Арнолд Мостович
Ние от Космоса (10)

Гости от НЛО

„Пред нас сега е най-необикновената, най-интересната част от всички проблеми, свързани с НЛО. Веднага ще кажа, че ако можех да подмина тази част с мълчание, без да нанеса ущърб на научната добросъвестност, бих го направил, без да се колебая. Става дума за такива срещи…, при които свидетелите сигнализират за присъствието на движещи се същества от НЛО. (Ако говоря за същества, надарени със способността да се движат, а не за живи същества, то е с цел да се вземе предвид възможността това да са роботи или същества, които не е задължително да са от плът и кръв…) За съжаление не можем да подминем част от съществуващите факти само за това, че не ни изнасят или не съответствуват на интересите ни. И така, редно ли ще бъде да подминем всичко онова, което се отнася за съществата, намиращи се на НЛО, само затова че се ориентираме изключително към другите форми на контакт? В този «фестивал на абсурда»… къде можем да открием разликата между странните и безсмислени случки с един автомобил, задържан на шосето от ослепителна светлина, падаща от неизвестен обект, и тези, когато от летящ обект излизат две или три малки същества?… Това е нелогично становище и въпреки това признавам, че споделям този не напълно понятен възглед. Може би той произтича от това, че този път контактът се осъществява на нивото на живата материя? Нашият ум успява без колебание да отчете развитието на машините и апаратите, дори най-обикновените, без да бъде подценено по никакъв начин нашето превъзходство. Но срещата с живи същества, т.е. със същества, притежаващи интелект, различен от нашия, буди атавистичен страх пред непознатото и възкресява дълбоко вкорененото у човека съперничество за притежание на Земята и страх да не загуби хегемонията си на планетата… И още едно нещо ни измъчва: тези хуманоидни същества имат, както изглежда, способността да дишат същия въздух, който дишаме и ние, и понасят нашето атмосферно налягане и притегляне. В това има нещо абсолютно ненормално, тъй като от него следва, че някъде трябва да съществува среда — планета, твърде подобна на нашата. А може би става дума просто за нашата планета? Как да разбираме това? Или пък това са роботи, на които не е необходимо да се адаптират към земната среда? Самата мисъл, че съществува някакъв вид хуманоиди, обижда нашия здрав разсъдък. Обидните думи, които събужда, ни най-малко не намаляват: малките зелеви човечета представляват неизчерпаем източник на анекдоти. Дали причината целият проблем НЛО да не се радва на признание не се крие в това? В края на краищата можем да се съгласим, че съществуват НЛО, но хуманоиди? А ако последните са само творение на въображението ни, дали това не се отнася също и за «обикновените» НЛО? Естествено. Обаче по този въпрос са събрани твърде сериозни свидетелства, за да ги признаем за обикновена илюзия. Освен ако стигнем до извода, че всеки, който е наблюдавал НЛО, е психически болен. Какви корени има тогава неговата болест? Нима това е вид «вирус», който щади разумните хора? Впрочем чудна е тази болест, която за кратко време — понякога е въпрос на минути — атакува хора от различен тип, независимо откъде са и какво правят, и ги принуждава да започнат да действуват по странен начин, да виждат необикновени «неща», докато всичко в тяхното ежедневно поведение сочи, че те не могат да бъдат жертви на подобна анормалност. Освен ако хуманоидите и НЛО са сигнали за някаква успоредна действителност, която на определено основание се разкрива на нашите сетива само за няколко мига. Но що за действителност е това? Къде е философът, който ще успее да отговори на тези въпроси… И все пак не можем да отминем с мълчание срещите, при които свидетелите сигнализират за присъствието на някакви същества, поне заради големия брой такива сигнали. В каталога, съставен от Жак Вале, който е събрал 1247 случая на близки срещи с НЛО, става дума за 750 случая на кацане на обектите. От тях повече от триста, т.е. около 40%, са съобщения за присъствието на хуманоиди, видени или в самия обект, или около него. Около една трета от тези срещи (първи и втори вид) са имали по-голям брой свидетели.“

Умишлено си позволих да цитирам толкова обширен фрагмент от книгата на Хайнек, тъй като и сам чувствувам известна задръжка, когато трябва да разкажа случаите, в които свидетелите споменават за присъствието на живи същества на НЛО. Изглежда, като че ли нещата навлизат в сферата на фантастиката, за да ги преценяваме с научни категории. А може би трябва да признаем това за неизбежен шок, за необходимо изпитание на човечеството пред очакващите го още по-големи изненади?

Тук няма да разсъждавам и да излагам как реагираха на тези свидетелства двете комисии, които Хайнек счита за свои лични врагове. Във всеки случай нито едно от събитията не е било предмет на по-внимателни изследвания. Бих искал естествено да добавя, че двете комисии изследваха подробно само случаите, за които са получили информации по официален път, т.е. чрез ВВС. Но болшинството случаи на наблюдения, отнасящи се за „малките зелени човечета“, се считаха за твърде абсурдни, за да се губи времето на хора, тъй или иначе сериозни.

Макар че, от друга страна, със сигурност се знае (от Хайнек, разбира се), че тъкмо в много от базите на ВВС са наблюдавани кацания на НЛО — 12 юни 1965, 18 май 1954, 29 септември 1957 г.

„От материалите следва, че наблюденията на НЛО — пише по-нататък Хайнек. — на които са се намирали хуманоидни същества, съдържат твърде много съвпадения не само в описанията на тези същества, но и когато става дума за тяхното поведение, независимо от коя част на света са постъпили. Например свидетелите често съобщават, че тези същества взимат със себе си и НЛО земни проби и камъни — точно така, както са правили американските космонавти на Луната, освен това се интересуват от различни апарати и превозни средства, взимат със себе си понякога зайци, кучета или проби от торове.“

Хайнек припомня неколкократно, че всички, които твърдят, че са видели хуманоидните същества, ни най-малко не са побъркани. Всъщност нито един от тези свидетели не може да се смята за психически неуравновесен.

И тук Хайнек споменава само тези случаи, с които по една или друга причина се е занимавал лично. Изключение прави само един случай. Ето го и него. През ноември 1961 година четирима мъже пътували с лека кола по път в Северна Каролина. И четиримата внезапно забелязали някакъв светещ предмет, който се приземявал в открито поле. Като сметнали, че това е самолет, извършващ принудително кацане, спрели колата и се втурнали на помощ. Недалеч от светещия предмет те спрели поразени. До него те забелязали някакви същества, едно от които заплашително им давало знаци да се отдалечат. В отговор на този жест един от мъжете, без да се колебае, стрелял в хуманоида и той паднал. Останалите се качили бързо в НЛО, а четиримата мъже побягнали.

Случаят наистина бил изследван, но тъй като един от четиримата мъже (като че ли този, който стрелял) бил сътрудник на ЦРУ или ФБР, не му било разрешено да съобщава пред обществеността нищо по този въпрос.

Затова пък случаят, който ще цитирам след малко, има съвършено друг характер. Станал е не в Америка, а в Боаинаи, в Нова Гвинея. За този случай Хайнек научил едва през 1961 година, когато от името на комисията по програмата „Синята книга“ бил на официално посещение в Лондон и беседвал с местните представители на Министерството на авиацията. Англичаните като че ли били щастливи, че могат да предадат на Хайнек цялото досие по този въпрос, което — честно казано — не знаели какво да правят.

А герой на тази история е някой си отец Джил, възпитаник на Бризбейнския университет, който по това време ръководел англиканската църква в този мисионерски район. От разказа може да се заключи, че отец Джил е работел в някаква болница в местност, обитавана от туземното население. Веднъж, като се връщал у дома, вниманието му приковало необикновено явление. Забелязал на небето някакъв голям блестящ обект.

По това време, както той сам определя, „не вярвах в летящи чинии“. Заинтригуван от явлението, той извикал един от туземците, някой си Ерик Кодавар, и го запитал дали вижда същото. Ерик потвърдил. Отец Джил го изпратил да доведе един от учителите — Стивън Мой. Ерик събрал всички, които били в къщата, и те заедно наблюдавали необикновеното явление. Отец Джил се оказал доста разсъдлив наблюдател. Той решил от определен момент да записва точно видяното, колкото и необикновено да е то.

Ето неговите записки:

Часът е осемнадесет и четиридесет и пет. Небето е облачно. Забелязах необикновена светлина на северозапад. Осемнадесет и петдесет — извиквам Ерик и Стивън. 18.52 — Стивън и Ерик потвърждават моето наблюдение. Стивън казва, че това не може да бъда звезда. 18.55 — пристигат други хора. Отгоре (на НЛО) се вижда нещо, което се движи. Човек? Сега виждам три движещи се същества. Нещо правят там. Обектът изчезва. 19.00 — отново двама човека на обекта. 19.04 — отлита. 19.10 — облаци на височина шестстотин метра. Четири същества на НЛО. Прожектор със синя електрическа светлина. След миг съществата изчезват. Прожекторът остава. 19.20 — прожекторът изгасен. 20.28 — небето осветено. Вижда се НЛО. Извиквам отново останалите хора от мисията. НЛО се снишава, все по-голямо. 20.29 — втори НЛО, вижда се над морето. Лети, сякаш се плъзга. 20.35 — още един НЛО над градчето Уадобуна. 20.50 — малко повече облаци. Голям НЛО, който стои неподвижно. Останалите прелитат и отлитат през облаците. Когато преминават през облаците, по тях се вижда отблясък — светлинно „хало“. Всички НЛО са отчетливи. „Корабът-майка“ продължава да се вижда, неподвижен. 21.05 — отново се появяват облаци. Малките НЛО отлитат. 21.10 — номер 1 изчезва над нас в облаците. 21.20 — „майката“ се връща. 21.30 — „майката“ се отдалечава. 21.46 — отново някакъв НЛО лети над нас с плъзгащ полет. 22.00 — спира се. 22.50 — няма следи от НЛО. Силен дъжд.

Отец Джил предоставя и още няколко допълнителни информации. НЛО са се върнали следващата нощ. Първа ги е забелязала болничната сестра в осемнадесет часа. „Това нещо“ този път слязло толкова ниско, както никога дотогава. Спускало се по права линия и останало на височина 90–150 метра. Още не било тъмно и можело да се наблюдава в цялото му великолепие. И отново на неговия връх се виждала някаква фигура. Обектът бил също толкова блестящ и светещ, както предишния път. Джил: „Към мен се приближи учителят и ме запита: «Интересно дали ще кацне на спортната площадка?» Отговорих: «Защо не?» След това започнахме да даваме знаци с ръце: «Добър ден? Добър ден!» Можете ли да си представите колко бяхме учудени, когато той отговори на знаците ни. До мен беше Ерик… и още едно момче. Двамата махаха с ръце и фигурите на НЛО в отговор също махаха с двете си ръце.“

Описаният случай днес вече е класически. Официално не е бил подробно изследван вито от американските ВВС, нито от английските власти. И все пак, най-отговорни доклади са съобщавали, че по това време Нова Гвинея е била район на интензивни „нашествия“ от страна на НЛО, а тези събития в Боаинаи били кулминационната точка на тяхната активност. За това съобщават много бройни те наблюдения, направени както от неуките папуаси, така и от образованите европейци.

Във всеки случай нито отец Джил, нито някой от неговия екип е стрелял. Затова пък по време на събитията, случили се на 21 август 1955 година в Кели-Хопкинсвил (Кентъки), е имало доста изстрели…

„Анализиран сам за себе си, извън явлението НЛО, случаят в Кели-Хопкинсвил е абсурден и е издевателство над най-елементарния здрав разум. Между другото той невинаги се е оказвал най-добрият водач в историята на познанието.“ (Хайнек)

Да изложим накратко тази история.

В каньона, намиращ се недалеч от фермата на някой си Сатън, един от членовете на семейството му забелязал приземяваща се „летяща чиния“. Когато се върнал у дома и разказал за видяното, му се надсмели. Разбира се, никой не повярвал. Един час по-късно кучето започнало внезапно да лае. Двамата мъже в къщата се приближили към задната врата, за да проверят какво става. Когато отворили вратата, видели навън малко човече със светещи очи, с вдигнати нагоре ръце, „като че ли го ограбваха“.

Както припомня Хайнек, в този район (Кентъки) хората са привикнали към това, че „най-напред се стреля, а след това — разговаря“. В дадения случай правилото се осъществило. Мъжете стреляли едновременно, когато човечето било на шест метра от тях. Изстрелите прозвучали така, като че ли „се стреляло по кофа“. Гостът подскочил, отдръпнал се и изчезнал в нощната тъмнина.

Скоро друг подобен гост се показал на прозореца. И той бил посрещнат с изстрели. (Следите от куршумите се виждат и до днес.) По същия начин стреляли по енелоида (?), който бил на покрива, и по друг, покачил се на едно дърво. Последният, както казват свидетелите (семейство Сатън е единадесетчленно), „се спуснал“ на земята и също изчезнал.

„Малко неща — пише Хайнек — объркват един фермер от Кентъки така, както безпомощността на огнестрелното оръжие.“ Скоро цялото семейство се барикадирало в къщата. От време на време гостите се появявали по прозорците. Как са били посрещани — знаем.

Три часа по-късно било решено, че обсадата е продължила достатъчно дълго. Всичките единадесет души се напъхали в две коли и късно вечерта отишли в отдалечения на десет километра полицейски участък. Вече сме наясно за паниката, обхванала семейство Сатън. Полицейският патрул, с когото се върнали, не намерил нищо друго, освен следите от куршумите.

Не е нужно да добавяме, че със семейство Сатън — освен интервютата за пресата, радиото и телевизията — били проведени доста напълно сериозни разговори. От името на „Синята книга“ анкетата била проведена от някой си Ледуит, за когото Хайнек казва, че му има пълно доверие. Ледуит отишъл при семейство Сатън на следващия ден след споменатите събития. В разговора той решил да използува метода на тъй наречените портрети-роботи, прилаган от полицията.

Когато пристигнал във фермата на Сатън, мъжете не били у дома. И така, отначало разговарял само с жените и по техни указания започнал да нахвърля портрета на нашествениците от предишната нощ. Скоро могъл да установи, че според единодушното мнение на жените, гостите имали много големи и кръгли очи, раздалечени на около осемнадесет сантиметра, на половината на височината на главата. Черепът — кръгъл и без коси. Нито една от жените не могла да каже дали нашествениците са имали шия. Тялото им като че ли било много тънко и право, ръцете — два пъти по-дълги от краката. Нито една от жените не можела да каже дали са имали носове…

Вечерта мъжете се върнали от работа, а с тях и бащата на семейството, „Лъки“ Сатън. Вгледал се в скиците на Ледуит и категорично заявил, че нахвърляният портрет отговаря на действителността, само че лицето трябва да бъде кръгло. Освен това Сатън отбелязал, че гостите нямали и уста.

С една дума единадесет здравомислещи хора разказали дума по дума идентична история и съвсем еднакво описали гостите от НЛО. Трудно е да си представим, че свидетели от този род без причина ще се съберат и ще решат да си измислят невероятна история за нападение на същества от НЛО. От случая не са извлекли и никаква облага за себе си. Дори от психологическа гледна точка тези хора не спадат към типа на митоманите или фантазьорите.

От този случай се заинтересувала и сътрудничката на „Синята книга“ — Дейвис. След известно време тя заявила: „Сатънови изцяло поддържат своята история. Упорито и гневно не престават да доказват, че говорят истината. И старите, и младите не допускат мисълта, че могат да лъжат или да се заблуждават. Както в разговорите помежду си, така и навън никога не са се отказвали от тази история, нито пък са променяли и най-дребните детайли в нея…“

Хайнек споделя, че случаят го е заинтересувал толкова много не само защото там са правили анкети негови сътрудници, на които той има изключително доверие.

„Има още една причина, по-важна — казва Хайнек, — хуманоидите представляват известен прототип, който съществува от векове и чиито следи могат да се срещнат в митовете и легендите на различни цивилизации. Невъзможно е Сатънови, които нямат нито телефон, нито радио или телевизор, нито книги, нито повече мебели, да са знаели нещо за проблема НЛО, а още повече — да са знаели, че в миналото многократно са били описвани същества, подобни на тези, чийто портрет те помогнали да се нахвърли. И тъй, този портрет е изключително подобен на човечетата, за които са запазили спомен различните култури.“