Марко Незе
Октопод II (36)

Автобусът

Отначало директорката на „Оувърсийз скул“ в Германия бе много учудена от посещението на двамата италиански полицаи. Катани и Треви трябваше да я уверяват, че не се е случило нищо лошо и че става въпрос за обикновена проверка. Слабо убедена, тя ги изгледа студено, но накрая се реши да извика една от ученичките на Института — Лорела де Пизис.

Тя бе около осемнадесетгодишно момиче, слабичко, с черни коси и живи тъмни очи. Тя също бе стресната от това неочаквано посещение. Стомахът й се сви и тя бе много разтревожена. Попита:

— Нещо се е случило с баща ми?

Инспектор Катани не бе опитен в дипломацията. Малко смутен, промърмори:

— Наистина неотдавна му се случи нещастие.

Гласът на Лорела проехтя, изпълнен с изненада.

— Неотдавна? До вчера вечерта той се чувствуваше отлично.

Катани и Треви се спогледаха. Сега те не разбираха.

— Вчера вечер? — уточни добре инспекторът.

— Разбира се. Вчера вечерта говорих с него по телефона.

Това дяволски усложняваше нещата. Катани вярваше, че Тиндари беше баща — осиновител на момичето. Но очевидно това не беше така.

— Слушай, Лорела. Чувала ли си някога името Тиндари?

— Кой е той? — запита момичето в отговор.

Инспекторът, объркан, извърна поглед, не знаейки как да излезе от този лабиринт. Кой бе човекът, когото Лорела смяташе за свой баща? Изведнъж лицето на Катани се проясни, сякаш интуитивно бе разбрал истинското положение.

— Слушай — каза той на момичето, — трябва да дойдеш с нас в Италия. Много е важно. Но преди това ще позвъниш по телефона. Обади се на баща си и му определи среща в детския дом на Бернардо в Милано, ще го чакаме там.

Едва пристигнали в Милано, Катани повери момичето на бившия монах, докато той и Силвия започнаха да чакат мистериозното лице, което щеше да се срещне с дъщеря си. Сутринта бе сива, с надвиснало оловно небе, прихлупено над града.

Силвия и Корадо се бяха оттеглили в кухнята. Силвия проявяваше признаци на нервност.

— Абсурдна история — промълви по едно време тя. Изглеждаше ядосана, невярваща.

След това чуха, че вратата в дъното на двора се отвори, и доловиха шум от приближаващи се стъпки. Изглежда, че не беше само един човек. Прозорецът на кухнята гледаше навътре и не можеха да видят кой пристига. Следяха обаче ясно тропането на обувките по чакъла на двора и добиха впечатлението, че ехото от стъпките не бе еднакво. На равни интервали чуваха отсечен тропот, който нарушаваше ритъма, сякаш един от тези хора, които идваха, беше куц.

Стъпките сега отекваха в коридора. Насочиха се към кухнята и ето че в рамката на вратата се появи малък, дебел старец, с огромна глава, с небръсната от три дни брада, подпиращ се на бастун. Това бе шефът на клана. Зад него се открояваше гигантският силует на Салиери. Треви ги надзираваше, като преди това ги бе претърсил и бе намерил два пистолета у Салиери.

— Къде е дъщеря ми? — попита старецът със страховит глас.

Без да му отговори, Катани го наблюдаваше настойчиво.

— Кой сте вие?

Старецът се усмихна леко, повдигна бастуна си към Катани и каза:

— Ти си прочутият инспектор. Не знаеш ли кой съм аз? Аз съм шефът на клана.

Катани и Силвия се спогледаха смаяни, докато старецът притегли към себе си един стол и седна, протягайки болния си крак.

— Къде е Лорела? — повтори той. — Не е моя дъщеря, но аз съм за нея повече от баща. — Отметна тежко назад глава. — Беше много малка, когато я видях за първи път в училището на монахините. Само на няколко месеца.

— Не се нарича Лорела — прекъсна го Корадо. — Нарича се Паола. Истинското й име е Паола Фроло.

Шефът на клана вдигна почти ядосан ръка.

— Зная, зная. Но за мен е Лорела. Аз я отгледах и изучих. Смятам я за моя истинска дъщеря.

Опитът му да се представи за грижовен родител раздразни Корадо, който упрекна стареца, че е заповядал на Тиндари да убие майката на момичето.

Ръката на стареца отново се повдигна в знак на протест.

— Но какво знаеш ти? Какво знаеш за сицилианските истории? Тиндари нямаше вина, нещо повече, когато виновните избягаха, той спаси момиченцето от пламъците.

Очите му като че ли догонваха далечен мрачен спомен.

— Това се случи през хиляда деветстотин и седемдесета. Никога в Сицилия не бяхме виждали по-грозно престъпление. Да се настървят срещу една жена и едно дете! — Той прокара ръка по челото си и заключи мрачно: — Вината е в наркотиците, които нарушиха всички нравствени правила. По-рано малцина командуваха, останалите се подчиняваха. Но с наркотиците всички решиха, че могат да забогатеят, и избухна война, и всички почнаха да се сражават с каквито и да са средства. Без да тачат нищо.

Старецът въздъхна дълбоко, съзнавайки, че не може да направи нищо, когато светът се върти объркан, защото вярваше твърдо в теорията, според която всеки човек на земята следва собствената си съдба. Отново поиска новини за Лорела.

— Искам да я видя — каза той, — а веднага след това трябва да я върнем в Германия.

— Не — заяви инспекторът, — трябва да я отведа при истинския й баща.

За първи път шефът на клана, който се държеше невъзмутимо и въздържано, показа признаци на нервност, почти на тревога.

— Не правете това, инспекторе — каза той, гледайки го твърдо в очите. — Това е жестоко, защото Фроло не е нищо за нея. Той не знае коя е. Ти я водиш при един непознат в края на живота му и по такъв начин ще я лишиш едновременно от двама бащи. — Опита се да придаде убедителност на гласа си. — Не — повтори, той — никой не трябва да знае истината. Тя трябва завинаги да си остане Лорела де Пизис. Ако моите неприятели узнаят, че я смятам за своя дъщеря, ще я убият без милост.

Корадо, малко смутен от тази перспектива, наблюдаваше безмълвно стареца, който добави веднага с окуражаващ тон:

— Ако се съобразиш с желанието ми, ще ти разкажа историята си: тридесет години в мафията.

Катани нямаше време да отговори, защото вниманието на всички бе привлечено от викове в коридора. Лорела настояваше:

— Къде е? Позволете ми да го видя.

Тя отвори вратата и се хвърли в прегръдките на боса:

— Татко, най-после!

В същия момент една кола влезе в двора и инспекторът се затича да провери кой пристига. Четирима въоръжени мъже слязоха от колата и се пръснаха в различни посоки, като междувременно се зададе още една кола. Катани отстъпи бързо, грабвайки пистолета си:

— Трябва да се махаме — извика той. — Дошли са да го вземат!

Сграбчи стареца за яката на сакото и процеди:

— Твоите хора искат да те освободят, но няма да те видят жив. — Допря дулото на пистолета до слепоочието му. — Ще те убия.

— Грешиш, инспекторе — каза старецът задъхано. — Тези хора не са дошли да ме спасяват. Искат да ме убият. Аз съм осъден, мафията иска да се отърве от мен.

Катани се поколеба изненадан. Възможно ли е на върха на мафията да е станало земетресение, а сега старецът да понесе последствията? Наведе пистолета.

— Всички вън! — каза той повелително. Хвана боса за ръка и поведе бягащата групичка по коридора.

Бернардо излезе на двора, опитвайки се да спре убийците, които напредваха като хищници.

— Спрете, спрете! — каза той умоляващо. — Долу тези оръжия. Тук има деца, нищо друго.

— Къде е старецът? — излая вместо отговор този, който изглеждаше шеф на групата. Едното му око бе кривогледо, краката изкривени, а в ръцете стискаше автомат „Калашников“.

— Не зная за кого говорите — каза бившият монах.

В този момент убиецът направи нещо ужасно. Използува автомата като тояга и удари силно Бернардо, като счупи крака му. После изрева с безумно лице.

— Сега ще видиш как ще свършат твоите деца!

Събори един бидон, пълен с бензин, който се намираше отстрани край входа на къщичката, до няколко шишета с разтворител и кутии с лак. Запали клечка кибрит и я хвърли върху течността, която се разливаше навсякъде.

Последваха покъртителни сцени. Ужасяващи. Застаналите наоколо с оръжия в ръце, не бяха вече човешки същества. Омразата, яростта да убиват ги бяха толкова озверили, че за тях нищо друго не съществуваше в този момент.

Докато Бернардо, куцайки, мъчително влачеше счупения си крак, за да избяга от пламъците, Корадо и другите, скрити вътре, се раздвижиха, търсейки изход. Но всички изходи бяха блокирани. Тогава Катани отчаян бутна стареца навън и извика:

— Вземете го. Ваш е, но оставете децата.

Ехидна, победоносна усмивка изкриви лицето на убиеца, който бе счупил крака на Бернардо.

— И другият изръмжа той. Трябва да ни дадете и Салиери.

Но Салиери не беше тип, който се предава. Грубото му лице се изкриви ужасяващо. Той сграбчи внезапно картечницата от ръцете на Треви и изскочи навън, изненадвайки всички. Стреля с цялата ярост, затаена в сърцето му. Под неговите изстрели паднаха трима от противниците.

Последва общо объркване, от което хванатите като в капан вътре се опитаха веднага да се възползуват. Катани се хвърли към къщичката, където се бяха приютили децата, обхващани все по-опасно от пламъците. Треви се затича към автобуса, който Бернардо използуваше за екскурзии. Успя да го подкара, доближи го до вратата на къщичката, докато Салиери, заслонен зад камара дърва, продължаваше да стреля, прикривайки останалите.

Пламъците се издигаха високо и езиците на огъня се оцветиха в черно в горната си част. Въздухът наоколо бе станал зловонен.

— Всички в автобуса — извика Корадо на децата, струпани ужасени в дъното на коридора. Тук беше и Грета, побледняла от страх.

Автобусът бе вече единственото им спасение. Старият бос закуца към него, подкрепян от Лорела, а Силвия с мъка влачеше Бернардо. Треви й се притече на помощ, взе монаха на гръб и го отнесе до автобуса. Всички се бяха качили, децата — скрити под седалките, старецът бе коленичил и прикриваше Лорела. Нямаше го само Салиери. С крайчеца на окото си той видя, че всичко е готово. Трябваше да излезе на открито. Вдигна картечницата на нивото на раменете си и приведен, изскочи навън, изстрелвайки дълъг откос.

Автобусът потегли, на кормилото беше Треви. Но само след няколко секунди една кола с двама мафиози се впусна подире им.

— Преследват ни! — извика Треви, който видя колата в огледалото. „Инженерът“ бе като обезумял, с две рани на едната си ръка, а лицето му бе изцапано с грес.

От колата изстреляха автоматен откос, който преряза едната гума на автобуса. Тя спадна бързо и автобусът намали скоростта. Движеха се по нанадолнище: едно изоставено шосе, пусто, от двете му страни се простираха зелени поля.

— Бъди готов! — обърна се Корадо към Треви. — Щом дам сигнал, удряй спирачката!

Инспекторът следеше ту завоите на пътя, ту преследвачите отзад, за да избере подходящия момент. Автобусът трябваше да вземе един остър завой. Колата на мафиозите се доближи плътно до него, насмалко да се удари в бронята.

— Сега! — изкрещя Катани.

Треви рязко удари спирачките, автомобилът се закова и силният сблъсък с колата на преследвачите бе неизбежен. Катани се възползува от объркването на мафиозите и изстреля откос, който ги прикова към седалките. После изтри потта от челото си с опакото на ръката.

— Можете да станете. Свърши се — каза той.