Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My z kosmosu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mark3 (2017)

Издание:

Автор: Арнолд Мостович

Заглавие: Ние от космоса

Преводач: Божидар Барбанаков

Година на превод: 1989 г.

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Второ

Издател: Христо Г. Данов

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1990

Националност: Полска

Печатница: „Д. Благоев“, София

Излязла от печат: 28.II.1990 г.

Редактор: Румяна Абаджиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Рецензент: Иван Вълев

Художник: Борислав Ждребев

Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Боряна Драгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3763

История

  1. — Добавяне

Хипотези, хипотези

Това като че ли е най-деликатният проблем в цялата тази история. Ако приемем, че както камъните от Ика, така я фигурките от Акамбаро са истински, то естествено пред всеки ще възникват въпросите; Кой е авторът на това послание? Откъде са се появили тези колекции именно в Южна Америка? И какво означава всичко това?

Не бих се осмелил да предложа някакви твърде смели хипотези. По-скоро бих искал да се позова на другите.

Както Кабрера, така и Шару или проф. Антесана излизат от предположението, че натрупването на камъни на едно място ни кара да допуснем, че имаме работа с нещо като каменен архив или каменна библиотека. (Същото заключение може да се приложи и към статуетките от Акамбаро.) Освен това за камъните, намерени в Ика, се създава впечатление, че те по-скоро са някакво копие, изработено на базата на оригинала, който не е достигнал до нас. Може би е направено прехвърляне на съдържанието на оригинала върху материал, далеч по-траен от този, на който е бил изпълнен оригиналът. Несъмнен е контрастът, вижда се впрочем между съдържанието на рисунката, представляваща например операция, и формата на нейното изпълнеше. Ръката на художника е значително по-примитивна, отколкото дланта на хирурга, чийто портрет е нарисувал. Това е още една причина, която кара много специалисти да се усъмнят в автентичността на рисунките.

И един интересен факт. На един от камъните се вижда същият този див кон, чиято фигура украсява колекцията на Хулсруд. Той е изчезнал преди около 20 000 годиш. Може би единични екземпляри са просъществували по-дълго. Дали същото се е случило и с динозаврите?

Впрочем ако фигурките от Акамбаро и камъните от Ика са фалшификати, то това би била най-странната форма на мистификация, която човек може да си представи: авторите са проявили максимум находчивост, за да докажат, че са фалшификатори. Какъв друг смисъл би имало моделирането на фигурките или изобразяването на животни, за които се знае, че са изчезнали много преди да се появи онова артистично въображение, което да пресъздаде техния вид? Това би означавало да се доведе фалшификацията до пълен абсурд, и то едновременно на две толкова отдалечени едно от друго места, между които няма никакъв контакт!…

Струва си да подчертаем какво няма в тези рисунки. И така, на нито един от камъните не е открито (поне досега) колело, не се вижда нищо, което да напомня някакъв резервоар или съд от стъкло. Нито Кабрера, нито пък Шару са забелязали някакво транспортно средство (с изключение на лодка или ладия). И така мисля, че това, което липсва в рисунките, също свидетелства в полза на тяхната автентичност.

Естествено ако тук имаме работа с някаква библиотека или архив и ако съществуват още десетки хиляди такива камъни, то всички концепции могат да се провалят. Но нека да не забравяме, че Ика се намира близо до Наска и че никой не поставя под въпрос автентичността на Наска, макар че и никой не намира обяснение за това чудо…

Повечето откриватели и изследователи, които не се съмняват в автентичността на камъните, изразяват мнение, че те са послание на някаква цивилизация, процъфтявала преди десетки хиляди години. Досега колкото пъти е ставало дума за такава цивилизация, веднага се е появявала мисълта за Атлантида. Цивилизацията на Атлантида трябва да запълни тази празнина, която науката не е попълнила… Кабрера също твърди, че произходът на неговите камъни е от Атлантида. Впрочем не само Кабрера.

Но това е било преди да излязат трудовете и книгите, които все по-настоятелно започнаха да поставят на дневен ред въпроса за континента, погълнат вследствие гигантска катастрофа от бездните на Тихия океан. Що се отнася до мен, след прочитането на книгите на Блумрих и Клод-Луи Венсан съм убеден, че камъните от Ика са някакъв документ, който има връзка с прародината на американските индианци. Вече споменах за други находки, подканващи към сравнения между индианската култура и останките от някаква древна култура на тихоокеанските острови.

Онези, които се интересуват от този въпрос, ще намерят в книгата на Зенон Косидовски „Конете на Лизип“ интересни материали за следите на Атлантида в Южна Америка. Ето за какво научаваме между другото от главата, озаглавена „Жителите на Атлантида и джунглите на Бразилия“.

„Съвсем друга посока в търсенето на следи от Атлантида е поел френският учен Марсел Оме, професор по източни езици в Алжирския университет, археолог и пътешественик. Един ден той изоставил уравновесения си живот и заедно със съпругата си тръгнал през бразилската джунгла да търси Атлантида. Там престоял 15 години, като достигнал до най-опасните затънтени кътчета на непроходимата гора. В тайнствения гъсталак на тропическата вегетация открил гигантски руини на храмове и гробници, надписи и рисунки по камъните.

Преди всичко той бил удивен от това, че рисунките на животни твърде много напомняли стенните рисунки на кроманьонския човек е пещерите на Франция и Испания. И на тях имало също такъв човек или магьосник облечен в кожи и с еленови рога. Издълбаните на стените знаци приличали на старокелтските надписи в Европа. На едно място Оме открил дори мегалитни гробници, подобни на долмените в Палестина и Европа.

Заключението на французина било просто. Кроманьонецът, появил се в Европа преди около 30 000 години, е древният жител на Атлантида. Същият този жител на Атлантида се е появил и в Южна Америка, трудно е само да се каже дали като завоевател-колонизатор, или пък като човек, преживял гибелта на потъналия континент. На него дължим тези тайнствени постройки, каменните писти, рисунките. Той е искал да ни остави съобщение за цивилизацията, която е изчезнала.“

В светлината на казаното дотук се налага необходимостта от корекция на този цитат. Марсел Оме е търсил следите на Атлантида, но е намерил следите на Каскара (Пацифида, както я определят американските учени, или континента Му — в съответствие с терминологията на Венсан, взета от Чучуърд). И като вземем предвид тази корекция, както и всички последни открития, направени на тихоокеанските острови, картината се изяснява, става разбираема и все по-правдоподобна. По друг начин гледаме на стените на Тиауанако; пистите и рисунките на платото Наска ни разказват историята на Южна Америка и идването на първите пришълци от претърпелия катастрофа континент; по друг начин гледаме на петроглифите, които тук, както и по цялата планета, предават образа на същества, пристигнали вероятно от друга планета… Накрая започваме да разбираме смисъла на индианските легенди и много съобщения на летописци от XVI век.

Дали това е окончателната истина за началото на историята на южноамериканската цивилизация, или пък само една от многобройните хипотези, които утрешните открития ще отхвърлят? На това днес никой не може да даде отговор. Във всеки случай над всичко казано тук, над всички тези археологически открития не трябва да тегне анатемата на учените, за които е необикновено трудно да скъсат с господствуващите досега в тази област възгледи, така както е трудно понякога да се оставят старите, износени, но удобни обувки, за да се обуят нови, с по-добро качество, подобри на външен вид, които обаче ни стискат…

Може да се случи така, че този или онзи учен да отхвърли или да осмее една нова гледна точка или нова хипотеза, а някой ден самият той да бъде осмян за упоритото си придържане към овехтелите схеми.