Арнолд Мостович
Ние от Космоса (3)

Първа глава

Епохата на космическите полети приближава космоса към човека. Истина е, че досега малко представители на нашия род са имали щастието да се откъснат от Земята и да попаднат в космоса, но във въображението си човечеството не остана безразлично към това събитие. Проблемите на космоса ни станаха по-близки, а тайните на космическото пространство възбудиха любопитството, трудно за удовлетворяване.

Отдавна вече цивилизованите хора не изпълват космическото пространство със свръхестествени сили. Те вярват на науката, че там, в космоса, обикалят планети като Земята и звезди като нашето Слънце. Благодарение на големите учени и гениални пророци ние се научихме да виждаме в нашата планета и в съдбата си малка частица от вселената в нейното неизмеримо пространство и време. Никога досега обаче космосът не е бил сред нашите човешки проблеми. Днес той се превърна в ежедневие, което влезе във всеки дом едновременно с вестника и телевизионния екран. Може би утре изследването на космоса и разкриването на неговите тайни ще стане онази идея, която ще увлече цялото човечество и ще го обедини. Утре? Кой знае какво ще бъде утре? Може би космосът по-бързо ще открие нас, отколкото ние него? А може би ще е достатъчно само да си спомни за нас?

От времето на Сирано дьо Бержерак писателската фантазия е изпращала хората в космоса: фантазията стана действителност. Джордано Бруно пък припомни на съвременниците си това, в което много хора от древността са били убедени: обитаемите светове като нашия могат да бъдат милиарди и щом някъде съществуват живот в смърт, съществуват наравно с тях любов и ненавист, съществуват мечти, съществува въображение. Защо на тези чужди мечти да се налагат ограничения, които засега спират реализацията и на нашите? Защо да не допуснем, че друго въображение е способно да преодолее бариерата на времето и пространството? Защо най-после да се отказваме от убеждението, че не само ние тъгуваме за брат в космоса и не само ние мечтаем да отхвърлим от себе си угнетяващото чувство за космическа самота?

* * *

Полетите в космоса станаха възможни благодарение на необикновеното развитие на знанието и техниката.

Няма да повтарям азбуката на познанието за космоса. Въоръжени с това познание, учените са пресметнали какви са шансовете някъде в звездните системи да има планети, на които, както на Земята, може да се развива разумен живот и следователно — техническа цивилизация.

Струва си да си спомним няколко цифри. Те най-добре показват на какво се базира онова звено, което е необходимо за много наши начинания и което свързва фантастиката с научния реализъм.

Смята се, че в нашата галактика съществуват около сто милиарда звезди (1011). Знаем, че в онази част на космоса, която ни е позната, съществуват около двеста милиарда галактики, които включват общо около 1021 звезди. Това е цифра, изразяваща се с единица и двадесет и една нули.

Учените се ръководят от убеждението, че по принцип такива обекти, на които може да се развие живот, са планетите, т.е. космически тела, обикалящи около източници на енергия, каквито са звездите. (Някои специалисти смятат, че живот може да се развие не само на такива обекти.) Единственото доказателство за правилността на такава теза е и единственият известен ни пример — Земята.

Планетните системи в космоса са вероятно 1017. От тях двадесет процента по всяка вероятност представляват планети, обикалящи около звездите от типа на Слънцето.

Естествено това дава огромни шансове на някои от тези планети да се е развила цивилизация, подобна на нашата. Защото дори да предположим, не само една на всеки хиляда милиарда планетни системи е дала възможност за развитие на техническа цивилизация, в цялата вселена те стават един милиард!

Като вземем предвид възрастта на космоса (12–15 милиарда години), шансовете да се сблъскаме с такава извънземна цивилизация естествено не са големи, но ние можем, първо: да доловим в космическия шум съобщения от далечното минало, както и да излъчим съобщение за нашата цивилизация, което ще достигне целта си в далечното бъдеще, когато в космоса няма да има дори следа от нас. И второ: не можем напълно да изключим възможността за едновременно развитие (не казвам: успоредно) на нашата и на някаква извънземна цивилизация; за това по-късно ще кажа малко повече…

Струва си също да припомним, че не всички учени са съгласни с тезата, че във вселената е възникнал живот не само на Земята и че явлението живот не е нещо изключително в космоса. Към тези, които поддържат убеждението за нашата самота, неповторимост и изключителност, се отнася и биологът Жак Моно, лауреат на Нобелова награда. В своите научно-физически постановки той вижда развитието на живота на Земята от най-прости към най-специализирани форми, т.е. разумната интелигентност като верига от нескончаем брой случайности, чиято последователност ни най-малко не представлява необходимост. Повторението на подобна верига от случайности въобще не е възможно. Те могат да настъпят само веднъж, не повече.

Интересно е, че подобен възглед изразява и друг носител на Нобелова награда, също биолог — Крик, открил заедно с Уотсън строежа на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), която е носител на генетичния код. Изглежда, че биолозите, които най-добре се ориентират в сложността на живата материя, не вярват случаят „живот“ да се повтори. Но за това след малко, тъй като от своето убеждение Крик прави съвсем необикновени изводи.

И накрая трябва да долавя, че известният съветски учен Йосиф С. Шкловски, който в книгата си „Космос, живот, мисъл“ доказва, че животът в космоса е не само възможен, но и повсеместен, след като безплодните опити на учените да намерят разумни същества продължиха десетки години, без да са открили в космическия шум никакви сигнали, насочени към нас, стигна до извода, че в космоса ние сме сами. На този естествено спорен възглед, както ще се види и от по-нататъшните изводи, откликна и нашият известен писател Станислав Лем.

Убеждението, че сме сами в космоса, не се споделя от всички учени. Болшинството от тях имат доста оптимистични възгледи. Да си признаем, радостно е да съзнаваме вероятността, че някъде в космоса имаме ближни, които биха направили самотата ни по-малко безпощадна. Тези учени предполагат, че логиката на развитието трябва да доведе до появата на живот, а следователно на интелект и цивилизация навсякъде, където има условия за това.

Отделни изследователски центрове в света започнаха по собствен почин да „претърсват“ космоса. Истина е, че това „претърсване“ даде повод за ценни научни открития (квазарите), но не можа да постигне очакваните резултати. Задачата да се открие извънземна цивилизация и да се осъществи контакт с нея превишава засега техническите възможности на отделните центрове, още повече откакто стана ясно, че на нита една от планетите в нашата слънчева система няма условия за съществуване на такава цивилизация. Използувам сегашно време, тъй като е трудно да се изключи, че някога на Венера или Марс не са съществували такива, цивилизации.

Впрочем подобни търсения не са задача за едно поколение. Дори космосът да остане в продължение още на стотици години глух и ням, това не доказва, че е пуст. А добросъвестни специалисти вече са пресметнали на колко хиляди или десетки хиляди години се пада осъществяването на подобен замисъл.

Всъщност той се свежда до два типа действие. Първо, изпращане в космоса на съответни сигнали, уведомяващи някъде (неизвестно къде) някого (неизвестно кого): ето ние съществуваме и с желание ще осъществим по-близък контакт… Това напомня обява за сключване на брак, отговорът на която може да пристигне, когато не само изпратилите съобщение няма да ги има, но и от цялата ни цивилизация няма да има и следа.

Второ, улавяне в шума от космически радиовълни на такива, чиято равномерност да наложи мисълта, че това е изкуствено съобщение.

Както в първия, така и във втория случай техническите ни възможности са повече от скромни, но фактът, че такива опити — колкото и примитивни да са те — са предприемани, свидетелствува, че сме преминали от областта на фантастиката в областта на автентичните научни изследвания и проучвания.

Да си припомним, след като става дума за такова съобщение, че в тази област през 1972 година беше направен известен опит. Американците изпратиха в пространството космически кораб с наименованието „Пионер 10“. Корабът носеше писмо от жителите на Земята. Писмото съдържаше схематична рисунка, изобразяваща нашата слънчева система, траекторията на кораба, схемата за построяването му, рисунка на съвременните Адам и, Ева (две голи фигури) и друга информация, даваща представа за надарените с интелект същества, които живеят на Земята.

Опити за търсене и осъществяване на такава връзка са правени както в СССР, така и в САЩ. В СССР те започнаха през шестдесетте години. Изследванията се ръководеха от професор Троицки, а търсенето на евентуални сигнали, дошли от космоса, се извършваше с помощта на радиотелескопите на Института по радиофизика в град Горки.

А първият започнал методическо търсене на сигнали от космоса в СССР беше професор Кардашев. Да припомним, че в търсене на хипотетичните цивилизации професор Кардашев се натъкна на… квазарите.

Между първите, опитали се да намерят метод за осъществяване на контакт с извънземни цивилизации, беше и големият югославски учен Тесла. Негова е пионерската идея за тази цел да се използуват радиовълните.

През I960 година Роналд Н. Брейсуел от Странфордския университет (САЩ) стигна до извода, че действително най-икономичният метод за свързване в междузвездното пространство могат да бъдат космическите изпитателни апарати (сонди). Идеята даде плод във въображението на шотландския учен Лънан (за него стана дума в увода). Лънан приел, че до подобен извод биха могли да стигнат и представителите на някоя звездна цивилизация. Ученият предположил, че на високопланетна орбита кръжи автоматична компютризирана радиостанция, разположена там от космическите ни братя преди десетина хиляди години. Тази станция била програмирана така, че да установи контакт, щом до нея достигнат радиовълни от Земята.

Професор Лънан се опира на неколкократно наблюдаваното през двадесетте години на нашия век явление на закъсняващо радиоехо. Шотландският учен твърди, че това закъсняло ехо съдържа съобщение до нас. Нещо повече, Лънан счита, че е разкрил откъде идва това съобщение. Оттук стига до извода, че мястото, откъдето тази станция е била изпратена към нас, е съзвездието Воловар. Там — твърди той — се е създала цивилизация, копнееща още от миналото да установи контакт с нас в бъдещето.

Към края на този раздел ще си позволя още веднъж да се върна към проф. Лънан (изключително голям авторитет по тези проблеми), тъй като въпросът е свързан с много по-обширни размишления.

През 1964 година в СССР се проведе голямо съвещание, посветено на методите за установяване на контакт с извънземните цивилизации и хващане на изпращаните от тях сигнали, т.е. принципа, по който ще се намери такава цивилизация. В съвещанието участвуваха няколкостотин учени с различни специалности. Какъв е принципът за откриването на такава цивилизация? Съветските учени бяха пресметнали, че цивилизация с по-напреднало развитие от нашата трябва да консумира всяка секунда енергия в размер на 1024 джаула. (Джаулът е основна единица за работа и енергия.) Какво следва от това? Ами това, че както няма огън без дим, така няма усвоена енергия, чийто остатък да не може да се открие в околната среда. Това означава, че отпадъците на тази огромна енергия, консумирана от дадената цивилизация, трябва да бъдат излъчени в космическото пространство, и то на такава честота, че действуващите в момента на Земята радиотелескопи биха могли без особено затруднение да ги проследят. Впрочем по същия начин могат да бъдат проследени изпратените от Земята сигнали с различна честота, чиято структура доказва съществуването на активно действуваща цивилизация на нашата планета.

На този принцип провеждаше изследванията си споменатият преди това професор Троицки.

Подобни опити се извършват отдавна и в САЩ. В началото на шестдесетте години професорите Дрейк, Кокони и Морисън изпращаха в космоса правилни сигнали с дължина на вълната, равна на тази на водорода (21 см.), насочени към планетите Тау от Кит и Епсилон Еридан. Поради това че сигналите дълго време останаха без отговор, американците се отказаха от по-нататъшни търсения, като се отнесоха към проблема като към тема за дискусия.

Възможност за такава дискусия и за обмяна на мнения по темата даде съвещанието, организирано през 1971 година от Академиите на науките на СССР и САЩ. То беше посветено на връзката с извънземните цивилизации. Тази несъмнено историческа среща се състоя в Бюракан (Армения).

Вече споменахме теоретичните основи, които позволяват да се предполага, че в космоса има много подобни на нашата планетни системи, на които да се развие живот. Американският астроном Ван де Кемп доказа с помощта на 3000 фотографии, че около звездата Барнард, отдалечена на 5,9 светлинни години от Земята, кръжи планета с маса, един път и половина по-голяма от масата на Юпитер. Тези 3000 фотографии потвърждават хипотезата, че съществуването на много слънчеви системи е възможно. Съветският учен В. И. Мороз счита, че в близко бъдеще откриването на други планетни системи — на разстояние до десет парсека (1 парсек — 3,26 светлинни години) — с помощта на специални интерферометри не ще представлява голяма трудност. (Интерферометърът е уред, с който се изследва явлението интерференция на вълните — в случая на радиовълните. Той се състои от две или повече антени или радиотелескопи и се използува за определянето на посоката, от която идва даденото радиоизлъчване. Уредът се използува в радиоастрономията.)

Дали когато говорят, че съществуването на живот в космоса е възможно и извън Земята, учените се базират само на споменатите хипотези? Не. Те имат и други, твърде убедителни доказателства.

Преди да изложим тези възгледи, ще трябва да отделим малко внимание на хипотезите, които се опитват да отговорят (доколкото е възможно) на един въпрос, който би трябвало да си поставя всеки просветен човек: как е възникнал животът? Дали наистина не би могъл да възникне и извън Земята? А може би науката има доказателства, че той е могъл да възникне навсякъде в космоса? И щом като е могъл да възникне навсякъде, също навсякъде би могъл да се развие и да достигне стадия на разума и интелекта.

Нито един биолог или естественик не би отказал днес да получи отговор на горните въпроси. По един или друг начин този вълнуващ проблем се връща непрекъснато на страниците на списанията и се появява в много публикации. Но тъй като продължава да се поставя под формата на въпрос, следва, че отговорите, теориите или хипотезите, дадени досега, не задоволяват изследователите и са най-малкото недостатъчно обосновани.

Самият проблем за възникването на живот днес се формулира малко по-различно, отколкото преди десетина години. По-рано се смяташе за безспорен факт, че животът е възникнал на Земята. Трябваше само да се изясни как е станало това. Днес науката се замисля и над правилността на този безспорен факт, като пита: наистина ли животът е възникнал на Земята? А може би е възникнал някъде в междузвездното пространство и оттам случайно е попаднал на планетата ни? И ако е възникнал някъде в космоса, то в резултат на какви процеси? И ако е попаднал случайно на Земята, то по какъв начин?

Еволюцията във формулирането на този основен въпрос има огромно значение. Тя доказва, че науката не се задоволява с досегашните хипотези, които подчиняват зараждането на живота на планетата ни на условията, съществували на нея преди милиарди години, защото тези хипотези вече са в противоречие с новите открития и експерименти. Трудно е например да се отхвърли мнението на много автори, които считат, че изключителната зависимост на развитието на живота от необикновените условия, съществували някога на Земята, свидетелствува за своего рода геоцентричен провинциализъм. Противоположни на тази теория са напълно новите хипотези, представящи целия космос като люлка, в която се е появил животът.

Като доказателство колко различни са възгледите по този въпрос нека цитирам откъс от интервюто с професор Виктор М. Инюшин, ръководител на катедра по биофизика към университета в Алма Ата (В. Осяткиски — „Да разберем света — разговори със съветски учени“, Чителник, Варшава, 1980).

В. О.: След като мъртвото пространство не може самостоятелно да се оживи, то по какъв начин е възникнал животът на Земята?

В. И.: Навярно животът не е могъл да възникне на Земята. (!) Впрочем не съм сигурен дали въпросът за възникването на живота изобщо има смисъл. Днес вече не питаме как се е създала материята, приемаме, че тя е вечна и безкрайна. Струва ми се, по същия начин можем да кажем, че животът е вечен и безкраен… Мисля, че много аргументи говорят в полза на космическия произход на живота. Лично на мен най-убедителна ми се струва древната идея за панспермията, според която в космоса съществуват нещо като зародиши на живот… „Падайки“ на Земята, те се натъкват на най-благоприятните условия във вид на така наречения първичен бульон, признат от науката и действително съществувал преди милиарди години.

В. О.: Това означава ли, че животът може да съществува не само на Земята?

В. И.: Естествено. Антропоцентричният възглед за изключителността на живота единствено на Земята повече отговаря на познанието от времето на Птоломей, отколкото на днешното.

Преди да се заемем по-отблизо с панспермията, за която говори професор Инюшин, нека си припомним поне с няколко думи традиционната „земна“ теория за зараждането на живата материя, считана до неотдавна за единствено правилна и възможна.

Теорията, разработена първоначално от съветския учен Опарин, по-късно беше подкрепена от експериментите на американските учени Милър и Юри. Тя гласи, че на младата още преди 3–4 милиарда години Земя космическото и ултравиолетовото излъчване, а също и електрическите изпразвания на гигантските бури са предизвикали цяла каскада от химически реакции между водната пара, амоняка и метана, благодарение на което са се създали първите аминокиселини. Тези основни молекули, попаднали във водите на моретата и океаните, в първичния бульон, е трябвало на свой ред „по пътя на случайността и необходимостта“ да създадат белтъчни системи, способни на обмяна на веществата, следователно на процеси за запазване и възпроизвеждане на организмите.

Тази теория, макар и да обяснява много, не изяснява всичко. Не обяснява например по какъв начин и в резултат на какви реакции нуклеиновите киселини — суровина за гените и аминокиселините — суровината, от която се създава белтъкът, са се свързали в първите живи организми. Съща така тя не обяснява явлението на еволюцията, макар да се предполага, че още преди появата на сложни самовъзпроизвеждащи се организми вече на нивото на полимерите, сходни с нуклеиновите киселини, е действувал естественият подбор. Но това са само хипотези, тъй като досега не е доказана, че нуклеиновите киселини (субстрат на генетичния код) могат да се възпроизвеждат без участието на ензими, които по това време природата все още не е създала и че те са могли да управляват синтеза на пептидите.

Най-простият начин да се провери която и да е хипотеза ще бъде намирането на форми на живот, макар и най-примитивни, извън планетата. Първата крачка беше направена с изследванията на американската сонда тип „Викинг“ на повърхността на Марс. Както е известно, тези изследвания дадоха отрицателен резултат. На Марс не бяха намерени никакви следи от живот, поне в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Разбира се, това не са единствените търсения, направени през последно време за решаването на въпроса.

Вниманието беше насочено, впрочем доста преди това, към метеоритите, тези необикновени посланици, пристигащи от бездните на космоса. Започна старателно изследване, като особено внимание се обръщаше на тъй наречените въглеродни хондрити. С това име се определят метеоритите, за които са характерни дребните кълбести кристални струпвания с лъчева структура. Към тези метеорити беше проявен интерес не само като към послания от космическото пространство, но и затова че идват от бездните на времето. Те имат необикновено почтена възраст: 4–4,5 милиарда години. Следователно са нещо като свидетели на създаването на Слънчевата система.

Падналите на Земята метеорити бързо се замърсяват с органична материя. Известно време се смяташе, че изключение от това правило е австралийският метеорит, паднал през 1968 година край град Мърчисън. Подробното му изследване беше поверено на американския учен Сирил Понамперуна, директор на лабораторията по химическа еволюция към Мерилендския университет. Доктор Понамперуна откри в този метеорит повече от десет аминокиселини. Оказа се обаче, че и тук възможността „за заразяване“ със земни белтъчни вещества не може да се изключи с онази пълна сигурност, която изискват подобни изследвания.

И ето че през зимата на 1976/1977 година друг американски учен, професор Касиди, направи извода, че напълно „чисти“ метеорити могат да бъдат само онези, които никога са паднали в Антарктида. Веднага след падането си те са засипани от сняг, а след това покрити от слой лед, на практика стерилен. В търсене на такива метеорити професор Касиди и японските му сътрудници открили 310 гости от космоса. Два от тях, необикновено ценни хондрити, били изпратени веднага в специални стерилни контейнери, предоставени от НАСА, в лабораториите на САЩ и Япония.

През септември 1979 година на конгреса на Американското химическо дружество професор Понамперуна вече можеше да обяви, че в два от хондритите е открил много аминокиселини. Шест от единадесетте аминокиселини в първия от метеоритите и шест във втория са били създадени преди милиарди години, най-вероятно по небиологичен път.

„Благодарение на изследванията на метеоритите от Антарктида — заяви проф. Понамперуна — намерихме класически пример за някои процеси, датиращи от периода преди появата на живот на Земята. Процесите на химическата еволюция изглеждат общи за цялата Слънчева система. Хипотезата, че органичните съединения са се създали в предбиотични условия, беше потвърдена и на друго място“.

Понамперуна добавя, а това най-вече ни интересува, че макар получените резултати да не означават сигурно съществуване на живот някъде, те значително увеличават шансовете на развитието му при съответни условия и извън Земята.

Рефератът, изнесен от Сирил Понамперуна, предизвика толкова голяма сензация, че такъв сериозен вестник като „Интернейшънъл Хералд Трибюн“ му посвети обширна информация на първа страница.

Впрочем метеоритите не са единственият метод за проучвания в интересуващата ни област. От 1968 година насам радиоастрономите започнаха да откриват в космическото пространство различни частици органична материя. Вече са намерени частици от амоняк, мравчена киселина, алкохол, циановодород и някои други съединения, които са необикновено важен етап по пътя на възникването на живота. Това са поразяващи открития. Изглежда невъзможно подобни частици (а досега са открити 40 типа) да възникнат в недрата на галактичните облаци, където температурата достига едва няколко градуса по Келвин, а материята се намира в такова разредено състояние, че напръстник наша атмосфера там би заел цели кубически километри пространство. Да прибавим още, че в някои случаи откритият и наблюдаван облак от органична материя е невероятно голям. Облакът от етилов алкохол, открит в съзвездието Стрелец (отдалечено на около 30 000 светлинни години от Земята, т.е. близо до ядрото на Галактиката), има маса, близка до тази на Слънцето! Ето още една загадка.

Днес не трябва да се учудваме, че хипотезите за възникване на живата материя като плод на обикновено стечение на обстоятелствата, като случайност, — и то станала само на нашата планета — будят все по-голямо съмнение след сензационните резултати от изследванията, направени през последните години. Ако животът в космоса би могъл да бъде, да речем, повсеместно явление, колко правилно изглежда тогава мнението на проф. Инюшии, че в желанието си да изясним появата на живата материя на Земята трябва да се обърнем към старата теория за панспермията.

Тази теория, както припомня Инюшии, се е зародила още в древни времена. Приспособил я към възгледите от края на миналия и началото на нашия век шведският учен Арениус, лауреат на Нобелова награда. Кое е основното в нея? Тя гласи, че „живата материя е също така вечна, както всяка материя в космоса, а готовите зародиши на живота в космическото пространство се разпространяват под действието на светлинното излъчване от една планета на друга и дори от една слънчева система в друга“.

Науката доста бързо отхвърли тази теория, като призна, че подобно пътуване на живата материя през космическото пространство е малко вероятно, макар и само затова че тя би била унищожена веднага от различните форми на космическо излъчване.

Но както се вижда, днес отново се връщаме към тази отхвърлена теория. Хипотезата за повсеместността на живата материя в космоса изглежда много по-правдоподобна.

Самата хипотеза е доразвивана от много учени. В тази връзка се налага да отделим малко място на упоритите предложения на двама изтъкнати американски учени — Крик и Оргел. Да припомним само, че Крик е носител на Нобелова награда за едно от най-големите открития в биологията и въобще в науката, а именно откриването на структурата на ДНК (дезоксирибонуклеиновата киселина) — химическия субстрат на генетичния код. А предложението му е най-тясно свързано с тематиката на настоящата книга.

По време на съвещанието на американските и съветските учени в Бюракан Крик и Оргел предложиха като „тема за дискусия“ тезата, че животът е могъл да бъде „изпратен“ на Земята от друга планета — изпращане съзнателно и целево. Американските учени нарекоха тази своя теория „теория за направляваната панспермия“. В издадената през 1973 година книга „Произходът на живота“ Оргел, след като излага всички традиционни схващания за възникването на живота, дава обяснение към теорията за панспермията, което става изходен пункт за бюраканското му предложение и към което по-късно двамата учени нееднократно се завръщат.

„Много специалисти в областта на молекулярната биология не са убедени от тези аргументи… (Става дума за традиционните схващания за възникването на живота — А. М.) Те считат факта за универсалността на генетичния код за особено непонятен. Чудно наистина защо да не могат да съществуват съвместно организми, които си съперничат, а генетичните им кодове малко се различават помежду си? Ако се докаже, че на някоя от планетите съществува живот, тази особеност ще остане без значение. Да допуснем, че животът, възникнал на тази планета, е довел до появата на много по-разнородни, отколкото на Земята, организми. На такава планета генетичният код на един организъм би се различавал значително от този на друг и ако някои метеорит донесе (във вътрешността си) един жив организъм на мъртвата (все още) Земя, този организъм би я завладял напълно още преди да се появи някакъв съперник. По този начин всички живи организми на Земята биха заимствали генетичния код, наследен от този единствен извънземен прародител… Всички земни същества биха представлявали едно семейство, произхождащо от представителя на онази планета, на която животът е бил по-разнороден…

А може би животът е бил пренесен на Земята целево от членовете на някое технологично развито общество от друга планета?“

Това казва Оргел в книгата си. Но на съвещанието в Бюракан Крик и Оргел посочиха още един аргумент в полза на подобна хипотеза. Това е проблемът за молибдена. Този химически елемент има изключително важно значение за функционирането на биологичните процеси. Той се съдържа в твърде много ензимни системи, без които въобще не можем да си представим живота, в качеството на активен елемент и нищо не може да го замени. Това би било понятно — казва Крик, — ако този химически елемент съществуваше на Земята в големи количества. Но неговото количество е едва 0,02%, докато за сродните му химически елементи е: хром — 0,2%, никел — 3,16%. А нали — твърдят и двамата учени — химическият състав на планетата трябва да намери отражение в биологичната структура на нейните жители. Може би в космоса ще могат да се открият звезди от такъв клас, където молибденът се среща значително по-често и чиято химическа структура ще отговаря на химическата структура на живите организми на Земята.

В изказването си по време на съвещанието в Бюракан Оргел отбеляза:

„Може да е смешно да считаме, че сме получили подобна пратка от друга планета. Но би било липса на въображение да смятаме това за невъзможно.“

Но оказва се, че от страна на двамата учени това не е било нито упорство, нито пък бягство в сферата на фантастиката. Крик призна, че неговата хипотеза намира своето потвърждение в резултатите на все по-солидните изследвания. Той публикува в западногерманския вестник „Ди Велт“ от 15 ноември 1981 година статията „Зародишите от космоса“, в която излага тезата, че космическите кораби са (или по-скоро могат да бъдат) много бавни, за да разпространяват живота из цялата наша галактика.

„Не е ли било по-добре да се изпратят организми, които имат еднакви шансове да преживеят дългия път, по-лесни са за транспортиране и биха могли да се развият в праокеана? Най-подходящи за подобна цел са бактериите. Те са достатъчно малки, за да могат да се изпратят в голямо количество. Дори да попаднат на твърде ниски температури, те са способни за живот. Шансът да се размножат в «бульона» на някой примитивен океан би бил голям. И може никак да не е случайно, че най-ранните изкопаеми организми, открити досега, отговарят точно на този тип форма на живот.“

По-ясно от това като че ли не може да се формулира!

Оказа се, че напоследък и друго светило на науката е хвърлило на везните на дискусията своето тежко мнение, формулирано в защита на панспермията. Това е големият английски астроном Фред Хойл. Преди няколко години Хойл, заедно със сътрудника си — индийския учен Чандра Викрамансинге, представи собствена теория за възникването на живота и произлизащата от нея хипотеза за космическия произход на големите пандемии.

Всичко сочи — казват Хойл и Викрамансинге, — че основните тухлички на живата материя се формират в космоса. Конкретно по повърхността на зрънцата космически прах. Вследствие триенето и повишаването на температурата от повърхността на тези зърна в космоса отлитат леките атоми на водорода и хелия, а остават тежките частици. Те твърдят, че тежките частици на материята са се създали още през периода, когато в резултат на сгъстяването на междузвездния газ са се родили слънчевите системи и планетите. А кометите донякъде са полуфабрикатите на този краен процес. Техният строеж включва — освен другото — и ядро, което създава за тежките частици органична материя необикновено благоприятни условия за по-нататъшната им еволюция. И тъкмо тези ядра на кометите могат да бъдат както разсадници, така и носители на първите автентично предбиотични частици.

В ядрата на кометите температурата се колебае от 300°K (27°C) до 100°K (—173°С). Разликите в температурата съдействуват за зараждането на автентична селективна система, която позволява създаването на молекулярни структури, способни да издържат както периодите на голяма горещина, така и на студ. Следователно в продължение на милиони години тук са могли да се създадат условия за своеобразна еволюция на материята (разбира се, още нежива). През следващия етап ултравиолетовите лъчи на Слънцето биха направили възможни полимеризацията и появата на още по-сложни частици, като полинуклеотидите, необходими за създаването на белтъчните вещества. Именно по този начин в дълбините на ядрата на кометите се появяват първите частици вече жива материя. Това са едноклетъчни образувания, способни на фотосинтеза.

„Знаем — твърдят двамата учени, — че такива организми са способни за живот, дори слънчевите лъчи да са десет пъти по-слаби от тези, които са нужна за преживяването на другите бактерии. Затова пък условията за живот в перифериите (на ядрото на кометата), където температурата е висока, дават възможност за появяването на термофилни бактерии (топлолюбиви — А. М.), напомнящи тези, които живеят в някои горещи извори с температура до 95°С. Може би началото на живота на Земята е положено преди около 4 милиарда години благодарение на деликатното съприкосновение на нашата планета с комета, съдържаща тези примитивни организми.“ („Ню Шиънтист“)

Или казано по друг начин, кометите, които влизат в съприкосновение със Земята, биха могли да я „заразят“ с живот. Според Хойл за това са били нужни условия, каквито би могла да създаде дори примитивната атмосфера. И той твърди, че точно такава атмосфера се е създала на Земята благодарение на съприкосновението на нашата планета с някоя комета. Съприкосновение най-вероятно неочаквано.

Ето това е съвсем накратко хипотезата на Хойл за възникването на живота на Земята, която — трябва ли да подчертая — предизвика много шум в научния свят. „Молекулярните облаци, подобно на този, който се намира в мъглявината Орион, представляват най-естествената люлка на живота“ — това е заключението на хипотезата. А нейната тежест и значение бяха подчертани от съветския учен проф. В. И. Голански, който заяви, че зърната космически прах са просто „замразени зародиши на живота“. Каква завладяваща картина! Завладяваща и в известен смисъл оптимистична. Защото засилва убеждението ни, че след като животът в космоса е вездесъщ, значи имаме все по-големи шансове ако не да се срещнем с някакви космически братя, то поне да се свържем с тях.

Струва си да добавим още, че според двамата учени явлението, при което животът идва на Земята под формата на предбиотични частици или на жива материя, е съществувало не само в миналото, но продължава и днес и ще продължава постоянно! Нещо повече, „нахлуването на живите частици може да приема формата на все по-нови инфекции — бактериални или вирусни, които се появяват на нашата планета през кратки промеждутъци от време.“

По този начин различните епидемии, чийто произход не съумяваме да си обясним, биха могли да бъдат резултат от съприкосновението на нашата планета с космическия прах и едновременно с това — доказателство, че животът в недрата на кометите се развива непрекъснато и постоянно.

В основата си хипотезата на Хойл и Викрамансинге представлява разновидност на теорията за панспермията и се старае да докаже повсеместността на живота в космоса.

Да се върнем обаче към другите проблеми, засегнати на конференцията в Армения. С едни или други теоретични възражения всичките й участници бяха единодушни по основния въпрос: ако животът е възможен на други планети, по всяка вероятност той е трябвало да доведе до появата на разумни същества, точно както е станало на нашата планета, и това е засега единственият пример за подобно развитие, който ни е известен.

Ако някъде в космоса животът се е развил от същите елементи, както при нас (99% въглерод, водород, кислород и азот), може да се предположи, че представителите на тези извънземни цивилизации са оформени подобно на нас.

Всичко, което знаем за еволюцията на човешкия род и тази на биологичните системи въобще, показва, че тя върви към все по-голямо диференциране и все по-голяма сложност, за да достигне накрая стадия на интелекта и разума. Американският учен Морисън счита, че от многобройните пътища на еволюцията само един води до появяването на мислещо същество. Затова изчезването на някое звено автоматично води до изчезването на следващото.

Сред млекопитаещите познаваме няколко вида, които биха могли да достигнат стадия на мислещи същества. Знаем например че шимпанзетата могат да си служат с най-простите инструменти. Но в дадения момент науката разполага с твърде малък брой елементи, които биха позволили да се пресметне с необходимата точност математическата вероятност на такава еволюция, която би могла да доведе до появяването на мислеща материя и в резултат на това — на цивилизация като нашата. Впрочем това е интересен проблем и ще бъде добре да му посветим няколко думи.

Американецът Плат изразява мнението, че извънземните цивилизации, доколкото съществуват, ще прекрачат или са прекрачили етапа на технологично развитие, който днес наблюдаваме на Земята. Това обаче не означава, че всички извънземни цивилизации ще прекрачат този стадий и ще достигнат това ниво, което би позволило да ги проследим в космическото пространство.

Всички наши предположения се градят на анализа на развитието на нашата цивилизация и на футурологичните прогнози, касаещи по-нататъшното й развитие. Ако се замислим над актуалните тенденции за развитието на земната цивилизация, можем да предположим, че това развитие ще достигне граници, чието прекрачване може да предизвика след себе си смърт. Може, но не трябва. Тъй като — твърди Плат — стабилността на съществуването на всяка цивилизация, но е въпрос на определени граници на устойчивост, а прекрачването на някакъв определен праг. Когато цивилизацията е способна да прекрачи този определен праг, тя е способна също така да продължи да се развива и по-нататък. А този праг могат да бъдат източниците на енергия, прирастът на населението и т.н.

Според Кардашев извънземните цивилизации могат да се разделят на три големи технологични групи в зависимост от енергийните нужди.

Цивилизация от първи тип: консумацията на енергия е четири пъти 1012 вата. Пример за такава цивилизация е нашата планета.

Цивилизация от втори тип: консумацията на енергия е четири пъти 1026 вата. Този тип цивилизация би бил в състояние да овладее и използува енергийните запаси на своята планетна система.

Цивилизация от трети тип: консумацията на енергия е четири пъти 1037 вата. Този тип цивилизация би притежавал способността за овладяването на цялата своя галактика.

Според съветските учени цивилизации от втори тип са тези, които биха успели да овладеят своята планета система и да използуват нейните енергийни източници. Те трябва да бъдат по своята същност цивилизации на изкуствения интелект. Това означава, че такава цивилизация ще бъде еднородна и по изкуствен начин интелигентна. Машини, подобни на съществата, които са ги създали, ще могат да овладеят своята планетна система и да се присъединят към галактиките суперцивилизации, като изпълнят по този начин цели райони от космоса.

Има над какво да се замислим…

И така както вече беше казано, и трите типа цивилизации трябва да отделят в космоса по-голяма част от консумираната енергия, което би могло да се наблюдава в лентата на инфрачервения спектър. Американецът Дайсън отива още по-далеч. Той направо счита, че всеки източник на извънземно инфрачервено излъчване може да произхожда от някаква цивилизация. Затова според него всяко инфрачервено излъчване трябва да бъде предмет на интензивни изследвания, които ще позволят да се установи има ли нещо изкуствено в този поток.

Най-развитите цивилизации (според квалификацията на Кардашев — цивилизациите от трети тип) трябва да се намират някъде близо до ядрото на галактиката. Вероятно те използуват физически закони, които ние изобщо не познаваме. Кардашев смята, че не е изключено те да могат да се движат в космоса по силата на закони, управляващи времето и пространството, напълно различни от нашите…

А те, както се оказва, могат да бъдат съвсем различни. Съветският астрофизик Гинзбург счита, че никак не е сигурно дали законите, с чиято помощ си обясняваме космоса, са едни и същи за всеки негов район. В различните места на космоса те могат да бъдат напълно, и то съвсем различни. И по много причини.

Първо, гравитационната константа може да бъде периодична променлива на времето, което не се предвижда от теорията на относителността.

Второ, някои явления, които физиците смятат за невъзможни, могат да изглеждат такива само защо то се извършват с твърде малка или твърде голяма скорост, за да се наблюдават със средствата, с които разполагаме.

Трето, точността на познаваните от нас физически закони ни дава възможност да ги прилагаме към определени обекти (не можем например с помощта на законите, управляващи елементарните частици като протона и електрона, да изясняваме биологичните процеси на живите същества).

Следователно, ако предположението на Гинзбург е правилно и ако законите на физиката са различни за различните райони на космоса — тогава е възможно цивилизациите, управлявани от същите тези физически закони, да се разбират помежду си чрез мрежа от контакти, които ние не сме проследили досега, а дали изобщо ще можем да ги проследим и по какъв начин все още не се знае.

Единственото научно средство, с което разполагаме, за да се разберем, са вълните на Херц, които учените използуват отдавна — или като ги изпращат в космоса, или като се опитват да уловят онези, които са насочени от космическото пространство към Земята.

В тази сфера вече действуват необикновено мощни устройства, а скоро ще почнат да действуват и още по-мощни. Радиотелескопът в Порто Рико днес може да изпраща сигнали на разстояние 10 парсека. На съвещанието в Армения проф. Оливър от Станфордския университет представи проект, известен в света под наименованието „Циклоп“. Касае се за построяването (цената на такова строителство достига милиарди долари) на антени с нечувано голяма повърхност, съставена от 10 000 по-малки антени, всяка с диаметър 20–30 метра. По този начин биха могли да се получат 106 канала за връзка. Съветският съюз започна през 1974 година строителството на радиотелескоп, 10 пъти по-голям от съществуващия в гр. Горки, където прави своите експерименти проф. Троицки.

Кардашев смята, че космосът трябва да се претърсва или с помощта на радиовълни (ако се отнася за звезди от нашата или други галактики), или с помощта на интерферометър в спектъра на инфрачервените лъчи (ако се отнася до звезди, намиращи се близко до Слънцето).

Други пък, като проф. Таунс, предлагат използуването на лазера. Това би позволило разбирателство със звезди, отдалечени дори на 5000 светлинни години. Би позволило, доколкото събеседникът и адресът му в космоса са установени с необходимата точност…

На арменската конференция обществените и психологическите ефекти, предизвикани от контакта на човечеството с извънземна цивилизация, по-скоро бяха оставени на заден план.

Някои от участниците в конференцията в Бюракан смятаха, че такова събитие, що се отнася до неговите последици, би могло да се сравни с откриването на радиоактивността от Бекерел. По времето на Бекерел никой не можеше да си представи, пито да предвиди какви ще бъдат последиците от неговото откритие. По същия начин е трудно да се предвидят последствията от откриването на извънземна цивилизация или от установяването на контакт с нея.

Но тук очевидно навлизаме в сферата на пълната фантастика. Още повече че всякакво разбирателство чрез радиовръзка в ситуация, при която съобщението в едната или другата посока трябва да премине десетки и стотици парсека, не може да има никакъв практически характер. Разбира се, фактът за намирането на ближни в космоса със сигурност ще има огромен психологически ефект, но кой днес би се осмелил да предвиди конкретните резултати от такъв шок?…

Във всеки случай убеждението, че не сме сами в космоса, че сигурно съществуват някъде, а може би и разцъфтяват необикновено развити цивилизации, ни подтиква към търсенето на методи, позволяващи да се установи контакт с тях. С други думи подтиква ни към твърде реални (и скъпо струващи) начинания.

А както се знае — и това ще бъде развито по-нататък — впрочем тази теза беше ясно изложена от д-р Авински в интервюто, което цитирах в увода — много учени и изследователи смятат, че такива контакти вече е имало. Имало ги е в далечното минало. Преди хиляди или десетки хиляди, а може и милиони години, когато нашият род току-що е „слязъл от дърветата“ или въобще още го е нямало.

На международния конгрес по астронавтика в Лисабон (1975 г.) — секция за връзка с извънземни цивилизации, професор Джордж Маркс, ръководител на катедра по атомна физика в Будапещенския университет, изнесе реферат (повторен на Третия световен конгрес на Дружеството по древна астронавтика — Църквеница, Югославия, 1976 г.) с твърде характерно заглавие „Предаване през времето“. Съдържанието на реферата, форумът, пред който беше изнесен, и личността на докладчика изискват да отделим малко повече място на тезите на проф. Маркс.

Проф. Маркс излиза от постановката, че най-голяма трудност при установяването на контакт между космическите цивилизации не е разстоянието между тях, а времето. Като се вземе предвид, че космосът съществува около 15 милиарда години, малко правдоподобно е две цивилизации да се срещнат взаимно тогава, когато се намират на едно и също ниво на развитие, така че разликата между тях да не пречи на взаимното разбиране.

И така, ако предположим, че някога някаква цивилизация е влязла в контакт със Земята, трябва по-скоро да считаме, че това е станало, да речем, най-малко вреди няколко милиона години. Съвсем понятен е стремежът на всяка цивилизация от интелигентни същества — твърди проф. Маркс — да остави някаква следа, някакво съобщение за себе си на съществата, които може би някога ще го разберат. Не е изключено това да стане тогава, когато от тези, които са го оставили, вече да няма и следа в космоса.

И така, всякакви търсения на доказателства, че някога е имало контакт, трябва да се сведат именно до търсенето на такова съобщение. То трябва да се намира или на нашата планета, или в относително близкото космическо пространство. Става дума, повтарям, за съобщение, оставено преди десетки хиляди, преди милиони или преди стотици милиони години.

От какво естество може да бъде съобщението, което ще позволи на цивилизациите да се разберат през разделящото ти време? Проф. Маркс счита, че могат да съществуват три вида съобщения, като две от тях намира за малко вероятни.

Като пример за съобщение от първи вид може да бъде космическата сонда. Такава сонда или такъв радиопредавател, за какъвто говори и проф. Лънан. Но тезите на проф. Лънан не убеждават проф. Маркс.

Той смята, че пресметнатата от проф. Лънан разлика от 10 000 години между извеждането на това радиосъобщение на орбита и възникването на нашата цивилизация е твърде малка. Невероятно малка. Маркс приема за логична разликата от няколко милиона години, най-малко. Не може — твърди той — цялата хипотеза да се строи за такъв кратък период от време между излъчването и приемането. Затова пък никакво електронно съобщение от този тип няма да издържи на изпитание за по-дълъг период. За електрониката времето е много по-голям враг, отколкото разстоянието. Оттук и изводът, че наистина всяка цивилизация е заинтересована от предаването на информация за себе си, но електронното съобщение е твърде несигурно за по-дълъг период.

Друг вид информация би могло да бъде съобщение от ядрен характер. Някаква цивилизация, приела постановката, че болшинството атомни ядра в космоса са постоянни формации и че изотопните сплави или конструкции не ще се разрушат нито под влиянието на огъня, нито на корозията — тъкмо такава форма е с по-голяма трайност — е могла да ни предаде написаното от нея „писмо“. А буквите на това писмо биха били протоните и неутроните (т.е. техният брой) в някакво изкуствено твърдо тяло. Базирано на атомното число (т.е. на количеството протони в ядрото) и на отклонението от най-стабилното масово число (общият брой протони и неутрони в ядрото), такова зрънце с изкуствена, изотопна структура би могло да съдържа около сто бита информация. Тази композиция може да се обогати до 2000 бита, което би било равнозначно на телеграма от 400 букви.

Такъв предмет с изотопна композиция, различна от нормалната, може да крие в себе си своеобразно писмо, написано преди милиони години и предназначено за нас — когато „съзреем“, за да го разберем. Само че — казва проф. Маркс — колко лесно подобна пратка може да изчезне някъде, да се загуби на нашата планета! Къде да го търсим? Установено е например че някои от изследваните напоследък метеорити съдържат учудващо изобилие от изотопи. Но по-голямата част от праисторическите метеорити е изчезнала завинаги.

И една допълнителна забележка. През 1885 година физикът д-р К. Гуве е намерил в Австрия сред въглищни залежи на възраст милиони години предмет, чиято структура и произход тогава не могли да бъдат установени. Или структурата му е била изотопна, или това е било метеоритно парче. Но по-важното е това, че предметът бил много добре обработен! Той представлявал паралелепипед с размери 67 × 67 × 47 мм и тежал 785 г. Поставен в музея в Залцбург и създал толкова грижи на учените, през 1910 година този предмет просто изчезнал.

Днес, разбира се, е трудно да кажем дали този предмет е представлявал нещо от рода на съобщението, за което говори Маркс, но не подлежи на съмнение, че находката не е била маловажна. Ако все пак някой се съмнява, ще си позволя да се позова на два авторитета. Първият е споменатият вече проф. Дънкан Лънан, който в книгата си „Човекът и звездите“ (Лондон, 1974 г.) причислява този предмет към най-важните доказателства, че в миналото Земята е била посещавана от извънземни същества. Вторият авторитет е проф. Александър Горбовски^[1], историк, който приема, че това е обработено метеоритно парче, престояло в слоевете на терциера, а със сигурност означава, че нечия „разумна“ ръка го е докосвала преди около 30 милиона години.

Но да се върнем към разсъжденията на проф. Маркс. Той смята, че както електронното, така и ядреното съобщение притежават много неудобства и изказва мнението, че ако някаква цивилизация е искала да ни остави преди милиони години някакво съобщение, единствено живата материя отговаря на всички изисквания за такова намерение. Следователно това би било биологично съобщение.

И тъй, професор Маркс се позовава на хипотезата на Крик и Оргел, за която стана дума преди това. Припомням: Оргел и Крик считат, че не е изключено животът на нашата планета да е пренесен от друга планета. Бил е изпратен с помощта на подходящи, устойчиви срещу действието на космическото излъчване контейнери, съдържащи живи зародиши.

Най-важната частица на живата материя е молекулата на ДНК, т.е. дезоксирибонуклеиновата киселина, съставена от нуклеотиди, чието подреждане създава генетичния код на всяко живо същество на Земята. Количеството на нуклеотидите в ДНК е огромно, оттам и огромните възможности за тяхното подреждане и огромното разнообразие на живия свят. Като се вземе предвид, че в относително простата форма на ДНК се съдържат 5. 106 нуклеотиди, това означава 5. 106 букви в четворната азбука (четворна, тъй като в ДНК съществуват само четири вида нуклеотиди). Това е равнозначно на 107 бита или книга с хиляда страници.

От друга страна — припомня проф. Маркс, — знаем, че сравнително голяма част от тази биологична информация от генетична гледна точка е напълно неактивна. И пита: следователно какво по-добро съобщение би могло да се изпрати на отдалечена планета, съобщение, лесно за транспортиране, което след пристигането си на местоназначението ще се размножи и което ще бъде разчетено от интелигентната раса на определената за целта планета, когато тази раса достигне научна зрялост?

Без съмнение най-икономично е решението да се изпрати молекулна верига, която съдържа информация и се самопроизвежда. Не е изключено преди милиарди години някаква напреднала цивилизация да е подготвила такова послание и да го е насочила към нашата планета. Тези извънземни молекули на ДНК са могли да бъдат изходна точка на нашата биологична еволюция. Възможно е — казва авторът — съдържанието на това съобщение да е било само информацията: „Животът е възможен…“ От друга страна, нишката на ДНК е с достатъчна вместителност, за да може да съдържа както биохимичен код, така и интелектуално съобщение. А нашата човешка цивилизация, която се е развила от това семе, трябва на определен етап от своето развитие да разчете науката на нашите прадеди, записана в собствения ни нуклеотидов код.

Не е изключено мутациите, а също и еволюцията, да са унищожили това оригинално съобщение. Съществуват сегменти на ДНК, базиращи се на мутации отпреди милиарди години.

А може би самите ние сме това така дълго търсено съобщение на висшите същества, които са сътворили човека по свое подобие? А може и земният живот да е копие на нечий оригинален живот или резултат от компютризирано генетично планиране? Решението дали някоя от тези хипотези е правилна е задача на биолозите.

Впрочем проф. Маркс привежда много биологични доказателства в подкрепа на своята хипотеза. Към тези доказателства се отнася например внезапното появяване на високоспециализирани органи като човешкия мозък, който до днес се използува само в малка степен…

Това са разсъжденията на будапещенския учен. Във всеки случай трябва да си призная, че те подтикват към размисъл. Дали са правилни?

В близко бъдеще науката няма да може да отговори на въпросите, които се съдържат в тях…

Но дали само в тази сфера на теоретичните хипотези остава нашето, сиреч на земните жители осъзнаване на извънземните цивилизации? Дали само теоретично можем да разглеждаме възможността за установяване на контакт с тях? Твърде много факти и събития ни убеждават, че всичко това съществува може би много, по-реално. Кой знае дали бариерата на теоретичните разсъждения не е вече отдавна преодоляна…

Да си припомним само, че тази бариера, както всяка друга, може да се преодолее откъм двете страни.

Откъм нашата страна досега със сигурност не сме успели. Остава откъм другата. А именно…