Марко Незе
Октопод II (13)

Бижуто

Морето бе нашарено с бели ивици. Вдигнал се бе напорист вятър и от крайбрежните скали се носеше глухият тътен на вълните. Бе чудесно. При други обстоятелства Джулия би останала очарована от възхитителната природна гледка. Но не и в този миг. Чувствуваше се самотна, отчайващо самотна. Мисълта за баща й, който си бе отишъл завинаги, изпълваше сърцето й с толкова мъка, че й се струваше, че полудява. Едва сега разбираше колко е била привързана към този меланхоличен, мечтателен човек.

Корадо бе там, близо до нея. Постави ръка на раменете й и докосна с лека, съвсем лека целувка косите й. Тя се отдръпна почти с отегчение.

— Извини ме — промълви умолително, — но имам нужда да бъда сама.

Излезе навън и пое по пътечката, която водеше към малкия вълнолом. Вървеше със свити рамене, с вдигната яка на палтото, за да се укрие от вятъра, който я караше да тръпне. Качи се в моторната лодка, закотвена на брега, и потегли с пълна скорост срещу пенливите вълни.

Останал сам, Катани разгледа вилата. Приближи се до една стена, на която бяха окачени семейните портрети. Повече от всички го очароваше родоначалникът, старият корабовладелец, който гордо показваше големите си вирнати мустаци. В предците той търсеше прилика с потомците. Но нещо го разсея. Изведнъж чу настойчив шум, който идваше от съседната стая. Приличаше на равномерно потракване на пишеща машина.

Катани отвори вратата и видя телетип, който изписваше послание. Живо заинтересован, откъсна листа от машината и прочете нещо, което го вцепени.

Посланието идваше от сицилианския клон на „Банка Антинари“. Адресирано бе до Карло и можеше да се предположи, че вестта за смъртта му бе още пазена в тайна от баща му.

Това съобщение е трябвало да успокои банкера. То гласеше: „В съответствие с Вашето искане направихме необходимото, за да преведем един милион долара на «Оувърсийз Банк» в Насо“.

Наистина странно. Как бе възможно един човек точно преди да се самоубие, да изпрати в чужбина един милион долара? Какъв интерес би могъл да има? Не, каза си Катани, тук трябва да има нещо друго. Постави телекса в джоба си и се приближи до прозореца, размишлявайки върху поведението на банкера.

След като премисли случката от всички страни, му се стори, че е близо до разгадаване. Развълнува се, както всеки път, когато започваше да съзира истината. Може би банкерът както всички, които са оцелели след опит за самоубийство, вече е нямал никакво намерение да умира. Може би е мислел за бягство. Искал е да изостави всичко бързо и да избяга в чужбина. Затова е дал указания да се преведат тези пари.

Известни съмнения Катани вече бе имал, когато изследва въжето, на което висеше тялото на банкера, на много висока греда, до която бе невъзможно да се стигне само с помощта на стол. Вече бе повече от ясно, че банкерът е бил убит.

Корадо започна да търси други улики. Претърси основно спалнята на Карло Антинари и в едно от чекмеджетата откри пакет, надписан на ръка „За Джулия“. Съдържаше нещо твърдо, компактно. Катани скъса хартията и видя в ръцете си малък магнетофон. Без да се бави, натисна клавиша.

Дрезгаво проехтя гласът на банкера: „Скъпа Джулия, съкровище мое, записвам послание за теб. Утре ще дойде морякът и ще го поверя на него, за да ти го предаде в Милано. Бих искал да дойдеш тук в Семио. След това ще отидем заедно на едно дълго пътуване.“

Думите наистина разкриваха много неща. Катани се готвеше да изслуша и продължението, но изведнъж с леко неудоволствие изключи касетофона. Безшумно Джулия бе изникнала зад гърба му.

— Извинявай — каза той, — може би не трябваше…

Тя не отговори. Взе касетофона и натисна отново копчето.

Гласът на баща й продължи: „Ти единствена прояви разбиране към мен. Аз невинаги съм се сещал и съм имал възможност да ти се отблагодаря за обичта ти. И за да ми простиш, поръчах едно подаръче за теб на Монкада, сицилианския бижутер, спомняш ли си? Е, съкровище мое, засега те поздравявам и те чакам. Татко ти праща една голяма целувка.“

Лентата продължаваше да се върти и шумът нарушаваше тишината, възцарила се между двамата.

Сълзи се стичаха по лицето на Джулия. Тя протегна ръка, спря касетофона и простена:

— Горкият татко! Беше толкова самотен.

Прекара с нежност ръка по леглото на баща си, сякаш той беше още там, потънал в сън. Избърса сълзите си и уморено се отправи към прозореца.

Долу морето вече се уталожваше, а вятърът се бе превърнал в лек полъх.

— Искам да си отида — каза Джулия, — мама беше права. Не може да се стои тук: потискащо е. А освен това искам да взема подаръка на баща ми.

Катани се чудеше как да се държи. Не съществуват думи или жестове, които са в състояние да смекчат някои болки. Попита само:

— Искаш ли да дойда с тебе?

Тя се обърна, приближи се до него и го целуна по челото.

— Но, разбира се — прошепна. — Искам те завинаги до себе си. Извини ме, задето съм малко тъжна.

Бижутерът беше много словоохотлив, поласкан от какво ли не.

— Поласкан съм, задето баща ви избра моя скромен магазин. Поласкан съм, че ме посетихте. Поласкан съм, задето моето бижу ще краси ваша светлост.

Сред хиляди поклони подчертаваше достойнствата на една брошка с изключителна красота. Златна скъпоценност с розов диамант в средата, заобиколен с плетеница от брилянти и изумруди.

— Купил я бях на един търг в Сотби, Лондон — каза бижутерът. — Беше част от колекцията „Пит“, едно много изящно произведение. Необходимо беше голямо търпение за реставрацията му.

Джулия пое внимателно с две ръце бижуто. Някаква нова светлина грееше в очите й.

— Прекрасно е! — възкликна тя.

Бижутерът продължи машинално да се кланя.

— Благодаря! Удоволствие е да обслужваш хора, които ценят изкуството. Има само още един подобен диамант. Той се намира на гривната, която образуваше комплект с брошката.

— Бихте ли ми я показали? — весело каза Джулия.

— Взе я баща ви. Но тъй като не му харесваше толкова много, не я подари на вас.

Бижутерът сякаш изгуби красноречието си. Поусмихна се и отвръщайки поглед, каза:

— В действителност не съм упълномощен…

— Но аз съм му дъщеря, на мен можете да кажете.

Тогава отвори едно чекмедже и извади няколко листа. Прегледа ги набързо и после каза:

— Истинското име го няма. Отбелязал съм просто „Агрипина“. Но не знам коя е.

— Струва сигурно стотина милиона.

— Много повече, госпожице.

Джулия бе озадачена. Коя беше тази тайнствена Агрипина, на която баща й правеше толкова скъпи подаръци? Никога не си бе представяла, че може да има и друга жена в живота му.

Катани винаги успяваше да улови практичната страна на нещата. Попита:

— Общо ли плати двете бижута?

— Не — обясни бижутерът, продължавайки да преглежда документите си. — Ето тук: платени са с два различни чека, единият подписан от горкия комендаторе Антинари, а този за гривната е подписан от някой си Дино Алеси.

Наистина беше трудно за разбиране. Възможно ли бе бащата на Джулия да е имал любовница и да й е правел подаръци, плащани от Алеси?

Това беше въпрос, с който Катани в този момент не можеше да се занимава. Нещо друго го тревожеше. Пред бижутерийния магазин бе паркиран бял форд с двама младежи вътре. Бе забелязал, че следят него и Джулия, откакто бяха стъпили в Сицилия.

Докато караше към хотела, хвърли поглед към контролното огледало и откри, че белият форд е все още по следите им.

По-късно през перденцата на прозореца видя колата, паркирана пред хотела. Единият от двамата слезе и тръгна към входа на хотела. Беше дребен и закръглен. Оглеждаше се нервно наоколо.

Джулия нищо не бе забелязала. Катани я целуна и каза:

— Връщам се след една минута. Забравих да взема цигарите.

Когато стигна във фоайето, забеляза, че дребният и закръглен младеж се беше скрил вън от страничния вход зад една колона. Полека мина зад гърба му. Видя го прилепен до стената. Беше с платнено яке, дългите коси стигаха до врата му, а в ъгъла на устата му висеше цигара. Комисарят действуваше бързо. Хвана с две ръце ръката на младежа и я изви на гърба му.

Другият дори не успя да реагира. Напълно объркан, извърна към Корадо подутото си лице с изражение на болезнено учудване.

— Ще ми счупиш ръката! — простена.

— Да, ще ти я счупя, ако не ми кажеш кой те изпраща. Кой ти нареди да ме следиш?

— Приятели сме — запротестира другият. — Заради госпожицата е. Дядо й ме праща. Каза, че трябва да я охранявам.

— Тогава заведи ни при него. Ако обаче не е вярно, чака те лоша изненада.

Старецът се приготвяше за една специална вечер. В градината на хотела бяха издигнали подиум, на който малък оркестър вече настройваше инструментите си.

Беше избрал по-отдалечена маса, защото искаше да е на спокойствие с госта си Теразини. Поднесе към устните си чаша с джин и тоник и отпи с удоволствие. Въпреки всичко беше в отлично настроение. По дяволите, мислеше си, още не се е родил тоя, който ще метне Никола Антинари.

Едно момиче с къса пола и дълги гарвановочерни коси се приближи до микрофона и запя.

Теразини я гледаше с възторг.

— Ах, прекрасна е!

— Виждам, че имате добър вкус, адвокате.

Но други мисли вълнуваха Антинари.

— Тано сигурно ви е намекнал за причината, поради която ви повиках? — попита той.

— Разбира се. Вашето предложение много ме заинтригува.

Старият банкер отпи доста голяма глътка джин с тоник. Приближи белоснежната си глава до Теразини, сякаш щеше да му довери нещо.

— Радва ме интересът ви. Но що се отнася до конкретните въпроси, какво ще ми кажете? Алеси се справя добре в някои кръгове. Успява да пласира стоката без проблеми. Ако заемете мястото му, ще можете ли да извършвате същите операции?

— Имате предвид финансите, тайните служби… С тях имаме здрави приятелски връзки. Няма проблеми.

— Хм, хм — измърмори старият финансист. — И каква е цената?

— Като на Алеси. Неговите единадесет процента преминават на мое име, заедно с мястото в административния съвет. Обаче вие ще извлечете големи предимства. Ще внеса крупни капитали в касите на вашите банки.

Старецът размишляваше.

Наоколо цареше веселие. В полусянката, под лампите, се виждаха усмихнати и изпълнени със задоволство лица.

— Да — съгласи се старият. — Така е добре. Остава само една подробност.

Вдигна рязко поглед: вледеняващ поглед. И каза бързо:

— Алеси?

Теразини извади една цигара и подхвърли небрежно:

— Това е ваша грижа.

Разговорът можеше да се смята за приключен, когато дребният и закръглен младеж дойде да съобщи, че е дошла Джулия. Старецът се извини на Теразини и отиде да посрещне внучката си. Притисна я в прегръдките си, докато Теразини, който беше познавач, остана доста впечатлен от красотата на момичето.

Но веднага след това погледът му се спря на Катани. Въпреки че беше свикнал да се държи хладнокръвно при крайно напрегнати ситуации, не можа да не се размърда на стола и да не стисне конвулсивно облегалките.

Корадо също го видя. За няколко секунди стояха с впити един в друг очи. Още малко и от тези втренчени погледи сякаш щяха да изскочат искри. Това беше първата им среща след процеса, на който не бяха повярвали на обвиненията на Катани.

Пръв заговори Теразини:

— Не мога да кажа, че съм щастлив да ви видя, инспекторе.

— Не съм вече инспектор. А вие все още ли сте адвокат?

— Разбира се.

— Така вървят нещата в тази страна.

Теразини отмести поглед. Катани продължи:

— Какво ви води насам?

— Сделки.

— Обичайните сделки, нали?

Теразини не беше избухлив, но вече губеше търпение.

— Катани, не искам да виждам повече лицето ви — каза решително той.

— И аз вашето. Сънувам го дори нощем.

— Не знам дали да го смятам за чест — усмихна се ехидно Теразини.

— Смятайте го за опасност. Ако се случи така, че нашите пътища отново се пресекат…

— Надявам се заради вас това да не се случи — прекъсна го Теразини, който вече започваше да се гневи. — Напоследък се промених, вече не съм толкова търпелив.

— Да, наистина, виждам, че сте малко нервен.

— А вие какво правите тук? — смигна той към Джулия. — Да не сте тръгнали на лов за зестра вече?

— Не, ходя винаги на лов за свирепи зверове като вас.

Ядосан, Теразини излезе от кожата си и избухна.

— До гуша ми дойде! — скръцна със зъби той. — Не се мотайте повече около мен, защото ще ви смачкам като буболечка. — Удари силно по масата и излезе колкото се можеше по-бързо.

Останал сам, Катани видя през един прозорец банкера, който представяше внучката си на някаква група хора. След няколко минути старият се върна на масата, докато Джулия остана да говори с другите.

— Какво направихте? — каза старият. — Уплашихте моя Теразини.

Корадо се направи, че не е чул:

— Не обичам да ме следят. Защо сте пратили тези двама по петите ми?

— Заради Джулия. Искам да съм спокоен. Тревожа се за нея след самоубийството на сина ми…

— Синът ви — прекъсна го Катани — съвсем не се е самоубил. Убили са го.

Старецът остана невъзмутим, сякаш беше статуя. Катани извади от джоба си телекса, който бе взел в Семио, и му го показа.

— Никакво самоубийство няма. Погледнете тук, не е имал никакво намерение да умира. Възнамерявал е да замине в чужбина.

Костеливите ръце на стареца обръщаха и преобръщаха нервно листа хартия. Обаче продължаваше да мълчи, докато Катани продължаваше да го атакува.

— Знам даже кой го е убил. Убил го е Алеси.

В този момент старецът се обърна към него с широко отворени очи.

— Що за глупости говорите?

Катани неумолимо продължи да нанася удари:

— Синът ви се е противопоставил на една голяма сделка. И Алеси го е елиминирал.

— Вие не знаете какво говорите: Алеси е много доверен човек.

— На кого? На себе си. — Катани леко се наведе над масата и изкосо наблюдаваше вкамененото лице на стария. — Убеден съм, че вие отлично знаете как е умрял синът ви. Знаете какво е направил Алеси, но не говорите, защото сте от едно и също тесто и двамата. Сделките преди всичко. Парите. Вие сте хора, които са надхвърлили човешките измерения. Убили сте чувствата, унищожили сте всички задръжки. И всичко това наричате реализъм. Трябва да бъдем реалисти: да не отстъпваме от целта. Така говорите вие. Но сърцата ви отдавна са угаснали.

— Свършихте ли проповедта си? Да не мислите, че ако знаех, че синът ми е бил убит, щях да стоя спокойно?

— Вие не стоите спокойно — каза кротко Корадо. — Повикахте адвоката Теразини. И ако все още съм запазил добрия си нюх, за Алеси ще настанат тежки времена.