Марко Незе
Октопод II (32)

Лорела

Тя отдавна чакаше този момент. Скривайки отвращението си, Естер бе понасяла в течение на много дни милувките на Тано само защото това й позволяваше да бъде близо до него, да го шпионира, за да може да му измъкне някоя по-значителна улика.

Тази сутрин тя най-после беше възнаградена за своето търпение. Беше забелязала, че Тано крие в малко чекмедже бележниче с черна корица, в което очевидно си водеше бележки и записваше тайни телефонни номера. Всеки път, когато изваждаше бележника, той отиваше в друга стая, за да се обади по телефона.

Чекмеджето с малкия бележник беше винаги заключено. Тано носеше със себе си сребърния ключодържател. Но тази сутрин го беше забравил. Естер беше още по нощница и лицето й беше уморено и загрижено.

Тя отвори чекмеджето. Взе бележника и започна да преписва номера, нечетливи съкратени думи, странни знаци. Тя преписваше бързо всичко така, както беше написано.

По-късно отиде в полицейското управление и поиска да види инспектор Катани. Почти щеше да припадне, когато един полицай й каза, че е временно освободен и не се намира в службата. Всичко беше напразно, всичко вървеше зле. Тя беше не само разочарована, беше смазана. Кимна на полицая и си тръгна. Беше прекалено отчаяна, за да каже нещо.

Катани, напротив, откакто не беше на служба, се чувствуваше по-спокоен. Прекара цялата сутрин със стария си приятел Бернардо, като играеше с децата и носеше на конче Грета.

Късно следобед се накани да напусне детския дом. Разхождаше се с Бернардо из големия двор.

— Какво ще правиш сега? — запита го бившият монах.

— О, знаеш ли, въобще не съм мислил по въпроса.

— Да се надяваме, че нещата ще се оправят — усмихна се Бернардо. — Все пак желая ти успех!

— И на теб, стари приятелю.

Корадо тръгна към портала. Но изведнъж се случи нещо ужасно. Една полицейска кола изкърти вратата и връхлетя в двора, докато Джуни, подал се от прозорчето с насочен автомат, изкрещя като бесен:

— Залегнете, инспекторе!

Катани едва успя да се хвърли на земята, избягвайки на косъм откос изстрели. Беше стрелял някакъв мъж от един насрещен покрив.

— Насам! — крещеше Джуни. Черната му брада изглеждаше наелектризирана.

Катани се претърколи по земята и успя да се прикрие зад колата, докато мъжът от покрива продължаваше яростно да стреля. В желанието си обаче по-добре да се прицели той се показа непредпазлив. Треви го беше хванал на мушка и го уцели, нападателят полетя надолу ведно с автомата си.

Той не беше сам. Джуни знаеше това и трескаво оглеждайки се наоколо, успя да види и другия. Беше коленичил зад зъбците на малка кула. Джуни го заобиколи отзад. Сега го виждаше чудесно, но точно в този момент и онзи го забеляза. Обърна се рязко с автомат в ръка. Но беше късно. Автоматът на Джуни затрещя безжалостно и не му даде възможност за спасение. Бандитът остана с впити в спусъка пръсти и в смъртната си тръпка изстреля един откос във въздуха.

Къщата на Силвия беше охранявана от полицията. Тази вечер Катани намери там убежище. Именно така научи много важна новина, която му даде надежди за обрат в следствието.

Честно казано, играта не беше много коректна. Но в действителност нямаше за какво да се упреква. Стана така, че хората на Катани, след като не можеха пряко да се свързват с него, предаваха на Силвия всеки нов документ. Естествено, и инспекторът от своя страна се осведомяваше за всичко.

Тазвечерната новина се отнасяше до снимката на момиченцето, онази снимка, която Фаети беше получил от вдовицата на Тиндари. В лабораторията бяха успели да разчетат изтритите думи на гърба на снимката. Там пишеше, че снимката е била направена в „Студио Лимити“ в сицилианското селце Салеми. Под увеличителните стъкла на микроскопите се появи и едно име, по всяка вероятност името на момиченцето: Лорела де Пизис.

— Де Пизис — забеляза Силвия, — ето отново онова име, което беше записано в бележника на Ифтер.

Двамата с Корадо се спогледаха втренчено и разбраха, че мислят за едно и също нещо.

— Това е лудост — каза той, — но ще я извършим.

Лудост беше да тръгнат по следите на момичето в Сицилия.

Фотографът от Салеми потвърди, че той е направил тази снимка, но не можеше да си спомни момичето. Даже и името Де Пизис не можа да му помогне. Но изведнъж щракна с пръсти и каза:

— Трябва да е момиче от колежа. Погледнете снимката: носи кокарда.

В колежа вече нямаше деца. Намериха един стар пазач, който си спомняше отлично Лорела де Пизис. Но не знаеше абсолютно нищо за нейното семейство. Той разреши на Корадо и Силвия да прегледат старите дневници. Откриха, че малката е постъпила в колежа преди петнадесет години. Бяха я поверили на монахините през един майски ден.

— Странна работа! — възкликна въодушевен Катани.

— Кое? — запита Силвия.

— Съвпадението. Гледай: момичето пристига в колежа на следващия ден след смъртта на жената и дъщерята на Фроло.

Тя интуитивно се досети накъде клони Катани, но не се осмеляваше да изкаже мисълта си. Толкова й изглеждаше неправдоподобна и абсурдна.

Инспекторът стисна ръката на Силвия.

— Няма да се учудя от нищо — каза. Беше крайно напрегнат и съсредоточен.

Отидоха до малкото гробище, където ги посрещна един много висок и слаб човек с конски зъби. Той им показа малкия гроб, в който почиваше малката дъщеря на Фроло.

Силвия размаха под носа на пазача документите си на съдия.

— Можете ли да разкопаете този гроб? — каза. — Трябва да направя проверка.

Пазачът избоботи нещо. С едната си ръка се облягаше на лопатата, а с другата свали платнената си шапка и здраво се почеса по главата. Имаше разсеяно изражение и не беше ясно дали е разбрал какво искат от него.

Катани опита още веднъж.

— Гробът! — заповяда му той.

— А, да.

Мъжът най-после започна да копае. След няколко лопати закачи един малък ковчег. Четири жалки заковани дъски.

Пазачът престана да копае. Присви очи, сякаш да се защити от слънцето, и зачака напълно безразличен. Катани със знак му посочи ковчега. Тогава той се наведе и удари няколко пъти по ковчега с ръба на лопатата. Дървото се пропука и стана очевидно, че вътре няма нищо.

— Празен! — установи Силвия.

— Да — каза Корадо. Дъщерята на Фроло е жива. — Той хвана Силвия подръка. — Тиндари не я е убил. Отвел я е със себе си в Милано.