

— Ако наистина са тролове и знаят толкова много, колкото подозираш, то тогава тази горичка ще стане дом на много повече часови.

— Е, това е приказка, като се има предвид събитията от последните няколко седмици — отбеляза Тамани със саркастични нотки в гласа.

— Сигурен ли си, че не искаш някой да дойде с теб?

— По-добре да не вдигаме много шум — отговори Тамани. — При това те са само четирима, като един от тях с нисш трол. Ревнуваш, че не те пускам ти да идеш.

— Може би малко. Бъди внимателен, Там, един от тях е висш трол. Не ги подценявай. Не искам да идвам да търся размазаната ти целулоза.

— Няма да ти се наложи, обещавам!

Шар замълча за миг, след това вирна брада и рече:

— Нека окото на Хеката бди над теб!

— И над теб! — добави тихо Тамани, докато се обръщаше, за да тръгне по пътеката.

Когато тръгнаха бързешком по пътеката, Лоръл с почуда установи колко добре се чувства. След борбата да измъкне себе си и Дейвид от реката, бе по-изтощена от когато и да било, а сега беше весела, свежа и отпочинала. Нежният допир на ръката на Тамани в нейната, я караше да иска да подскача.

Тя хвърли поглед върху строгото и непоколебимо лице на Тамани и възпря импулса си да го направи.

След няколко минути видяха колата.

— Готов ли си? — попита Лоръл.

— Да унищожа шайка тролове — да! Да срещна Дейвид — определено не!