Арнолд Мостович
Ние от Космоса (37)

Една подробно разказана история

За взрива на 30 юни 1908 година, 7 часа и 17 минути, в Тунгуската тайга

На този ден, точно в този час, в Сибир се случило нещо, чиято загадка науката все още се мъчи да разплете. Събитие, което непрекъснато буди разногласия сред специалистите, което има огромна научна (и популяризаторска) библиография и което, ако беше приело малко по-друг обрат, може би щеше да има за човечеството направо непредвидими последствия.

Става дума за взрива в Тунгуската тайга.

От време на време вестниците поднасят поредната информация за „окончателното обяснение“ на причините за тази гигантска катастрофа, настъпила близо до реката Подкаменна Тунгуска (десен приток на Енисей) в Красноярския край. По-нататък в настоящия разказ ще се постараем да преценим доколко тези нови обяснения и хипотези могат да служат като основа за по-нататъшни изследвания или до каква степен отговарят на строгите научни норми.

Двама автори — Томас Аткинс, извънреден професор в Холинс Колидж във Вирджиния, и журналистът Джон Бакстър, сътрудник на лондонския „Таймс“, публикуваха в края на 1978 година книгата „Огънят мина“, посветена на подробния анализ на всички обстоятелства, съпътствуващи взрива в тайгата, и на разглеждането на редица хипотези, които са се опитвали да обяснят този взрив. Уводът към книгата е написан не от кой да е, а от самия Айзък Азимов — изтъкнат американски учен, великолепен популяризатор на знания и едновременно прекрасен писател.

Преди всичко книгата се основава на съветски доклади, разработки и публикации. В нея са намерили място най-новите изследвания на учените. Оказва се, че въпреки изминалите години изследванията упорито продължават да се провеждат. Книгата има твърде сериозен характер, не гони сензации и е може би най-пълното издание, посветено на тази тема.

„Може би — пише в увода Айзък Азимов — читателят няма да се съгласи с решението, което предлагат авторите, тъй като то се опира по-скоро на несигурни свидетелства, отколкото на непосредствени веществени доказателства, каквито впрочем може изобщо да не съществуват. Въпреки това си струва да се замислим над предлаганото обяснение. Като разглеждаме това явление именно в тази светлина, можем да признаем, че то напълно целенасочено се е случило там, където по никакъв начин не е могло да навреди на хората, като че ли някой, по човешки, се е опитвал да избегне такава катастрофа…“

И така една сутрин, на 30 юни 1908 година, в централната част на Сибир, край река Подкаменна Тунгуска, недалеч от Байкалското езеро, настъпил мощен взрив. Детонацията се чула в радиус 800 км и тя била толкова силна, че хората, намиращи се далеч от мястото на взрива, за миг оглушали. Сеизмографските институти в целия свят отбелязали сътресения с непозната дотогава сила. Кондукторът от транссибирската железница спрял влака, защото се страхувал, че ще дерайлира от вибриращата линия. Гигантски облак покрил цялото небе. В тунгуския район внезапно паднал черен дъжд. А в Антверпен по време на изгрева слънцето запламтяло със силен блясък. В Хайделберг нощта станала внезапно толкова светла, както в Петербург. В Лондон хората питали полицията на какво се дължи появяването на черните облаци по чистото синьо небе.

Много са причините, поради които науката не е могла да започне изследвания на събитието веднага след взрива, така както то със сигурност заслужава. Била 1908 година. Но тя не разполагала с технически средства, които да могат да помогнат при изясняването същността на експлозията, нито пък властите на царска Русия са били особено заинтересувани от такъв вид изследвания. Впрочем самото пътуване към един толкова отдалечен район било в онези времена твърде рисковано. И въпреки че руските и чуждестранните вестници пишели надълго и нашироко за явленията, които били наблюдавани на разстояние хиляди километри от мястото на взрива, все пак непосредствени журналистически описания от района на експлозията (да не говорим вече за обстоятелствата и характера на взрива) нямало.

До 1921 година около взрива над Тунгуската тайга се мълчало. А през 1921 година — да припомним — в Далечния изток е ликвидирана Колчаковата армия, изгонени са японските и другите войски на интервентите. Сибир е освободен и с това се създават условия и възможности за някои по-сериозни изследвания.

Интересното е, че през 1921 година изследванията в района на река Тунгуска започнали по-скоро по практически причини. Знаело се, че още преди Първата световна война американците се опитвали да получат огромни количества желязо, каквито смятали, че се намират в известния аризонски метеорит. Съветските власти предполагали, че взривът в тайгата е причинен от падането на метеорит — впрочем такова било и всеобщото мнение — и също се замисляли над възможността да използуват тази суровина, „изпратена от небето“, тъй като големите единични метеорити най-често съдържат именно желязо.

Човекът, оглавил първата експедиция, чиято цел била да открие евентуалния метеорит, бил 38-годишният учен Леонид А. Кулик. Това е твърде интересна личност, която заслужава отделна страница. Накратко той е участник във войната от 1905 година, заточеник в Сибир за революционна дейност, участник в Октомврийската революция, войник във Втората световна война. Починал през 1942 година в хитлеристки лагер. От 1920 година се занимавал с изследването на метеорити — сравнително млада научна дисциплина. Както лесно ще се досетим, именно тази специализация го насочила по следите на взрива в Тунгуската тайга и му вдъхнала идеята за организирането на експедицията.

Първите следи и проучвания

Леонид Кулик започнал с това, че проучил всички достъпни информации и донесения, отнасящи се за взрива. Преди всичко тези в печата. Това, което намерил в тези информации, го пленило. В редица руски вестници били публикувани показанията на очевидци на събитието, от което се интересувал. Така например иркутският вестник съобщавал, че в онова паметно утро на 1908 година жителите в района на Тунгуска видели „голям светещ обект с толкова силен блясък, че не можел да се наблюдава с просто око“… В продължение на десетина минути този предмет падал бавно: той имал формата на светеща тръба, т.е. силно изразена цилиндрична форма…

Съобщенията във вестниците посочвали също, че хората от онези околности вадели силни пламъци. Отделни свидетели също говорели за силни детонации, които предшествали появяването на огъня. Всички свидетели единодушно твърдели, че обектът летял в посока север-юг.

След като се запознал е всички тези съобщения, както и с някои научни материали, през 1921 година Кулик тръгнал към Сибир, в районите на експлозията. По време на тази първа експедиция той не успял да стигне точно до мястото на експлозията. Могъл единствено да установи, че въпреки изминалите 13 години, все още имало много живи свидетели на събитието. Но си дал сметка, че ще са необходими още много експедиции и необикновени технически средства, за да може да се изследват по задоволителен начин съществуващите следи от експлозията.

Предприел следващата експедиция през 1927 година. Този път бил значително по-добре подготвен. Притежавал средства за придвижване и подходящо оборудване. Освен тона успял да събере богат научен коментар — плод на труда на други учени, посветили се на изясняването на тайната. Например началникът на обсерваторията в Иркутск пресметнал, че ефектите на взрива са могли да бъдат наблюдавани на територия, по-голяма от Франция и Германия, взети заедно. Друг учен изследвал влиянието на варива върху животните и забелязал болест по копитата като резултат от него.

Кулак бил придружават от тунгусеца Иля Потапович Лючеткан, който не само добре се ориентирал в топографията на района, но и сам бил свидетел на събитието отпреди 19 години. И той, както и другите свидетели, дал на Кулик много ценни сведения, които до ден-днешен представляват изключително ценен източник на знания за обстоятелствата на взрива. Местен жител — С. Б. Семьонов например, разказал: „Видях огнено кълбо, което заемаше огромна част от небето. След това стана тъмно и въздушната вълна ме блъсна на земята.“ Определенията от този род се оказали по-късно необикновено важни.

Най-накрая на 13 април 1927 година Кулик могъл да види със собствените си очи това, което от 19 години било тема на разкази и съобщения и което все още от никой не било проверено.

Сведенията на Кулик са изключителни, тъй като е първият, описал подробно следите от това събитие. По време на експедицията били заснети и няколко филма, които и до днес имат за учените стойност на основен документ. Защото следите от самия взрив все повече се заличават от неумолимото време.

„Резултатите от нашето първо, дори повърхностно наблюдение бяха по-богати, отколкото можехме да се надяваме след разказите на очевидците, и надминаха най-смелите ми очаквания“ — ще пише по-късно Кулик. Преди всичко той установил, че районът на унищоженията бил много обширен. Кулик се придвижвал от периферията към неговия център. Отначало срещал огромни пространства повалени гори. Взривната вълна била толкова силна, че е изтръгнала от корен цели брези, борове и мощни стогодишни лиственици. Картината била тъжна и потресаваща. Повечето дървета били повалени в южна посока, а корените им сочели север… Близо до центъра на взрива унищоженията били предизвикани не само от взривната вълна: тук дърветата били овъглени или обгорени. Следите обаче не показвали това да е бил обикновен горски пожар, което Кулик подчертал още в първия си доклад. По всяка вероятност дърветата са се подпалили в резултат на силна топлина, дошла отгоре. На разстояние стотици квадратни километри всичко живо било унищожено.

И защо да се чудим на тунгусите, че приписвали взрива на гнева на злите духове и не искали да придружават изследователя в неговите пътувания. Затова до мястото, където смятал, че се намира кратерът, образуван от падането на метеорита, Кулик стигнал сам.

По принцип разсъжденията му били правилни. Та какво друго би могло да предизвика такива унищожения и такова сътресение, освен метеорит? Но там, където се надявал да види някакви останки от метеорит или някакъв кратер, нямало нищо. Затова пък, за свое учудване, в самия център на взрива, там, където унищоженията би трябвало да бъдат най-големи, Кулик видял неповалена от взрива изправена гора. Наистина дърветата били обгорени или овъглени, без игли и изглеждали като телеграфни стълбове, но стояли! Това е много важно наблюдение.

Следи от метеорит Кулик не намерил нито този път, нито по-късно. Още много пъти ходил той в Красноярския край с надеждата, че накрая ще намери доказателство, което ще потвърди неговата „метеоритна теория“. От края на 1929 година той прекарал тук общо 19 месеца. До избухването на войната публикувал много доклади и многократно ги представял на заседанията на Академията на науките. Това са подробни, точни, прецизни и преди всичко обективни доклади. Именно те и до днес са основа на знанията за състоянието на тайгата след взрива.

Нови хипотези

Докладите на Кулик направили огромно впечатление както в Съветския съюз, така и в целия свят. Тогава започнали да се замислят каква катастрофа би предизвикал подобен взрив в гъстонаселен район. Нали на същата географска ширина като Подкаменна Тунгуска се намира например Ленинград…

Много интересни изводи от доклада на Кулик е направил американският астроном Чарлс Б. Оливър. През 1928 година той написал в „Сайънтифик Америкън“: „Трябва да се каже, че в светлината на доклада на Кулик би трябвало да погледнем по иначе на митовете и легендите, които сме смятали за творение на народната фантазия. Вероятно в много случаи те изобразяват фактическото състояние на нещата.“ През 1933 година друг американски учен, Харви Х. Нининджър, поискал изпращането на научна експедиция на мястото на взрива. Този взрив, както твърди ученият, Кулик описал, но не го е обяснил. Американското правителство отказало финансирането на подобна експедиция и Нининджър трябвало да се задоволи с призив към колегите си да изучат както трудовете на Кулик, така и трудовете на други изследователи, занимавали се с това събитие.

Самият Кулик в крайна сметка се примирил с факта, че взривът не е бил предизвикан от падането на метеорит. Към края на тридесетте години предложил хипотезата, че експлозията е могла да бъде предизвикана от комета. По това време подобни хипотези предложили руснакът И. С. Астапович и англичанинът Ф. Дж. Уипъл. Напълно независимо един от друг те приели, че взривът очевидно е бил предизвикан от газова комета. Липсата на каквито и да е частици от метеорита сериозно подкрепяла тази хипотеза.

Струва си да посветим няколко думи на самата хипотеза, още повече че много учени я смятат за единствената, заслужаваща внимание.

И. С. Астапович се опитвал {1933 г.) да докаже, че атмосферните явления, съпътствуващи взрива (блясък, топлина, ударна вълна, сеизмични ефекти), са предизвикани от опашката на някаква голяма комета, чиято кинетична енергия при достигането й до Земята била 1021 ерга. „Ударната вълна била предизвикана от взрива, а пожарът, на свой ред — от ударната вълна с твърде висока температура.“ Пресмятанията на Астапович на кинетичната енергия на неизвестния обект се оказали близки до направените по-късно (1023), но самата хипотеза за кометата подвежда, когато с нейна, помощ се правят опити да се обяснят всички явления, свързани с взрива. Преди всичко досега не е регистрирано сблъскване на опашката на комета със Земята. Следователно няма никакви доказателства, че опашката на комета може да предизвика магнитни или атмосферни явления, подобни на тези от 1908 година. Да се говорим пък за това, че ако някаква комета се е намирала по това време близо до Земята, щяха да я забележат не само астрономите, но и нейните жители, при това много преди да достигне горните слоеве на атмосферата. А обектът, който експлодирал над Сибир, бил забелязан, може да се каже, в последния момент.

Освен това хипотезата на Астапович и Уипъл не издържа критика в светлината на по-късните открития, направени на мястото на взрива.

Да се върнем пак на Кулик, който символизира първия период на изследванията в тайгата. И да добавим, че през 1938 и 1939 година той е ходил в районите, засегнати от взрива, още два пъти. Но тези пътувания не донесли нови данни. Тогава неговият спътник и приятел — Кринов — подхвърлил пръв мисълта, която по-късно роди значителни и новаторски хипотези. Кринов писа:

„Съществува само една-единствена възможност да се обяснят всички несъответствия, в които се препъват опитите за обясняване на експлозията над Подкаменна Тунгуска: вероятно обектът, който са наблюдавали толкова свидетели, не е избухнал на Земята, а над Земята, на известна височина.“

Войната прекъснала по-нататъшните изследвания.

Скоро след нейното завършване съветските учени отново започнали изследвания. И тук настъпва смяна на терминологията: още в първите материали, публикувани по това време, изчезва терминът „метеорит“ и на мястото му се появява „космическо тяло“.

Космическо тяло… Както вече споменах, през 1977 година в Полша беше Александър Казанцев, чието име многократно се повтаря в тази книга. Тогава го интервюирах: „Какво мислите днес за своята хипотеза, която обяснява взрива в тунгуската тайга?“ Казанцев ми отговори, че изцяло поддържа теорията си. Той продължава да счита, че от всички хипотези (а днес те са 80!), които се опитват да обяснят това събитие, неговата собствена е най-правдоподобна. Това означава, че трябва да си я припомним, макар и да е формулирана по-скоро по литературен, отколкото по научен начин.

И така Казанцев, инженер по образование, посетил Хирошима скоро след хвърлянето на първата атомна бомба над този град. Бомбата избухнала, да припомним това, на 500 метра над Земята. Именно видът на унищожения град по някаква неуловима асоциация, а може би писателско въображение, подкрепено от техническото образование, станал причина да си спомни картината, която многократно бил виждал на снимките, направени по време на експедициите на Кулик. Аналогиите били много.

Атомен взрив?

Ако щете — и онези голи дървета, изправени в центъра на взрива, които приличали на телеграфни стълбове. Тук, в Хирошима, за учудване на наблюдателите, само на сто метра от центъра на взрива имало дървета, голи, частично изгорели, но все пак неповалени. А по-далеч от епицентъра лежали руините на разрушените къщи — както в тайгата брезите или боровете, И в тайгата след взрива се издишал стълб от черен дим и паднал също такъв черен дъжд.

Атомен взрив? В началото на нашия век? Ако е така, причината на взрива не би могла да бъде от земен произход, И затова по-нататък Казанцев развива своята концепция в определена насока. Обектът бил космически кораб, изпратен от жителите на Марс, които решили да изберат за кацане райони, необитаеми от хората. Кацането обаче не успяло. Корабът не достигнал до целта и експлодирал…

Днес ние сме по-умни с повече от двадесет години и знаем, че това не би могло да бъде кораб от Марс. Там няма разумни същества, както няма и живот. Но това не променя общата концепция на Казанцев.

Хипотезата на Казанцев предизвика голям интерес в Съветския съюз и естествено изостри полемиките около причините за взрива в тайгата. Така например Феликс Зигел — тогава млад научен работник — писа в списание „Знание-сила“ (1959 г.):

„От гледна точка на знанията, които притежаваме днес, хипотезата на Казанцев изглежда по-реална от другите. Тя обяснява липсата на кратер, както и самото избухване на космическото тяло над Земята… Не се случва за първи път новите идеи да се предложат не от учени, а от писатели. След това те се оказват плодотворни за самата наука…“

През шестдесетте години Феликс Зигел задълбочи смисъла и значението както на самата проблематика, така и на нейната аргументация. В този период в СССР настъпи явна поляризация на възгледите върху това събитие. Едната група учени, чиито най-изтъкнати представители са професорите Флоренски и Кринов, поддържат концепцията за взривяването на комета. С тази разлика, че не опашката на кометата, а нейното ядро е експлодирало над тайгата. А втората група, към която могат да се причислят астрономите от по-младото поколение и преди всичко специалистите в областта на космонавтиката, поддържа тезата на Казанцев. Тук трябва да добавим, че през последно време тази хипотеза намери подкрепа в аргументи, които са направо сензационни. Най-новите експедиции в района на Подкаменна Тунгуска донесоха цяла лавина необикновено интересни наблюдения. Това стана възможно в резултат на използуването на напълно нова изследователска техника, а също и благодарение на съпоставянето на свидетелства отпреди половин век с най-новите постижения на знанието, особено във физиката и астрономията.

Както вече казахме, концепцията, която твърди, че взривът е бил резултат от катастрофата на атомен космически кораб, се състои от две отделни тези. Първата приема, че взривът е имал ядрен характер, че това е била експлозия на атомния товар, който се намирал на кораба, дошъл някъде от космоса.

Както се знае, атомният взрив се придружава от топлинна вълна. Зигел пресметнал, че взривът в тайгата предизвикал увеличаване на температурата от порядъка на десетки хиляди градуса. Съществен проблем е установяването на зависимостта между взрива и изгорената гора. Професор А. В. Золотов — един от ръководителите на изследователската експедиция през шестдесетте години — пише, че в района, обхванат от катастрофата, са намерени както нацяло изгорели дървета, така и дървета, недокоснати от огъня. Случвало се на изцяло обгорено дърво да се намерят недокоснати от пламъка клони. Това доказва, че на мястото на взрива не е имало обикновен горски пожар. Пожарът е възникнал единствено на тези места, където редките листа или редките клони не са защитавали дърветата от горещината. Друг изследовател — професор Флоренски — също признава, че горещината е възникнала на няколко места едновременно.

Всички експедиции са единодушни, че взривът е бил на височина от 3 до 5 километра, което изключва експлозия, предизвикана от падането на метеорит, и частично изключва и кометата.

Вече споменах, че всички свидетели са видели издигащ се над тайгата огромен стълб дим. Въобще не става дума за „атомна гъба“. Трудно е обаче да се иска от свидетелите образно сравнение от този вид. Въпреки това, когато било пресметнато разстоянието между свидетелите и епицентъра на взрива, се оказало, че споменатият стълб от дим се е издигал на височина най-малко 20 километра! (В Хирошима — от 12 до 15 км.) Освен това през 1908 година били отбелязани сеизмични ефекти в целия свят, което никога не се получава при падането на метеорит, затова пък винаги — при атомен взрив. Най-накрая, нито метеорит, нито комета — твърдят Зигел и Золотов — не бяха могли да предизвикат промени в магнитното и гравитационно поле на Земята. Затова пък взривът от 1908 година предизвикал такива промени, което станало тема на научен труд, публикуван от американските учени Чапман и Ашоув.

Също така, ако става дума за въздействието на атомната експлозия върху флората и фауната, аналогиите с взрива са поразителни. След взрива в Сибир местните пастири забелязали, че отглежданите от тях елени страдат от неизвестна дотогава болест по кожата. Ще припомня, че през 1945 година в Аламогордо след извършването на първия опитен атомен взрив забелязали по местните говеда появяването на различни петна и мехури по кожата, което било отчетено като резултат от облъчването.

Експедицията от 1958 година установила, че много растения от района на взрива показват генетични изменения — преди всичко ускорен растеж. Идентично ускоряване на растежа на растенията било наблюдавано в Хирошима. Съветският екип взел много проби от живите и развиващи се дървета в тайгата. Навсякъде и винаги кръговете от периода след взрива се оказвали по-широки и по-изразителни. Преди 1908 година ширината била от 0,4 до 2 мм. След 1908 година — от 5 до 8 мм. Дърветата, преживели взрива, имали обиколка, до четири пъти по-голяма, и височина — до два пъти по-голяма от нормалните дървета.

Една година по-късно друг съветски екип, ръководен от Плеханов, изследвал повече от триста вида растения. Измерванията на радиоактивността позволили да се установи, че в центъра на катастрофата тя е един път и половина по-голяма, отколкото на разстояние 50 км.

Особено е увеличена в слоевете от 1908 година.

И така — всичко сочи, че огънят, унищожил частично тайгата, е бил атомен огън, а наблюдаваните от учените генетични изменения са резултат от облъчване.

Районът в тайгата, унищожен от взрива, бил около 3100 кв. км (в Хирошима — 46 кв. км.) Съветските специалисти пресметнали, че взривът в тайгата е бил вероятно 1500 пъти по-силен, отколкото взривът над Хирошима. Тези данни потвърдил по-късно и самият Уилърд Ф. Либи — американски химик, лауреат на Нобелова награда.

И още една аналогия. В Аламогордо, в кратера, който се появил след атомния взрив, били намерени стъклени парчета, напомнящи зелена керамика. Учените нарекли това зелено стъкло „тринит“ от кода „Тринити“, с който бил за шифрован атомният опит. Идентични парчета зелено стъкло били намерени в тайгата по време на проучванията през 60-те години.

Блясъците и сенките на другите хипотези

Не е възможно естествено да отминем без внимание другите хипотези за взрива в тайгата. Две от тях получиха навремето голяма гласност. Първата се отнасяше за частица антиматерия. Без да се задълбочаваме особено в теоретични разсъждения, да припомним, че през 30-те години Дирак (лауреат на Нобелова награда) изрази мнение, че във Вселената може да съществува материя, изградена от атоми, в които електрическите товари на частиците да са обратни в сравнение със „земните атоми“. Това означава ядрото да бъде заредено отрицателно, а обикалящите около него електрони — положително. Сблъсъкът на материята с антиматерия трябва да предизвика анихилация на двете, съпроводена от мощен взрив.

Още през 1941 година професор Линкълн Ла Пас от Охайо предложил хипотеза, която обяснявала взрива от 1908 година именно с такава анихилация на материята. По-късно, през 1965 година, Либи подкрепил тази хипотеза.

Втората хипотеза свързва тунгуския взрив с така наречената „черна дупка“. Да припомним, че „черна дупка“ е космически обект, в който материята в резултат на свиването си достига до такава невъобразима плътност, че както казва Робърт Опенхаймър, малка частица от такава „черна дупка“ може да тежи милиони тонове. Днес е доказано съществуването на „черни дупки“ във Вселената.

Такова е предположението на професорите А. А. Джексън и Майкъл П. Райън от Тексас, които смятат, че взривът от 1908 година е бил предизвикан именно от „черна дупка“. „Черна дупка“ с малки размери е пробила Земята в района на Подкаменна Тунгуска (което теоретически е възможно), появила се е в северната част на Атлантическия океан и е продължила полета си в космоса.

И двете хипотези били отхвърлени от съветските учени. Те стигнали до извода, че картината, предизвикана от взрива в тайгата, по никакъв начин не може да отговаря на схемата за сблъскване на нашата планета с частица антиматерия, както и с „черна дупка“. Да обърнем тук внимание на един елемент. Все пак пито в случай на антиматерия, нито в случай на „черна дупка“ свидетелите биха могли да наблюдават (и то в продължение на десет минути) летящ обект, на фона на сибирското небе. И в двата случая такъв обект не би могъл да се види с просто око, а преминаването му през атмосферата би траяло частици от секундата. Това е достатъчен аргумент против двете хипотези, да не говорим за други по-компетентни доводи. Но затова пък обръщам внимание, че и двете хипотези са представени от учени, които не са извършвали никакви изследвания в тайгата и дори не са я виждали.

Да се върнем още за момент към скоростта на обекта, описан, както беше казано, от свидетелите като цилиндричен предмет, подобен на тръба, който свети със синьо-бял блясък. Золотов е пресметнал, че тази скорост е била 2 или 3 км/сек. Повечето от свидетелите видели прелитащ обект и едновременно чули детонацията, оттам, и заключението, че тази скорост не е била по-гол яма от скоростта на разпространението на звуковите вълни. Значи в края на краищата това не е била голяма скорост.

През последните години обаче съветските наблюдения се обогатиха с нови факти, които вече решително противоречат както на хипотезите на американските учени, така и на тези теории, които виждат причината за взрива в сблъскването на Земята с ядрото на комета.

Тези концепции се дискутират преди всичко между съветските учени, специалисти от висока класа. В същото време добре е да добавим, че немалка част от учените авторитетно дискутира и по проблемите на палеоастронавтиката. Впрочем не е нужно да се подчертава колко тясно са свързани тематично тези въпроси с проблема за взрива в тайгата… Също и с проблема за НЛО, в чиято област голям специалист е именно професор Зигел…

А като се връщам към всичките тези разнообразни хипотези, бих искал да засегна още няколко съществени проблема.

Първо, дали можем да имаме пълно доверие в свидетелствата на лицата, които са видели този обект? И дали може на тази основа с пълна сигурност да кажем, че обектът е изглеждал именно така, както го описват свидетелите. Такава сигурност според мен няма. Затова пък можем да приемем, че щом хора, които не се познават, го определят по един и същи начин, по всяка вероятност описваният предмет е изглеждал именно така.

Нови доказателства

Много по-важен проблем са новите данни, получени в резултат на по-подробните и по-точни анализи на района и характера на експлозията. Още през 1929 година Кринов установил, че пораженията се разпределят съвсем неравномерно. По-късните изследвания позволили да се установи, че районът, обхванат от унищоженията, има характер на изкривена елипса. На тази тема Зигел писа следното:

„Лесно може да се каже, че линиите, които ограничават района, в който гората била изцяло унищожена, обрисуват някаква странна фигура. Освен това епицентърът на експлозията, както и районът на изправените дървета, са разположени ексцентрично по отношение на унищоженията. Този характер на унищоженията не би могъл да бъде предизвикан от балистична вълна, създадена в резултат на полета на обекта. Районът на унищоженията изпъква в посока, която никак не е успоредна на линията на полета и която образува тъп ъгъл с нея. С други думи взривът не е бил равномерно разпределен във всички посоки.“

Золотов пък твърди, че поразеният район има такава странна форма, защото материалът, който е избухнал, е бил разположен в някакъв контейнер. А структурата на контейнера е станала причина неговото разкъсване да предизвика елиптичното разсейване на заряда. „Посоката на експлозията е резултат от нееднородността на контейнера.“

Дали за подобно твърдение съществуват достатъчно доказателства? Да, съществуват, и то в голямо количество.

Това са малките топчета, намерени в района на взрива, които със сигурност имат извънземен произход. Тези топчета се състоят от силикат и магнетит и често са свързани помежду си подобно на грозд. Кринов е намерил топчета магнетит в стъклените топчета от силикат. Изглежда, че те са се стопили заедно под влияние на топлината, както онези топчета тринитит, намерени след експерименталния взрив в Аламогордо.

Естествено тези топчета биха могли да произхождат от някакъв метеорит, а не непременно от обекта, взривил се през 1908 година. След изследванията се оказа, че районът, в който бяха намерени топчетата, точно се покрива с района, обхванат от експлозията. Учените (Флоренски) са намерили хиляди такива топчета, които били пръсната в земята и сред останките от унищожени дървета като зелени сачми. Флоренски счита, че тези топчета са останки от ядрото на някаква комета. Золотов пък е убеден, че те не са остатъци нито от метеорит, нито от комета. Това мнение получи допълнително доказателство, когато в топчетата след прецизен анализ бяха открити следи от кобалт, никел, мед и германий! Този състав говори изразително, че става дума за изкуствен обект, създаден в резултат на нечия инициатива. Топчетата са може би останки от контейнера или от самия кораб.

В дискусията, която все още продължава, споменатите топчета са много важен довод, но не и най-важният от изтъкваните напоследък. Като използува най-новите ракетни технологии, Зигел заедно с няколко специалисти по астронавтика стигна до извода, който още по-убедително от преди подкрепя хипотезата за „космически кораб“.

Въз основа на географията на унищоженията, е установено, че полетът на експлодиралия обект е трябвало да бъде много по-бавен, отколкото скоростта на което и да е космическо тяло, и също така по-бавен, отколкото първоначално се е предполагало. Пресметнато е, че тунгуският обект е могъл да има скорост, не по-голяма от 700 м/сек, т.е. около 2500 км/час, или скорост, която съответствува на скоростта на наш реактивен самолет. Да припомним, че метеоритите се движат със скорост 15–20 км/сек.

В тези изследвания извънредно важен въпрос се оказала не само скоростта на обекта. Не по-малко съществен е въпросът за траекторията, по която той се е движел. За да се установи тази траектория, като основа са били взети показанията на свидетелите и географията на унищоженията.

Въз основа на показанията на свидетелите и сеизмичните записи първите експедиции стигнали до извода, че обектът е летял от югозапад на североизток. По-късно обаче, според географията на унищоженията, изследователите приели, че обектът е летял от югоизток на северозапад (Флоренски и Коненкин). А Золотов, който подробно изследвал старите дървета (неунищожените), установил с пълна сигурност, че детонационната вълна е трябвало да дойде от югозапад. И така, югозапад или югоизток?

Ето това е най-голямата сензация — и едното, и другото!

Работата е там, че като сравнявали показанията на свидетелите, събрани още от Кулик, учените стигнали до извода, че когато се е намирал над Сибир, тайнственият обект в един момент е изменил посоката на полета си от източна на западна!

Професор Зигел пише:

„Преди експлозията тунгуският обект е описал дъга с дължина около 600 км, с други думи е извършил някаква маневра.“

Подобна маневра не извършва никой естествен обект. И така, трябва ли да се учудваме, че учените, стигнали до подобни заключения, смятат, че тялото, експлодирало над Сибир, е било изкуствен обект, следователно може би космически кораб?

Но и това не е всичко. При навлизането в земната атмосфера обектът е трябвало да извърши още една корекция на полета, корекция, която извършват всички съвременни космически кораби. За да бъде успешно навлизането в атмосферата, обектът задължително трябва да се придържа към ъгъла на навлизане, равен на плюс 6° спрямо линията на хоризонта. Тук границите на маневриране са минимални. За да може корабът, който идва от космоса, да издържи на стълкновението с атмосферата, той разполага в коридор, широк само 60 км. В сравнение с огромното пространство на полета, това е все едно да се улучи косъм с острието на ножче за бръснене, хвърлело от няколко метра. Смъртна опасност грози всеки кораб както при по-вертикално, така и при по-хоризонтално навлизане в горните слоеве на атмосферата. И ето съветският астроном Б. Й. Левин, който много подробно е изследвал предполагаемата траектория на полета на тунгуския обект, изразява мнението, че за първи път обектът е бил забелязан от Земята, когато се е намирал на височина 130 км. На тази именно височина се намира зоната за навлизане в споменатия „атмосферен коридор“. При навлизане в най-горните слоеве на атмосферата всеки голям обект, а следователно и космически кораб, започва да свети интензивно така, като че ли има плазмена обвивка, поради което напомня метеор.

Да дадем още веднъж думата на Феликс Зигел, който в интервюто за агенция „Новости“ през 1979 година заяви:

„Ученият трябва да отхвърли теорията на много изследователи, че тунгуският метеорит е бил ядро на комета. Ядрата на кометите са рехави конгломерати, съставени от различни вледенявания — вода, метан, амоняк и дребни твърди частици. Такива тела не само не могат да експлодират със силата на 40-мегатонна атомна бомба, но и не са в състояние да прелетят стотина километра в гъстите слоеве на атмосферата. Изчисленията, които направих, показват, че ако тунгуският обект е бил ядро на комета, той би се разпаднал само няколко десетки километра след навлизането си в атмосферата. С хипотезата за комета не съвпадат и други факти, като увеличената радиоактивност в епицентъра на експлозията, както и мутациите на насекомите и растенията. Освен това неотдавна в района на епицентъра на взрива в почвените слоеве от 1908 година бе открито ненормално високо съдържание на цинк, бром, натрий, калий, желязо, олово, мед и други химически елементи, които са абсолютно нетипични за ядра на комети, но напълно възможни за изкуствени конструкции.“

На въпроса на журналистите дали продължава да бъде убеден, че тунгуското тяло е било изкуствен обект, Зигел отговаря:

„Да, убеден съм в това. Придържам се към тази хипотеза от 32 години и с удовлетворение твърдя, че колкото повече научаваме за тунгуската катастрофа, толкова повече потвърждения намираме на мнението, че обектът, експлоатирал през 1908 година над тайгата, е бил сонда от друга планета.“

Патетична равносметка

Започнахме този разказ, като се позовахме на книгата на Бакстер и Аткинс. Ще завършим с цитат, в който авторите обобщават събитията, довели до взрива над сибирската тайга, по следния начин:

„Утрин. На голяма височина над Индийския океан в земната атмосфера прониква мощен обект, който идва от космоса. В доста разредените й горни слоеве всички маневри протичат по предвидения начин. Незадържан от нищо, обектът се носи към срещата си със Земята.

Обектът е космически кораб. Корпусът му е с цилиндрична форма. Тежи хиляди тонове. Пристигнал е от бездните на Вселената, движен от атомна енергия със скорост, вероятно близка до скоростта на светлината.

Приближавайки се обаче към Земята, корабът изведнъж изпада в опасна ситуация. Може би двигателната му система започва да функционира неправилно иди пък е била допусната някаква навигационна грешка при подготовката на кацането. Температурата в реакторите нараства. Устройствата за защита при критична ситуация, която може да доведе до верижна реакция, се прегряват и стопяват.

На 130 км над земната повърхност навигационната система на кораба го насочва по дължината на същия този коридор, който няколко десетки години по-късно ще бъде открит от нашата наука и ще се използува от всички космонавти за безопасно връщане на Земята. Навлизането в този коридор трябва да бъде изключително прецизно, за да се предпази корабът от прегряване, от една страна, и отблъскването му обратно в космическия вакуум, от друга. Придържайки се към този канал, космическият кораб намалява своята скорост. В продължение на няколко секунди, когато външната му повърхност влиза в контакт с плътните слоеве на атмосферата, температурата на триенето нараства до 3000°С. Корабът започва да се нажежава. Блясъкът му е по-ослепителен от този на Слънцето.

Ударната вълна на въздуха вследствие високото налягане се разпростира далеч пред кораба. А след него се простира опашка от разтопени частици на топлоизолационното покритие. Оглушаващият гръм от детонацията предизвиква в Централен Сибир паника сред жителите на малките градове и единичните стопанства — единствените селища в този безлюден край. Силната балистична вълна, изпреварила космическия кораб, поваля дървета, събаря шатрите на пастирите, отхвърля хора и животни като прашинки.

На височина 3 км неизвестните същества, намиращи се в кораба, предприемат корекция на полета. Над залесените плата, на Централен Сибир те обръщат от изток на запад — навярно с мисълта за спасение.

Тази маневра е била последното им действие. Топят се стените между горивните камери. Ядреното гориво достига плътност, превишаваща критичната, което веднага предизвиква верижна реакция. Само след част от секундата корабът експлодира. Чудовищна топлина изпепелява небето и изгаря всичко в радиус от 50 км.

След това огънят изгасва. От него в атмосферата остава черен облак, който хората дълго още ще наблюдават. Остава опустошената тайга и до ден-днешен единствен свидетел на взрива, скрил старателно тайната на събитието, което можеше да промени из основи хода на нашата история.“

За съжаление ходът на историята не беше променен…