Ейприлин Пайк
Криле (19)

Деветнадесет

Лоръл се дръпна от прозореца.

— То ме погледна!

— Мислиш ли, че те видя?

— Не знам, но трябва да си вървим. Веднага!

Отвътре се чуха гъргорещи звуци. Краката на Лоръл сякаш залепнаха за земята.

Двамата мъже извикаха към съществото да млъкне, но Барнс каза нещо на висок глас и те млъкнаха. Последва нежно и монотонно напяване и за няколко секунди ръмженето на странното същество престана.

Лоръл отново се промъкна до прозореца, но усети леко потупване по гърба си. Обърна се. Дейвид й направи знак с глава да вървят към колата. Лоръл спря, сякаш видяното не й бе достатъчно. Даде знак на Дейвид да изчака още миг и отново надзърна през прозореца. За зла беда очите й срещнаха втренчения поглед на Джеремая Барнс.

— Върви! — викна тя към Дейвид и хукна да бяга към предната част на къщата. Едва направи и крачка, когато чу как стъклата на прозорците се разтрепериха и усети как една огромна ръка я сграбчва за врата и я издърпва в мръсната стая. Грубите пръсти се увиха около гърлото й и тя усети как дървената рамка на прозореца се пропуква под тежестта на тялото й.

След това полетя. Изпищя миг преди гърбът й да се удари в стената на противоположната стена на стаята. Главата й се завъртя и някъде много отдалече чу изсумтяването на Дейвид, който се удари в стената до нея. Лоръл се опита да фокусира погледа си, но стаята продължаваше да се върти пред очите й, Дейвид протегна ръка и я придърпа към себе си. Струйка топла кръв се плъзна по рамото й.

Най-сетне стаята спря да се върти, тя вдигна поглед и срещна усмихнатото лице на Барнс.

— Я виж ти кой ни е дошъл на гости! — Усмихна се той с крива жестока усмивка. — Малкото момиченце на Сара! Днес се срещаме много по-често, отколкото бик искал.

Лоръл понечи да отговори, но Дейвид стисна ръката й. Лоръл усети гъста подобна на сироп течност да се стича от туптящата рана на гърба й.

— Бес, добро момиче! — каза Барнс и погали странното животно по главата. След това клекна до Лоръл и Дейвид.

— И защо сте тук, ако смея да попитам? — попита тихо и твърдо той.

Лоръл усети как устата й сякаш сама започва да се отваря:

— Ние… трябваше да разберем защо вие… защо вие… — след това тя успя да се овладее, насили се да затвори уста и загледа гневно Барнс.

— Предположихме, че нещо не е наред — каза Дейвид. — Дойдохме, за да видим дали можем да разберем нещо.

Лоръл се обърна с широко отворени очи към Дейвид. Той гледаше напред, погледът му бе леко замъглен и по странен начин лицето му напомняше на лицето на майка й отпреди час.

— Дейвид! — прошепна тя.

— И какво смятахте да правите, в случай че откриете нещо? — този път Лоръл долови в гласа на Барнс нещо, което по странен начин изискваше подчинение.

— Да вземем доказателства и да ги занесем на ченгетата.

— Дейвид! — извика Лоръл, но той сякаш не я чуваше.

— И защо сте така притеснени? — продължи да разпитва Барнс.

Дейвид отново понечи да отвори уста. Той знаеше твърде много неща, които не биваше да издава! Лоръл затвори очи, мислено му се извини и зашлеви колкото се може по-силна плесница през лицето на Дейвид.

— По дяволите! Лоръл! — Дейвид заразтрива бузата си с ръка.

По устните на Лоръл пробяга усмивка на облекчение и тя стисна ръката на Дейвид. Той изглеждаше смутен и объркан.

— Чух достатъчно — каза Барнс и се изправи.

Червенокосият се ухили — зловеща карикатура на истинска усмивка, която накара Лоръл да се свие и да се прилепи към гърдите на Дейвид.

— Да им счупим краката! — предложи той. — Мога да пробвам новото упражнение.

Лоръл усети как Дейвид се скова, а дишането му стана накъсано и непостоянно.

Барнс поклати глава:

— Не тук, това е адресът от визитката ми. И без това има доста кръв тук.

Той отново коленичи срещу Лоръл и Дейвид. Известно време ги гледа мълчаливо и след това попита:

— Обичате ли да плувате?

Лоръл присви очи и го изгледа злобно, но Дейвид я дръпна назад.

— Мисля, че едно потапяне в Четко ще ви подейства доста… освежаващо тази вечер. — Барнс се изправи, сграбчи Дейвид за рамото и го вдигна на крака. — Претърсете го.

Другите двама се ухилиха и започнаха да преравят джобовете му — портфейл, ключове и кутийка ментови бонбони. Барнс взе ключовете и ги хвърли към мъжа с белязаното лице. Ментовите бонбони и портфейла пъхна обратно в джобовете на Дейвид.

— Да могат ченгетата да идентифицират телата ви, когато ви намерят напролет — каза злорадо той.

Дейвид не можа да я удържи и Лоръл се нахвърли върху Барнс. Ноктите й се впиха в лицето му. Барнс бутна Дейвид към помощниците си и хвана ръцете на Лоръл. Изви ги зад тила й и тя изпищя от болка. Приближи устни до ухото й.

— А сега мирувай — прошепна успокояващо. — Защото иначе — продължи той със същия нежно мелодичен глас — ще ти откъсна ръцете!

Дейвид се бореше със своите похитители, крещеше и се опитваше да се добере до Лоръл, но не можеше да направи нищо за нея.

— Тишина! — гласът на Барнс прокънтя в стаята. Дейвид млъкна.

— Вземете колата — каза Барнс на двамата мъже. — Карайте покрай Азалея и ги хвърлете в реката. И не забравяйте да им сложите някакви тежести — добави той с цинична усмивка. — Искам да се убедите, че няма начин тази — той посочи Лоръл, — да се появи преди документите да са подписани утре. — След това се изкиска. — Пролетта е идеална, но не ми пука особено кога ще ги намерят, стига да не е утре. Оставете и колата им там. Не на паркинга, а до някоя пътечка. Не желая колата на някакви изчезнали хлапета да виси пред офиса ми. — Той се ухили и ги изгледа отгоре до долу. — Отстъпете назад! Така ще е по-добре за двама ви.

— Това няма да ти се размине — успя да процеди Лоръл през зъби.

Ала Барнс само се засмя. Пусна ръката й и погледна върху изцапаната си с червено длан — кръвта на Дейвид.

— Каква загуба — каза той, бършейки кръвта от ръката си с бяла кърпичка. — Разкарайте ги!

 

 

Двамата мъже завързаха Лоръл и Дейвид и ги хвърлиха на задната седалка на колата.

— Сега можете да крещите колкото си искате — каза червенокосият с ухилена мутра, — никой няма да ви чуе!

Докато караха, уличните светлини хвърляха достатъчно светлина, за да може Лоръл да види лицето на Дейвид. Изглеждаше също толкова уплашен, колкото и самата тя, но не правеше безсмислени опити да вика.

— Хубаво е да сме навън и отново да го правим, нали? — изрече на висок тон белязаният и за пръв път наруши тишината. За разлика от гласа на другия, неговият бе дълбок и равен — глас, който можеш да чуеш от герой в стар черно-бял филм, и не очакваш да чуеш от тази груба и обезобразена физиономия.

— Аха! — рече червенокосият и се захили — хриптящ смях, който накара стомаха на Лоръл да се преобърне. — Вече ми беше писнало да седя в онази стара дупка и да чакам нещо да се случи. Ние сме най-добрите, а Барнс се държи с нас, сякаш сме аматьори. Праща ни да се занимаваме с някакви хлапета. С хлапета!

— Да — няколко секунди изминаха в мълчание. — Би трябвало да ги разкъсаме на парчета, вместо да ги хвърляме в реката. Така ще се почувстваш по-добре.

Последва тих кикот от мъжа с перфектен глас на кинозвезда. Кикотът изпълни колата и по гърба на Лоръл пропълзя тръпка на ужас.

— Да, това ще ми хареса! — червенокосият се обърна към Лоръл и Дейвид с плашещо спокойна усмивка. След това въздъхна и отново погледна напред. — Но пък, ако ги удавим, няма да намерят телата им с дни. По-трудно е да скриеш парчетата дори и в реката. — Той се спря. — По-добре да следваме нарежданията.

— Лоръл?

Шепотът на Дейвид я разсея за един блажен миг.

— Да?

— Съжалявам, че не ти повярвах за Барнс.

— Няма нищо.

— Трябваше да ти се доверя. Би ми се искало поне… — Гласът му замря за секунда. — Би ми се искало поне да имахме…

— Изобщо не смей да си вземаш сбогом, Дейвид Лоусън! — прошепна колкото се може по-тихо Лоръл. — Това изобщо не е свършило.

— Така ли? — попита отчаяно Дейвид. — Имаш ли нещо предвид?

— Ще измислим нещо — прошепна тя, когато в колата се чу звука от мигач. Лоръл усети как колелата захрущяха по непавиран път, а светлините на града останаха зад тях. За няколко минути колата доста друсаше, а след това двамата мъже спряха и отвориха вратите.

— Време е — рече мъжът с белязаното лице, което сега сякаш се бе превърнало в непроницаема маска.

— Не е нужно да правите това! — започна Дейвид.

— Ще си мълчим! Никой няма…

— Шшшшт! — каза червенокосият и сложи ръка на устата на Дейвид. — Само ме чуй. Слушаш ли ме?

Лоръл спря. Чу песента на няколко птици и щурци, но над всичко това преобладаваше далечното бучене на реката Четко.

— Това е звукът на вашето бъдеще, което чака да ви отнесе. Хайде! — каза той и грубо изправи Дейвид на крака. — Имате среща, а ние не искаме да закъснявате.

Двамата мъже избутаха жертвите си напред по тъмната пътека. Единият запя с хриплив глас и ужасно фалшиво: „О, Шенандоа, очаквам да те видя. О, ти, бавно течаща река“. Лоръл сбърчи лице, след като ритна още един камък с голия си крак и за пръв път й се прищя да имаше истински обувки, а не тези чехли.

След това дърветата се разредиха и те се озоваха на брега на реката Четко. Лоръл пое глътка свеж въздух, докато се взираше в пенливите бързи води, препускащи пред очите им. Мъжът с белязаното лице я бутна на земята.

— Стой тук! — изръмжа той. — Скоро ще се върнем!

И понеже Лоръл бе с вързани ръце и нямаше как да се опре, тя се просна по корем, а бузата й падна върху тъмната влажна кал. Скоро и Дейвид бе хвърлен до нея и безнадеждността на положението им най-сетне сякаш достигна до съзнанието й. Грешката бе изцяло нейна! Но как да се извиниш на някого за това, че ще го убият, заради теб?

— Не мислех, че всичко ще свърши така — прошепна Дейвид.

— Нито пък аз — отвърна Лоръл. — Да умрем в ръцете на… какво мислиш, че са те всъщност? Не смятам, че са хора. Нито един от тях. Дори и Барнс!

Дейвид въздъхна:

— Никога не съм се съгласявал с теб с такова нежелание.

Замълчаха за известно време.

— Колко ли време ще отнеме? — попита Лоръл, а очите й фиксираха пенещите се бързеи.

Дейвид поклати глава:

— Не зная. Колко дълго можеш да изкараш без въздух? — засмя се мрачно той. — Мисля, че ще издържиш доста по-дълго от мен. — Смехът му обаче бързо секна и той замлъкна.

Две секунди бяха необходими на Лоръл, за да подреди картинката.

— Дейвид! — Тънка искра надежда се събуди в сърцето й. — Спомняш ли си опита, който направихме у вас в кухнята?

Чу мърморенето на двамата мъже, които се връщаха обратно по брега на реката.

— Дейвид, поеми много дълбоко дъх — прошепна тя.

Мъжете носеха два големи камъка и си пееха някаква песен, която Лоръл не знаеше. Тя усети как двамата мъже връзват още въжета около ръцете й и как мъжът с белязаното лице пробва тежестта на камъка, голям колкото топка за волейбол. След още няколко минути и Дейвид бе в същото положение.

— Готов ли си? — обърна се мъжът с белязаното лице към партньора си.

Лоръл се загледа в реката. До средата на течението имаше около тридесетина метра, какво очакваха от тях, да вървят ли? Сякаш предусетил въпроса й, мъжът с белязаното лице вдигна Лоръл с едната си ръка, а камъка с — другата, сякаш нито един от двамата не тежеше повече от килограм. Червенокосият направи същото с Дейвид. Още преди умът на Лоръл да е успее да смели необичайността на положението, мъжът с белязаното лице я метна във водата. Студеният въздух започна да жули лицето й и тя се разпищя, докато летеше във въздуха. Падна малко отвъд средата на течението. Едва успя да изпълни устата си с въздух преди камъкът да удари повърхността и да я повлече към дъното.

Водата се заби в нея като хиляди ледени игли, а над главата й се затвори бучаща тъмнина. Лоръл премигна, отвори очи и наостри сетивата си за Дейвид. Неговият камък се шмугна покрай нея и едва не я удари по главата, докато го теглеше към мрачната бездна. Тя уви крака около гърдите му, когато той мина край нея. Камъкът й я затегли през ръцете и тя още по-здраво затегна хватката на краката си около Дейвид. Надяваше се той да е успял добре да си поеме въздух.

Само след няколко секунди камъните им удариха дъното на реката със зловещ тътен. Лоръл погледна нагоре, но не успя да види и искра светлинка. Различаваше само размитите очертания на лицето на Дейвид пред себе си и не можеше да разбере дали още е в съзнание. Устата й затърси в тъмнината неговата. По тялото й се разнесе облекчение, когато усети и неговото тяло да мърда. Устните им се срещнаха и Лоръл се концентрира върху това добре да залепи устни върху неговите преди леко да издиша въздух в устата му. Той задържа дъх за няколко секунди и след това издиша обратно въздух в нея. Надяваше се той да е разбрал какво се опитва да направи, щом тя се отдръпна и започна да се извива и да опитва здравината на възлите.

Водата бе леденостудено и Лоръл знаеше, че трябва да побърза. Първо трябва по някакъв начин да премести ръцете си отпред. От това зависи всичко. Ако се провали, няма да може да използва ръцете си, а това означава, че няма да може да се приближи достатъчно до Дейвид, за да му даде нова доза кислород. Наведе се напред и се опита да промъкне ръцете си под краката, но гърбът й не можеше да се превие толкова много. Имаше чувството, че китките й ще се откъснат, когато дръпна по-силно. Съзнаваше, че Дейвид не може да задържи толкова дълго дъх. Гърбът я заболя, когато се опита да го превие още малко, а после още малко.

Тялото й се съпротивляваше, но най-сетне успя да промуши ръце под краката си и неистово затърси Дейвид наоколо. Обхвана с ръце врата му и отново притисна устни до неговите. Вдишваха и издишваха няколко пъти, докато тя се чудеше какво да предприеме по-нататък. Издиша огромна глътка кислород в дробовете на Дейвид и отново се отдели. Изтегли се по въжето, което я свързваше с камъка и когато достигна дъното, голите й пръсти затърсиха нещо остро.

Но реката бе прекалено бърза. Всяко нещо, което някога е било остро, вече имаше овални, гладки краища. Изплува отново до Дейвид, за да му даде още въздух, преди да се спусне още веднъж. Този път се спусна по въжето на Дейвид. Пръстите й опипаха възела около камъка и най-сетне успя да издърпа един свободен край от въжето. След още няколко опита отново изплува до Дейвид, за да му даде въздух. Той също се бореше, за да измъкне ръцете си отпред както бе направила тя, но не беше толкова гъвкав и почти доникъде не бе стигнал. След като си пое още един дълбок дъх, Дейвид се опита да освободи ръце, но отново не успя. Лоръл стисна зъби — трябва сама да се справя. Отново се върна на дъното към възела около камъка на Дейвид.

След още три вдишвания, възелът започна да се разхлабва. Но въжето все още бе застъпено от големия камък. Като отблъсна крака от дъното, Лоръл отместваше малко по малко камъка, като се опитваше да освободи и последната примка на въжето. Краката й се плъзгаха и тя изрита и оцелелия чехъл от крака си. Пръстите й затърсиха цепнатини между камъните по дъното и така намери по-добра опора. Тя още веднъж натисна камъка и се опита да го обърне. Усети, че камъкът поддава и натисна още по-здраво. Той изведнъж се наклони, краката на Лоръл се подхлъзнаха, течението на реката я подхвана, а ръцете й се извиха назад, докато въжето се опъна.

Белите очертания на Дейвид бързо преминаха покрай нея. Той вече бе напълно подвластен на течението и далеч извън обсега на Лоръл, преди тя дори да се опита да се добере до него. След по-малко от секунда го изгуби от погледа си, а единственият знак за неговото присъствие бе тънката диря от мехурчета.

Течението отнесе Дейвид и Лоръл се почувства като пълна глупачка. Трябваше да помисли по-добре какво прави. Заозърта се като обезумяла в тъмното и единствената й мисъл бе, че мина много време, откак Дейвид пое за последен път въздух.

Паниката я обхвана, но Лоръл направи опит да не й се поддаде. Липсата на пресен въздух вече започваше да пари дробовете й, но бе далеч по-поносимо, отколкото всичко останало, което изпитваше в момента. Краката й бяха разранени от ритането и бутането на камъка на Дейвид, а там, където въжетата се впиваха в китките й, изпитваше непоносими болки, при всяка смяна на посоката на течението.

Лоръл затвори очи и за няколко секунди мислите й се отправиха към родителите й. Това сякаш я успокои. Няма да позволи майка й да загуби цялото си семейство! Лоръл бавно се затегли надолу по въжето към камъка. Получи се при Дейвид, защо да не се получи и при нея. Това бе единствената й надежда. Заради студената вода, пръстите й бяха станали още по-непохватни, а мъжът с белязаното лице бе свършил работата по-добре от партньора си. Възлите не се разхлабваха, а гърдите й изпитваха крещяща нужда от въздух. Най-накрая премръзналите й пръсти успяха да се преборят със стегнатите въжета. Но най-трудното тепърва предстоеше.

Лоръл си намери удобно място, откъдето можеше да опита да избута камъка си. Молеше се той да се отмести по-лесно от камъка на Дейвид.

Но той дори и не помръдна.

Макар и във водата, сълзите намериха път към очите й. Отне й няколко безценни секунди да разчисти по-малките камъни, които подпираха големия, затиснал въжето, и напъна отново с разранените си изтръпнали крака. Натисна до предела на всичките си сили, докато пред очите й не започна да се спуска мрак. В този момент камъкът помръдна. Лоръл смени ръце и натисна отново, като изпусна и последния дъх от устата си, докато избута камъка с още сантиметър напред. Още един, още един, само още един!

В следващия миг тя вече се носеше из водата като парцалена кукла, без да има каквато и да е идея къде е горе и къде долу. Риташе като обезумяла, като се опитваше да намери някаква опора из тъмните води. Докосна някакъв камък, присви крака и се оттласна нагоре с последната частица на намаляващите си сили. Когато вече си мислеше, че не може да издържи и секунда повече, без да диша, лицето й се показа на повърхността и тя пое глътка въздух.

Течението продължаваше да я носи. Опитваше се да се насочи към брега, но тялото й бе останало съвсем без сили. Стъпалата й допряха дъното. Опита да се закрепи на едно място, но краката й не се подчиниха. Водата я пое отново и я запрати напред. Тя заудря неистово с ръце, за да се отблъсне към брега, но не успяваше да се пребори с течението.

В този миг нещо се надена като хомот през главата й и я задърпа надолу. Лоръл проскимтя, защото помисли, че е попаднала между дънери, които ще я завлекат към дъното. Но когато примката достигна кръста й, започна да я тегли нагоре, далеч от опасните камънаци.

— Хванах те! — чу гласа на Дейвид през тътена на реката. Все още завързаните му ръце бяха образували клуп около кръста й и той я влачеше през плитките води към брега. Дейвид я измъкна на обраслия с тръстика бряг и двамата се строполиха на земята. Зъбите му тракаха в ухото й, докато лежаха един до друг, задъхани и изтощени.

— Благодаря ти, Господи! — продума Дейвид и ръцете му се отпуснаха.