Серия
Октопод (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra 4, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2015)

Издание:

Автор: Марко Незе

Заглавие: Октопод

Преводач: Ани Попова

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Балкан“ — София

Излязла от печат: август 1990 г.

Редактор: Ани Сталева

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Татяна Станкулова

Коректор: Катя Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2427


III част

Процесът

Добри боже, нима човек наистина може да получи правосъдие от други хора? Или правосъдието е измислица, една фалшива монета?

Съдебната зала изведнъж притихна, когато влезе инспектор Катани. Вървеше с вдигната глава, примижавайки срещу лампите на фотографите. Всички вдигнаха очи, за да го разгледат внимателно, а няколко полицаи се дръпнаха почтително встрани, за да му направят път. Този процес бе негово творение. Той го бе съставил част по част. Една много интересна история.

Дори повече от интересна. Всепоглъщаща.

Корадо Катани бе едър около четиридесетгодишен мъж с черни коси и сурово матово лице. Преди няколко години го бяха назначили в полицейското управление на Трапани да ръководи оперативната команда — онази част от полицията, която всекидневно е на първа линия било в извънредните акции, било в редовните.

Още от самото начало си пролича неговото опасно и рисковано усърдие. Хвърлил бе доста усилия в разследванията и накратко се бе убедил от собствен опит, че външният вид понякога лъже. Открил бе, че някои лица с добра обществена репутация в действителност не са много за препоръчване.

Един адвокат, един банкер и няколко предприемачи бяха разкрили пред Катани истинския си лик. Това бяха зверове. Алчни като кръвопийци. Готови на всичко за пари.

Техните богатства и високите им постове бяха плод на нечисти сделки. Те контролираха черния пазар на наркотици, международната търговия с оръжие, вършеха финансови спекулации. Най-фрапиращият факт бяха връзките им с Рим, където имаха съучастници сред корумпираната част от полицията и тайните служби.

Катани бе събрал явни доказателства. Но не можа да ги използува. Бяха го възпрели, направили безопасен с отвличането на дъщеря му Паола. Едно изнудване, жестоко наказание, което щеше да остави неизличими следи. Шокът на момичето никога не отзвуча, даже и след освобождаването й. Нейното съзнание бе така ужасно белязано, че я доведе за няколко месеца до самоубийство.

Един по един бяха премахвани дори най-доверените приятели и сътрудници на инспектора. Самият той бе станал жертва на атентат, от който по чудо излезе жив. Но съпругата му Елзе бе убита. В последния момент тя се бе хвърлила към съпруга си в отчаян опит да го защити.

Поради всичко това Катани се превърна в легендарен герой. Но животът му бе разбит, сърцето му бе съкрушено и той остана съвсем сам в света.

Сега този процес придобиваше значението на възмездие, на лично уреждане на сметки. Около мен направихте пустиня, сякаш мислеше Катани, но, за бога, скъпо ще ми платите: остатъка от вашия живот ще гниете в затвора. Като че ли прочел мислите му, адвокатът Теразини му отправи презрителна ехидна усмивка от клетката на обвиняемите.

Професор Лаудео, напротив, не го удостояваше и с най-малкото внимание. Той бе шеф на тайнствена и могъща асоциация, хвалеше се с важни приятелства в половината свят. Многократно бе хранил надеждата да привлече в своята група Катани с цел да го направи по-податлив на въздействие и да го държи под контрол. Но не успя. Инспекторът бе неподкупен.

Най-неспокойна зад решетките бе графиня Олга Камастра. От време на време отправяше недоброжелателни погледи към Катани. Не можеше да му прости, че бе станал неин любовник само за да разкрие тайните на престъпните среди.

Катани седна някъде на последните редове. Кипящата сега глъчка в залата пристигаше на вълни до изтощения му мозък. От време на време се упрекваше, че бе дошъл. Защо съм тук? — се питаше.

Беше там, защото този ден бе денят на присъдата. Моята последна възможност, си казваше той. Един журналист го разсея за миг с идиотския си въпрос: „Какво изпитвате в този момент?“ А той наведе очи, сдържайки отчаяно раздразнението си.

Шум от тоги оповести появяването на съда. В индианска нишка, с мрачни лица, съдебните заседатели пристъпваха с трицветни ленти на гърдите, следвани от председателя с величествена фигура и авторитетен вид, който много се харесваше на Катани.

Защо не, човек може да очаква правосъдие от други хора.

Председателят обхвана с поглед цялата зала. Станали на крака, двадесетина души очакваха мълчаливи присъдата. Председателят сложи очилата си със златни рамки. Прокашля се.

„В името на италианския народ…“ — започна той и прочете решението на съда. Графиня Олга Камастра, оправдана поради недостиг на доказателства. На адвоката Теразини бяха наложили присъда от две години затвор за една история с капитали, прехвърлени в чужбина. Присъдата обаче бе условна и адвокатът можеше спокойно да излезе на свобода.

Не така добре вървяха нещата с Лаудео: трябваше да остане пет години в затвора. Наказали го бяха за някои много безскрупулни финансови операции.

На първия ред защитниците си размениха грейнали усмивки. Зад решетките в очите на Теразини проблеснаха триумф и предизвикателство. Най-тежките обвинения бяха напълно отпаднали. Обвинението само от страна на Катани не бе взето под внимание.

Остро чувство на бунт се надигна в сърцето на инспектора. Той едва не извика и не се нахвърли срещу съда. С върховно усилие на волята успя да се овладее и потискайки гаденето си, забърза към изхода.

Репортерите го настигнаха, пъхнаха си микрофоните под носа му. Той ги изгледа с презрение, без да каже нито дума. Запита се какво представлява в този миг животът му. Мислеше за дъщеря си и успя да си спомни само лицето й в деня, когато похитителите я бяха освободили. В обществената градина момичето имаше измъчено изражение на бялото си личице. Когато се опита да я прегърне, дори не го позна. Започна да вика, обзета от ужас.

Освен това един друг образ бе останал запечатан в паметта му и сега се появяваше като пронизваща светкавица: споменът за полудялата дъщеря, която се хвърля в басейна на клиниката и се удавя.

Омраза и тревога присвиха стомаха му. Видя отново надупченото от куршуми тяло на съдията Бордонаро. Припомни си заместник-шефа си Алтеро, полковник Ферети, сразени точно когато бяха на път да открият организаторите на най-скандалните трафици.

Винаги същите: Лаудео, Теразини и техните високопоставени приятели. Катани се бе доверил на закона. Отбелязал бе имената им в един доклад, където обясняваше всичко от игла до конец. Напразно. За съдиите това не бе достатъчно и нещата завършиха безславно.

Може ли човек да получи правосъдие от други хора?

През цялата останала част от деня разтърсваният от гняв комисар се разхожда безцелно. Накрая седна и се загледа в реката. Тибър течеше бавно между куполите и сивите грамади на сградите. Мътните води отразяваха с тъмни отблясъци вечерните светлини.

Катани потръпна, прокара ръка по лицето си, сякаш искаше физически да изтрие следите от потискащия го гнет. Качи се в колата и потегли към къщи. Магазините бяха вече затворени и градът бе пуст.

Зави по една улица в периферията и пред очите му изникна сцена, която го накара да удари спирачките. На ъгъла забеляза огън, който осветяваше съвсем млада проститутка, почти дете.

Обърна се да я види по-добре през стъклото на колата. Тя му се усмихна, поклащайки се на слабите си голи крака.

Катани се приближи.

— Чао — измяука момиченцето, опитвайки се да придаде сладострастен тон на гласа си. Отблизо изглеждаше още по-млада. Лицето й бе намазано с крем, а устните прекалено очертани с червило. — Ей — прошепна подканящо, — знаеш ли как ме наричат? Принцесата. Хайде, ела да видиш колко е добра принцесата!

Личеше от километър, че закачливата веселост е фалшива. В очите на принцесата проблясваше от време на време онази безкрайна тъга, която прави да изглеждат мрачни израсналите прекалено бързо момичета.

— На колко си години? — запита Катани.

— Почти на шестнадесет.

Инспекторът бе сега на няколко сантиметра от нея. Огледа я с болезнено напрежение. Устните му потръпнаха, сякаш думите не искаха да излязат от устата му. Накрая успя да каже с невероятна покруса:

— Дъщеря ми сега щеше да бъде горе-долу на твоята, възраст.

Момичето изглеждаше смутено. Смръщи вежди и каза:

— Защо щеше? Къде е отишла?

Огънят припукваше зад гърба й и пламъците рисуваха треперливи сенки по измореното лице на Катани.

— Отиде си моето момиченце — промълви мъжът с покъртителна тъга. — Замина на дълъг път. И майка й си отиде. Заминаха и двете. Завинаги.

Свали сакото си и посегна да го наметне върху раменете на „принцесата“:

— Студено е — каза той. — Облечи сакото и да се махаме. Ще те заведа у нас. Не можеш да останеш насред улицата.

Момичето се дръпна ядосано.

— О, но този е луд — разкрещя се. — Какво искаш от мен?

Корадо я хвана за ръка. Затвори очи и за миг имаше илюзията, че стиска меката ръка на дъщеря си.

— Ела — отново й каза. — Трябва да те отведа оттук.

Тя се противеше.

— Остави ме — извика тя с писклив глас. — Аз трябва да бачкам, не разбираш ли? Да пукнеш дано.

Двама подозрителни типове със свирепо изражение следяха сцената от паркирана наблизо кола. Пред настояванията на Корадо изскочиха от колата и притичаха, решени да го изгонят на всяка цена.

— Я чуй — просъска по-ниският. Бе с накъдрени коси на челото и носеше яке от изкуствена кожа. — Какво, да не си търсиш белята?

Корадо го изгледа накриво, дори не му отговори. Продължаваше да държи момичето за ръка. Галеше я нежно по лицето, искаше да изтърка прекомерния слой грим.

Намеси се и вторият нехранимайко, рус, с бляскаща обица на лявото ухо.

— Тази трябва да бачка. Не виждаш ли? — изсумтя в лицето на Катани. — Трябва да носи пари вкъщи, не загряваш ли? Разкарай се оттук, защото само й губиш времето.

Онзи с къдриците на челото го хвана за едната ръка.

— Ти си нещастник. Трябва да се чупиш. Иди при жена си, тя поне е гратис.

Изведнъж Корадо се опомни. Обърна се светкавично и ритна ниско в корема къдрокосия, който се просна на земята, превивайки се. Измъкна пистолета от кобура и с плоската му страна удари русия през лицето.

Момичето сега хълцаше.

— Помощ! Не ги убивай, моля те, не ги убивай! — Лицето й бе набраздено от сълзи и гримът се топеше, като й придаваше гротескния вид на кукла, скъсана от лошо момиченце. Повдигна отчаяно чантичката си и взе да удря с нея Корадо по гърба.

— Махай се, махай се.

И накрая той си отиде. От колата се обърна и видя на светлината на огъня как момичето се навежда над двамата, милва ги, помагайки им да се изправят на крака. Изпита чувството, че се е държал смешно, като герой на булеварден роман, който иска да спаси от улицата една беднячка.

Докато паркираше, не забеляза, че го наблюдават. Някакъв тип с лисича физиономия, рус, с къси коси, елегантно облечен, следеше движенията му от един фолксваген. Бе на около четиридесет години, с атлетична фигура и дързък вид. Дъвчеше дъвка и ритмично като нервен тик подхвърляше в ръката си монета от половин долар.