Марко Незе
Октопод II (5)

Джулия

Изминаха два дни. Бърт се обади няколко пъти, но Катани го прати по дяволите, без много да му мисли. Беше му омръзнал американецът и неговите планове, които даваха такива горчиви плодове. За сетен път имаше чувството, че се намира на кръстопът. Все още не знаеше какво да предприеме, каква посока щеше да вземе животът му.

Късно следобед, когато се връщаше от дълга самотна разходка, забеляза под вратата на стаята си ивица светлина. Тутакси се напрегна. Почти усещаше как мускулите му вибрират под кожата. С пистолет в ръка, прилепен до стената, той се плъзна до вратата и я открехна, колкото да погледне вътре. На леглото, с вестник в ръка, седеше Джулия, сестрата на отвлеченото момиченце.

— Добър вечер — поздрави я той, отваряйки широко вратата.

Момичето се стресна.

— Ах! — възкликна то, притискайки с ръка стомаха си. — Как ме изплашихте!

Лицето й беше прелестно, озарено от две големи очи, от които струеше радост: рус ангел.

— Винаги ли така посрещате гостите си?

— А привично ли ви е да се вмъквате тайно в чужди къщи?

— Моля да ме извините. Видях, че вратата не е заключена, и реших, че няма нищо лошо в това да ви изчакам тук.

Говореше спокойно и нежно.

— Семейството ми ще се радва, ако дойдете у нас тази вечер. Дойдох, за да ви поканя.

Катани отвори малкия си хладилник, взе кутийка кока-кола и я отвори.

— Искате ли една глътка?

— Благодаря! — каза Джулия, протягайки ръка. Отпи и после я върна на Катани.

Той също пийна.

— Наистина много сте мила, че сте се сетили за мен. Но мисля, че е по-добре да не говорите за това. Направих каквото можах. Всичко мина добре и се радвам за момиченцето и за вас.

Сянка на разочарование помрачи лицето на Джулия.

— В действителност — подхвана тя — дойдох и по работа. Журналистка съм в една частна телевизия. Тези дни във вестниците много се говореше за вас, за самотната война, която сте водили срещу мафията. Исках да ви попитам дали сте съгласен да ми дадете интервю.

— Забравете това — сряза я Катани почти уплашено.

— На интервюто „не“, на поканата вкъщи „не“… — Джулия изглеждаше смутена. Сви рамене и с почти детинска дързост добави: — Щом не искате да направите това за мен и родителите ми, направете го поне заради Грета. Тя е много самотно дете. Постоянно пита за вас.

Тези думи попаднаха в целта. Отвориха в сърцето на Катани стари рани и го накараха да промени решението си.

— Е, добре, ще дойда.

По пътя Джулия караше лудо. На няколко пъти Катани я подкани да не бърза толкова.

— Но как? — чудеше се тя. — Човек, който по професия рискува, сега се страхува.

— Рискувам, когато е необходимо, но не искам да умра глупаво.

Видя нещо, което го порази. Направи рязък жест с ръката си и каза с тон, нетърпящ възражение:

— Един момент. Спри, спри.

Съвсем естествено й заговори на „ти“.

Тя веднага възприе неговия тон:

— Какво ти става? — каза, докато паркираше в близост до тротоара.

Без обяснение Катани излезе.

— Чакай ме.

Върна се след няколко минути, като носеше в ръка една хубава кукла с коси, жълти като слама.

— Чудесна е — зарадва се Джулия. — Сигурна съм, че Грета ще полудее от радост.

Наистина куклата много се хареса на Грета. Но очите й грейваха главно когато поглеждаше към Корадо. Час по час му отправяше срамежливи усмивки. След това се престраши и с котешки стъпки отиде и се настани на коленете му.

Вечерта премина, както можеше да се очаква.

— Не можете да си представите колко сме ви благодарни!

— Смелостта ви е наистина достойна за възхищение!

През цялото време родителите на Грета изказваха своята признателност на Катани.

Дойде и генералният директор на банката, Алеси, който дори предложи на комисаря сума, за да го възнагради за навременната намеса.

Последва много неудобен миг. След това всички побързаха да сменят темата, все едно че нищо не се беше случило. Вместо обида, Катани почувствува горчивина. Отново срещаше хора, които в действията си приличаха много на Теразини, Лаудео, стария Канито, все от същото тесто. Убедени, че могат да разрешат всеки въпрос с пари. Катани започваше да гледа на тях не като на хора, а като на машини, произвеждащи банкноти.

Джулия и Грета го изпратиха до вратата. Момиченцето не искаше да се раздели с него. От малко винаги самотно и болнаво, на него сега му се струваше, че е намерило в този мъжествен човек своя герой, своя ангел пазител.

Беше го хванало с ръчичка за панталоните и с умоляващ поглед каза:

— Ще дойдеш пак, нали?

— Ей, да не се е влюбила в теб? — пошегува се Джулия, вземайки Грета в прегръдките си. Притисна я до гърдите си.

— Да, ще дойде, не се безпокой.

Катани направи няколко крачки и се обърна. С детето в ръце, Джулия го гледаше. Под лампата лицето й бе придобило особена мекота.

Същата нощ комисарят се стресна насън. Присънило му се беше, че е направил някакво важно откритие. Така напрегнато се беше съсредоточил, че се събуди, изпълнен с безпокойство. Той се въртеше нервно в леглото си. Но какво ли наистина бе видял в съня си? Може би се бе домогнал до някаква истина, която сега му бе трудно да осъзнае?

Ето какво беше. Картините бяха все още смътни, но значението вече се оформяше. Виждаше някакъв телефон. Мозъкът работеше бързо в търсене на смисъла на тази картина.

Върху шайбата на телефона видя ръка, набираща номер. Вече си спомняше отлично. Това беше телефонът на бара, от който похитителят на Грета се обаждаше в мига, в който бе връхлетял отгоре му. Иззад вратата на скривалището си бе следил внимателно движенията на ръката. Сигурен беше, че е запомнил номера. Беше го видял ясно в съня си и сега си го припомни цифра по цифра.

Записа го на едно листче.

На сутринта позвъни.

— Ало, тук пансион „Златният петел“ — отговори любезен мъжки глас.

— О, извинете — каза Катани, — но тъй като искам да ви посетя, бихте ли ми дали адреса си?

— Намира се в Беладжо, „Лунголаго“ 76.

— Много ви благодаря.

— Да ви запазя ли стая?

Без да отговори, Катани затвори. Веднага след това набра друг номер. Обади се на Бърт. Щом чу, че вдигат слушалката, каза:

— Там ли е господин Бруски?

И затвори. Това беше знак, че трябва да се видят спешно.

Изчака американеца на улицата.

— Закарай ме в Беладжо, на езерото Комо.

Добил бе толкова авторитетен тон, че другият не се осмели дори да попита каква е причината за непредвидената разходка. Подхвърли монетата от половин долар, прибра я в джоба си и потегляйки, каза:

— Окей, окей, амиго!

Испанският му акцент от време на време се възвръщаше.

Собственикът на пансиона „Златният петел“ се стори на Катани точно такъв, какъвто си го беше представил, когато чу гласа му по телефона. Едър шишко със спокойно изражение.

Когато разбра причината за посещението, стана предпазлив.

— Да — каза, — тук работеше, беше камериер. Добро момче, повярвайте ми, душичка. Когато го видях по телевизията, насочил пистолета към главата на бедното дете, извиках жена си: „Ела, ела да видиш Пиеро, опази боже“. И тя остана с ококорени очи. „Как е възможно?“ — каза.

Беше дошла едновременно и жена му. Закръглена жена, която държеше ръцете си сключени и кимаше в знак на съгласие.

— Все още не мога да повярвам, такова добро момче.

— Бих искал да видя стаята му — помоли Катани.

Стаята беше празна. От прозореца се виждаше езерото, гладко като олио, набраздено от две платноходки. Склоновете на планината бяха забулени с тънка мъгла.

Катани забеляза под повдигнатия край на кувертюрата куфар. Издърпа го. Съдържаше обикновените лични принадлежности на ерген: гащета, пуловер, две порнографски списания. Но вниманието на комисаря бе привлечено от една тетрадчица.

— Водеше си сметки — обясни собственикът на пансиона. — Знам, защото бе побъркан на тема числа. Пишеше всичко: и най-малкия разход или приход. Имаше диплома за счетоводител.

— Знаете ли, че докато държеше под прицел момиченцето, позвъни на вашия номер.

Хотелиерът поморавя.

— Но вие да не си помислите?… Освен в работата не сме имали никаква връзка с него.

— Може би е искал да говори с Мария — подсказа жена му.

— Коя е Мария? — запита Катани.

— Приятелката му — обясни хотелиерът. — И тя работеше тук. Чистеше стаите. Но когато той се забърка в тази история, тя изчезна.

Катани продължаваше да разлиства тетрадчицата, пълна с добре подредени цифри, разделени по месеци, на места разграфени и по седмици. Едно листче отхвръкна. Комисарят го повдигна. Бе отбелязан един телефонен номер и до него една цифра: пет милиона.

Катани я показа на американеца.

— Какво ще кажеш?

Бърт й хвърли професионален поглед.

— Съвсем възможно да е предплата за отвличането. Дай да препиша този телефон. Заемам се да открия на кого принадлежи.

По-късно следобед се върнаха в Милано. Докато се изкачваше по стълбите към стаята си, Катани чу стъпки. Вдигна очи и я видя.

— О — каза Джулия радостна, — за щастие дойде. Вече си тръгвах. Видях, че вратата ти е заключена, и си помислих, че си заминал.

— Не съм заминал. Какво става?

— Надявах се все пак да те убедя да ми дадеш интервю.

Катани се усмихна. Погледна я внимателно и прочете на лицето й твърда решимост.

— Когато ти щукне нещо в главичката — каза той, докато почукваше с показалец по челото й, — трудно е човек да те разубеди, нали?

— Това е наследствена дарба. И дядо ми е такъв. Мил твърдоглавец.

Носеше сако от тъмносин кашмир, беше пъхнала ръце в джобовете и го наблюдаваше спокойна и сияйна, със съблазнителна нежност.

Как да й откаже?

— Къде да направим интервюто? — предаде се Катани.

Момичето подскочи от радостна изненада.

— Наистина ли приемаш? Съгласен ли си? О, днес наистина е голям ден. Ела!

Хвана го за ръка и го поведе към колата си.

— Ако побързаме, ще успеем да го излъчим пряко във вечерните новини.

Пред снимачната камера Катани застана със спокойна увереност. Погледът му бе агресивен. Говореше, гледайки право в камерата, като че ли искаше да запечата в главите на зрителите мислите, които бързаше да изложи.

— Приех да отговоря на няколко въпроса не за да си правя реклама.

— Комисарю — прекъсна го Джулия, — не става въпрос за реклама. Вие отдавна се борите срещу криминалните среди с риск за живота си. А онзи ден не се поколебахте отново да се изложите на опасност, осуетявайки отвличането на едно дете. Мисля, че честните хора биха искали да знаят в какви условия живее смел човек като вас?

— Не треперя от страх. Искам да кажа ясно: не съм пъзльо. Разбира се, животът не е приятен. Винаги държа пистолета си подръка. Нощем го слагам и под възглавницата си.

— Създали сте си много врагове, нали?

Катани се изпъна в креслото. Впери още по-настойчив поглед в камерата. Сякаш бе желал този въпрос. Подбираше внимателно думите си.

— Много врагове. Хора, които бяха уверени, че ще ме прекършат, но не успяха, хора, които искаха да ме купят и се провалиха, защото парите не ме интересуват. На всички тези господа искам да кажа сега, възползувайки се от телевизионния екран, че ще чакам, без да трепна, техните наемни убийци. Нека пращат убийците си: живея в Милано, в пансиона „Куадранте“.

Сред зрителите, които следяха интервюто, особено един изблещи очи. Това бе Лаудео. Изтегнат на леглото си в килията, той бе пуснал телевизора, за да гледа новините. Никога не си бе и помислил за такава изненада. Слушаше Катани с растяща тревога. По едно време разбра, че комисарят се обръща именно към него.

— Колкото до моите врагове — разчленяваше думите Корадо, — разрешете ми да изпратя послание до един от тях, по-точно. Искам да му припомня, че вече изтича срокът, който му беше отреден, за да ми даде отговор. Важен отговор. Освен това искам да му съобщя и един телефонен номер. От този номер той сигурно ще разбере много неща.

Катани извади от джоба си листче хартия. Беше листчето, което намери в пансиона до езерото, в тетрадката на младия похитител.

— Номерът е: 6974357.

Ако Катани можеше да види отнякъде реакцията на Лаудео, щеше да разбере, че посланието е достигнало целта си. Лаудео така се ядоса, че замери с дистанционното управление екрана. Телевизорът се счупи, издрънча и угасна сред пращене на искри.

Именитият затворник беснееше. Телефонният номер, съобщен от Катани, рискуваше да го въвлече сериозно в аферата с детето. Принадлежеше на негов приятел, на когото той даваше заповеди чрез адвоката си Дилети.

Разярен, заудря с дланта на ръката си по вратата, докато не дотича пазачът.

— Изпратете телеграма до адвоката ми. Трябва да дойде спешно.