Марко Незе
Октопод II (26)

Сватбата

Дребничкият адвокат Егирас беше изчезнал след убийството на Ифтер. Една сутрин той се представи в бюрото на Катани. Инспекторът го нямаше. Той предаде на полицаите един календар бележник.

— Дайте му това. Принадлежеше на Ифтер и може би ще му бъде от полза.

Беше сряда и навън валеше. Но следващия ден отново се появи бледото есенно слънце. Дребничкият Егирас с мека шапка на главата и с чанта под ръка бързаше към бюрото на Катани.

Когато се обърна предпазливо, лицето му пребледня. Един сребрист рейндж роувър го следваше бавно и неумолимо. Малкият Егирас се почувствува обречен. Със свито сърце се затече към една телефонна кабина, намираща се на тротоара. Ускори крачките, влезе в кабината и избра номера на полицейското управление.

Не успя обаче да се свърже. Автомобилът внезапно ускори ход, направи неочакван завой и се насочи към тротоара, събаряйки кабината. Егирас рухна под нея. Първите минувачи, притекли се на помощ, го намериха с разперени ръце и по чудо незасегната мека шапка върху смазаните гърди.

Катани се надяваше, че жертвата на адвоката ще послужи поне за нещо. Той разлисти страница след страница бележника на Ифтер. Но там имаше само малко бележки, и при това неразбираеми. Но в един ъгъл обаче намери нещо интересно. Турчинът беше начертал триъгълник и на върховете му беше написал три имена: Фроло, Тиндари, Де Пизис. Какво общо имаха помежду си тези три лица? И кой беше Де Пизис?

Катани отиде да потърси помощ при Фроло. Но нещастният човек не беше в състояние да установи каквато и да е връзка между тези три имена. И се кълнеше, че никога досега не е чувал името Де Пизис.

Една изненада очакваше Корадо, когато се завърна в бюрото си. На масата му имаше красив голям букет от цветя.

— Тези пък кой ги донесе?

Полицаите го погледнаха леко смутени.

— Донесе ги една госпожица — отговори един от тях. — Каза, че се нарича Естер — добави друг по-едър полицай. — Остава също една бележка.

Катани потръпна. Затвори вратата на стаята и взе бележката, върху която прочете нещо, което го смая. Естер беше написала: „Чао, инспекторе, аз се омъжвам“.

Без да каже нито дума на когото и да било, излезе отново, качи се в колата и потегли като мълния. Летеше към вила Рази.

Естер го посрещна с очевидна радост.

— Щастлива съм да те видя.

По устните й пробягна забулена от меланхолия усмивка. Целуна Катани и го прегърна с трепет.

Той я погледна строго.

— Защо миналия път не ми каза, че се омъжваш?

— Защото не го знаех. — Отхвърли назад глава, сякаш искаше да отпъди тъгата, и дългите й коси меко се залюляха. — Не знаех даже кой щеше да бъде женихът.

— А! Истински брак по любов! — коментира иронично Катани.

Тя отклони разговора. Предложи му чаша уиски. Той отпи мълчаливо и я наблюдаваше, докато тя държеше бутилката, питайки се защо това момиче с ангелско лице започва да завоюва едно местенце в сърцето му.

— Слушай, ти сериозно ли говореше, когато ми каза, че ще се омъжваш? — запита Катани, надявайки се, че се е пошегувала.

— Много сериозно — заяви Естер.

— Хайде, изплюй камъчето, кой е той?

— Едно лице, което познаваш.

— Как се казва? — В очите на Катани се появи трескаво безпокойство.

— Тано Кариди.

Лицето на Катани се вкамени. Той имаше чувството, че става нещо ужасно.

— Да не се шегуваш с мен? — запита я твърдо.

Естер поклати бавно глава.

— Не, говоря много сериозно.

Тогава той изгуби самообладание и избухна.

— Такива неща няма да правиш. Не ти го разрешавам.

Хвана я за китките на ръцете и я стисна.

— Не можеш да ми направиш този номер викаше с изкривено лице той. В него избухна наранената гордост и безмерната омраза към сицилианеца, който след Джулия му отнемаше още една жена.

— Пусни ме — стенеше Естер. — Пусни ме, причиняваш ми болка. — Една болезнена гънка се появи на устните й. — И освен това теб какво те засяга? Ти без колебание ме изостави!

Тя успя да се откопчи от него. Но той отново я хвана. Притисна й раменете, като я тръскаше.

— Няма да те оставя да направиш тази лудост!

Тя трепереше като лист в ръцете му. Плачеше. Викаше и плачеше, обхваната от страх.

— Върви си, махай се!

Когато Катани поуталожи гнева си, охлаби прегръдката си и я остави да се отскубне, Естер изплашено се дръпна в един ъгъл, дишайки забързано, за да си поеме дъх.

— Много ме уплаши! — Тя масажираше изтръпналите китки на ръцете си.

Гневът на Корадо се беше изпарил. Той се чувствуваше смазан, изпразнен, без сили. Хвърли презрителен поглед към момичето и тръгна към вратата.

— Не си отивай! — изплака отчаяно Естер. — Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? Ако ме обичаш, ще пратя всичко по дяволите. — Гласът й стана още по-умолителен: — Моля те, кажи ми, че ме обичаш!

Но Корадо не отговори. Излезе и затвори след себе си вратата. Разочарованието, което изпитваше, го задушаваше. Имаше чувството за лично поражение.

И заместник-прокурорката Силвия изпитваше в този момент чувството за лично поражение. Или по-точно — за пълен провал. Бракът й не вървеше. Ех, съпругът й беше много учтив човек, но именно учтивостта и взаимното уважение бяха единствените неща, които ги свързваха. Колкото до останалото, всичко останало вече го нямаше.

Избирането му за сенатор още повече усложни положението. Сега се готвеше да замине за Рим, където щеше да остава по цели седмици, за да се занимава със своите парламентарни задължения. Щеше да се връща вкъщи само събота и неделя.

Тя го гледаше втренчено, докато той нагласяше връзката си, учудвайки се, че някога този преждевременно остарял мъж с редки сиви коси и изхвръкнало шкембенце й беше завъртял главата.

— Как върви разследването ти? — поинтересува се той. Винаги беше внимателен и грижлив.

— Върви трудно — въздъхна Силвия. — Днес успях да измъкна един друг важен детайл от директора на казиното. Той съобщи името на съветника в общината, някой си Канопио. — Тя сгъна една риза на съпруга си и затвори куфара. — Изглежда, този Канопио си затваря очите по отношение на приходите на казиното. Средната сума, печелена всяка вечер в казиното, достига до около два милиарда. Но казиното декларира само един милиард. По такъв начин плаща по-малко данъци на общината. Канопио знае за това, но не си мърда пръста, защото, предполагам, има сметка да мълчи.

— Ох, тези политици — каза съпругът й с жест на неодобрение. — Винаги са на лов за пари.

Той наметна връхната си дреха.

— Е, време е вече да вървя, скъпа.

— Добре. — Силвия се насили да се усмихне. Стоеше с наведени очи.

Той постави ръце върху хълбоците на жена си и я целуна.

— Чао, съжалявам, че те оставям сама. Може би трябваше да продължа да работя като професор в университета.

Когато той замина, Силвия събу чорапите си и се изтегна на дивана. Чувствуваше се ужасно нещастна.

Няколко дни след този ден една друга жена стана съпруга с тъжно лице. Естер, истинска царица в бяло, се омъжи за сицилианеца Тано Кариди. В църквичката в готически стил на церемонията присъствува само грижливо подбрана групичка поканени, които пристигнаха важно. Когато свещеникът произнесе с тържествен глас:

— Искаш ли ти, Естер Рази, да вземеш за законен съпруг тук присъствуващия Тано Кариди?

— Да — с много слаб глас промълви момичето и извърна очи.

На Тано не убягна това ненавистно отношение, но то ни най-малко не го вълнуваше. Знаеше много добре, че не се жени по любов. И въпреки всичко беше подготвил една фантастична изненада, за да смае момичето.

Баща й беше показал на сицилианеца една очарователна вила, цялата в малки прозорчета и заострени покриви, издигаща се на върха на хълма зад имението на Рази. Естер харесваше много тази вила. Баща й се беше опитал да я купи, но безуспешно. Вилата принадлежеше на някаква стара графиня, която нямаше никакво намерение да я продава.

След като свърши церемонията, младоженците се качиха на черен мерцедес. Тано даде знак на шофьора да поеме по пътя към хълма. Колата плавно се изкачваше сред живописни редици дървета. После спря по средата на голяма градина в английски стил пред вилата.

— Какво означава това? — запита Естер.

— Пристигнахме — заяви Тано. — Тази вила е моят сватбен подарък.

Момичето скри лицето си с ръце. Беше щастлива и отчаяна. Слезе от колата. Свали белия си воал и закрачи по алеите на градината. Като в сън й се стори, че вижда лицето на Катани, който я предупреждаваше: „Не бива да правиш това. Не трябва да се омъжваш за този човек.“

Точно в този момент Катани провеждаше операция, която в много отношения беше рискована. Фроло трябваше да бъде преместен под охрана в затвора в Александрия. В двора на полицейското управление цареше голямо оживление. Тряскаха се врати на автомобили, буботеха мотори, скърцаха гуми на коли.

Един малък кортеж потегли с виещи сирени. Остави зад себе си града и пое по автострадата.

Стигнаха до едно отклонение. Пътят се стесняваше. Колите се прередиха в една редица с пулсиращи светлини. Никой не забеляза, че след тяхното преминаване двама души с работни дрехи преместиха знаците за отклоняване и спряха движението.

Колите сега увеличаваха скоростта си, движейки се под лек мъглив дъждец. Катани седеше в първата кола с угрижен вид. Държеше постоянна радиовръзка с останалите коли.

— Спрете, спрете! — извика изведнъж в микрофона. — Назад, назад, всички назад!

Веднага след завоя се намираше камион, изпречен напреки на пътното платно. Сблъсъкът беше избегнат по чудо благодарение на голямата ловкост на шофьорите. От камиона започнаха да стрелят. Двама полицаи бяха простреляни в упор, докато Катани се хвърли в канавката.

Други полицаи го последваха. Един от тях издърпа след себе си и затворника. Сега образуваха малка рокада с оръжия в ръцете. Но явно нямаха възможност да организират ефикасна съпротива. Бяха много на открито, докато агресорите оставаха невидими сенки. Куршумите продължаваха да се сипят като град и на два пъти попаднаха в тялото на Фроло, който подскочи и падна в локва кръв.

Катани извика на един полицай да притича по склона и да се опита да изненада отгоре агресорите. Докато се надигаше, за да му даде нареждания, инспекторът бе улучен от рикоширал куршум, който разкъса сакото му и го нарани леко в ръката.

После внезапно стрелбата прекъсна. Убийците се оттегляха. Започнаха да пристигат подкрепления. Колите на „Бърза помощ“ товареха ранените, откараха и Фроло, който не показваше признаци на живот.

Притече се на помощ и Силвия. Видя напоения с кръв ревер на сакото на Катани и едва не се разплака. Беше много разтревожена и това се четеше в очите й.

— Ти си ранен!

— Драскотина — отговори той.

Силвия почисти лицето му с кърпичката си, накара го да си свали сакото и извика лекар, за да провери доколко е сериозна раната.

— Нищо сериозно — потвърди лекарят. Изтри кръвта с парче памук и превърза раната.

— Не се безпокой за мен — каза Катани. — Бих искал да узная какво се е случило с Фроло.

Нареди да го откарат до болницата заедно със Силвия, която не се отделяше от него. Фроло не беше умрял. Но беше напълно парализиран, защото куршумите бяха засегнали на две места гръбначния му стълб.

Катани и Силвия го видяха легнал неподвижен в леглото с големи умоляващи очи.

— Дръж се! — окуражи го Катани. — Ако издържиш, обещавам ти, че ще те отведа да видиш гроба на твоето момиче.

Фроло не направи най-малкото движение. Но от очите му бавно се стече една сълза.

Катани не разбираше защо мафията беше организирала цялото това струпване на сили, за да убие Фроло. Възможно ли беше да го е направила само за да отмъсти за Тиндари? Или пък искаше да го убие по други причини? Може би Фроло знаеше някаква голяма тайна?

Както и да беше, главата на клана не бе никак доволен от развоя на събитията. Оплака се ядосано на брат си Нито.

— Ти нямаш акъл. Трябваше да убиете Фроло и да премахнете този инспектор. Вместо това и двамата са живи. Много шум за нищо.

Не му се харесваше и преотстъпването на остров Тирене на Еспиноза. Нито го беше обещал на Тано.

— Но там пасат само кози. Щом искате, вземете ги — беше казал Нито на Тано.

— Не, да ги нямаме такива! — отсече шефът на клана. — Еспиноза трябва да каже за какво му е необходим островът. Ако ли не — никакво преотстъпване и островът ще си остане на козите.