Марко Незе
Октопод II (9)

Банката

Доктор Мороне беше силно обезпокоен. Усетил беше, че някой е пипал картоните, които пазеше в сейфа си. След бърза проверка разбра, че липсва картонът на надзирателя Вивиани. Случаят Вивиани вече му беше донесъл доста неприятности. Сега още повече му усложняваше живота.

Вдигна слушалката и набра един номер.

— Искам да ви предупредя — каза с остър тон на събеседника си. — Нямам абсолютно никакво намерение да си навличам беля. Някой е идвал и е взел картона на Вивиани. Не знам с каква цел и не ме интересува. Знайте само едно: ако ще трябва аз да плащам последиците от тази история, тогава ще говоря. Е, да. Всичко ще кажа. Защото вие ме излъгахте. Да направим едно добро дело, казахте, да направим удоволствие на един приятел, който държи на този нещастник. Не ми казахте, че става дума за убийство.

Лекарят вдигна очи, сякаш искаше да се посъветва с небето.

— Убийство — повтори. — Не, не, искам да се измъкна от тази история. Ако се случи нещо, ще говоря.

Не, нямаше да проговори. Към полунощ в къщата на доктор Мороне се случи нещо ужасно. Някой се беше промъкнал в апартамента му. Лекарят, разтревожен от шумовете, тръгна на пръсти, за да види какво става. Изведнъж две ръце стиснаха устата и гърлото му. Дъхът му пресекна. Малко след това един прозорец се отвори и тялото на доктор Мороне полетя в нощта от четвъртия етаж.

Приличаше на проклятие. Като че ли някаква тъмна сила се бе захванала да очисти всички неудобни свидетели по това дело. Същата нощ подобна сцена се разигра и в къщата на вдовицата Вивиани. На сутринта жената бе намерена от собствените си деца безжизнена на пода.

Неуловима нишка свързваше всички тези случаи. Заместник-прокурорът Вентури беше повече от убеден в това. Отвличането на банкерската дъщеря, отравянето на Лаудео, убийството на пазача. И сега тези две нови жертви. Съдията се опитваше да разбере каква може да е връзката между тях. Приличаха си по една особеност: във всички случаи бе замесен и инспектор Катани.

Интересна личност, мислеше си заместник-прокурорът. Макар че бе временно освободен от длъжност, Катани обикаляше наоколо, сякаш бе шериф. Какво ли си бе наумил?

Заместник-прокурорът го повика в кабинета си. Прие го много студено, почти грубо.

— Не ми харесва, изобщо не ми харесва, че се намесвате в случаите, които аз разследвам. Мога да ви арестувам за това.

— Моля, можете — отвърна иронично Корадо.

— Вие се смятате за първенец на класа, нали? — Гласът на съдията изведнъж бе придобил съвсем друг тон, в който се прокрадваше тъга. — Аз много ви уважавам, но и ние сме способни да свършим нещо. Например разбрах, че вие сте се вмъкнали в кабинета на доктор Мороне, отнасяйки със себе си картона на Вивиани, пазача.

— Не го крия.

— Вашето усърдие обаче струва живота на лекаря. Аз вече достигнах до същите резултати чрез съвсем други методи. Знаех, че Вивиани има тумор. Лекарят го бе вписал в доклада си веднага след прегледа на убития пазач. В сакото на надзирателя знаете ли какво намерихме? Квитанция за застраховка за петстотин милиона. Вие какво направихте с тези два елемента в ръка? Усъмнихте се в измама, извършена със съучастието на доктор Мороне. Само ако лекарят скриеше наличието на тумора, застрахователната компания щеше да приеме една толкова висока полица. А знаете ли аз какво си помислих? Усъмних се в същите неща. Наредих да подслушват телефона на Мороне. От едно негово обаждане разбрах, че лекарят се е побъркал вследствие на краж… да речем изчезването на картона на Вивиани. Беше много възбуден и заплашваше, че ще разкаже всичко.

Катани разтвори широко очи, живо заинтригуван.

— На чий телефон позвъни доктор Мороне?

— На телефона на адвоката Дилети.

— Бих се заклел в това.

Заместник-прокурорът поклати глава, потропвайки мълчаливо с пръсти по масата.

— Бихте се заклели — повтори тихо, сякаш на себе си. Махна си очилата и облегна глава назад на облегалката на креслото. Беше не само уморен, но и дълбоко потиснат.

— Отивам си — каза той. — Преместиха ме.

Катани имаше чувството, че присъствува на сцена, която знае наизуст. Още един честен съдия бе обезверен. Точно когато се готвеше да събере плодовете на труда си. Една тъмна власт действуваше в необходимия момент.

Сякаш прочел мислите на Катани, доктор Вентури каза:

— Не, отдавна бях поискал да напусна Милано. Исках да отида в някой крайморски град. Обичам риболова.

— Да, но не ме учудва фактът, че вашето искане е изпълнено точно сега.

Заместник-прокурорът сви устни. Отново си постави очилата и спокоен наблюдаваше инспектора. Не бяха имали време да се опознаят добре, но между двамата се създаваше инстинктивно климат на симпатия.

— Трябва да ви кажа истината — добави съдията. — Ускорих заминаването, защото не бях съгласен по един въпрос.

Поколеба се дали е необходимо да каже какъв въпрос. Но човек има и нужда да се довери някому.

— Веднага след отвличането на момиченцето се убедих, че ключът на всичко вероятно се намира в „Банка Антинари“. Трябваше да се разследва там. Едва-що направил това предложение, и моите шефове решиха да ми дадат за помощник един друг колега. — Съдията направи пауза. На устните му играеше горчива усмивка. — Но аз не съм много съгласен с този колега. Да кажем, че използуваме различи методи. Предпочитам да си отида.

„Банка Антинари“, учреждението, за което доктор Вентури имаше много съмнения, беше разположена в стара и величествена страда в центъра на Милано. Джулия избягваше да я посещава. Тя бе дъщерята на собственика, наследницата на трона, и всички се чувствуваха задължени да я посрещат с големи прояви на внимание. Това не й беше приятно. Ето защо тя там почти не стъпваше.

Тази сутрин обаче любопитството й бе по-силно от досадата. Джулия пресече с бързи стъпки големия, облицован с мрамор вестибюл, изкачи се по стълбите и се намери пред портиер със строг вид, който охраняваше кабинета на баща й.

Банкерът бе изненадан, но щастлив от неочакваното посещение. Развеселен, той прегърна дъщеря си. Поиска да я настани в своето кресло, защото, както каза, се надявал да й го отстъпи в скоро време и да излезе в пенсия.

— Абсолютно не ми се нрави — каза Джулия, докато дядо й я гледаше строго от портрета с маслени бои, закачен зад голямото писалище.

— На какво дължа тази приятна изненада? — запита баща й.

Момичето придоби сериозен вид.

— Един въпрос ме измъчва. Бих искала да ми помогнеш.

— Кажи ми, скъпа.

— Бих искала да зная как стана така, че приеха полицата на онзи Вивиани.

— Вивиани ли? Това име не говореше нищо на банкера.

— Убитият пазач от затвора имаше застраховка при „Асикурациони мондиали“.

— Не зная нищо за това.

Джулия погледна изкосо баща си, за да разбере дали лъже. Но неговата изненада й се стори истинска. Тя каза:

— Открих, че този човек имал тумор, но въпреки това го застраховали за петстотин милиона. Как е могло да стане?

Баща й обеща, че ще се опита да изясни. Малко след като си отиде дъщеря му, извика Алеси.

— Тази история никак не ми харесва. Даже дъщеря ми е забелязала абсурдната полица. Можем да си представим какво ще бъде, ако попадне пред очите на съдията.

— Бяхме заставени бе суровият отговор на Алеси. — Имахме нужда от човек, който да запуши устата на Лаудео. Онзи луд искаше да говори. Би трябвало да си ми благодарен, защото заплашваше, че ще съобщи и твоето име.

Банкерът скочи на крака. Гласът му отекна гръмко:

— Моето име? Аз нямам нищо общо с тази мръсна сделка. Бях против още от самото начало.

— Но тази мръсна сделка е единствената, която може да спаси теб и банката. Защото, ако банката потъне, ще потънеш и ти.

— По-добре да потъна.

Алеси с усилие остана спокоен. Придаде на гласа си примирителен тон и употреби цялото си умение да убеждава.

— Опитай се да размислиш. Банката гарантира финансовото покритие и страната, която закупува оръжията, депозира огромни капитали във филиала ни в Хонконг. Чиста, безопасна операция. Спасяваме седалището в Хонконг и всичко останало.

— Не е чиста операция. Позволяваме на една войнствена страна да закупи оръжия нелегално. За какво ще послужат тези оръжия? Да се запали война, да се нахлуе в друга страна!

— Ти си позволяваш подобни скрупули! — Алеси започваше да нервничи. — Извинявай, но не можеш да си позволиш да имаш угризения на съвестта.

— Аз още имам съвест. — Нервното напрежение на Антинари достигна своя връх, ръцете му бяха впити в ръба на писалището. — Съветвам те да не настояваш, трябва да знаеш, че и аз имам срещу теб няколко аргумента.

Алеси реагира като змия.

— За нищо не те бива, безмозъчен тип. Ако не бях аз, твоята прословута банка отдавна да е затънала. Сега даже се осмеляваш да ме заплашваш. — Скочи на крака, събра от писалището купчина листа и ги подреди в една папка. Отивайки към изхода, се обърна и подхвърли в лицето на Антинари вледеняващо предупреждение:

— Съветвам те да подпишеш, ако не искаш да свършиш зле!

Бърт схвана добре драматичното положение на банката.

Току-що върнал се от Базилея, извика Катани, за да го осведоми.

Бяха седнали на една маса. Заедно с тях бяха Боб Дангалака и Чарли Сплескания нос.

— Внимавай — каза Бърт на Катани. Взе една ябълка и продължи: — Нека тази ябълка струва един милиард. Но аз я продавам на Чарли за два милиарда.

— А, не — пошегува се Чарли, не ме измамвай.

— Наистина не те мамя — додаде Бърт и за да изясни по-добре механизма, извади няколко банкноти. Ти плащаш двата милиарда, но парите ти ги давам аз. Даде двете банкноти на Чарли.

— Така ми харесва — каза Чарли.

— Сега той продава на Боб. Но Боб ще плати три милиарда. На свой ред Боб ще продаде ябълката на Корадо за четири милиарда. Но парите винаги аз ги давам.

Всички бяха любопитни да разберат как ще завърши всичко това, което приличаше на малко абсурдна игра.

Но Бърт ги предупреди:

— Не мислете, че е игра. Това е начинът за оцеляване на „Банка Антинари“. Да се върнем към ябълката. Последният, който я е купил, е Корадо. Началната цена: един милиард. Той плати четири милиарда.

— Къде е ползата? — запита Катани.

— Ползата е във факта, че ти увеличаваш номиналната стойност на един предмет. Без да даваш нито лира. Защото различните прехвърляния стават чрез чуждестранните филиали на банката. Единият е в Лихтенщайн, другият на Бахамските острови, третият в Хонконг.

— Гениално.

— Докато играта остава тайна — коментира Бърт. — Пресметнал си, че си депозирал в Хонконг хиляда от тези ябълки. Имаш реална стойност от хиляда милиарда, но официално излизат четири хиляди. Разликата е от три хиляди. И отговаря повече или по-малко на сегашния дефицит на филиала в Хонконг.

— Фиууу — подсвирна Боб.

— Всичко е добре, докато никой не знае. Но сега Ифтер го знае и изнудва Антинари. Иска банкерът да му помогне да сключи сделка за хиляда милиарда.

— По дяволите! — Боб въртеше замаян очи. От разговорите за всичките тези милиарди му се виеше свят.

— Бих искал да зная как Ифтер е успял да открие механизма — каза Катани.

Бърт му направи знак с глава, че е в състояние да удовлетвори любопитството му.

— Открих го в Базилея. На събранието с Ифтер и други лица беше Алеси. Той е разкрил номера на Ифтер. Те са се съюзили и искат да заставят Антинари да приеме машинациите им.