Марко Незе
Октопод II (20)

Моторницата

Следващата вечер Катани слезе до пристанището. Отново беше облякъл дрипавите дрехи на окаяник, който търси начин нелегално да се качи на някой кораб. Имаше дълга брада и дъвчеше дъвка. На гръб носеше мръсна торба с няколко стари ризи вътре, няколко сухи хлебчета и други обикновени неща. Опитваше се да се движи незабелязан между тълпите от разхождащи се моряци. Избягваше осветените зони.

На кея беше прохладно. Моряците носеха тежки куртки и димът от цигарите им образуваше дълги извиващи се спирали под светлината на лампите. Корадо се влачеше уморено с вдигната яка на сакото, преструвайки се, че нищо наоколо не го интересува.

Към полунощ кеят опустя. Понякога от закотвените кораби се чуваше шум. На един от тях Корадо обръщаше особено внимание. Неговият черен корпус се поклащаше тежко като старица, която носи с мъка бремето на годините. В полумрака на мачтата се различаваше панамско знаме.

Корадо започваше да се опасява, че няма да успее. Може би Тона му се беше подиграл. Пъхна ръката си в джоба и машинално извади цигара. Но след това смени решението си и отново я постави в джоба си. По-добре да не става лесна мишена с тази запалена между устните цигара.

— Ей! — От тъмното някой го извика тихичко. Обърна се обезпокоен и видя срещу светлината неясните фигури на двама мъже на няколко метра от себе си. Приближиха се. Заобиколиха го, сякаш имаха намерение да проверят самоличността му. След това един от тях каза:

— Ти ли си приятелят на Тона?

— Да.

— Как се казваш?

— Червеношийката.

Морякът, който го разпитваше, беше с щръкнали и разрошени коси като таралеж. Разтвори огромната си черна и мазолеста длан и със заплашително изражение каза:

— Сипвай! Давай тука парите.

Инспекторът поклати отрицателно глава.

— След като ме качите на кораба.

— Парите веднага — намеси се вторият моряк с леко заплашителен вид.

— Няма ли да ме измамите? — повтори Корадо, отстъпвайки няколко крачки.

Двамата го наблюдаваха, несигурни и изненадани от неговата реакция. Най-после този, който започна да говори пръв, каза:

— Няма пари, няма качване на кораба.

Катани мигновено оцени положението. Сега двамата моряци бяха на не повече от три метра от него. Обърна се рязко и се спусна да бяга. Те веднага се втурнаха след него. Стъпките им шумно отекваха в нощта.

Недалеч имаше склад с врата, зинала като огромна черна уста. Корадо бързо нахълта вътре и затаявайки дъх, зачака преследвачите си. Посрещна първия с удар на торбата си в лицето му, и то така, че той падна на земята. Изненадан, вторият се опита да се отдръпне, но Корадо стискаше пистолета си в ръка и му даде знак да не мърда.

— Имам нужда от една информация — каза комисарят. — Кой кораб тръгва за Африка?

— Онзи там, с панамското знаме.

Морякът дишаше тежко. С крайчеца на окото търсеше отчаяно начин да се измъкне. Но Катани го блъсна към една мръсна стена. И добави:

— Искам да знам какво вози този кораб.

— Нищо, празен е — измърмори морякът.

— Не се прави на хитър — процеди Катани, натискайки дулото на пистолета в ребрата му. — Корабът заминава тази нощ. Как може да е празен?

— Да, кълна се — стенеше морякът.

Възможно ли е? Може би имаше някакво страшно недоразумение? Или цялото това струпване на полиция беше уплашило Ифтер и Теразини? Може би бяха променили плана си?

— Защо искахте да ме оберете? — опита се да разбере Катани.

— Тона запита капитана за теб, но той каза не. Не искаше нелегални пътници на борда. Тогава ние решихме да ти измъкнем парите. Но сега остави ме да си вървя, умолявам те.

— Ако е истина, че корабът заминава празен, то какво ще правите в Африка?

— Не зная. Трябваше да натоварим един мерцедес. Казаха, че бил на някакъв арабски принц. Но после това нареждане се отмени. И така заминаваме без товар.

— И къде е този мерцедес?

Морякът леко помръдна, правейки знак на Катани да го последва. Влезе в правоъгълника от светлина, който се очертаваше от вратата на склада, и показа един автокар, спрян на кея на около стотина метра, точно пред кораба с панамското знаме. Беше натоварен с коли, разположени на две нива. На горния ред имаше един светъл мерцедес.

— Ето онзи там — посочи морякът.

Какво специално имаше в този мерцедес? Катани трябваше да разбере, без да губи нито миг. Стовари един юмрук в стомаха на моряка. Докато той се превиваше на две от болка, го удари в тила с дръжката на пистолета, така че той падна на земята.

На нивото на кораба с панамския флаг, от другата страна на кея, бе закотвена яхтата на Ифтер. Вътре в този луксозен плавателен съд се разиграваше последното действие на тази вълнуваща история.

Теразини държеше в ръка куфарчето, препълнено с тайни документи. Постави го на масата и го побутна към един висок мъж с къси червеникави коси. Това беше Лайбниц, агент от тайните служби на Изтока.

— Ето моето съкровище! — възкликна червенокосият Лайбниц.

Отвори куфарчето. Прелисти документите с почти сладострастни жестове. На устните му се очерта радостна усмивка. Това беше най-сензационният удар през неговата шпионска кариера. За него това означаваше по-голям апартамент и медал.

Ифтер също имаше да изпълнява едно задължение. Той предаде писмо на Теразини. Адвокатът го отвори и прочете, че турският трафикант се задължава в рамките на пет дни да прехвърли хиляда милиарда лири в седалището на банка „Антинари“ в Хонконг. Сложи го в джоба си с видимо удоволствие. На следващия ден щеше да влезе в Управителния съвет на банката с квота от единадесет на сто. Едно тлъсто парче от тези хиляда милиарда се падаше и на него.

— Какво друго липсва? — запита неспокойно Ифтер.

— Нищо, всичко е уредено — успокои го Теразини. — Той получи документите, а аз — писмото. След малко ще наредя да ти предадат мерцедеса.

От яхтата се качиха на малка моторница, която откара до брега адвоката Теразини и неговия телохранител Салво. До автомобила на Теразини намериха Тано, който ги чакаше.

— Всичко е наред — съобщи му адвокатът. — Можеш да уведомиш Антинари, че операцията завърши успешно.

— Той ще бъде доволен — студено коментира Тано.

Контето имаше сега по-зловещ вид от обикновено. Под претекст, че си запалва цигара, се обърна с гръб към Теразини. И точно в този момент отекна вледеняващото изсъскване на изстрел със заглушител. Теразини се строполи върху капака на автомобила и падна на земята с дупка в главата.

Умират и лошите. Тяхната школа оформя други каиновци, по-жестоки и по-безогледни. Това е тяхната съдба.

Салво постави пистолета в кобура под мишницата си. Взе писмото от Ифтер от джоба на Теразини и го подаде на Тано, който седна в колата на мястото на адвоката.

От другата страна на кея Катани се беше качил на автокара, натоварен с коли. Покатери се до мерцедеса и се опита да погледне вътре, но не видя абсолютно нищо, защото стъклата бяха непрозрачни. Пъхна ножче в ключалката и отвори вратичката.

В колата отзад нямаше седалки, бяха махнати. Нещо тайнствено беше покрито с брезент. Катани дръпна и пред очите му се появи дебела метална тръба със зелен цвят, на която се виждаха означенията на американската армия. Повдигна края на брезента и видя надпис, от който така се стъписа, че му секна дъхът. Тръбата съдържаше ядрен материал.

— Уран! — възкликна Катани. — Хиляда милиарда са вътре. Уран за производство на атомни бомби. Чудовищно!

Чуха се гласове и шум от стъпки. Катани се измъкна от мерцедеса и се скри в багажника на едно волво. Автокарът се придвижи няколко метра и спря пред яхтата на Ифтер.

През цепнатината на багажника Катани забеляза известно оживление на борда на яхтата. Никога не беше виждал Ифтер, но лицето му от снимката беше останало запечатано в паметта му. Стори му се, че разпозна и червенокосия Лайбниц.

Шофьорът на автокара навеждаше горния ред автомобили. Разтовари мерцедеса и Корадо видя група от хора, които трескаво се суетяха около колата. След това един кран повдигна автомобила като перце, описа полукръг и го постави върху палубата на яхтата.

Операцията свърши. Яхтата тръгна най-напред бавно, внимателно, сякаш искаше да изпробва водите, след това моторите й заработиха с пълна сила и я подкараха с голяма бързина. Катани излезе от скривалището си и се прикри зад стена от бидони. Спотаени, на пристанището бяха Вентури, Ди Венанцо и десетина полицаи, всички нащрек, очаквайки сигнала, за да действуват.

Катани извади от джоба си сигнален пистолет и изстреля към небето ярка ракета. Изведнъж светнаха десетки фарове и прорязаха тъмнината. По кея се стрелна кола, карана от полицая Пастори, в която беше и Вентури. След миг бяха при Катани.

— Ето там онази яхта — извика Катани. — Бързо, трябва да я настигнем.

Насочиха се към един полицейски катер и започнаха преследването. Пъргавият катер на полицията бързо набираше скорост. Един полицай стоеше с картечница на носа, друг насочваше мощен фар към яхтата, която се очертаваше все по-ясно.

Стана забележимо оживлението на бягащата яхта. Вентури поиска мегафон и извика на намиращите се на яхтата да се предадат.

Колосалната сделка беше на път да се провали.

В подскачащата светлина на фара забелязаха моряци, които се суетяха около мерцедеса.

— Какво ли правят? — Учуди се Катани. — Бутат го във водата.

— Да — потвърди Вентури. — Това е последният коз.

Да пратят на дъното на морето всичко компрометиращо ги. Смятат да унищожат така и уликите срещу тях.

Червенокосият Лайбниц стоеше също близо до мерцедеса. Стискаше в ръка куфарчето със секретните документи. Отвори едно от прозорчетата на колата и хвърли вътре куфарчето точно в момента, когато мерцедесът се наклони към водата. Още едно побутване и той падна сред белите пръски на вълните, за да отиде на морското дъно на три хиляди метра дълбочина.

Яхтата внезапно забави ход и най-после загаси моторите. Ифтер и Лайбниц се оставиха да ги задържат, без да окажат съпротива.

Докато наблюдаваше тази сцена, Катани усети нещо твърдо в джоба си. Пъхна ръка и извади монетата на Бърт. Стисна я в дланта си и за миг на лицето му се появи горчива бръчка. Той се овладя, опита се да прогони меланхолията. Постави долара между палеца и показалеца, както правеше американецът, и го подхвърли в морето.

— Чао, Бърт — си прошепна той. — Почивай и ти.

На следващия ден в сицилианския филиал на „Банка Антинари“ се събра управителният съвет. Старият банкер седеше на своето президентско място със скръстени ръце и подчертано уверен вид. Сякаш му бе необходимо огромно усилие, за да не превие гръб под тежестта на неприятностите.

Без да погледне никого в лицето, той каза:

— Днешният ден трябваше да бъде празник на нашата банка. Но вместо това аз съм тук, за да съобщя за едно поражение. Операцията, която трябваше да спаси нашия филиал в Хонконг, се провали.

Всички бяха свели погледите си, докато Джулия седеше до дядо си и внимателно оглеждаше всички, сякаш за да контролира и най-малкото им движение. Създаваше впечатлението, че нещо дълбоко се беше променило в нея. Изглеждаше обладана от твърда решимост.

— Господа — поде дядо й, — Хонконг престана да функционира. Един крайник от тялото ни е откъснат. Но такава е човешката съдба. Днес се носи с развети платна, а утре идва крушението. Важното е обаче да не се признаем за победени.

Той стана прав и със светлите си очи огледа един по един всички членове на управителния съвет.

— Един цикъл приключва — обяви после той с тържествен глас. — Аз оставям банката на този, който ще съумее отново да я доведе до старото й величие.

Извади от една папка купчина изписани на машина листа и добави:

— От днес президентството минава в ръцете на моята внучка Джулия, която става собственица на четиридесет на сто от акционерния капитал. — Направи пауза, сякаш искаше да убеди и себе си в правилността на този избор, след което продължи: — На Тано, който винаги ми е служил с голяма преданост, предлагам общото ръководство и единадесет на сто от акциите.

Хвърли машинописните страници на масата и заключи:

— Тук е описано новото положение. Сигурен съм, че ще го одобрите, поставяйки подписа си.

Отпусна се веднага в креслото. Но точно в момента, когато съветниците започнаха да подписват документа, който узаконяваше новото ръководство на банката, се случи нещо непредвидено и вълнуващо. Вратата се отвори и в стаята влезе Катани.

Всички се озадачиха от неговото нахлуване. Но старият банкер не прояви никаква изненада. С най-любезен тон каза:

— Елате, инспекторе. Елате. Чаках ви.

Катани извади от джоба си няколко листа, отрупани с печати.

— Имам заповед за арестуването ви — му каза той с твърд глас. — Не ви провървя. Вместо милиарди — затвор.

— Да, този път загубих — съгласи се банкерът, — но вие, скъпи Катани, не спечелихте. Знаете ли кой е победителят? Парите. Аз съм вече много стар и парите ми обърнаха гръб.

Посочи с ръка към Джулия и Тано и добави:

— Парите търсят млади хора като тях, за да процъфтяват.

Джулия се държеше отчуждено. Преструваше се, че не вижда Катани. Подшушна нещо на ухото на Тано, който седеше до нея и който я докосна с ръка, сякаш да я успокои.

Банкерът гледаше втренчено инспектора с иронична усмивка.

— Какво остава за вас? Трупът на Теразини и един железен старец като мен. Не е много, какво ще кажете?

От вътрешния джоб на сакото си той извади една сребърна кутийка. Отвори я бавно, взе между палеца и показалеца си едно от хапчетата, които бяха вътре, и повтори с язвителен тон:

— Вие загубихте, инспекторе.

Глътна хапчето и след няколко секунди се строполи безжизнен върху голямата маса, от която някога контролираше финансовата си империя. Последва общо объркване. Някои се вайкаха, други викаха за лекар.

Катани се оказа близо до Джулия. Тя не можа да се въздържи и го погледна. Погледна го предизвикателно в очите.

— С него ли ще отидеш? — запита Катани, показвайки Тано.

— С него.

— Но той е обратното на това, за което ти мечтаеше — меланхолично промълви Катани.

Тя не отговори. Вдигна гордо глава. Инспекторът промълви тъжно:

— Всичко онова, което ненавиждаше, ще бъде твое всекидневие. Ще станеш като твоя дядо, цинична и жестока. Ще вършиш същите грешки.

— Аз не — процеди Джулия. — Взех си поука.

Всички казват така: взех си поука.