Марко Незе
Октопод II (19)

Шефът на клана

Белите стени на вилата отразяваха ослепителната слънчева светлина. В градината лимоновите дръвчета разпръскваха своя свеж аромат.

Отвори се тежката желязна врата и сребристата ланча се плъзна леко до стълба, оградена от два дълги извити парапета. Тано слезе от автомобила, съпроводен от двама мъже със съсредоточено изражение, които го поведоха по стълбите навътре във вилата.

Пресякоха голям салон. Меки килими покриваха голяма част от геометричните рисунки на мраморния под. Тежки позлатени огледала отразяваха тримата мъже, които вървяха мълчаливо.

Влязоха в кабинет, претъпкан с инкрустирани със седеф мебели и картини в тъмни цветове. От всичко лъхаше разкош и театралност. Голяма библиотека в стил барок покриваше цяла стена.

Един от мъжете, които придружаваха Тано, премести няколко тома, чу се леко изщракване и тя се отмести напред, откривайки тясна виеща се стълба. Наредени в индианска нишка, тримата започнаха да слизат, докато библиотеката отново закри прохода.

Тръгнаха по влажен и тесен коридор с издялани грубо в скалата стени. Чуваха се само глухите им стъпки. Стигнаха до блиндирана врата. Един от придружителите я отвори и даде знак на Тано да мине.

Стаята беше потънала в полумрак, с един диван, две големи кресла и стени, покрити с предмети, които всяваха тревога. Това бяха малки сърца, някои от тях от злато, други от сребро, обвити с червени панделки. В тъмната стая тези малки сърца излъчваха слаби светлинки, които приличаха на огънчета.

Всичко имаше тъжния вид на домашно параклисче. В дъното на стаята, зад писалището, като идол седеше студен и неподвижен човек. Тано се поклони почтително и остана в тази поза няколко секунди, докато мъжът не му каза:

— Ела насам. Нека те видя.

Младият мъж направи няколко крачки напред. Неговото обичайно хладнокръвие като че ли го изоставяше. Стори му се, че краката му треперят. Но само за миг. Успя да си възвърне гордото и независимо държане.

— Ти си Тано — констатира със спокоен и дълбок глас мъжът. Присви очи, за да го огледа по-добре, и издаде напред брадичката си. Носеше домашен халат, върху коленете му имаше одеяло с рисунки, а бастунът му беше облегнат на бюрото. Ръцете му бяха по-скоро подпухнали, отколкото дебели. Движеше ги подчертано бавно. Всичките му жестове бяха отмерени, не случайни, жестове, които свидетелствуваха, че е свикнал да говори малко и да се изразява със знаци.

Може би беше на около седемдесет години. Но лицето му беше още без бръчки, сякаш никаква болка, никакви скрупули на съвестта не го бяха белязали. Но най-впечатляващи бяха очите му: две пламтящи цепнатини, на чийто поглед никой досега не бе успял да издържи.

— Ето ме — каза Тано с почтителен тон, — дойдох, за да се поставя в твоя услуга.

Човекът остана неподвижен. Колко пъти вече бе чувал тези думи от страна на хора, които идваха да се унижат пред него, да се преклонят в краката му. Но старият бос знаеше, че много малко от тях бяха достойни. Не беше достатъчно да са смели. Необходимо беше и да имат глава.

С лек знак на ръката подсказа на Тано да се приближи. Искаше да го види отблизо. Тано направи няколко крачки и се спря точно пред писалището. Беше си възвърнал напълно непроницаемото си изражение и гледаше с ледени очи шефа на клана.

Техните погледи дълго останаха срещнати, сякаш двамата мъже искаха да проникнат един друг в душите си. Но никой досега не беше издържал по такъв начин ужасяващия поглед на стария.

— Тано — изрече тежко този последният, — приятелите ми говориха за теб с голямо възхищение. Какво ще ми предложиш?

— Искам да стана вашият човек във финансовия международен тръст на Никола Антинари.

— Ние вече имаме Теразини.

— Ако ми разрешите, ще кажа, че той не е на висота. Антинари го ненавижда и при първа възможност ще го ликвидира, без да срещне съпротива. Теразини не познава финансите на високо ниво, за да се бори с Антинари.

Старият оставаше мълчалив като статуя. Изрази проявата си на интерес само с помръдване на челюстите.

— Аз се дипломирах в Англия и мога да оказвам съпротива на Антинари — добави Тано. — Научих всички негови номера. Вашите капитали ще намерят в мое лице начини за най-добро инвестиране.

Шефът на клана издаде брадичка и най-естествено го предупреди:

— Тано, който сбърка, плаща с живота си.

— Готов съм да поставя живота си във вашите ръце — заяви решително контето. — Сигурен съм обаче, че няма да ви разочаровам.

Старият утвърдително кимна с глава.

— Имаме нужда от млади хора с остър ум — каза той. — Светът се променя, вече нови методи го ръководят и ние не бива да изоставаме.

Вдигна тържествено ръка, държейки я на нивото на главата си. Тано се приближи, застана на колене и целуна огромната подпухнала ръка.

Когато се върна в хотела, в който Никола Антинари беше установил генералния си щаб, старият банкер се опитваше да се сдобри с Джулия. Дълго време Джулия го избягваше, огорчаваше го. Тя вече не можеше да издържа неговото поведение и сцената, която се разиграваше между нея и дядо й, приличаше сега напълно на разчистване на сметките.

— Не мога да разбера поведението ти — каза момичето. — Ти знаеше, че ще убият татко, и не си помръдна пръста, за да го спасиш.

— Не можеше да се направи нищо. Карло сам се беше забутал в улица без изход. В бизнеса няма шеги. Ако не участвуват в играта, те изхвърлят. Това е правилото.

— Правилото, — горчиво се изсмя Джулия. — Но той беше твой син и твой дълг бе да го спасиш от смъртта. На всяка цена.

— Не можеш да разбереш. Има неща, които са по-силни от чувствата на един баща.

Цинизъм. Раболепно приемане на приоритета на сделките пред човешките отношения. Джулия не можеше да разбере това и не го оправдаваше. Този стар човек, към когото някога се чувствуваше така привързана, сега й вдъхваше ужас.

Дядото прочете върху лицето й израз на отвращение. Надявайки се, че ще пробуди поне малко разбиране, той каза:

— При подобни случаи сметките винаги накрая се заплащат. Видя ли как свърши Алеси?

Фразата обаче произведе обратен ефект. Джулия се обърна озлобена към дядото:

— Искаш да ми кажеш, че ти си накарал да убият Алеси? Успя да отмъстиш, така ли?

— Никакво отмъщение. Тези неща се правят само по сметка. Когато властта на банката премине в твои ръце, ще ти дам сметка. — Старият протегна ръка в желанието си да погали внучката.

Но тя се отдръпна, като изкрещя:

— Не ме докосвай! Гади ми се от твоята власт, гади ми се от твоите жестоки сметки, от твоите сделки. Баста!

Тя заряза стария и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

С разтреперани нерви след няколко минути Джулия позвъни в казармата, където живееше Катани. Искаше веднага да го види.

Той не беше доволен.

— Не трябваше да идваш тук.

— Корадо, моля те, имам нужда да остана малко насаме с теб. — Тя се хвана за него с треперещи ръце. Изражението й беше объркано и умоляващо. — Нека се отдалечим за малко.

Катани се остави да го убеди и се качи в колата на Джулия. Ала от един гараж някой ги следеше. След тяхната кола тръгна друг син автомобил. Ако инспекторът беше забравил всяка предпазливост, друг зорко бдеше. От опитното око на полицая Пастори не убягна обаче маневрата на синия автомобил, който се беше измъкнал от един гараж и се втурна да ги преследва.

Огромният Пастори скочи бързо в друга кола и оставайки на известно разстояние, пое подир двете коли.

Джулия кормуваше бързо и сигурно, с поглед, прикован към пътя, и не казваше нито дума.

— Къде ме водиш? — запита Катани.

— Далече — ограничи се да каже тя.

Пътят започна да лъкатуши. Изкачваше се по склоновете на Етна. Долу бе долината, изпълнена с къщи, а отвъд нея — спокойната шир на морето.

Джулия спря колата си пред едно хотелче. Корадо я последва вътре, без да задава въпроси. Озоваха се в доста мизерна стая, но не обърнаха внимание на това.

Тя искаше само едно — да се опие от любов, да забрави в прегръдките на Корадо действителността на този свят, който я измъчваше.

Отпусна се най-после върху възглавницата. Вътре в себе си чувствуваше празнота. И вярваше, че знае на какво се дължи. За да намери напълно себе си, трябваше да се откъсне от средата, в която беше живяла.

Докосна с опакото на ръката си бузата на Корадо и каза:

— Да се махнем! Да изоставим всичко и да започнем отново някъде другаде.

Да избягат, да оставят назад лица и места с надеждата, че ще намерят другаде напълно различни условия? Каква илюзия, помисли си Катани. Тук или на някое друго място — за него това нямаше никакво значение.

— Мога да отида накрая на света — каза той с нотка на тъга, — но ще отнеса със себе си моята жажда да зная истината, да помагам за победата на справедливостта.

Джулия се обърна към него замислена.

— Престани да тичаш и да преследваш призраци. Заедно можем да започнем нов спокоен живот.

— И аз смятах, че ще бъде възможно. Но миналото ме преследва. Споменът за убитите скъпи хора ме подтиква да изпълня докрай дълга си.

Джулия подхвана този довод в опита си да бъде по-убедителна.

— Аз също загубих по абсурден начин майка си и баща си. Кой може сега да ми ги върне? Ако аз разкрия цялата истина, ако правосъдието победи, нима те ще оживеят като по чудо?

— Защо не разбираш? Войната, която аз водя, няма за цел само да вкара в затвора дадени лица. Тя е нещо повече. Тя е опит да се променят някои лоши човешки прояви. Ако искам да използувам гръмки думи, бих казал, че тя е надежда, че цивилизацията ще победи варварството.

Джулия отхвърли рязко завивките и стана от леглото. Докато се обличаше, не каза нито дума. Чертите на лицето й придобиха твърдост, каквато Корадо никога не беше виждал у нея.

— И ти си като моя дядо. И ти като него имаш правила, които спазваш — каза най-после тя.

От прозореца се виждаха огнените цветове на залеза. Катани съзерцаваше в златистата светлина горделивия профил на момичето и изведнъж я усети някак си далечна.

Когато си тръгнаха, мъжът, който ги беше последвал, се бе свил като сянка до един стълб. Ръката си държеше под сакото, където криеше пистолета. Джулия и Корадо излязоха от хотела. Мъжът ги видя да идват към него и беше готов, напрегнат като струна.

Но още преди да може да помръдне, един страхотен удар в тила го събори на земята. Полицаят Пастори го удари с дръжката на пистолета си. По-късно пред заместник-прокурора Вентури мъжът призна, че е получил заповед от Теразини да застреля Катани.

— Обеща ми три хиляди долара — проплака той.

Вентури потри доволно ръце, когато арестантът подписа протокола с показанията си.

— Този път никой няма да може да отмени заповедта за арестуване на Теразини.