Марко Незе
Октопод II (40)

Втори финал

Отново сме в болницата, в стаята на Фроло.

Докато Лорела тръгваше с Треви към гарата, пристигна Силвия. Надникна от вратата и оттам започна да наблюдава прикования към леглото човек. Затвори очи и преглътна, без да има сила да направи крачка напред.

Фроло беше леко задрямал. Катани пристъпи на пръсти към вратата и тя прошепна в ухото му:

— Как е?

Корадо поклати огорчено глава.

— Няма подобрение.

Хвана жената под ръка и я поведе по пустия коридор, пропит от остра миризма на лекарства.

— Малко съм изморен — въздъхна той.

— Сега ще можеш да си починеш — каза тя загрижено. — Да вървим вкъщи и там ще ти приготвя нещо топло.

Излязоха. Потръпнаха от свежия вечерен въздух и се притиснаха по-близо един до друг. Докато слизаха по стълбите, той се спря за миг, за да се полюбува на обсипаното със звезди небе.

— Когато бях дете — каза й той, — търсех там, горе, Полярната звезда, но сред хилядите светещи точици никога не знаех как да я открия. Струва ми се, че и сега съм същият, както тогава. Все още търся моята Полярна звезда.

— Ще ми бъде приятно да ти помогна да я намериш — каза нежно Силвия.

Той се обърна да я погледне и прошепна:

— Трябва да го направиш!

Сега се намираха в подножието на стълбите. Пресичаха широкия двор на болницата, когато се оказаха лице в лице с гиганта Джуни, който побърза да отвори вратата на полицейската кола.

— Моля — каза им той.

— Не — отговори Катани. — Да повървим като нормални хора.

Корадо беше хванал Силвия под ръка и тя преплете пръстите на тази си ръка с неговата, като нежно я галеше с другата.

— Знаеш ли каква е моята мечта? — попита я той. — Да живея сред хората, без да се страхувам от тях. Без да разчитам на защитата на въоръжена охрана. Без да крия пистолета си под сакото.

— Няма да бъде възможно — каза му тя, — докато има такива хора като Теразини, Тано Кариди, Еспиноза.

Той повдигна брадичка, внезапно навъсен.

— Такива хора ще има винаги, но най-важното е неуморно да ги преследваме. Накрая ще ги победим.

Бръкна в джоба на сакото си и извади три копченца за риза.

— Какво прави една жена, когато до нея е един нещастник със скъсани копчета на ризата си? — внезапно попита той с променен глас.

— О, Корадо! — весело се засмя Силвия. Взе копчетата и ги сложи в чантата си. — Разбира се, че ще се погрижа за това.

Облегна глава на рамото му, като леко тръсна разрошените си къдрави коси. Притвори очи и се остави той да я води. Корадо привлече главата й и нежно я целуна по устните.