Марко Незе
Октопод II (4)

Едно момиченце

Един петък, към единадесет часа сутринта, в университетския квартал на Милано се случи нещо, което коренно промени съдбата на много хора. Едно момиченце на около пет-шест години весело подскачаше до русата и стройна бавачка, която го водеше за ръка.

Нито една от двете не разбра какво стана. Една алфета се стрелна като мълния до тротоара и спря с рязко натискане на спирачките. От нея изскочиха двама мъже. Единият от тях се насочи право към бавачката. Удари я с юмрук в лицето, така че тя полетя и се блъсна в полускъсаните афиши, налепени по оградата. Докато бавачката лежеше на земята, другият нападател грабна момиченцето и го бутна в колата.

Автомобилът полетя с пълна скорост. Отправи се към крайните квартали, за да избегне лабиринта на центъра. Спря внезапно със зловещо скърцане на спирачките на една уличка. Двамата похитители се измъкнаха стремително навън, прехвърляйки момиченцето в друга кола, която ги чакаше — една ланча делта.

В този момент от един вход излизаше жена с кученце. Нямаше достатъчно време, за да види момиченцето, но трескавите движения и силното тряскане на вратите на колите я накара да се усъмни, че става нещо нередно. Тя успя да запомни номера на ланчата. Веднага се обади в полицията и съобщи номера.

Само след няколко минути най-малко пет полицейски коли се втурнаха да преследват похитителите. Две от тях ги забелязаха почти едновременно. Едната се залепи за тях на няколко сантиметра и ги следваше така в протежение на километър. После шофьорът на ланчата се опита да се измъкне със страхотна маневра: реши да се възползува от един площад, направи две много рисковани задминавания и при третото се сблъска странично с автомобила, който задминаваше.

Този инцидент обаче се оказа в полза на похитителите. Тяхната кола подскочи ужасяващо, обърна се обратно на движението и отчаяно завивайки, за да избегне удара с едно такси, успя да продължи бягството си в обратна посока. Двете полицейски коли обаче бяха блокирани от движението и загубиха ценно време.

Сега ланчата отново минаваше, но в обратна посока, през паяжината на централните улици. Двамата похитители долавяха далечни полицейски сирени. Вече започваха да мислят, че няма да се измъкнат, че са хванати в безизходна клопка. Изведнъж, подтикнати от страха, който пулсираше яростно в гърдите им, взеха отчаяно решение.

Изоставиха колата в една уличка зад централната гара. Единият от двамата, по-високият, с коси пънк, щръкнали още повече от страха, измъкна пред очите на момиченцето пистолет. Притисна леденото дуло до бледото личице и просъска:

— Тръгвай с нас без нито една дума. Разбра ли? Не викай и не търси помощ. Иначе ще те гръмна с това. Да вървим.

Движеха се бързо. Момиченцето вървеше между тях и те го държаха за ръка. Почти го влачеха. Влязоха в чакалнята на гарата. Изглежда, никой не ги следеше. Хората бяха заети с пакетите и куфарите си. Някои стояха на опашка пред телефонните кабини.

Похитителите поведоха момичето по стълбите, излязоха на перона.

Един влак току-що бе пристигнал. Слизаха забързани пътници. Високоговорителите бълваха съобщения за пристигащи и заминаващи влакове. Сред целия този шум уплахата на момичето още повече се засили.

— Татко! — започна да плаче то. — Татко, ела да ме вземеш! Татко!

Момиченцето беше с кръгло личице и дълги прави коси.

— Татко!

Повече не можеше да се сдържа. Плачеше отчаяно.

— Млъкни! — заповяда по-ниският, пляскайки я с ръка.

Но тя не млъкваше. Личицето й бе заляно в сълзи. Започна вече да привлича вниманието на пътниците.

Двама полицаи също се усъмниха. Приближиха се с бързи крачки. Високият пънкар загуби самообладание. Измъкна пистолета и го насочи към слепоочието на детето.

— Не се приближавайте — закрещя той. — Не се приближавайте или ще я убия!

— Татко! — плачеше момиченцето с тънко гласче. — Татко!

Вторият похитител изглеждаше по-спокоен и надарен с практичен усет.

— Пусни я и да бягаме. Хайде, да се измъкваме.

Но пънкарят, изглежда, изобщо не го чу. Опита се да се прикрие с детето. Беше хванал вратлето му с едната си ръка, а в другата стискаше пистолета. Вървеше заднишком, превит надве, обхванат от страх, който обливаше с пот челото му.

Съучастникът му изчезна. Сега той бе сам: той и момиченцето, заобиколен от тълпа, която не го изпускаше от очи. Тъмното му лице бе обхванато от ужас. Приличаше на животно, обкръжено от кучета. Отстъпвайки, се измъкна в един бар, от който бързо изчезнаха клиентите и келнерите.

Междувременно навън тълпата се увеличаваше и полицаите поставиха бариера, за да я задържат.

В един ъгъл една много изискана дама притискаше до болка лицето си с ръце. От време на време от устата й сякаш щеше да се изтръгне вик на ужас. Това беше майката на момиченцето, госпожа Анна, дошла тук веднага, щом узна за отвличането.

Пристигна и другата дъщеря, Джулия. Изящна, с дълги коси, които падаха на вълни върху раменете й. Изглеждаше малко над двадесет години. Видя майка си и се затича да я прегърне.

— О, Джулия! Ужасно е! — стенеше жената.

— Мамо! Всичко ще свърши добре. Мамичко, бъди спокойна! Нищо няма да се случи с нашата малка Грета.

Тя нежно гладеше косите на майка си. Очите й бяха пълни със сълзи.

Положението временно се бе стабилизирало. Вътре в бара барикадиралият се с момиченцето похитител ставаше все по-нервен, все по-отчаян, докато отвън полицията разчиташе, че той ще рухне от умора.

— Да изчакаме — нареди заместник-прокурорът Вентури, поел в свои ръце операцията.

Бащата на момичето, банкерът Карло Антинари, обаче не можеше да търпи повече това бездейно чакане. Той поиска от съдията да му даде високоговорителя, за да говори с похитителя.

— Искам да му предложа пари. Ще му дам, каквото поиска.

— Съжалявам — отговори заместник-прокурорът, — но не мога да се съглася да предлагате пари на един бандит.

— Става въпрос за живота на детето ми — протестира бащата. Лицето му беше изтощено и изморено, с големи усилия той запазваше самообладание.

— Ще направим всичко, за да го спасим. Но оставете ни да си вършим работата, моля ви се — каза съдията. После доближи високоговорителя до устата си и се обърна към похитителя.

— Стой спокоен. Ще ти дадем кола. Ще ти дадем всичко, което поискаш, но не върши глупости. Не бива да падне нито косъм от главата на момичето.

Генералният директор на банката, Дино Алеси, хвана Антинари под ръка и го отведе настрана.

— Остави ги да действуват. Те знаят какво правят.

Дино Алеси не показваше признаци на вълнение. Беше човек със сурово лице, с гъсти вежди, които засенчваха студените му светли очи.

Но банкерът не искаше да се примири. Лицето му бе смъртнобледо, той постоянно гледаше към бара, стараейки се да види през витрината какво става вътре.

— Какво мислиш за цялата тази история? — овлажни устните си той и със слаб глас попита Алеси: — Дали не искат да ме накажат, защото не се съгласих да подпиша?

— Да — откликна Алеси, без ни най-малко да се поколебае. — Няма никакво съмнение.

Но точно в този момент в друг квартал на града беше дадено съвсем различно обяснение за отвличането.

Барт, американецът, се появи неочаквано в хотелчето, в което бе настанен Катани. С обичайния си присмехулен вид, с който би могъл например да съобщи за резултата от една среща бейзбол, каза:

— Лаудео криво разбра нещата и направи погрешен ход.

Тези думи веднага разтревожиха инспектора.

— Какво общо има Лаудео с тази история?

— „Банка Антинари“ покрива много от операциите на Лаудео. Ясно ли е?

Американецът, изглежда, бе чужд на каквото и да е вълнение. Свойствен му бе безразличен и въздържан начин да споменава и най-големите нещастия. В свое оправдание казваше, че е видял толкова трагедии, че вече е претръпнал. Но неговото поведение засегна италианската чувствителност на Катани.

— Какво е ясно? — попита той, видимо развълнуван. — Искаш може би да кажеш, че Лаудео е повярвал, че ще бъде изнудван от Антинари? Помислил е, че моите сведения идват от банкера? Така ли?

— Кларо — каза Бърт. Понякога бъркаше италиански с испански, защото беше живял пет години в Аржентина.

— Значи вината е моя. — Катани скочи на крака разярен, лице в лице с Бърт. — Наша е грешката. Лаудео разбра криво нещата. Помисли си, че опасността идва от Антинари, и нанесе удар.

— Кларо — повтори американецът, опипвайки меката си копринена връзка.

— Ясно? — Очите на Катани пламтяха от гняв. — Ясно, да го вземат дяволите! Това момиченце може да умре, разбираш ли! А ти само ми повтаряш „ясно“. Може да умре по твоя и по моя вина. Защото бях идиот да те послушам.

— Приятелю, невинаги се стига до целта по най-прекия път. Често има отклонения, инциденти. — Бърт разпери дългия си тънък пръст под носа на Катани и изрече: — Нищо обаче не трябва да те отклонява от крайната цел. Правило номер едно.

— Не ме е еня за прагматичната ти философия. — Катани стискаше толкова силно юмруци, че кокалчетата му побеляха. Така ставаше с него винаги когато търсеше решение. След няколко секунди му се стори, че го е намерил. Пъхна пистолета в колана си и тръгвайки решително към вратата, нареди:

— Да тръгваме.

Американецът го последва, мърморейки:

— Ах, тези италианци, тези луди глави!

— Отведи ме до гарата — нареди сухо комисарят, седнал в колата на Бърт. Мускулите му бяха напрегнати като стоманени жици и на лицето му беше изписана съсредоточеност.

След няколко минути си проправи път, разбутвайки хората, които се тълпяха около гарата. Той се вмъкваше между тях с яростта на акула, която пори вълните. Не му беше никак трудно да пресече полицейския кордон благодарение на служебната си карта.

Вече се чуваше гласът на заместник-прокурора Вентури, излиташе с металически тембър от високоговорителя и бе отправен към бандита:

— Колата пристигна. Бъди спокоен и търпелив.

Но реакцията на бандита показа, че нервите му не издържат.

— Десет минути — извика той. — Давам ви само десет минути. Ако колата не пристигне, ще я убия.

Един полицай от пътната полиция стоеше в дъното на ескалаторите на гарата. Катани му показа служебната си карта и властно му каза:

— Отведете ме при собственика на бара.

Последният имаше големи рошави мустаци, които още повече подсилваха объркания му и отчаян вид. Бяла престилка опасваше корема му и той постоянно изтриваше в нея ръцете си.

— Търся начин да проникна в бара, без да ме видят — каза Корадо.

— Има начин — каза барманът, повдигайки рунтавите си вежди, — но е трудно.

— Покажете ми го.

— Елате.

Поведе го по тесен коридор и му показа правоъгълна метална решетка.

— Трябва да я поместим.

Това бе отворът на климатичната инсталация. Необходима бе стълба, за да стигне до решетката, и железен прът, за да я отмести. Проходът беше много тесен, но Катани успя да се провре. Пълзейки, измина няколко метра, докато стигна до друга решетка, която му препречваше пътя. Много внимателно, за да не вдига шум, успя да я отмести, удряйки леко по ръбовете с длан. Много трудно успя да я удържи, докато се спускаше към пода. Постави я вътре в прохода и се измъкна навън, увисвайки на ръце. Отпусна вкопчените си пръсти и леко стъпи на пода. Благодарение на лъч светлина, който идваше от една открехната врата, различи каси с бира, пакети захар и бутилки ликьор. Усети острия мирис на кафе. Намираше се в склада на бара.

Доближи око до светлината, която се промъкваше през ключалката. На пет метра от себе си видя престъпника. Гледан отзад, бандитът имаше обръсната до голо глава, докато една част от нея бе покрита с дълги коси, прави като шипове. Приличаше на буца пръст със снопчета трева по нея.

Негодникът държеше пистолета в дясната си ръка и стоеше облегнат на балкона. С другата стискаше ръчичката на детето.

От малката Грета Катани можеше да види само част от главата и косичките, които се люшкаха, когато бандитът я дърпаше. Той дишаше тежко и се оглеждаше, въртейки глава ту в една, ту в друга посока. После, сякаш намерил онова, което търсеше, тръгна надясно, влачейки след себе си момиченцето, чието личице бе восъчно бледо. То беше останало без сили и се бе вкопчило в ръката на своя похитител.

Цел на бандита бе телефонът, поставен до касата. Катани отвори още малко вратата, за да следи движенията му. Сега беше срещу него. Рискуваше да го открият. Обаче не бандитът, а момиченцето първо го забеляза. Ужасените очи на детето срещнаха погледа на Корадо, който постави пръст на устните си, давайки й знак да мълчи.

Похитителят започна да набира някакъв номер. Комисарят следеше движенията на пръста му, който въртеше прозрачната шайба. Опитваше се да запомни добре всяка цифра.

Чакайки да му отговорят, младежът се отмести. Щом го видя гърбом, Катани като мълния се хвърли отгоре му. Паднаха заедно на земята. Бандитът още стискаше пистолета и отчаяно се мъчеше да освободи ръката си, за да го насочи към комисаря. Гръмна изстрел, който разби на хиляда парченца една бутилка с уиски.

Но Катани вече се беше изправил. Ритна в китката похитителя и успя да избие пистолета от ръката му. Последва дяволска суматоха. Витрините бяха разбити и отряд полицаи, въоръжени до зъби, влязоха в бара.

В целия този хаос комисарят почти насила бе избутан в един ъгъл. Успя да види през тълпата малката слабичка Грета, с полузатворени очи, притисната в прегръдките на майка си. Сестра й Джулия милваше нежно косите й и се опитваше да я успокои.

В бара всички ръкомахаха, хората оживено показваха с жестове как е станало всичко, опитваха се да възстановят хода на събитията, да разберат, да успокоят мъката. Сред цялата тази бъркотия погледите на Джулия и Катани се срещнаха за миг. Тя му се усмихна с благодарност и възхищение. След това бе изтласкана от човешката вълна навън.