Марко Незе
Октопод II (16)

Професорът

— Какво ще правиш сега?

Джулия стоеше права пред готовия да заминава Корадо.

— Отивам в Рим — каза той. — Тази история продължава от доста време и може би поех най-накрая по точната писта, за да я приключа.

Тя отново помръкна. Прокарвайки ръка по челото си, каза:

— Ти отново тръгваш на лов? — Гледаше го обезпокоена. — Отново бягаш след неуловими призраци? Няма ли да има момент спокойствие за теб, за нас?

С дългите си тънки пръсти помилва твърдите черти на лицето му.

— Мъчех се да разбера какво те подтиква, но не мога да си го обясня. Виждам те като човек от други времена, като древен, безукорен и безстрашен рицар, който се сражава със злите хора.

Тя го погледна уморено и продължи:

— Но ще успееш ли да надделееш? Ще се справиш ли сам, малки Корадо?

Той се извърна, сякаш преследваше далечна мисъл. Усещаше под сакото си твърдия пистолет до тялото си.

— Каква алтернатива бих имал? — запита на свой ред. — Да се престоря, че нищо не се е случило? Да забравя? — Разтърси глава. — Не, съвестта ще ме гризе до края на живота.

Тя го погледна непримиримо.

— Е, добре. Върви. Аз се връщам в Сицилия при дядо. Оставям Грета тук, в манастира. Никога не съм я виждала така доволна в живота й. Тези свети хора можаха да й дадат радост, каквато тя не е познавала преди в живота си.

Едва пристигнал в Рим, Катани се насочи право към студиото на професор Матинера. Бе решил да излезе насреща на този човек с енергични мерки, да го сграбчи, ако е необходимо, за сакото, да го разтърси и изплаши до смърт, викайки му: „Признай, признай, че знаеш кой накара да убият игумена!“.

Депутатът Тарсони бе много ясен: игуменът се бе срещнал само с две лица по време на пътуването си в Рим: с него и професор Матинера. Този път наистина бе в ръцете му.

Когато влезе в студиото на професора, Катани бе целият напрегнат като хищник, който усеща, че плячката е близко. Секретарят го огледа бързо от глава до пети и веднага заключи, че тоя тип търси разправии. Опита се да го отпрати.

— Професорът има съвещание. То ще продължи доста и не вярвам, че днес ще има възможност да ви приеме.

Много повече бе необходимо, за да се обезкуражи Катани. Тръгна невъзмутимо по коридора, докато секретарят се мъчеше да му попречи и да му прегради пътя.

— Но къде отивате, да не сте полудял?

Корадо му хвърли вледеняващ поглед и мъжът се втренчи в него занемял, без да оказва повече съпротива. Катани разтвори широко една врата, която водеше към празна стая. Влезе и се разположи удобно на един диван, същия, на който бе седял Дино, когато бе дошъл да вземе копията от секретните документи.

Секретарят затвори вратата с примирение и когато се оттегли в стаята си, натисна копчето на вътрешния телефон, за да предупреди Матинера за това толкова нахално лице.

— Но кой е? — запита сухо професора. — Изгонете го. Погрижете се за това.

Той имаше друго, по-важно занимание. Пред него седеше Теразини, на когото изливаше гнева си за случилото се в манастира.

— Трябваше само да приберете документите — просъска професорът. — Не беше нужна цялата тази касапница.

— Правилно — възрази кротко Теразини. — Но игуменът знаеше. Нима се чувствувахте спокоен с тази блуждаеща мина, която можеше да избухне всеки момент.

— А госпожа Антинари? — разгорещи се професорът. — Тя какво общо имаше? Какъв смисъл имаше тази гадна инсценировка на трупове един над друг?

— Предпазни мерки. — Теразини никога не губеше спокойствие.

— Разследванията можеха да станат опасни. По такъв начин те веднага се спират. Никой няма да има желание да разнищва случая с игумен, който убива любовницата си и после се застрелва. Много е непристойно, не смятате ли?

Теразини потърка доволно ръце.

Винаги трябва да се погребе някое сериозно произшествие с друго, което предизвиква още повече шум.

Матинера си бе свалил очилата. Дъхна на стъклата и ги изтри педантично с кърпичка.

— Все пак това е ужасяващо — каза той.

Раздразнението му се бе почти изпарило. Изкашля се и най-примирително попита Теразини дали е донесъл със себе си чантата със секретните документи.

— Защо? — удиви се Теразини. — Ние мислим за всичко. Стойте си спокойно. Ние ще се погрижим и за предаването на документите. След десет дни, когато операцията приключи, ще имате трите процента, които ви се полагат.

— Три процента? — повтори Матинера, скандализиран. — С Ифтер се бяхме договорили за десет на сто.

— Случиха се непредвидени неща, скъпи професоре. — На лицето на Теразини проблесна змийска полуусмивка. — Документите изчезнаха, операцията рискуваше да се провали. Наложи се ние да се намесим, за да вземем предохранителни мерки.

Матинера загуби окончателно самообладание и удари с юмрук по масата.

— Без мен — изрева той с очи, които изпускаха искри — тази сделка не можеше да се сключи!…

— Но и без нас не можеше.

— Не, не можете да ме минете по този начин. Няма да ви го разреша.

Матинера скочи на крака с посиняло лице и мокро от пот чело, ръцете му трепереха, докато се опитваше да извади една цигара от пакетчето.

— Не съм съгласен, по-скоро ще се откажа от сделката, отколкото да търпя подобно унижение.

Приближи се до прозореца, обръщайки гръб на Теразини.

— А сега си вървете, вървете си!

Теразини продължаваше да се усмихва злорадо.

— Вие сте прекалено нервен.

Той се отправи към изхода съвсем спокойно.

Останал сам до прозореца, Матинера изглеждаше като гръмнат. Облече връхната си дреха и чрез вътрешния телефон поиска от секретаря да му изпрати колата пред задния вход.

Катани стоеше все още там, в очакване. Разхождаше се нервно напред-назад по стаята и от време на време поглеждаше през прозореца. Така успя да забележи Теразини на улицата, качващ се в едно такси.

Хвърли току-що запалената цигара и изхвръкна мълниеносно от стаята. Кипеше от гняв.

— Щом професорът намери време за Теразини — изкрещя в лицето на секретаря, който се изплаши, — ще намери и за мене.

Хукна презглава по коридора, като разтваряше поред вратите, докато секретарят, едва дишайки по петите му, безполезно се опитваше да спре това подобие на ураган.

— Но какво правите, да не сте полудели? — хленчеше секретарят.

Беше го хванал за сакото.

— Спрете за бога!

Когато Катани се вмъкна в кабинета на професора, откри, че е напълно празен.

— Ето — каза с облекчение секретарят, — сега сте доволен. Професора го няма.

Но Корадо изобщо не го чуваше. Вниманието му бе привлечено от една снимка, която Матинера държеше на масата си. На нея бяха жена му, децата му и той, с онова негово лисичо и изплъзващо се изражение. Сега Катани отлично си спомняше, че е виждал вече това лице. Да, на снимката, намерена в касетата на гарата в Милано.

Наблюдавайки снимката, Катани се унесе в миг. След това го обзе чувство на триумф. Може би беше намерил начин, за да пипне този мошеник Матинера.

Веднага напусна кабинета на професора и отиде при депутата Тарсони. Той беше нужният човек, единственият, който в този момент можеше да му помогне.

Тарсони го прие във вилата си в Авентино. Изслуша разказа за снимката, на която беше и Матинера. Внимателно проследи и историята с гривната, подарена на някаква си Агрипина. Но накрая поклати глава. Никак не вярваше в това, което Катани се опитваше да докаже.

— Вие казвате, че зад това име се крие Матинера? — попита Тарсони озадачен. — Но как ще го докажете? Само задето е писал дипломна работа за Агрипина? Не — каза политикът, — струва ми се малко.

А и цялата история с трафика на оръжия и документите, предназначени за чужди тайни служби, му се струваше абсолютно невероятна.

— Толкова е огромна тази работа, че ако излезе вярна, скъпи Катани, ще трябва всички да подадем оставка и да се скрием от срам.

— Аз съм тук, за да търся помощ от вас — спокойно каза Катани. — Не идвам, за да ви давам доказателства. В момента е задействувана чудовищна операция, това го знам. Нямам доказателства. Но знам също, че тези неща оставят по някоя следа. Има банкови движения, книжа, които идват и си отиват по подземен път. Вие сте парламентарен депутат, възможно е да сте видели някои признаци, да сте дочули нещо за особени трафици, изобщо може би таите някакви съмнения.

— Съжалявам, че ви разочаровам — каза политикът. — Аз съм извън влиятелните среди. Занимавам се с Третия свят: с проблемите на глада, деца, които умират, защото нямат къшей хляб, разболяват се, а няма лекарства, за да ги спасят.

Примирено изражение се изписа на лицето на Тарсони.

— Както виждате… — каза той, разпервайки ръце.

Катани обаче съвсем не искаше да изпусне последния шанс, който му оставаше.

— Все нещо можете да направите — настоя той. — Вие въпреки всичко можете да ми помогнете.

Приближи се до телефона на масата, вдигна слушалката и я подаде на Тарсони.

— Обадете се на Матинера и го повикайте у вас. Ето какво можете да направите.

Късно вечерта Матинера, свит в едно такси, се отправи към къщата на Тарсони. Рим бе почти безлюден. Прожектори пръскаха слабата си розова светлина върху античните паметници сред безразличието на редките минувачи.

Входната врата на вилата на Тарсони беше отворена. Професорът влезе, премина по пътечката с каменна настилка и се оказа пред притворената входна врата.

Надзърна и повика домакина. Светеше, но никой не му отвори.

— Аз съм, има ли някой?

Отвори напълно вратата и влезе.

— Добре дошъл! — го посрещна с груб глас един мъж, който изникна иззад ъгъла. — Депутатът Тарсони моли да го извините само за няколко минути. Веднага ще дойде при вас. Междувременно аз ще ви правя компания.

Беше Катани, който го измерваше с поглед, за да прецени колко струва този човек с остър профил.

— А вие кой сте? — зае отбранителна позиция професорът.

— Да кажем, че въпросите тук задавам аз — отвърна намръщено Катани.

— Какво значи това? — повиши глас Матинера.

— Значи, че е дошъл моментът на истината, скъпи ми професоре — каза Катани, гледайки го право в очите. — Играта свърши. Знам всичко за вашия трафик на оръжия, за лекотата, с която се готвите да предадете военни тайни на едно чуждо правителство.

— Но какво говорите!

Объркан, Матинера се подпря на един стол. Беше пребледнял като платно и горната му устна трепереше.

— Вие сте един вулгарен клеветник!

Страшен шамар прекъсна думите в гърлото му. Катани се нахвърли върху него с целия гняв, който бе насъбрал от месеци. Блъсна го до стената и го стисна за шията, за тънката змийска шия.

— Ще ме убиете! — проплака Матинера.

Отвори се врата и се показа Тарсони много разтревожен.

— Инспектор Катани, моля ви, не можете да се държите така в къщата ми. Вие казахте, че ви стига и един разговор.

— Не мърдайте! — изкрещя му Катани, без да се обръща.

Тарсони нерешително остана до вратата, сякаш бе парализиран.

Корадо отново се съсредоточи в Матинера. Беше го уловил за раменете и го разтърсваше като лист. Цялата омраза, гневът, озлоблението, натрупвани с течение на времето, се изливаха бясно върху този прикован за стената човек, който гледаше с уплашени и умоляващи очички.

— Искам да знам всичко — изсъска през зъби Катани. — Откъде ще тръгне товарът? Хайде, говори!

— Добре, моля ви, пуснете ме. Ще ви кажа всичко.

Катани отпусна хватката, но продължи да гледа заплашително професора.

— И така, кой продава оръжията?

— Кемал Ифтер.

— За чия сметка?

— Това е американски материал. Откраднат.

Матинера вече не оказваше никаква съпротива, отговаряше на въпросите като прилежен ученик.

— Закъде са отправени оръжията?

— За една африканска страна.

— А къде пристига товарът?

— В Сицилия, утре. На източния бряг. Пристанище „Ликуди“.

— Кой се занимава с операцията?

Матинера изгледа Катани, без да отговори. Унило масажираше врата си.

— За бога, можехте да ме убиете!

— И така? — продължи да кънти гласът на Корадо.

Професорът не се решаваше. Потеше се и мъчително преглъщаше слюнката си. Катани го разтърси още веднъж и изсъска в лицето му бесен:

— Кой се занимава с пристигането на товара?

С тъничък глас Матинера произнесе името на Теразини.

— Теразини — повтори угрижено Катани.

Пак той. Войната между тях двамата вече се бе превърнала в лична. Но този път Корадо чувствуваше, че има преимущество пред противника си.

Изведнъж от стаята изчезна напрежението. Сега всичко беше ясно. Дори Матинера след изстраданото си признание изглеждаше облекчен.

— Всичко това — каза Катани — ще трябва да го повторите пред съдията.

Матинера усещаше върху себе си и обвиняващия поглед на Тарсони. Не се осмели да го погледне в лицето. Ограничи се да попита:

— Ти какво ще правиш?

Отговорът на стария депутат не му даде надежда.

— Ще изпълня дълга си. Ще разкажа на съдията това, което чух.

Никой от тях не можа да забележи двамата мъже, които в този момент се промъкваха приведени в градината на вилата. Теразини не беше оценил благосклонно държането на Матинера при техния последен разговор. Отказът от трите процента, решението да излезе от сделката — всичко това той бе взел за обида. Сицилианският адвокат не беше тип, който търпи грубости. Беше пратил по следите на професора тези двамата, които сега се прокрадваха крадешком в мрака.

Матинера се чувствуваше изгубен. Катани и Тарсони не му оставяха никакъв избор. Щяха да го завлекат пред някой съдия. С ужас мислеше за скандала, който щеше да доведе до неминуем провал. А може би все още имаше някаква вероятност за спасение? С крайчеца на окото си наблюдаваше остъклената врата към градината. Изведнъж хукна, устремен към тази врата, и се хвърли в свежата вечер.

Катани и Тарсони се спуснаха да го преследват. Но рязко спряха, когато чуха откъм градината автоматен откос. Хората на Теразини бяха повалили професора, който лежеше по гръб на земята с палто, заплетено в бодлите на една роза.

— Боже мой — рече Тарсони разстроен, — та това е истинска война.

— Нямаме нито минута за губене — каза Катани. — Запазете за себе си това, което узнахте. Не трябва да разберат, че са разкрити, иначе ще променят мястото на операцията. Аз отивам. Този път ще ги хвана на местопрестъплението.

Преди да изчезне, се обърна още веднъж към политика.

— Дръжте си устата затворена, умолявам ви! — каза той с блеснали очи.