Марко Незе
Октопод II (17)

Сицилия

Беше май месец и беше топло. Старият Никола се бе излегнал на един шезлонг на терасата на хотела и съзерцаваше морето.

Джулия беше седнала до него с уморен вид. Напрежението от последните дни бе изчезнало и я бе оставило без сили, без желание за нищо. Поне Корадо да се беше обадил по телефона. Нищо подобно. Откакто се бяха разделили последния път, той въобще не я беше потърсил.

Старият банкер се протегна и я погали по ръката.

— Ти си влюбена, нали? Очаровал те е онзи тип с вид на герой от детективските романи.

— Дядо, защо го обиждаш? Аз го обичам.

— Добре де, добре. Някой ден сама ще разбереш, че не е подходящ за тебе.

Джулия изостави разговора. Дядо и внучка за няколко минути се умълчаха. Над тях лястовиците летяха толкова ниско, че понякога ги докосваха.

— Искам да знам кой е убил майка ми — каза изведнъж момичето. — Ти, дядо, навярно можеш да ми помогнеш да го открия.

Изгледа дядо си с крайчеца на окото, за да види реакцията му. Но той остана невъзмутим.

— Какво общо имаше тя? — горещеше се Джулия.

Старецът приглади белоснежната си коса. Имаше отнесения вид на някой древен патриарх преди произнасянето на мрачни предсказания.

— Бурята отмина — каза. — Ние оцеляхме и трябва да се погрижим за бъдещето. Защо да се ровим в миналото?

— Тя ми беше майка — запротестира Джулия, ставайки на крака. — Имам право да знам. Винаги съм била държана настрана. Истината трябва да я научавам от другите, троха по троха. А аз бих искала да ми я разкажеш ти, истината.

Старецът също се изправи. Пое между дланите си лицето на Джулия и каза:

— Кой ли знае истината, дъще моя? В живота колкото по-малко любопитствуваш, толкова по-добре, запомни го.

Разговорът им бе прекъснат от идването на Тано Кариди, усърден както винаги, безукорен, той носеше една табла с чаша вода и тубичка с хапчета. Старецът взе две хапчета и със сериозно изражение ги хвърли в устата си, преглъщайки ги с голяма глътка вода.

Залюля белоснежната си глава и сложи ръка на сърцето си:

— Сърцето ми не е вече както преди. Рано или късно ще ме изостави и ти ще трябва сама да теглиш каруцата. За това не мислиш ли?

Джулия се съгласи. Мислеше понякога и изпитваше страх.

— Искам ти да си подготвена — подхвана дядо й. — Трябва да опознаеш механизма на банките. Но най-вече трябва да го обикнеш.

Хвана я под ръка.

— Ела, ще ти покажа как действува царството, което ще наследиш.

Каза на Тано да приготви колата. Тръгна пред Джулия с приповдигнат дух, но тя все още не бе преодоляла лошото си настроение.

В банката всички бяха почтителни. Джулия се насилваше да бъде любезна, да се усмихва.

Влязоха в стая, пълна с монитори, на които се нижеха дълги списъци със знаци и цифри, докато няколко телекса постоянно печатаха послания.

— Тук — каза старецът — сме в сърцето на банката. Успяваш ли да разбереш какво става?

Джулия разгледа внимателно надписите на мониторите, след това отговори.

— Купуваме акции на няколко европейски пазара.

Сбърчи чело и малко озадачена, добави:

— Струва ми се, че ги плащаме с добри сумички, или греша?

— Така е — каза със задоволство дядо й. — И по-точно, купуваме ги на двойната от реалната им стойност.

Тя реагира недоверчиво:

— Как така?

— Тъй като ние сме едновременно купувачите и продавачите. Първо пуснахме тези акции на чуждите пазари, където ги закупихме на ниска цена чрез тамошните ни представителства. А сега ги закупуваме отново на повишени цени.

Джулия сякаш проумя. Зяпна дядо си с изумени очи.

— Това е начин за изнасяне на капитали в чужбина, без да се плащат таксите, нали?

Старецът се ухили със задоволство:

— Да му се не види, моето момиче, бива си те, няма що!

Тържествен и напарфюмиран, франтът Тано се приближи, за да пошепне нещо на ухото на Никола Антинари.

— На телефона е Теразини. Иска да знае дали може да дойде при вас. Казва, че е важно.

Старецът помръкна. Размаха ръка и с изкривено лице каза:

— Не, не го искам тук. Съобщи му, че аз ще отида при него.

Откакто излезе от затвора, Теразини си беше взел разкошна къща. Живееше заобиколен от телохранители и следван като сянка от верния Салво, хулиган, с напомадена права коса.

Към свитата му спадаше и Розария, млада брюнетка, която се грижеше прилежно за всички негови нужди. Имаше дързък вид, но се умилкваше като голяма котка.

Когато банкерът пристигна при него, Теразини го посрещна на вратата, отдръпна се почтително встрани, за да му направи път да влезе.

— Чест е за мен вашето посещение.

Старецът съвсем не отвърна със същата сърдечност на поздрава. Изглеждаше ядосан. Този човек започваше да му дотяга. Не му харесваха бруталните методи, които използуваше, за да разреши някой проблем. Но за момента Теразини му бе нужен. Не можеше да си позволи да се откаже от него. Но щеше да дойде ден, когато щеше да се освободи от тази неудобна личност.

— Всичко върви като по вода — гъгнеше Теразини. — Товарът вече напусна Югославия и премина италианската граница без проблеми. А сега пътува към Сицилия.

— Радвам се, — сухо каза старецът, докато Розария с лек поклон сервираше на един сребърен поднос шампанско.

— Ще имате единадесетте процента от банката, както се договорихме.

— И място в управителния съвет — уточни Теразини.

— И място в управителния съвет — потвърди старецът.

Теразини изпи с удоволствие шампанското, докато банкерът Антинари дори не го опита. Сякаш бързаше да си ходи. Чакаше Теразини да премине към същността и да му обясни причината, поради която искаше да говори с него.

— Нашият договор — доуточни — ще бъде изпълнен веднага, след като Ифтер открие кредита.

Изгледа изкосо събеседника си и попита:

— Друго има ли?

— Да — каза Теразини, отпускайки се на креслото. — Има и друго.

Запали пура умишлено бавно. Обичаше да държи другите в напрежение. Най-после стигна до сърцевината на въпроса.

— Ние положихме всички усилия, за да спасим операцията.

— Да — отвърна старецът. — Очистихте всичко и всички. Методите ви, добре е да го знаете, никак не ми харесват.

— Обаче ви служат. Трябват ви решителни хора като нас.

Докато произнасяше тези думи, Теразини изпусна във въздуха кръгчета дим, които, въртейки се, се отправиха към полилея.

— Както и да е — работата ни не е свършена. Не можем да спим съвсем спокойно.

Старецът присви очи и се хвана за дръжките на креслото, обзет от трескаво безпокойство.

— Какво означава това?

— Онзи Катани — просъска Теразини внезапно побеснял — е пак по следите ни. Обади се по телефона секретарят на Матинера да ни каже, че онзи ден е идвал в кабинета му. Настоявал да види професора. Трябва да държи нещо в ръцете си. Той е опасен, вие разбирате.

Старецът направи жест на негодувание:

— Внучката ми е влюбена в него.

— Знам — отвърна Теразини. — Затова си позволих да ви безпокоя, преди да премина към действие.

Старият банкер се изправи и отвратен, промърмори:

— Щом е толкова необходимо.

Остана за миг мълчалив и после добави заплашително:

— Но внимавайте да не въвлечете и Джулия.

Тръгна с бързи стъпки към изхода и докато затваряше вратата зад гърба си, едва чу уверенията на Теразини.

Ако знаеше какво му готвеха, Катани сигурно нямаше да се чувствува толкова спокоен. А той, напълно самоуверен, в едно хубаво слънчево утро се връщаше отново в Сицилия. Сякаш сам искаше да се напъха в бърлогата на звяра.

В далечината се издигаше величествената и неспокойна Етна. Отправи се към полицейското управление, където срещна един стар познат, агента Сетимели, с когото бяха работили в Трапани.

— Инспектор Катани! — зарадва се полицаят.

— Сетимели! Какво правиш тук? Оставих те в Трапани.

— Преместиха ме. А вие?

Катани не отговори.

— Я слушай — каза. — Кой тук командува подвижната бригада?

— Инспектор Ди Венанцо, свестен човек.

— Заведи ме при него.

Ди Венанцо беше около петдесетгодишен невзрачен мъж, чиито дрехи също бяха в убити тонове. Една от онези безлични личности, които очакваш да видиш на някаква пощенска служба, но не и начело на подвижна бригада.

Посещението на Катани сякаш беше чест за него. С жив интерес изслуша разказа за последните събития и накрая заключи:

— Скъпи Катани, вие ми се доверихте, а аз можех да служа на мафията. Бих могъл да ви проваля. Познавате добре този свят и знаете, че е трудно да се намери някой, който да бъде напълно сигурен.

— Вярно е. Рискувах, но нямах друг изход. Ако сте на тяхна страна, аз съм свършен, но ако сте честен човек, ще се съгласите да ми помогнете.

Невзрачният полицай пъхна ръце в джобовете на сакото си:

— Аз не съм на тяхна страна, скъпи Катани. С вас съм.

Когато човек се вгледаше по-добре в него, виждаше, че под безличната маска лицето му е озарено от вътрешна светлина.

— Защо не се върнете на служба? Можем да предупредим министерството, че искате да прекъснете временното отделяне от работа. Ще работим заедно.

Да, защо да не престане да се шляе като отвързано куче? Идеята да се върне на работа се хареса на Катани. Заедно с колегата си веднага отиде да извърши бюрократичните процедури, за да уреди въпроса. Няколко дни — и щеше да има отново хора, с които да работи.

— А междувременно — подсказа Ди Венанцо — можете да размените идеи със заместник-прокурора Вентури.

— Вентури ли?

На Катани му се стори, че не е разбрал добре.

— От Милано ли идва този Вентури?

— Точно така. Той сам е избрал да дойде да работи тук. Много добре се справя. Но си плаща и последствията. Мафията за „добре дошъл“ хвърли бомба пред къщата му. Оттогава живее в една казарма с цялото си семейство.

Искаше да поговори с Вентури. Искаше и той да си намери място в казармата. Но всичко това можеше да почака. Преди това трябваше да бърза при нея, при Джулия.

Момичето се намираше в апартамента на дядо си, в хотела, когато младият шишко, който трябваше да я охранява, съобщи за идването на Корадо.

— Господи, най-после! — въздъхна Джулия, излизайки тичешком.

— Не! — извика дядо й зад нея. — Спри се!

Момичето изненадано се обърна, а той я предупреди:

— Не излизай с него!

— Защо?

— Искам първо да разговаряме.

Без да разбира реакцията на дядо си, тя се съгласи и хукна към Корадо във фоайето на хотела. Не можеха да престанат да се прегръщат, да се целуват, да си разменят нежности, сякаш искаха да се убедят един друг, че отново са заедно.

— Как се чувствуваш тук? — попита Корадо.

— Ужасно! Не мога повече, отведи ме оттук. Дядо ми не е такъв, какъвто си го представях в Милано, когато играехме с него дълги партии шах по телефона. Скучен е. Говори само за пари. Втълпил си е една странна идея. Казва, че трябва да вляза в управителния съвет на банката.

Катани изглеждаше потресен от тази новина.

— Кога се предвижда това?

— След пет дни.

Пет дни. Защо точно след пет дни? Старецът явно готвеше някаква изненада.

Както беше обещала, Джулия заведе Корадо при него и ги остави сами на терасата.

— Вие сте голям твърдоглавец — заяви старецът. Изглеждаше доста ядосан. — Връщате се най-спокойно в Сицилия. А знаете много добре, че тук имате неприятели.

— А какво да правя, да бягам ли? Трябва може би да живея скришом, сякаш ме е срам да се покажа? Други трябва да се крият.

Без да го погледне в лицето, старецът каза:

— Виждам, че се инатите да разберете как ще се завърти колелото на живота ви. Младежо, тези, които вие наричате „други“, не само не се крият, а представляват за вас сериозна заплаха.

— Не ме плашат.

Когато се изнервеше, старецът придобиваше тика да облизва на равни интервали устните си. Изкарваше навън езика си и после го връщаше като пепелянка. Суровата, понякога иронична усмивка, с която Катани го гледаше, го вбесяваше още повече.

— Слушайте — изсъска той, изпълнен с гняв. — Вие сте свободен да правите каквото искате. Но стойте далеч от Джулия. Не е жена за вас.

— Това не можете да искате от мен — каза Катани. — Ще трябва да я попитате нея какво мисли по този въпрос.

— Няма нужда — изръмжа старецът. — Аз ще я убедя, ще й обясня, че не е уместно. Важното е вие да се махнете.

Младият шишко се приближи до банкера и му прошепна нещо на ухото. Сигурно се отнасяше за Катани, защото Антинари му намигна, докато другият говореше.

— Току-що ме информираха — каза най-после той, — че около хотела има някакво странно движение. Някой ви очаква отвън, за да ви убие.

Катани се обърка за миг. Изпи глътка уиски, докато старецът произнесе натъртено:

— Мафията се е заклела да ви отмъсти, Катани. Не можете да й убегнете. Но аз поисках да ви предупредя, да ви направя тази последна услуга, за да спестя на Джулия страданието. В замяна на това очаквам да изчезнете завинаги.

В този момент Джулия се приближи.

— Ей, какво толкова имате да си казвате вие двамата? От половин час разговаряте.

Дядото не обърна никакво внимание на думите на внучката си и пак се обърна към Катани.

— И така, разбрахме ли се?

Презрението, което прочете в очите на Катани, накара Джулия да прозре, че се е случило нещо много важно.

— Но какво става? — избухна момичето.

Без да я погледне, Катани каза:

— Дядо ти е решил да извърши едно добро дело. Предупреди ме, че някой ме чака долу, за да ме застреля.

Все още разстроена от случилото се с майка й, Джулия местеше трескав поглед от лицето на Корадо към дядо си, за да разбере нещо. Започваше да се обърква и да се плаши.

— Но кои са? — попита. — Какво искат?

— Стари врагове — каза Корадо. — Само че сега са станали приятели с дядо ти.

Поклати тъжно глава и обръщайки се към Джулия, каза:

— Мафията.

Момичето запуши уста с ръце, за да потисне отчаяния си вик.

— Истина ли е? Дядо, вярно ли е това, което казва?

Старецът мълчеше. Топъл ветрец разбъркваше белия ореол на косите му.

— Вярно е също така — продължи невъзмутимо Катани, — че той може да спре онези от засадата долу.

— Стига! — скочи старецът.

Челюстите му бяха стиснати до болка като менгеме.

— Чуйте го героя как говори, говори, а от устата му изригват нелепости. Джулия, не го слушай. Аз ще ти обясня как стоят нещата.

— Но аз не искам обяснения — отвърна, хълцайки момичето. — Искам да знам как Корадо ще излезе оттук.

— Ще наредя да го изпроводят през задния изход — каза дядото отново спокоен.

— И аз ще отида с него — каза Джулия.

— Не, ти оставаш тук.

Старецът направи знак и Тано притича. Наведе се към банкера, изслуша инструкциите, които той му прошепна на ухото, и обръщайки се към Корадо, каза:

— Да вървим, господин Катани!

Той го последва.

Във фоайето на хотела контето каза на Катани да го изчака за момент. Излезе на улицата и направи знак на един безделник, облегнат на стената. Онзи, пак със знаци, отговори, че е разбрал. Веднага след това Тано се върна и погледна Корадо с лукава усмивчица, за да го увери, че вече не е опасно.