Марко Незе
Октопод II (12)

Островът

След като се измъкна от засадата във вилата на Бърт, Катани отиде на централната гара и се качи на първия влак. Беше решил да се подслони отново в манастира.

Игуменът го намери разстроен повече отвсякога. Яд го беше на целия свят, но най-вече на него самия.

— Държах се като пълен идиот — повтаряше той, самоизмъчвайки се. — Заведох убийците в къщата му.

Въпреки опитите на игумена да го утеши, тази мисъл се въртеше като свредел в главата му. Поредната загуба на приятел го терзаеше до такава степен, че го лишаваше от всякаква жизнена енергия. Всички трупове, осеяли пътя му, сякаш представляваха цената, която той плащаше за упоритостта си да се бори с престъпния свят. Безспорно цената беше прекалено висока, докато резултати нямаше. Противниците му меняха физиономиите си, подновяваха се, но сякаш бяха непобедими.

Но какво ли можеше да направи той сам? Действувал бе самонадеяно и сега съвестта го гризеше безмилостно.

Прекара няколко дни в размисъл, ровейки се в миналото си и питайки се дали той все още би могъл да има някакво бъдеще. Мисълта за Джулия често се промъкваше в съзнанието му. Не успя дори да си вземе довиждане с нея, да я предупреди. Кой знае как бе реагирала, какво мислеше сега за него? Спомняше си озареното й лице, а затвореше ли очи, усещаше дори парфюма на ръцете й, които галеха лицето му.

Може би все още беше възможно, ако не щастие, то поне спокоен живот, тихо съществуване, към което всеки мъдър човек трябва да се стреми. Да, заедно с нея навярно бе възможно да започне всичко отначало.

За втори път изостави спокойствието на манастира, за да се върне сред хората, които обичаха шумния и външен израз на живота. От първия телефон, който успя да намери, се обади на Джулия.

Тя бе възмутена. Да я остави така, без дума обяснение, без дори да си вземе довиждане! Какво в края на краищата беше направила, за да заслужи такова отношение? При първа възможност щеше да му каже доста неща. Но сега, когато чу гласа му по телефона, бе толкова щастлива, че целият й гняв се изпари в миг.

Седеше пред телевизора, когато чу звъна на телефона. Протегна ръка. Още щом прозвуча гласът му, тя скочи като наелектризирана.

— Къде си?

Вместо да отговори, той нареди с категоричен и леко загадъчен тон:

— Идвай веднага! Чакам те на автострадата, преди отклонението за Болоня.

— Но какво става? Добре ли си?

— Идвай веднага! — повтори той и затвори.

Джулия погледна часовника. Единадесет часът вечерта. Набързо облече сакото, грабна чантата си и излезе от къщи, прескачайки по две стъпала наведнъж.

В началото на автострадата, преди да стигне до отклонението за Болоня, видя бензиностанция и отби, карайки бавно. На площадката нямаше жива душа. Помпите за бензин, леко обвити в мъгла, изглеждаха като призраци. Придвижи се още малко напред с колата, като погледът й ставаше все по-тревожен, и спря. Няколко премръзнали пътници се вмъкнаха в бара. Работещите на бензиностанцията се бяха подслонили в стъклените си павилиони.

Зад тоалетните й се стори, че вижда някаква сянка. Беше той. Катани се промъкна мълниеносно, приведен край стената, и се вмъкна в колата. Преди да поздрави Джулия, той се огледа наоколо, за да види дали някой не я е проследил.

Най-после, изглежда, се успокои. Обхвана раменете й и я притисна така, както никога досега.

— Обичам те, Джулия — каза той нежно. — Имам нужда от теб.

— О, любов! — Тя бе толкова щастлива да чуе тези думи. Като че ли огън бе избухнал изведнъж вътре в нея и я топлеше със своя пламък.

— Бях ужасно тъжен без теб.

Тя обсипваше с целувки страните, очите, челото му.

— И аз те обичам, обичам те толкова много!

Хвана с ръце лицето му и остана мълчалива, сгушена до него, гледайки го. Като че ли искаше да се убеди, че наистина се е завърнал. В средата на челото си той имаше малка бръчка, която слизаше към носа, лека бразда, издълбана от времето и грижите.

— О — каза тя, — не искам повече да я виждам. Трябва да я прогоним!

Започна да я търка с върха на пръста си.

— Не искам повече да те виждам напрегнат. Нужно ти е да бъдеш спокоен. — И намерила изведнъж лек за нето, възкликна ликуваща: — Но, разбира се. Аз знам какво е необходимо: ще те отведа в едно приказно място, където ще бъдеш най-после в мир със самия себе си.

Искаше да отиде с него в Семио, островчето край Сицилия, чийто собственик от две поколения бе фамилията Антинари. На тази ивица земя сред морето старият банкер бе изпратил и сина си.

Стъпването на острова бе за Карло като гмуркане в миналото. Едно скъпо минало, защото като малък прекарваше тук ваканциите си и с този остров бяха свързани едни от най-приятните мигове в живота му.

Сега обаче, като гледаше голямата вила, която се издигаше на върха на острова, сърцето му се свиваше. Навсякъде печал и униние. Там, където в слънчевите утрини като дете бе играл с топка, сега господствуваха къпини и жълтуги.

Започна да тършува навсякъде и в една стая намери много предмети, които някога му бяха скъпи. Няколко пожълтели дневничета, едно конче-люлка с пробита глава, дървен самолет, който бе построил със собствените си ръце.

Хвана крехкото самолетче за изкривените крила и излезе от вилата през бялата входна врата. Пет-шест врабчета излетяха от едни изсъхнали рожкови и отлетяха, изпълвайки въздуха с пронизителни протести. Банкерът ги наблюдаваше навъсено. Изглеждаше като единственият оцелял от бомбардировка, който се лута сред развалини. Слънцето печеше безжалостно и лъчите му се отразяваха в морето. Заболяха го очите.

Не разбираше защо старият му баща го бе подтикнал да отиде сам на острова. Може би просто не искаше той да види лицата, с които се срещаше. Бе сигурен, че синът му не би одобрил някои връзки и ще страда.

И наистина същия ден старецът беше поканил на обяд един човек, който би пресякъл апетита на сина му: адвоката Теразини, стара лисица, с която се срещаме отново след временните съдебни неприятности.

Странно, но в определен момент Теразини заговори именно за остров Семио.

— Бих искал да ви попитам дали няма да ми продадете едно парче от вашето красиво островче.

— Невъзможно — отговори старият, — не може да ми го искате. Семио е като фамилен герб, не се пипа. Е, да разбирам, бихте искали да построите там едно от онези просташки туристически селища.

Старият банкер продължаваше да клати бялата си грива в знак на неодобрение.

— Съжалявам, моят отговор е не.

— Няма нищо — намеси се примирително друго лице, което седеше на масата с тях, едър любезен мъж. — Все пак това бе възможност да се запозная с вас. — Погълна огромно парче печено месо и добави: — Сделките ще дойдат, да не бързаме.

— Сигурно — каза старият, обърнат към едрия мъж. — Вие, счетоводителю Биаци, ме помолихте да приема адвоката Теразини и аз не се поколебах, защото винаги сте ми представяли ценни личности. — После се обърна към Теразини и показвайки му четвъртото лице на масата, каза: — И с него ме запозна Биаци.

Четвъртото лице се наричаше Тано Кариди: младеж, облечен като конте, много висок, за да бъде сицилианец. Косите му бяха буйни и черни, очите сурови, озарени от мрачна светлина, погледът му невероятно втренчен, като че ли искаше да прониже всичко, върху което се спираше. Израз на човек, за когото светът бе играчка, направена за негова собствена наслада. Когато заговориха за него, на невъзмутимото му лице се появи нещо подобно на усмивка.

Старият Антинари постави изкривената си от артрит ръка върху ръката на контето и обясни:

— В интерес на истината отначало не ми направи добро впечатление. Но Биаци настояваше, че трябва да му се доверя, защото той гарантира за него. И не мога да го обвиня, че е сгрешил. Тано стана необходим за мен.

— Много сте добър — коментира Тано.

Когато се наканиха да си тръгват, Теразини се върна на предишното си предложение.

— Скъпи Антинари, ако премислите за острова, дайте ми знак.

В усмивката му имаше нещо магнетично, очарование, което притежават само истински неискрените личности.

Антинари бе озадачен. Погледна Тано и запита:

— Според теб какво искаше този Теразини?

— Острова Семио — той ви го каза.

— Не — каза старият, отмятайки назад голямата си глава. — Семио бе претекст. Искам да разбера какво искаше всъщност.

Тано пъхна между устните си една цигара и я запали със златната си запалка.

— Вижте, адвокатът Теразини имаше куп проблеми и се опитва да се изкачи по склона. Има нужда отново да се включи в кръговрата на сделките. За него може да бъде златна възможността да инвестира във вашите банки.

— Капитали на мафията в моята банка?

— Теразини има нужда точно от банкова система като вашата с чуждестранни филиали.

Старият Антинари се почеса по главата замислено. „Капитали на мафията“ — каза тихо. Това можеше да бъде реална възможност да спаси банката и труда на три поколения. За да му припомни тази абсолютна необходимост, от Милано дойде и Дино Алеси.

— На тази банка — каза глухо генералният директор — посветих целия си живот. Ако ти и твоят син желаете да я разорите, няма да ви го позволя.

Старият заяви, че нещата не са чак толкова трагични.

— Ще поставим всичко на място — каза той, вдигайки ръка. — Със спокойствие ще успеем. Като начало Карло ми подписа пълномощно. Бих могъл да го прехвърля на теб. Но преди това трябва да ми кажеш с абсолютна искреност дали е възможно да се спаси банката без тази операция, на която се противопоставя синът ми.

— Абсолютно невъзможно!

— А ако синът ми продължава да бъде против?

— Тези хора не се шегуват — ядоса се Алеси. — Ти познаваш правилата на играта. Можеше да ги внушиш и на сина си.

— Да, да, съгласен съм. Не го бива, и това го знам.

Разхождаше се бавно със скръстени ръце на гърба си и изведнъж се спря, сякаш взел решение.

— Ще ти дам пълномощното и ще подпишеш ти вместо него. Няма да му кажем нищо. Аз ще се погрижа после да го убедя. — Отпрати към Алеси пронизващ поглед. — Това достатъчно ли е?

— Не зная. Синът ти е полудял. Не зная дали ще съумее да си държи устата затворена. Способен е да извърши глупости.

Банкерът се намръщи.

— Дотам ли сме стигнали?

— Дотам. Тогава какво решаваш, даваш ли ми пълна власт?

Старият кимна с глава. Извади от чекмеджето пълномощното и го връчи на Алеси.

— Добре — каза генералният директор. — Струва ми се, че няма повече пречки. Договорихме се по всички въпроси.

— С изключение на един.

Алеси бе вече почти до вратата. Спря се с въпросителен вид:

— За какво става въпрос?

Старецът изглеждаше изморен и неспокоен, загубил бе предишния си плам.

— Дино, помни, че е мой син.

Алеси без никаква топлота и даже с нотка на нетърпение в гласа промърмори:

— Добре де, добре.

Отвори бързо вратата и излезе.

След няколко дни Джулия и Корадо също пристигнаха на остров Семио. Имаше едно малко заливче, където можеше да се завърже моторницата, докато от другата страна се издигаха само високи скали. Сигурни бяха, че там няма никой. Така че много се изненадаха, когато видяха вратата и прозорците разтворени.

Кой можеше да се е приютил тук?

— Ей — извика Джулия, надничайки вътре — има ли някой?

Гласът й отекна в празните стаи и изпълни въздуха. След това всичко утихна както преди.

— Странно!

— Ти провери вътре — предложи й Катани, — а аз ще хвърля един поглед около къщата.

Джулия влезе. Видя отново големия салон с огромните прозорци с изглед към морето. Беше празен. Приближи се до вратата на една от спалните и полека я отвори. Замръзна на прага от потресаващата гледка, която се разкри пред очите й.

На една греда на тавана бе вързано въже, на което висеше тялото на баща и. Лицето му беше подпухнало, лилаво, под краката му — прекатурен стол.

Джулия изведнъж я втресе, притисна устата си с две ръце, за да потисне болезнения вик. С побледняло лице отстъпи няколко крачки назад и завика:

— Корадо! Корадо!

Той притича. Притисна лицето й до гърдите си и силно я прегърна, галейки косата й. Усещаше как през тялото й преминават яростни тръпки. Когато заговори, тонът й беше истеричен:

— Не трябваше да го пускам да замине! Не трябваше!

Катани я отведе далеч от стаята, където висеше трупът на баща й. Отиде сам да разбере как се е самоубил.

Но дали наистина се беше самоубил? Катани пресметна височината на гредата, на която бе завързано въжето. Беше най-малко три метра. Как е успял банкерът да завърже горе въжето? Дори да се беше покачил на стола, пак не би успял. Не беше възможно. Не можеше да се предполага, че е използувал стълба или шкаф, тъй като наоколо нямаше нищо подобно.

Дяволски необяснимо! Необяснимо, защото в крайна сметка сигурно наистина се беше самоубил. Вече бе правил подобен опит и сега всичко навяваше мисълта, че е имал нова криза на депресия.

— Веднага трябва да известим дядо — каза Джулия.

Дядото беше изкарал нощта, без да мигне, и сега имаше ужасно главоболие. На сутринта бе повикал Тано, поръчвайки му да извика спешно Теразини.

Сега адвокатът стоеше пред него, малко учуден от това, че го бяха накарали да дойде толкова бързо.

— Какво има? Решихте ли да продадете Семио? — каза с противната си усмивчица.

— Не, не ви извиках за това. — Банкерът присви светлите си очички и заговори съвсем сериозно: — Имам нужда от вашата помощ. Предлагам ви една сделка.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Тано вдигна слушалката и след това се приближи до стареца, съобщавайки му с глас, в който не прозираше никакво вълнение:

— Нещастен случай. На остров Семио…

— Синът ми! — разтревожи се старият Антинари.

— Да — продължи Тано. — Самоубил се е.

За погребението Алеси пристигна от Милано. Заедно с него дойде и Анна, съсипана, с подути очи и треперещи ръце. Носеше със себе си една партитура на Моцарт и пожела да я сложат в ковчега на мъжа й.

— Беше любимото му произведение.

Лекарят, с типичния за дебелите хора задух, прегледа тялото на Карло. После седна спокойно, сложи си очилата, взе един лист и с дребен почерк написа, че смъртта е настъпила „вследствие на самоубийство“.

Алеси взе удостоверението. Докато листът изчезваше в джоба му, мрачният му поглед срещна очите на Катани. В продължение на един дълъг миг двамата мъже се гледаха с невероятна омраза. Лицето на Корадо бе така променено, че той изглеждаше действително опасен.

Напрежението бе уталожено, когато малкото шествие се отправи към единия край на острова, където бе семейното гробище.

Времето не участвуваше в тази скръбна процесия. Слънцето грееше, прашната пътечка проблясваше под необикновено ярките лъчи. Печалният шум от стъпките се смесваше с плясъка на разбиващите се в скалите вълни. Точно тогава в ясното небе премина ято гарвани. Подобни на черни воали, те изпълниха въздуха със своето потискащо грачене.

Джулия вървеше, подкрепяна от Катани. От време на време опираше леко глава на рамото му и едва потискаше плача си. Старият Антинари водеше шествието, изправил хубавата си побеляла глава, с непроницаем израз.

Дино Алеси изглеждаше леденостуден, с което показваше увереност. Извисяваше се и над най-високите, сякаш бе надраснал и себе си. Сред тази групичка от разбити и губещи хора той беше единственият истински победител.

Когато церемонията свърши, той не загуби и минута време.

— Сега да поговорим!

— Бързо искаш да завършиш партията — забеляза банкерът, докато се строполясваше на един стол, почувствувал внезапно страшна умора.

— Без мен вече нищо не можеш да направиш — каза Алеси. — По-добре ще бъде за теб да приемеш условията ми.

— Хайде, изплюй камъчето. Искаш да влезеш в административния съвет, разбира се. С каква квота? Три, четири процента?

Алеси го погледна право в очите и просъска:

— Искам единадесет процента.

Старият Антинари с усилие преглътна. Дишаше тежко.

— Семейството ми притежава четиридесет процента. Ако ти вземеш единадесет, ще имаш решаващ глас, защото можеш да образуваш мнозинство с другите акционери.

— Аз вече имам решаващ глас. Без мен ти и твоето семейство сте пред фалит. Вината не е моя: синът ти те доведе до това положение. Нямаше характер, необходим за банкер.

— Е, да, човек трябва да има железни нерви като твоите.

— Или като твоите — отвърна му Алеси.

Старият мъж наведе глава.

— Добре, ще имаш единадесетте процента.

Когато се върна при другите, Алеси изглеждаше съвсем променен. Очите му блестяха, изпълнени с арогантно високомерие. Хвана Анна подръка, сякаш да подчертае, че и съпругата на банкера вече официално му принадлежи.

— Да вървим.

Но Анна не искаше да замине сама, сякаш имаше лошо предчувствие.

— Ела и ти — каза на Джулия. — Недей да оставаш на това място.

Хвана сърдечно Катани за лакътя и плачливо добави:

— Не ми я взимайте точно сега, моля ви.

Момичето погали майка си, после я целуна по рамото и каза нежно на ухото й:

— Остави ме тук. Ти имаш Грета: трябва да мислиш за нея.

— Щом така искаш — каза майка й, изтри една сълза, обърна се и объркано се вгледа едно след друго във всички лица, сетне тръгна след Алеси към моторницата. Старият Никола остана да ги гледа, докато се превърнаха в далечна точица на хоризонта.

На лицето на стареца се четеше безмерна омраза. Без да откъсне поглед от морето, каза на Тано:

— Какво мислиш? Ще се справим ли с това копеле Алеси?

— Сигурен съм — каза контето.

Банкерът се изправи, дишайки с пълни дробове. Фигурата му, очертала се на синьото море, напомняше стар лъв, който отново започва да ръмжи. Предвкусвайки отмъщението, той каза на Тано:

— Когато се върнем в хотела, повикай пак Теразини. Трябва да продължим един прекъснат разговор.