Марко Незе
Октопод II (8)

Застраховката

Селцето се намираше малко след Бергамо и лесно можеше да се вземе за един от крайните квартали на града. Там, където къщите граничеха с полето, се издигаше сред сухи храсти, близо до една рекичка, малка занемарена постройка. Това беше жилището на пазача Антонио Вивиани.

Вдовицата вече беше в траур, когато Катани отиде при нея. Беше безформена женичка, без определена възраст, потънала в дълбоката си скръб. Щом видя картата на комисаря, изостави недоверчивостта си и поведе Корадо в бедната стаичка, която служеше за всекидневна и столова.

— Остави ме с две деца — хълцаше тя. — Без една лира.

— Но как е възможно? — престори се на учуден Катани. — Аз познавах съпруга ви. Беше благоразумен човек. Все трябва да е скътал нещо настрана.

— Ами! Заплатата и стигаше, и не стигаше. В спестовната книжка най-много да има триста хиляди лири. Ето, разорена съм.

— И все пак Антонио ми беше казал, че напоследък бил поработил извънредно и е помислил за семейството си. — Катани напредваше пипнешком. Опитваше се да измъкне от вдовицата някое и друго признание, някаква добра следа, за да продължи разследването си.

Неговите опити, изглежда, се увенчаха с успех, когато жената спомена за една застрахователна полица.

— Какъв вид застраховка? — каза той.

— Не зная много. Но преди десет или петнадесет дни подписа полица от „Асикурациони мондиали“. Тук някъде трябва да е. — Описа широк кръг с ръка, сочейки безредието в стаята. — Трябва да седна спокойно да я потърся.

Ето работа за Бърт, помисли си Катани. Щом се върна в Милано, той повика американеца. Когато искаше да го види спешно, звънеше на обичайния номер и се преструваше, че търси господин Бруски.

Бърт пристигна под ескорт на двама ангели пазители: дангалака Боб и Чарли, един тип с не особено благонадежден вид, сплескан нос и криви крака.

Катани го осведоми за събитията и каза:

— Трябва да узная кои са титулярите на „Асикурациони мондиали“.

Бърт прехвърли задачата на Чарли.

— Той е много добър в този род проверки, а пък аз и Боб ще отлетим за Базилея. Там се намира Ифтер. Сигнализираха ми, че е пристигнал от Рим. Предвижда съвещание на едри риби. Ще се опитаме да инсталираме някой и друг микрофон, за да чуем плановете им.

— Ще се видим, когато се върнеш — каза Катани.

— Да. Ти междувременно се поразвлечи малко, окей!

Бърт намигна и се усмихна многозначително.

— Прави компания на госпожица Антинари.

Чарли беше ловък и бърз. За кратко време успя да събере нужната информация. Представи един лист на Катани, който подсвирна от изненада. Петдесет и едно на сто, тоест по-голямата част от акциите на „Асикурациони мондиали“ принадлежеше на „Банка Антинари“.

Антинари. Това име вече се срещаше прекалено често. Всичко водеше към тази банка, всичко сякаш се въртеше около нея.

Катани реши, че на този етап му е абсолютно необходимо да види Джулия. Момичето обаче не му оказа добър прием. Беше доста обидена, защото Корадо не се беше явил на последната среща и от три дни никакъв го нямаше.

— Много неща се случиха — беше слабото му оправдание.

Джулия продължаваше да се цупи.

— Можеше поне да се появиш с букет цветя.

— Не съм бил в училище за добри обноски — каза той. — И сега, ако си съгласна да ме изслушаш, трябва да те помоля за една услуга.

— А, ето защо си дошъл! — раздразнението изчезна и на лицето й се отпечата израз на дълбоко възмущение. — Ще ми иска услуга той!

Катани доста трябваше да се помъчи, за да я умилостиви. Накрая седна срещу момичето и спокойно и сериозно й разказа за вдовицата и полицата, която мъжът й бе сключил със застрахователното дружество на банката на баща й.

— Защо не извършиш едно добро дело? Обади се по телефона, за да ускориш изплащането — помоли я той.

Момичето се съгласи. Обади се по телефона на директора на „Асикурациони мондиали“.

— Да, чакам — каза тя. — Нека да ви донесат преписката.

С молив почукваше по купчинка листчета, докато чакаше да запише. Започна да пише това, което й съобщаваше директорът. Изведнъж престана да си записва и погледна Корадо с удивено изражение.

— Но сигурно ли е, директоре? — попита в слушалката.

От другата страна отекна гласът на мъжа, който се кълнеше, че е абсолютно сигурен в дадената информация.

След като приключи разговора, Джулия с широко отворени очи погледна Катани.

— Знаеш ли за каква сума е застрахован твоят приятел надзирател? Петстотин милиона. Всичко друго, но не и бедняк. За тази цифра е трябвало да плаща ежегодна астрономическа вноска.

— Или — каза Катани — не е плащал той. Както се съмнявах, купили са го. Някой му е подарил тази полица и при първата възможност му е поискал в замяна услуга. Той е поставил отровата в кафето на Лаудео.

По лицето на Джулия мина тръпка. Като журналистка имаше понятие от интриги и кървави истории. Но да ги изживее така отблизо, бе нещо, което я караше да трепери.

— Може би ще можеш да ми помогнеш, за да разбера по-добре тази история — каза Катани.

— Не зная даже откъде да започна.

— Имам една идея. Изслушай ме! Ако някой прави застраховка живот, застрахователната компания изисква медицинско свидетелство. Иска да знае дали здравето му е добро, или рискува скоро да изплати хубавичка сума.

Джулия слушаше внимателно думите на Катани, но още не се досещаше какво в крайна сметка искаше да каже той.

Катани й обясни:

— Искам да знам кой лекар посещава клиентите на „Асикурациони мондиали“. Трябва да е приготвил картон и за нашия пазач Вивиани. Така ли е? Би било интересно да се хвърли поглед на този документ.

За Джулия бе лесно да открие кой посещава клиентите за сметка на „Асикурациони мондиали“. Задачата бе възложена на лекаря Мороне.

В събота, когато кабинетът му беше затворен, Джулия се представи пред портиера на сградата. Носеше много къса пола и си придаваше нарочно предизвикателен вид.

— Трябва да отида при доктор Мороне — каза, превземайки се, като че ли търсеше съучастничеството на портиера.

— Но кабинетът днес е затворен — възрази портиерът, а тя, преструвайки се, че си оправя чорапа, направи така, че привлече още повече вниманието на мъжа.

Катани се възползува от разсеяността му, за да се вмъкне тайно в сградата. На първия етаж намери това, което търсеше: врата и на нея табелка: „Лекарски кабинет на Енрико Мороне“.

— Няма ли го? — Джулия продължаваше да се преструва на глупава пред портиера. — Това ще го почакам. Знаете ли, аз имах уговорен час.

Горе Катани се сражаваше с ключалката на вратата. Успя да я отвори и започна да търси специалния металически шкаф за съхраняване на клиничните картони. Намери го в един ъгъл и започна да рови, проверявайки старателно едно рафтче след друго. Когато прочете името на Антонио Вивиани, измъкна плика. Отвори го и това, което се оказа пред очите му, потвърди, че още веднъж нюхът му го бе водил чудесно. Според картона пазачът Вивиани имаше тумор в напреднал стадий.

Корадо се върна при вдовицата заедно с Джулия, за да й разкаже тази невероятна история. Жената избухна в неудържим плач.

— Да — каза тя. — Той имаше тази лоша болест. Знаеше, че е обречен, и беше направил тази застраховка за нас.

Тя мачкаше в дебелите си ръце кърпичка. От време на време си избърсваше с нея очите.

На Катани му стана жал за нея. Но не можа да се сдържи. Каза:

— Знаете ли какво е трябвало да направи вашият съпруг в замяна на тази застраховка? Поставил е отрова в кафето на Лаудео.

— Не! — протестира ожесточено жената. Беше разстроена и поглеждаше въпросително ту Джулия, ту Корадо. Какво искаха тези двама натрапници? Да окалят паметта на съпруга й ли?

— Той беше добър — горещеше се тя, — не е способен да направи такова нещо!

Но полека-лека взе да я обхваща друг страх. Вече не се боеше от това, че ще се компрометира името на съпруга й, колкото, че може да загуби парите.

— Вие сте тук, защото не искат да ми изплатят застраховката, нали? Искате да ме измамите!

Катани я успокои:

— Не се тревожете, ще държа устата си затворена, така че ще си получите парите. Но трябва да знаете какво е станало.

— Знаехте ли, че мъжът ви е бил убит?

Лицето на жената изразяваше изненада.

— Да — продължи Корадо. — Не е било нещастен случай. Възможно е и той да е знаел какво го очаква.

— Кой е бил? — зареди жената, стискайки юмруци. — Искам да знам кой го е убил?

— Това са същите хора, които са го подкупили. И които сега ви позволяват да получите петстотин милиона. Трябва да ни помогнете да ги открием.

— Аз? Но какво бих могла да ви кажа аз?

— Опитайте се да си припомните дали в последно време го е посещавал някой непознат.

Жената сбърчи вежди.

— Да — каза, — спомням си, че идва един висок, плешив, доста пълен господин.

За Катани това кратко описание бе достатъчно. Разбра, че Дилети, адвокатът на Лаудео, е бил този, който е заръчал да сипят отрова в кафето на клиента му.

На връщане по пътя за Милано ги заваля проливен дъжд. Джулия натисна до дъно спирачката, като спря в една отбивка на пътя.

Катани не можа да разбере причината.

— Какво значи това?

Джулия подви крак на седалката и се обърна към него, като се усмихваше. Усмивка, изпълнена с нежност и предизвикателство.

— Не постъпват ли точно така влюбените? — прошепна. — Не се ли спират в отбивките по пътя?

— Ние какво общо имаме с това? — каза спокойно Корадо.

— Прииска ми се да те целуна.

— Не виждаш ли, че вече ми никнат бели коси?

— Белите коси ще те правят още по-чаровен.

Катани протегна ръка и я зарови в дългата коса на Джулия. Сянка на тъга премина през погледа му, докато наблюдаваше момичето. От много отдавна не беше гледал така жена. Обхвана с ръце красивото й лице и го подържа така мълчаливо. Тя затвори очи и се отпусна гальовно като коте.

— Но какво искаш от мене? — попита Корадо. — Ти си млада, хубава и богата. Какво представлявам аз за теб? Едно вълнуващо приключение? Или каприз?

Джулия вече не се усмихваше. Лицето й придоби сериозно изражение.

— Ами ако те обичам? — каза.

Колко пъти Катани беше слушал тези думи? А и колко пъти той сам ги беше произнасял? Мислеше, че те за него нямат вече смисъл. Въпреки това, чувайки ги от устата на Джулия, му се стори, че те все още пазят нещо неподправено и истинско. Събуждаха у него стари чувства.

Тя сложи ръката си зад тила му и прилепи чело до неговото. Парфюмът й беше омайващ.

Той я задържа в прегръдките си, докато й прошепваше нежно на ухото:

— Ти си луда, малката ми, да се свързваш с такъв развейпрах като мене!

Тя промърмори, затваряйки очи:

— Чудесен си! Толкова си чудесен!

Корадо приближи лицето й към себе си и я целуна по устата, отначало нежно, после все по-страстно.