Марко Незе
Октопод II (15)

Игуменът

Професор Матинера насочи към него сивите си очи иззад очилата. На заостреното му лице се смесваха чувства на удоволствие и изненада.

— Вие тук!

Зад огромното писалище сухото му и малко изкривено тяло бе скочило на крака като пружина.

— Моля ви, влезте.

С лицемерна усмивчица се отправи към човека, който се бе появил на вратата и стоеше там, колебаещ се.

— Какво удоволствие е отново да ви видя!

Матинера протегна ръка и игуменът я стисна, докато продължаваше да се оглежда като човек, който се връща за първи път в местата, където е прекарал детството си.

Той бе размишлявал дълго, преди да се реши да тръгне. Мисълта, че може да направи нещо, да спре мръсни сделки и да сложи край на верига от убийства, го бе убедила. Качи се на колата и се върна в Рим. Някога бе много влиятелен в столицата. Знаеше с какви средства се постига това. Познаваше недостатъците и слабостите на хората, които бяха на власт.

— Седнете, моля ви.

Матинера почти го побутна към малкото кресло до писалището си. Преди години, когато абатът бе доцент в университета, той бе най-напред негов ученик и после бе отишъл при него като асистент. Виждайки го сега, облечен с монашески дрехи, с непроницаемо лице, той му внушаваше още по-голямо страхопочитание.

Но когато втренчи очи върху листа, който игуменът разстла върху писалището му, Матинера се вцепени и хитрата му муцуна на невестулка се сгърчи. Не можеше наистина да си обясни по какви проклети пътища бе стигнал този лист до ръцете на монаха. Това бе една от секретните карти, доставени на Алеси.

— Даже дотам, до моите планини — каза игуменът, — стигнаха сигнали за отвратителен план. Някой съзаклятничи в мрака, за да продаде отбранителните системи на страната. Ти си много добре поставен във висшите кръгове. Трябва да ми помогнеш, за да спрем създателите на този срамен заговор.

— Аз? Какво мога да направя? — се изплъзна Матинера.

— Трябва да разобличиш изтичането на важна документация. Аз ти донесох само един лист, между впрочем много показателен, но имам на разположение цяла чанта, пълна с аналогични документи.

Матинера пребледня и едва-едва успя да сдържи собственото си слисване.

— Може би — добави — бих имал нужда от целия материал, за да предприема нещо.

— Този лист може да е достатъчен. Останалата част е на сигурно място в манастира.

— Но какво предлагате конкретно?

— Трябва да поискате разследване с цел да изясните как е станала възможна кражбата на тези документи.

— Доста е трудно — протегна ръце напред Матинера. — Но мога да опитам.

— Трябва да ми го обещаеш.

Матинера го погледна малко притеснено. Присви очички зад очилата и каза:

— Обещавам.

Но старият игумен с товара на годините си и познанието на човешката душа бе усетил лъжовно проблясване в лицето на Матинера. Не би могъл да се закълне, че неговият бивш асистент щеше да удържи на обещанието си. Когато се завърна в манастира, сподели съмненията си с Катани.

— Обърнах се към едно наистина влиятелно лице. Но трябва да се види дали ще предприеме нещо, дали може да се намеси. — Разтвори ръце и заключи: — Да почакаме.

Игуменът не можеше да си представи колко дълбоко се бяха изменили отношенията между хората на власт, от времето, когато той бе облякъл монашеските дрехи. Не познаваше новите съюзи. Иначе не би допуснал трагичната грешка да се обърне именно към Матинера.

Този човек с убегливо изражение бе станал оста, около която се въртяха най-скандалните сделки. Докато незнаещият игумен чакаше от него едно добро дело, Матинера, напротив, вдигаше тревога сред своите влиятелни приятели.

— Да — казваше на телефона, — ваше превъзходителство, изложих ви точното положение.

От другата страна на линията проехтя ядосан глас.

— Съобщавате на мен? С каква цел?

— Зная — каза Матинера. — Аз съм длъжен да взема решение. Но, извинявайте, понякога човек има нужда от нечия помощ.

— Но какво говорите? — отговори сухо гласът в телефона. Изведнъж връзката се прекъсна. Събеседникът на Матинера бе сложил слушалката.

Бяха го оставили сам. Трябваше да се измъква със собствени сили. Облегна се назад на облегалката на креслото и за миг затвори змийските си очички.

— Професоре, това ви засяга, нали?

Останал в мълчание до този момент, седналият пред писалището мъж заговори с тон, който се опитваше да бъде окуражаващ.

— Да, скъпи Теразини. На всяка цена трябва да приберем тези документи.

Теразини разтвори ръце, сякаш искаше да каже, че това не е голям проблем.

— Ние сме готови.

— Да, но не трябва да се вдига много шум. Той бе важен човек. Ще стане скандал, ако му падне косъм от главата.

— Ще видим — каза Теразини, махвайки безгрижно с ръка.

Едва Теразини излезе от стаята, Матинера си свали бавно очилата, наведе глава към масата и обхвана лицето си с ръце. Нужно му беше време, за да се успокои при мисълта, че бе предал стария си професор. Обля го гореща вълна. Първата му мисъл бе да се спусне към манастира, да направи така, че да му предадат всички документи, да уплаши до смърт игумена, за да го застави да държи устата си затворена.

Но това щеше ли да послужи за нещо? След като поразмисли добре, Матинера се убеди, че не. Упоритият игумен никога не би му простил. Той бе почти болезнено сигурен в това. Но не съжаляваше за деянията си. По-скоро се сърдеше на игумена, задето бе неспособен да го разбере и оправдае.

Този човек с монашески дрехи постепенно се превърна в негова съвест. Отвратителното на светците е това, че смущават съня ти. Тогава му стана приятна мисълта да го унищожи, да го зачеркне. И тя бе достатъчна, за да повдигне духа му.

Следващата нощ до манастира се изкачи кола с четирима души. Докато монасите бяха потънали в сън, те проникнаха вътре и се разделиха на две двойки. Първите двама се промъкнаха като неуловими сенки до килията на игумена.

Насочиха светлия лъч на едно фенерче към лицето на монаха, който веднага се събуди. Още преди да си даде сметка какво става, той бе прикован към леглото с изстрел, притъпен от заглушител.

Малко секунди след това в рамката на вратата се появиха като заплашителни сенки и другите двама мъже. Носеха едно вече лишено от живот тяло. Довлякоха го до леглото на игумена и го хвърлиха над монаха, който бе прострян с разперени ръце, с лице, обърнато нагоре, и полуотворени очи, вече съзерцаващи вечността.

Под лъча на фенерчето се очерта тялото, което бяха проснали върху него. Бе синьора Анна. Убийците създаваха една зловеща инсценировка. Искаха да направят правдоподобна невероятната любовна връзка между синьората и игумена. Напъхаха в ръката на монаха пистолет. Пред очите на онзи, който трябваше да възстанови случилото се, можеше да изглежда, че монахът бе убил жената, преди да обърне оръжието към себе си.

Мъжът с фенерчето движеше непрекъснато светлинния лъч. Двете безжизнени тела изглеждаха увиснали във въздуха между светлини и сенки. Един от убийците търсеше френетично нещо. Разби вратичката на малък стенен шкаф и видя това, което търсеше: куфарчето с документите. Взе го и заедно с другите съучастници изчезна в нощта.

На Катани сърцето не му позволи да покаже на малката Грета умрялата й майка. Повери момичето на Бернардо, монаха, който рисуваше. Грета бе влязла с удивено въодушевление в този свят на ангели и библейски сценки от теракота.

— Колко е красиво! — възклицаваше всеки път тя, когато взимаше между пръстите си някоя от тези сиви фигурки. Понякога се спираше унесена и като че готова да заплаче. Монахът се опитваше да я разсее. Тя го гледаше тъжно и проплакваше: „Мамичка я няма вече!“

Джулия дойде от Сицилия за погребението. Бе ужасно объркана, смазана под тежестта на това ново нещастие. Отиде да се приюти под сянката на едно голямо дърво, точно на върха на хълма, който се издигаше над зелена дълбока долина.

Джулия се подпря на вековния ствол на дървото, вперила поглед към дъното на долината. Усещаше болезнено виене на свят. „Но защо? — клатеше тя глава. — Какво проклятие преследва семейството ми?“

Зад гърба й, без тя да забележи, се бе появил Катани. Той я прегърна, опитвайки се да я утеши, но Джулия неочаквано се дръпна.

— Остави ме! — извика тя. — Остави ме сама. Не искам повече да те виждам. — Заудря го с юмруци по гърдите. — Цялата вина е твоя. Само твоя вина.

Сълзите й замъгляха погледа и тя продължаваше да удря слепешката, без сила.

— Ти доведе разрухата в моето семейство. Ти бе този злодей.

Изгубила сили, Джулия се отпусна в ръцете на Корадо. С ръцете си, които преди го удряха, сега го притискаше.

— О, господи, какво говоря? Прости ми, съкровище, прости ми! — И го милваше, покриваше с целувки лицето му, челото, гърдите. — Не знам вече какво говоря, любов моя. Объркана съм. Дръж ме при тебе, моля те, не ме оставяй сама!

Корадо я притискаше мълчалив. Усещаше тялото й, разтърсвано от плач, и се опитваше да я успокои, като милваше нежно косите й.

— Може би за теб щеше да е по-добре — каза той, — ако не се бяхме видели след първия път. Но вече съдбата ни хвана за ръка.

Тя го целуна леко:

— Не ми казвай тъжни неща, моля те.

За погребението дойдоха и важни личности. Пристигна депутатът Тарсони, стар приятел на игумена, човек с гъвкав ум, привикнал да се съобразява с изискванията на властта.

— Познавахме се от младини — обясни той на Катани. — Заедно минахме много път в политиката. Изненада ме, като реши да изостави всичко. Но бях останал много привързан към него. И той ме обичаше. Дойде да ме види онзи ден в бюрото ми в Камарата на депутатите. Стори ми се силно загрижен.

Катани бе много заинтересован.

— Само при вас ли дойде? — запита.

— Не — обясни депутатът Тарсони, — направи и още едно посещение. Отиде при професор Матинера. Не зная дали го познавате.

— Бегло — каза Катани. — Навярно съм чул името му някъде.

— Е, да, той е личност с голяма тежест. Наистина ценна. Знам със сигурност, че игуменът е отишъл да го види, защото ми го каза. Каза: дойдох при теб, а сега отивам при Матинера, после се връщам в моето убежище.

Любопитството на Катани ставаше все по-остро.

— А този Матинера не дойде ли на погребението?

— Не, нямаше го — каза депутатът Тарсони. — Странно, може би е имал много ангажименти. Но тук е неговата съпруга. Ето я там, долу.

Тя бе около четиридесетгодишна жена, възпълничка. Притискаше кърпичка до очите си и откриваше китката си, на която носеше тежка гривна с голям монтиран камък.

Кой беше професор Матинера? Защо бе в състояние да упражнява огромна власт, макар и оставайки в сянка? Катани се приближи до Бернардо, монаха със статуетките, и го запита дали Матинера е идвал някога в манастира да търси игумена.

Да, идвал бе понякога. Носел копия на свои книги, запазени в библиотеката на манастира.

— Ще ти ги покажа.

Монахът поведе Катани към библиотеката. Показа му публикациите с автографа на Матинера.

— Специалист е по римска история — обясни монахът. — Тук има даже копие от неговата дипломна работа.

Той извади един подвързан том и го подаде на Катани.

— Ето го тук. Той се дипломира при игумена.

Катани прелисти тежката подвързия и остана изумен. На титулната страница прочете заглавието на дипломната работа: „Агрипина, един пример за подвластие в императорския Рим“.

Агрипина. Същото име произнесе сицилианският бижутер. Бащата на Джулия бе изпратил като подарък една гривна с инкрустиран брилянт на синьора, която се криеше под името Агрипина. Тази гривна бе видял преди няколко минути на ръката на съпругата на Матинера. Най-после те намерих, помисли си Катани.

Изведнъж усети нова сила да се влива в тялото му. Малкият монах забеляза предизвикателен блясък в очите му. Като че ли примирението и отчаянието, завладели го малко преди това, изведнъж бяха изчезнали.

Корадо приличаше на човек, решен да се сражава. Отправи се бързо към килията на игумена и отвори една малка каса, без да докосне редицата книги, поставени отгоре. Вътре имаше други книги. Хвърли ги във въздуха бясно и взе от дъното пистолета си. Бе го предал на игумена с обещанието никога вече да не го използува.

Зареди го и го затъкна в колана си.