Марко Незе
Октопод II (31)

Разкритията

Когато Катани влезе в стаичката на затвора, определена за разпити, той вече беше там, седнал зад малка маса между двама пазачи. Лицето му беше напрегнато и угрижено. Щом видя инспектора, импулсивно скочи на крака.

— Съветник Бини, какво има?

— Помолих да ви извикат, защото само във вас имам доверие.

Катани направи знак да престане с комплиментите и да премине към съществото на проблема.

— Аз не съм като другите — каза Бини. — Те взимаха пари, защото са корумпирани. Аз ги взех само от страх. — Той беше развълнуван и непрекъснато триеше ръцете си. — Тези хора не се шегуват. Заплашваха, че ще отмъстят на жена ми и децата. Случи се също онази история с общинския съветник, удавен в кладенеца. С мъка на сърце взех парите: двеста милиона. Но не съм ги пипнал, кълна ви се. Те са в една желязна каса. Идете при жена ми, нека ви даде ключа и ще видите, че не говоря празни приказки. Там е и записът за прехвърляне на сумата: в същия ден, когато се сключи договорът за наемане на казиното.

— Интересно. Кой ви даваше парите?

— Канопио. Винаги той разпределяше подкупите.

Катани се усмихна.

— Този Канопио навсякъде се е пъхал.

— Да, но той е дребна риба. Човекът, който дърпа конците, е в Рим.

— Кой?

Съветникът Бини го погледна колебливо, после въздъхна тежко:

— Сенаторът Салимбени.

— Той?

Съветникът кимна с глава.

Неочаквано стана тихо. Катани изглеждаше смутен и нервен.

— Сигурен ли сте в това?

— Повече от сигурен — каза Бини. — Повярвайте ми.

Олеле, какъв глупак съм бил — си помисли Катани. Той се беше обърнал именно към Салимбени, за да поиска да се направи проверка на „Банката Антинари“. И едва сега разбираше защо отговорът беше едно сухо „не“.

— Виждате ли — добави Бини, — Салимбени беше избран в нашия избирателен окръг. Тиндари му даваше процент от приходите на казиното, защото благодарение на него стана възможно отварянето на игралния дом. За целта с негова помощ бе одобрено едно законче. Много полезна хитрост. Но какво искате? Изборните кампании струват пари. Парите никога не стигат.

Разговорът с Бини обезпокои много Корадо. Той поначало не беше много нежен със своите хора, които въпреки това му оставаха предани, но от този ден стана направо невъзможен. Тези, които го познаваха добре, твърдяха, че нещо наистина голямо се въртеше в главата му. Да, защото неговият невъздържан темперамент ужасно се влошаваше, когато обмисляше какъв деликатен ход да направи.

И със Силвия не се държеше както по-рано. Станал бе много чепат.

Тя чувствуваше отсъствието му, когато вечер оставаше сама вкъщи. Приближи се до стъклото на прозореца и видя полицейската кола, спряна на другия край на улицата. Колата беше там, за да я охранява.

Не гледаше никога телевизия, но включи телевизора, надявайки се, че ще отвлече мислите й. Без резултат. Корадо не излизаше от главата й. Тогава излезе на улицата и каза на охраната да я откарат при него, в дома му.

Завари го да си приготвя куфара.

— Какво правиш? Заминаваш ли?

— Може би. Не знам още — продължаваше да се държи нелюбезно.

— Корадо, какво има? Загрижена съм за теб. От няколко дни си се променил и не разбирам какво става с теб.

Той остави куфара и с навъсено лице каза:

— Сигурно имам лични причини.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Искам да ти помогна.

— Нямам нужда от помощ. Повярвай ми.

Възцари се мъчително мълчание. Корадо продължаваше да се бори с мрачните си мисли, после щракна с пръсти и кимна в знак на съгласие:

— Е, добре, помогни ми. Не може ли една жена да поднесе глътка алкохол на беден и нещастен човек, какъвто съм аз?

— Корадо! — възкликна Силвия и сякаш се изпълни внезапно със светлина. Започна трескаво да търси алкохол из къщата, която виждаше за първи път. Откри уиски, наля солидна доза и поднесе чашата на Катани.

Докато той пиеше, взе ръката му и като я притисна към лицето си, я целуна.

— Знаеш ли, че те обичам?

Катани остави чашата.

— Не — каза. — Не мога да позволя такова нещо. Аз не съм за теб.

Прекара ръката си през късите й руси коси.

— Не искам да се обвързвам. Днес съм тук, а утре кой знае къде. Зарежи това, Силвия.

— Не ме отпращай, моля те!

Намираха се на няколко сантиметра един от друг. Той вдъхваше лекия й парфюм. Устните им сами се срещнаха в дълга и нежна целувка.

— Ти си луда — каза той. — Само двама луди могат все още да вярват в някакво съвместно бъдеще.

Сутринта, когато тя се събуди, Корадо вече беше станал безшумно и беше напуснал къщата, отнасяйки и куфара си.

Той седеше във влака за Рим, отпуснат и спокоен. Несигурността, която го изнервяше през последните дни, беше изчезнала. Вече беше направил своя избор. Голямото решение, което толкова дълго бе обмислял, вече беше взето. На лицето му се четеше огромно удовлетворение.

Стъпката, която смяташе да предприеме, не беше маловажна. Беше поискал Парламентарната комисия по организираната престъпност да го изслуша. Беше обещал да направи изявления, които, меко казано, щяха да предизвикат взрив.

— Господа — започна той, — аз съм един обикновен инспектор и само моите сили не са достатъчни. Но вие можете да направите много.

В залата цареше пълна тишина. Той изучаваше лицата им едно по едно.

— Искам публично да обвиня една много високопоставена личност — сенатора Салимбени.

Смаяни, депутатите си размениха въпросителни погледи.

— Салимбени — продължи невъзмутимо Катани — е свързан с общинския съветник Канопио. Чрез него той е подкупил половината от общинския съвет.

— Тази история пък каква е? — полугласно възкликна един депутат.

— Ако повикате Салимбени в тази зала, то аз съм в състояние да ви доведа един свидетел. Това е свидетел, който ще го прикове към стената.

— Инспекторе — прекъсна го председателят на комисията, — сигурен ли сте в това, което казвате?

— Повече от сигурен, господин председателю. — Той пъхна ръка в джоба на сакото си и извади малък ключ. Повдигна го, стискайки го между палеца и показалеца си, и каза: Това е доказателството. Отваря една желязна каса.

Журналистите се втурнаха към кабинета на Салимбени. Сенаторът ги прие с жизнерадостна усмивка.

— Приятели мои, това са измислици. Съвестта ми е чиста. Но… — Изразът на лицето му стана твърд. Той вдигна заплашително пръст. — Но бих искал да разбера дали някой стои зад инспектора и му дърпа конците, за да затрудни мен и моята партия. Или трябва да припишем на стреса тази постъпка на Катани. — Той сниши съзнателно глас. Казват, че напоследък не бил добре с нервите, бедният. Е, приятели, ако това е така, не бих искал, разбира се, да се озлобявам. Но сигурно в Министерството на вътрешните работи няма да му се размине лесно, щом инспекторът е станал толкова безотговорен.

Обвиненията на Катани направиха голямо впечатление и както можеше да се очаква, станаха главната тема на вестниците. Приятелите на Салимбени обаче не стояха със скръстени ръце. Те подготвяха също толкова сензационен отговор. Тано прояви ловкост и успя да открие, че тайнственият свидетел на Катани носи името Бини.

Тази нощ Бини беше сам в килията си, изтегнат на леглото и не можеше да затвори очи. Чу шум откъм вратата. Скочи и седна на леглото, докато сърцето му лудо затуптя под ребрата. В тъмнината не можеше да разбере кой е влязъл в килията.

— Шшшт — каза новодошлият, показвайки му камата си. — Да не си гъкнал!

Подаде му няколко листа й писалка. Запали джобното си фенерче и процеди шепнешком:

— Пиши, каквото ти диктувам. Иначе няма да видиш живи децата си!

— Да, да! — Ръката на общинския съветник трепереше.

Другият започна да диктува:

— Бях заставен от инспектор Катани да разкажа куп измислени истории. В частност той ме принуди със сила да твърдя абсолютно неверни неща по отношение на сенатора Салимбени. Освен това измъкна без мое съгласие ключа от желязната каса, в която държа спестяванията си.

— Сега се подпиши — каза мъжът. След това взе листа, сгъна го, без да бърза, и излезе, като затвори акуратно вратата на килията.

Когато бе получено в Комисията за разследване на организираната престъпност, писмото предизвика голям скандал. Дори депутатите, които бяха застанали зад Катани, се обърнаха против него. Смятаха го за луд.

Нещата наистина се развиваха зле. Силвия замина за Рим, за да бъде близо до Корадо, който изживяваше един от най-лошите периоди в живота си. Нейният съпруг бе член на комисията. Той беше наистина щастлив да я види. Прегърна я и я целуна с искрен порив на обич. Но Силвия го постави в течение на новото положение.

— Не пристигнах за теб.

Той не се опита да скрие горчивината, която сви гърлото му. Но прояви разбиране и се ограничи да каже:

— Съжалявам.

Зад професорските си очила наблюдаваше как тя и Корадо изчезнаха с едно такси.

Последствията настъпиха след няколко дни. Министерството на вътрешните работи оценяваше поведението на Катани като непростимо лекомислие, поради което бе решено инспекторът да бъде временно отстранен от работа до пълното изясняване на случая.

„Временно отстранен“? Новината изглеждаше толкова невероятна, че отначало хората на Катани се изсмяха. Но когато покрусени разбраха, че наистина е така, те сведоха глави като бити кучета. Инспекторът се опита да ги окуражи. Винаги здравата ги беше тормозил, не ще и дума. Но сега, когато напускаше полицейското управление, той беше единственият с усмивка на уста и се държеше най-сърдечно. Някого потупваше по рамото, друг мушкаше с юмрук в гърдите. Към всеки от тях прояви внимание.

— И да не съм чул някой да каже отсега нататък, че се туткате! — заяви най-накрая той.