Пол-Лу Сюлицер
Хана (9)

8.
Лотар Хътуил

Landlady of boarding-house, тоест собственицата на семейния пансион на улица „Суонстън“, беше аскетична жена със сиви коси и жълти зъби и се казваше мисис Смитсън. Имаше съпруг, морски капитан, но през всичкото време, което остана в Мелбърн, търсейки средства най-после да замине за Сидни, Хана изобщо не видя този съпруг и дори реши, че той е въображаем. Мисис Смитсън започна да протестира още при първите й думи, закле се, че е абсолютно невъзможно в дом като нейния да стане кражба; нейните пансионери били само твърде малко самотни (но честни) жени, преживяващи в Мелбърн, две-три възрастни двойки и няколко англикански пастори…

… После настъпи момент, в който тя вече повярва, убедена от безграничното отчаяние на смъртнобледата Хана, която в уплахата си почти бе забравила английски и смесваше френски, немски, руски, та дори и идиш. Двете с Хана още веднъж преобърнаха стаята, но безрезултатно. Стаята беше в края на коридора на втория етаж, а самият коридор завършваше с прозорец със спускащо се стъкло. Скобките, които го държаха затворен бяха счупени. Съдържателката бе принудена да признае, че може би все пак larrikins…

Полицейският пристав в участъка беше на същото мнение: ларикините пак са действали. „Ларикин“ беше непозната за Хана дума. Обясниха й, че това са характерни за Австралия крадци, действащи в група, чиято дързост няма граници.

— Изобщо не е трябвало да оставяте толкова пари на място, достъпно за…

На полски, за да е сигурно, че няма да бъде разбрана, Хана обясни на пристава какво мисли за съветите му.

… Не, полицаят не вярваше, че съществува реален шанс да се открият крадците, а още по-малко да се върнат парите.

Към девет часа същата вечер мисис Смитсън занесе чай на наемателката си, която в този момент лежеше изпъната на леглото и съзерцаваше тавана с изцъклен поглед. — Бях толкова изпаднала и отчаяна, Лизи… До такава степен, че дори ми мина мисълта да се самоубия… Но не за дълго, честно казано. За половин секунда може би… Пък и… — Защото парите, които бе изгубила поради невероятно невнимание от нейна страна, тя, която беше толкова недоверчива, тези пари не бяха нейни, бяха на Мендел. Най-вече за това мислеше тя, а не толкова за собственото си положение.

Не мигна цяла нощ.

„… Но няма смисъл човек да се самосъжалява, това само го изтощава и го сбръчква, без полза за никого. Освен това всеки проблем има много решения.“ На разсъмване тя възвърна основната част от енергията си. Още от сутринта, понесена от леден гняв, почти от омраза към самата себе си и към глупостта си, тя се осведоми за условията и цените на пътуването от Мелбърн до Сидни. На гарата на улица „Спенсър“ научи, че първо трябва да вземе железницата за колония Виктория до едно място, наречено Уодонга, после да хване дилижанса и да пътува петнайсет или двайсет часа, в зависимост от състоянието на пътя, докато се добере до железопътната линия на Нови Южен Уелс. Освен това австралийските територии бяха на практика съвсем самостоятелни и на границите даже имаше митнически контрол.

Пътуването траеше около три дни и струваше четирийсет и пет лири и петнайсет шилинга.

„А ако проституираш, Хана?“

 

 

Най-напред си помисли да поиска сумата назаем от младия флотски курсант от „Китай“. Ясно си даде сметка за неудобството на маневрата: както обичаше да попипва, морячето със сигурност щеше да си поиграе с нея; още докато беше на кораба, тя трябваше сериозно да се брани!

Бързо се отказа от този план. Не защото идеята да бъде опипана я отвращаваше — „сладичък е, пък е чист“ — а защото той сигурно беше неплатежоспособен.

(През всичките седемдесет и един ден на пътуването си от Данциг до Мелбърн, тя много сериозно се питаше дали е длъжна да остане физически вярна на Тадеуш. С първата средиземноморска и най-вече египетска влага по време на бавното преминаване през Суецкия канал, реши, че не. Просто беше въпрос на логично разсъждение: щяха да изминат поне две, хайде да ги сложим три, ако ли не и четири години, преди да натрупа достатъчно състояние, за да се омъжи за Тадеуш и да има деца от него — „тогава ще бъда на двайсет или на двайсет и една, няма вече да съм много млада, разбира се, но няма да съм и много стара“. Щеше да бъде страшно глупаво да не използва това време, за да се подготви за сватбата. Струваше й се съвсем очевидно, че трябва да се яви пред Тадеуш с всички възможни преимущества. Да умее да се люби беше едно от тях и то не маловажно. „Трябва освен това да се науча да готвя, но това може да почака, особено сега, когато няма с какво да купя и едно яйце — гладна съм, между другото. Но да не мисля за това.“)

… За да стане обаче хетера, явно щеше да има нужда от някой опитен мъж, който… („Сама се караш да се изчервяваш, глупачке“), който да я научи, какво друго. Флотският курсант със сигурност не беше способен, въпреки че е моряк; с малко по-добра стратегия, може би щеше да успее да я прелъсти, а това показваше, че е по-скоро неопитен.

… Ех, ако Мендел се беше съгласил да я дефлорира, както му беше предложила на брега на потока! Днес щеше да е значително по-напреднала и изобщо нямаше да има проблем.

След като отхвърли флотския курсант като потенциален осигурител на средства, тя огледа кандидатурите на спътниците си през последната част на плаването. Но тя им беше разказала, че отива в Сидни при един свой чичо, собственик на невероятен брой златни мини. Сега беше трудно да се върне назад. Все пак опита. Отиде пеша до пристанището с надеждата да намери адресите им в Австралия в регистрите на плавателната компания. Напразно: възрастната двойка, на която бе залагала най-много, живееше в един западен град, Аделаида; тъй нареченият Уитакър с големите мустаци веднага след пристигането си се бе качил на друг кораб за остров Тасмания; пасторът Форбс, жена му и четирите им деца бяха заминали за дома си в Донибрук. И така нататък. Само младоженците, англичаните Флемингови, бяха посочили адрес в един квартал на Мелбърн; но и той бе доста неточен. Цели два дни и все пеша Хана обиколи една по една къщичките по брега на реката. Пълен провал. Завръщането на улица „Суонстън“ всеки път беше истинско изтезание, заради мазолите по краката й, които бяха отвикнали от ходене — „а и ти искаше да отидеш пеша до Сидни!“

Засега госпожа Смитсън я подслоняваше и хранеше на кредит, чувствайки се отчасти отговорна за кражбата, извършена в дома й. Но решението, очевидно, беше временно.

Потърси работа, но много бързо се отказа: средната заплата беше осем-девет шилинга на седмица; трябваше да икономисва две години, за да събере четирийсет-петдесет лири и то, при условие че няма да яде и ще спи под някое дърво.

Сети се за телеграфа едва на четвъртия ден — никога не бе използвала толкова модерна техника — и то съвсем случайно, минавайки пред Централната поща. Оставаше да намери пари. Продаде една от петте си рокли, за две лири и половина, на една модистка от улица „Бърк“, и то с чувството, че е ограбена. Изпрати зова си за помощ, който старателно бе съставила, за да бъде възможно най-лаконична:

Мистър Шлоамел Визокер, улица „Гленмор“ 173 Падингтън-Сидни — Жизнена нужда от петдесет паунда — Госпожа Мендел Визокер, пансион Смитсън — улица „Суонстън“ — Мелбърн.

„Можех наистина да съм омъжена за Мендел, в крайна сметка…“

Четири, пет, шест дена чакане, а госпожа Смитсън ставаше все по-начумерена, виждайки се дарена завинаги с пансионерка, която не плаща. Или почти: Хана щедро й даде десет шилинга предплата. С останалото — две лири, си откри банкова сметка, първата в живота й.

Запълваше очакването си, ходейки из града, един начин отново да свикне с физическите упражнения: от Изложбената палата от 1880-а до двата музея, залепени за градската библиотека. В един от музеите остана като закована пред копието (от позлатен гипс) на невероятно парче злато (две хиляди и триста унции, почти шейсет и пет килограма!), открито, ако може да се вярва на легендата, на два сантиметра под земята…

„А защо не стана златотърсачка?“

Посещаваше всички паметници на Мелбърн, ботаническата градина и парка Фицрой, когато не валеше, и библиотеката, когато беше много влажно. Четеше нашумелите автори: Хенри Соъри, Роукрофт, Видал и най-много Ролф Болдъруд, чиято книга „Въоръжен грабеж“ много й хареса.

Но времето минаваше, а не се случваше нищо, никакъв отговор от братовчеда Шлоамел: „Ще кажа на Мендел да му смачка ребрата!“

На дванайсетия ден продаде още една рокля. Но при съвсем различни условия от първата: взела си бе урок. При модистката от улица „Бърк“ се появи облечена в роклята с трийсет и деветте копчета, нейната гордост…

— Установих нещо ужасно. Струва ми се, че на роклята, от която се отървах, съм оставила една камея, която е от баба ми, графиня Лакло. При която скоро ще се върна, защото идния понеделник заминавам за Франция… Какво хубаво магазинче имате, сякаш сме на улица „Риволи“ в Париж, вие, разбира се, знаете улица „Риволи“? Една от бившите ми камериерки също отвори магазинче там миналата година; помогнах малко на доброто момиче, като му дадох равностойността на триста лири. Тази сума достатъчна ли е в Австралия? Да?… А колко ще е необходимо за нещо по-голямо?

Разговорът се превърна в разпит относно начините за започване на търговия. Тръгна си, снабдена с адреса на купувачката на първата й рокля. Някоя си Маргарет Аткънсън, която живееше в аристократичния квартал Сейнт Килда. Хана се представи там под името Ан дьо Лакло (взела бе фамилното име на автора на една от настолните й книги, „Опасни връзки“). Разказа почти същата история както на модистката: значи тя е французойка, и е богата, пътува за удоволствие, придружена от баща си, и се освобождава от някои от тоалетите си по настояване на баща си, който смята, че сто и двайсет рокли наистина са много…

„Господи, Хана, защо лъжеш така? Нима ти е нужно да добавяш още?“

Втората рокля бе продадена за дванайсет гвинеи — дванайсет лири и дванайсет шилинга — на Маргарет Аткънсън. Тя беше най-много на трийсет години. Хана я завари седнала на верандата на прекрасна къща, гледаща към великолепно поддържана морава, която с лек наклон се спускаше към морето. Наоколо играеха две деца под наблюдението на гувернантка.

Именно тези деца и няколко думи, казани от домакинята, дадоха най-после на Хана идеята, която тя бе търсила… Въпреки че в момента беше само зародиш на идея.

Маргарет Аткънсън говореше за пътуването, което щеше да направи със семейството си до Нова Зеландия, където съпругът й имал значителни интереси. Значи, ако Хана искаше да й продаде и други рокли, трябваше да побърза.

— Мога да дойда отново вдругиден — предложи Хана. — Имам друга рокля, която ще ви седи чудесно…

Срещата бе уговорена. Хана си тръгна, прекоси градината, която й направи огромно впечатление — „ще имам такава, щом стана богата, след дванайсет или осемнайсет месеца“. Малко по-надолу се намираше къпалнята, пуста, защото беше зима, и въпреки учудването си, че някой може да е толкова луд да влезе в морето, идеята продължи да се върти в главата й, придоби плът, докато тя отново се прибираше на улица „Суонстън“ пеша, спирайки само на едно място — в Юниън Банк, за да внесе в сметката си единайсет лири и да увеличи по този начин спестяванията си на тринайсет паунда.

Направи бърза сметка: продавайки на Маргарет Аткънсън или на някоя друга трите рокли, които й оставаха, но най-вече тази с трийсет и деветте копчета, за което би могла да вземе най-малко двайсет и пет гвинеи, тя щеше да има повече от четирийсет и осем лири. „Само дето ще трябва да ходя гола като каначка.“ Но това си е чиста спекулация: прекрасно знаеше, че никога нямаше да се раздели, дори и да умираше от глад, с първата рокля, която някога бе имала. Нищо че — или може би тъкмо поради това — Тадеуш не беше успял да й я свали в стаята в квартал Прага…

Почти с безразличие се осведоми при госпожа Смитсън дали евентуално не са пристигнали пари от братовчеда Шлоамел. Нищо, разбира се.

Даде една лира на хазяйката, като малко се упрекна за разточителството си: „ако й платя всичко, което дължа, тя ще започне да гледа на мен като на обикновена пансионерка“. С част от шилингите, които й останаха, тя си купи нови обувки, най-малко грозните, които можа да намери в магазините на улица „Бърк“, произведени в Америка и почти нейния номер — тя носеше трийсет и трети. Като натъпче в обувките малко парцали от стара фуста щяха да й станат, а и щяха да успокоят малко краката й, целите в пришки…

В Мелбърн през тази зима, когато в Европа е лято, операта представяше „Дъщерята на госпожа Анго“, а на отсрещния тротоар Кралският театър даваше „Херолдщайнската херцогиня“ от някой си Жак Офенбах. Улица „Бърк“ е любимата улица на Хана в Мелбърн; тротоарите бяха широки (самата улица беше трийсет стъпки и й се виждаше огромна), имаше много магазини, тълпата по нея беше гъста, въпреки че (по нейно мнение, но каква друга база за сравнение имаше тя) не беше така „raffinée“ като улица „Краковски кръстопът“. На едно място, по средата на улицата, имаше ручейче с дървен мост над него…

Улица „Бърк“ свършваше при гарата и идеята на Хана окончателно се оформи. Тя постави въпроса още на последващия ден, докато продаваше — за шестнайсет гвинеи — третата си рокля, сатенената, за която невъзмутимо съобщи, че е от Уърт, известния парижки шивач (прочела бе името му в някакъв стар брой на „Илюстрасион“). На купувачката си обясни, че в Австралия ще остави не само няколко рокли…

— Камериерката ми би искала да остане в тази страна, да се установи тук. Тя има някакъв братовчед, или чичо, не зная точно, в Сидни. Преди да се върна в Европа, бих искала да помогна на бедното момиче да си намери работа. Нали знаете как е — привързваме се към слугите си. А освен това тя е още млада, не бих искала да я поверявам на кой да е, отговорна съм за нея в известен смисъл. Тя може да гледа деца или да работи като секретарка, прекрасно знае да чете и пише, и говори четири езика; деветнайсетгодишна е и се казва Хана. Със съжаление се разделям с нея и безспорно ще й дам отлични препоръчителни писма…

Отговаряла за Хана като за себе си и ако госпожа Аткънсън знаела някое семейство, което…

Заминаващата за Нова Зеландия млада жена от Сейнт Килда обеща да направи каквото може.

… Но завърнала се на улица „Бърк“, Хана не се задоволи с това обещание. Отиде на гарата и под най-невероятен претекст се добра до резервациите на места във влака първа класа от Уодонга до Сидни. От една карта в библиотеката бе научила, че Уодонга е граничният град на колонията Виктория, на река Мъри. Служителят, когото избра за жертва, беше едър млад мъж, почти толкова сладичък като флотския курсант от „Китай“, а сърцето му беше още по-нежно. Той налапа въдицата с историята, която Хана му сервира и според която тя издирваше баща си, тръгнал да се прави на златотърсач, изоставяйки жена си и осемте си деца. Трогнат до сълзи, покани Хана на вечеря и тя, разбира се, прие, защото така нямаше да плаща на госпожа Смитсън. Благодарение на него тя състави списък на богатите семейства с деца, готвещи се скоро да заминат на север, бягайки от мелбърнската зима…

… И поддържаше този списък в изрядност благодарение на всекидневните си посещения на гарата (на третия ден служителят й поиска ръката, но тя се отърва от него като му разкри ужасната истина: била вече омъжена и имала две деца и всъщност преследвала не баща си, а мъжа си; той беше още по-разстроен от първия път).

… Допълни го, след като разпита по рецепциите на всички големи хотели в Мелбърн.

Седмица по-късно — беше пристигнала преди двайсет и един дни — хвана първата риба или по-точно цяло стадо риби: многобройно семейство свръхбогати бразилци, които имаха нужда от гувернантка за четирите си деца и се готвеха да заминават за Брисбейн. Бързо пропаднала надежда — тъпите бразилци смятаха да пътуват по море и щяха да минат край Сидни, без да спират. Освен това водеха със себе си не обикновени слуги, а роби, получили свободата си толкова скоро, че самите те сякаш не знаеха за освобождението си…

Минаха още две седмици. — Нямаше никакъв смисъл, Лизи… Това, което направих в Сидни, със същия успех можех да направя и в Мелбърн, може би дори по-бързо и по-добре… Но си бях наумила Сидни, в крайна сметка това беше състезание между мен и Австралия, предизвикателство, което трябваше да приема; нямаше да се предам още при първата пречка… Мисля, че това беше истинската причина за заинатяването ми, а и бях сигурна, че в Сидни Мендел щеше да ме намери по-лесно, отколкото в Мелбърн… Трийсет и четвъртият ден бе успешен.

 

 

Почти едновременно, във всеки случай в един и същи ден, всички алармени инсталации се задействаха: служителят от гарата, администраторът в хотел „Ориентъл“ на улица „Колинс“, дори малките обяви в „Мелбърн Аргус“ й съобщиха новината: някоя си госпожа Елоиза Хътуил търсеше камериерка, преди да се отправи към именията си в долината по горното течение на Мъри. Хана веднага отиде да се осведоми. Въпросните имения се намираха близо до едно място с екзотичното име Гундагаи в Нови Южен Уелс. А Хътуилови бяха прекалено богати, нямаха деца и бяха немски швейцарци; семейството дошло в Австралия преди трийсет години и донесло в куфарите си лозови пръчки; забогатели благодарение на лозята (виното им „Олбъри“ беше известно и бе получило награда на Изложението в Париж през 1878 г.) и на няколко мини.

Ценна информация, която за малко да струва скъпо на Хана — когато се яви във великолепната къща в Тоорак, на левия бряг на Яра, там вече чакаха десет или дванайсет кандидатки. През следващия час, докато чакаха, Хана положи усилия да елиминира конкуренцията. Струваше й се, че основната опасност идва от едно едро русо момиче, не по-умно от другите, но което със сигурност знаеше немски, защото беше от Шлезвиг-Холщайн. На умишлено развален немски Хана изказа учудване от присъствието на Хилдегарде, която по-скоро би трябвало да е в Сейнт Килда, у онази млада жена, дето живее в красивата бяла къща с колоните, има две възхитителни деца и търси гувернантка наставница, говореща езика на Гьоте и способна да научи на него и рожбите й, срещу главозамайващата заплата от двайсет и пет шилинга на седмица…

— Уникален случай, от който сама щях да се възползвам, но тъй като знам добре само руски и отчасти английски…

Хилдегарде хукна като светкавица, въоръжена с адреса в Сейнт Килда. Пътят бе разчистен. Поне Хана мислеше така. Когато дойде нейният ред да бъде приета от Елоиза Хътуил, тя се озова пред дребна закръглена женичка с тънки устни, тлъсти пръсти, обкичени с пръстени, със странно трескав и твърд поглед, която първо я разпита на английски, после на немски, и едва погледна препоръчителните й писма (съчинени от самата Хана)…

… Но в самото дъно на стаята, в която се състоя срещата и която дръпнатите завеси са потопили в полумрак, имаше една полуотворена врата, водеща към още по-тъмна стая. В миг Хана придоби убеждението, че зад тази врата има някой друг, когото тя не вижда, но който вижда нея; и от решението на когото зависеше дали тя ще бъде наета или не…

— Обичам — каза Елоиза Хътуил — моите камериерки да са елегантни. Походете, ако обичате, от този шкаф до фотьойла… Обърнете се, искам да ви видя в гръб… Сега в профил… Приближете се към мен… Разтворете деколтето си… Да, искам да видя гърдите ви, изпитвам ужас от камериерки, които си тъпчат какво ли не под блузите, за да изглежда, че имат големи гърди… Наведете се…

С лице към открехнатата врата на тъмната стая Хана се наведе, след като бе разкопчала горнището на роклята си, и смъкна колкото можа батистената си риза.

— Оправете се — каза Елоиза. — Отидете да чакате оттатък. Ще дойдат да ви дадат отговора.

Отговорът е „да“, Хана бе наета за осемнайсет шилинга на месец, заплата доста над приетото.

„Остава да се разбере защо ми плащат толкова.“

Получи — друго разточителство, което я изненада — десет лири да си купи нови дрехи, шапка и обувки. Инструкциите й бяха дадени от нещо като икономка с безизразно лице, явно и тя от немски произход и с елементарен английски. Тя смяташе, че двете оцелели рокли в червено и черно са прекалено изискани за една слугиня. Икономката се казваше Хартман и имаше съвършено точни представи за вида на тоалетите — само черни рокли със сиви якички и с квадратно деколте…

Отдолу дантела…

Повдигна полата на Хана, запретна я до ханша, кимна с глава:

— Става. Облечена сте като дама, за какво се взимате? Бъдете тук с багажа си вдругиден следобед, готова за път. Имате ли роднини в Австралия?

— Петимата ми братя — отговори Хана. — Кой от кой по-едри. Истински великани.

На 19 август 92-а тя плати на госпожа Смитсън останалите трийсет и два шилинга, които й дължеше. А в платнената си чанта, където над личните рокли бе наредила униформите си на камериерка, тя пъхна чисто новия бръснач нож от шефилдска стомана с кокалена дръжка, способен да разцепи косъм на две (сигурна беше, тъй като го бе опитала), който бе купила същия ден.

 

 

На следващия ден, в пет часа сутринта, тя се качи на влака за Уодонга от гарата на улица „Спенсър“. За втори път взимаше влак (вече бе пътувала от Варшава до Данциг), но природата, която се нижеше, бе на една непозната Австралия. Не много вълнуваща на пръв поглед — след като отминаха фабриките в предградието Футскрай, пейзажът стана равен, празен, пуст, без дървета; телени огради очертаваха докъдето поглед стига тъй наречените падок, в които овцете смъртно се отегчаваха, въпреки че бяха наблъскани в невероятни количества. С досадна натрапчивост и на равни интервали се появяваха и други овце, този път във влаковете, които отиваха в Мелбърн.

Толкова много овце взеха да втръсват на Хана, още повече че тя беше на път почти да намрази работодателката си. Не само защото Елоиза Хътуил се превземаше и се държеше като отвратително момиченце (въпреки че бе прехвърлила петдесетте), не и защото искаше непрестанно да бъде пръскана с одеколон и непрестанно да яде колбаси, изваждани от една огромна плетена кошница. А защото говореше. С кисел глас, на немски, примесен понякога с неразбираем швейцарски диалект. Изреждаше като в молитва австралийските си богатства, които били огромни и били нейни, само нейни, мъжът й нямал нищо…

Хана все още не го бе видяла. Освен дето го зърна на два пъти отдалеч, един път в къщата в Тоорак и после на гарата, до Елоиза, докато следеше товаренето на шестнайсетте или седемнайсет куфара на работодателите си. Странно, но той не пътуваше със съпругата си или поне не в същия вагон.

Влакът спря в Уодонга, след впечатляващо преминаване през една вкаменена гора от евкалипти със стърчащи като скелети клони, без ни едно листенце, заради железните обръчи — благоволи да обясни Елоиза, — поставени от овчарите, които така унищожават всяка растителност, освен тревата. Уодонга беше на брега на река Мъри, където се прехвърлиха на един омнибус с шест коня, за да пресекат реката и да отидат до Олбъри, първия град в Нови Южен Уелс. Митническата проверка бе рутинна — само в обратната посока, на влизане в колонията Виктория, формалностите бяха по-строги. Хана запомни това за всеки случай, запомни дори размера на вносните такси: двайсет процента. При нея това става съвсем естествено, да запомня подобни подробности, въпреки че в момента изобщо не знаеше за какво биха й послужили.

Едва в този момент Лотар Хътуил се присъедини към тях, разделяйки се с групата мъже, с които бе пътувал дотогава. Беше елегантен мъж, слаб и висок, макар и по-нисък от Тадеуш. Несъмнено беше по-млад от жена си, може би с десет години — значи около четирийсетте. Любезно ироничният му поглед срещна очите на Хана и тя веднага се убеди, че именно той е бил в затъмнената стая — „ако наистина там е имало някой, може би си си въобразила“ — и е присъствал на приемния изпит. „Ако все пак е видял гърдите ми, надявам се да са му харесали. Несъмнено, щом те избраха…“

Обърна се към Хана на немски, на съвършено чист немски. Беше внимателен, фамилиарен и сладкодумен, а по време на вечерята в хотел „Ексчейндж“ настоя Хана да седне на тяхната маса — „в Австралия сте, госпожице, не в Европа; така да се каже, социалните различия тук не съществуват“. Беше забавен и весел, разказа случката с градския съветник на Балард (град на запад от Мелбърн), който, информиран за една молба за внос на трийсет венециански гондоли, предназначени за украсата на езерото в центъра на града, се противопоставил, казвайки, че не вижда причина за такова прахосване на парите на данъкоплатците: защо просто не докарат от Италия една двойка от тези животни, една мъжка и една женска гондола, и да оставят природата да направи своето.

Хана се засмя. У Лотар Хътуил има нещичко от Мендел Визокер — същия начин да се усмихва с устните под мустак и най-вече очите, Лизи… Тогава беше на четирийсет и две години, в същото време ми изглеждаше много стар и все пак толкова млад, с посребрените кичури по слепоочията и загорялата си кожа…

Прекараха нощта в Олбъри. Съвсем бързо тя разбра, че съдържателят на хотела е евреин. Румънският му идиш е едва разбираем за полското ухо: да, познава Хътуилови, минават оттук три-четири пъти годишно; няма много добро мнение за мистрес Елоиза, защото при всяко минаване го подлудява с изискванията си. По-нюансиран е по отношение на мистър Лотар: „Внимавай, faygeleh^[1], това се прави както в Мелбърн, така и в Сидни: камериерките са предназначени за господаря и ангажират по пет-шест на година… Добре, добре, но трябваше да те предупредя“.

На следващия ден, 21-ви, един файтон с купе чакаше пред вратата на хотела. Караше го някакъв мъжага с морковено оранжеви коси, който отговаряше на името Мика Гън и служеше у Хътуилови. Поеха по път, който прекосяваше лозята. Файтонът имаше само две истински места и пейка срещу тях, наричана „предница“ и която Лотар галантно избра за себе си, оставяйки на двете жени тапицираните с кадифе седалки. Много бързо Елоиза заспа, като хъркаше с отворена уста. По бузите й се стичаше пот и тя от време на време се полусъбуждаше, за да поиска да бъде напръскана с одеколон…

— Къде сте учили немски?

На въпроса на Хътуил, чиито колена докосваха нейните, Хана отвърна първото, което й дойде наум: че е живяла във Виена (надяваше се той никога да не е стъпвал там, какъвто изглежда бе случаят), после бързо отклони разговора към тема, която я интересуваше много повече: как се забогатява в Австралия. Той се усмихна подигравателно: „Защото вие смятате да забогатеете?“. Тя се задоволи да издържи погледа му и ето че той заговори за имотите на Хътуил, за лозята (местата, през които минават бяха техни), за мините за злато, но и за мед, желязна руда и въглища, всичките в Нови Южен Уелс, навътре в колонията близо до Батърс, Литгоу, Кобар… Показа на Хана тези места на една карта. Пътят, по който вървеше файтонът, беше направо ужасен и на два-три пъти Лотар връхлетя право върху събеседницата си, която не успяваше да разбере дали тези допири са волни или неволни…

… До момента, в който самата тя политна, подхвърлена във въздуха от ново друсване.

Когато в пет часа сутринта напуснаха Олбъри, дилижансът с впряг от четири коня, принадлежащ на пощенската служба на Нейно величество, вече беше тръгнал. Файтонът го настигна към осем часа, защото голямата кола бе заседнала върху дънера на едно дърво, почти веднага след като в галоп бе преминала един брод. Никой от деветте пътника, наблъскани на четирите места на официалния впряг, не беше сериозно ранен и всъщност катастрофата сякаш бе развеселила всички. „Тия австралийци са кой от кой по-откачени“ помисли си Хана. Файтонът продължи пътя си, след като Гън и Лотар Хътуил помогнаха да изправят преобърнатата кола. Последва петнайсетчасово пътуване, прекъсвано от кратки спирания, запечатало се в паметта на Хана като най-лошото, което бе предприемала. Пейзажът беше планински или поне така изглеждаше на Хана, която бе виждала само равнини. Въздухът ставаше все по-топъл и влажен, нощта донесе съвсем слаба прохлада. Часът беше два през нощта на 22 август, когато колата премина по един мост…

— Мъръмбиджи — отбеляза Лотар Хътуил.

Мостът беше безкраен, дълъг почти една английска миля и въпреки пълното си оглупяване след милионите тръскания, Хана забеляза по реката многоцветните светлинки на параходите, които сякаш бяха седнали на странични водни перки.

— Гундагаи — осведоми я отново Хътуил.

Двайсет минути по-късно файтонът навлезе в алея, оградена от неизбежните евкалипти. С фенери в ръце прислугата се втурна към тях. Направо вдигнаха на ръце Елоиза, хъркаща оглушително като всички камбани на Варшава, и я отнесоха в апартамента й.

Залитайки, Хана достигна до стаята, която й посочиха. Нямаше сили дори да се съблече. Заспа като застреляна. С една последна мисъл в главата: беше само на един ден път от братовчеда Шлоамел.

Усещането, че една ръка я хваща за глезена, я събуди.

 

 

Беше се съмнало. Лотар Хътуил седеше на леглото й, облечен във великолепен костюм с цвят на слонова кост и жилетка от алена коприна, малко златно зърно, инкрустирано с перла, бе забодено на вратовръзката му. Той предугади въпроса, който щеше да му бъде зададен.

— Десет часа сутринта. Жена ми изобщо няма нужда от услугите ви, тя ще се събуди в най-добрия случай едва утре. Това се повтаря при всяко пътуване.

— Ръката ви — каза Хана.

— Другояче няма да ви докосна. Освен ако не ви се иска. На вас иска ли ви се?

Досега бе лежала на една страна, сега се обърна по гръб и го изгледа втренчено, отначало странно размекната, все още отпусната от съня, изтощена. Пред прозорците бяха спуснати от онези неща, които тя никога не бе виждала и които бяха направени от тесни дървени летвички, препречващи палещото слънце; в неподвижния въздух на стаята се усещаше доста натрапчив аромат на евкалипт.

От глезена ръката без да бърза пропълзя още малко по-нагоре под полата; отмина коляното, докосна вътрешната страна на бедрото.

— Един път вече се опитаха да ме изнасилят — каза тя. — Неуспешно. Разпорих един корем с бръснач.

— Вие имате бръснач?

Тонът беше развеселен, но погледът — внимателен и тежък. Тя изобщо не се страхуваше от него, продължаваше да го гледа и не го намираше чак толкова стар. Ръката под полата й, спряла за момент, продължи да напредва. С много деликатност тя застина на хълмчето на корема, с разтворена длан и разперени, но неподвижни пръсти; топлината от допира се усещаше през коприната на дантеления панталон.

— С мен, Хана, никога няма да имате нужда от бръснач.

Леко натискане на пръстите върху корема. И тя помисли, малката машинка в главата й лениво се задвижи: „На теб ти се иска да се оставиш да те любят, Хана, иска ти се много бавно, много нежно да те съблече гола. В известен смисъл да те обели, без да те изтръгне от това състояние на отмала. Той сигурно е способен да го направи… Но ако сега се съгласиш, повече няма да можеш да му поискаш пари“. Учуди се на самата себе си от последното заключение, което не бе предшествано от никакво съзнателно разсъждение: — откъде бе тогава убедеността, че рано или късно щеше да му поиска пари?

— Дръпнете си ръката, ако обичате.

Той кимна и се усмихна. Усмивката се появи бавно, предшествана от лека мимика, свиване на горната устна.

… Обаче се подчини, отдръпна се. Сетне попита:

— Еврейка? Чух ви да говорите със съдържателя на хотела в Олбъри.

— Зная съвсем малко идиш.

— Разбирам.

Нищо в тона му не подсказа дали й вярва. Започна да разказва за себе си. Роден бе в Швейцария, никога не е имал намерение да емигрира в Австралия, дори бил започнал да учи в Хайделберг философия, когато получил едно писмо чак от другия край на света, в което го питали дали иска да отиде да замести братовчед си Йоаким. Който си счупил врата поради разногласия със своя кон. Лотар заместил братовчед си във всичко, дори и в леглото на вдовицата…

На това място настъпи пауза в разказа. Кафявите очи се отместиха към излегнатото тяло на Хана, бавно се изкачиха към ръката й, която откакто се бе събудила, упорито криеше под една възглавница. Очевидно се питаше дали тя държи бръснача.

— Преди петнайсет години — подхвана отново той — Елоиза не беше такава. Или поне не й личеше. Вие се досетихте, че аз присъствах на избора от кандидатки за камериерки в Сидни, нали?

— Да.

— Казаха ли ви, че камериерките на Елоиза се набират единствено за моя употреба?

— Да.

— И въпреки това вие тръгнахте и продължихте пътуването.

За трети път тя каза „да“. Той отново кимна с глава.

— Вие ме интригувате — каза. — Но още повече ме интересувате. Мога ли да пипна гърдите ви?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Вече ги видях — отбелязва той. — В Тоорак, когато Елоиза ви заповяда да разкопчаете роклята си и вие го направихте с ясното съзнание, че и някой друг ви гледа. Това е договор, който ние с жена ми сключихме преди десет години — тя сама избира любовниците ми, а това е своего рода начин да бъде сигурна във верността ми. Избира си камериерките според моя вкус. Според това, което мисли, че е моят вкус. Тоест предварително отстранява онези, които биха могли да ми харесат. Слава богу, успях да я убедя, че обичам знойните жени. Тя затова и ви избра: вие бяхте най-слабата и най-дребната от всички. Ще легнете ли с мен, ако ви дам пет лири?

— Не — отвърна усмихната Хана.

— Десет?

— Не.

Той се засмя.

— Много щях да се учудя, ако бяхте казали „да“. Зададохте ми толкова много необичайни въпроси по време на пътуването. Необичайни за жена имам предвид. Наистина ли възнамерявате да натрупате състояние в Австралия?

Тя кимна утвърдително с очи, впити в неговите. Замълчаха. После той попита:

— Мислите ли, че сте способна да го направите?

— Ммм — произнесе Хана, като не преставаше да го гледа.

— Имате ли някаква идея как да спечелите толкова пари?

— Още не.

Замълчаха отново.

— Самият аз нямам пари, Хана, вероятно тя ви е казала. Всеки шилинг, който харча, е неин, мога да похарча почти толкова, колкото пожелая, но при условие че дам точен отчет и за най-малкия си разход. Ако преди малко бяхте приели десетте лири, самата Елоиза щеше да ви ги плати. Въпреки че десет лири щяха да й се сторят… прекалено високо възнаграждение. Някой чака ли ви Сидни?

— Всъщност не.

— Мъж?

— Не такъв мъж, за какъвто вие си мислите — отговори тя. Протегна се, като все така криеше ръка под възглавницата и добави: — Жадна съм.

Вярно е, че гърлото й беше пресъхнало, но в същото време опитваше нещо. Опитът беше многозначителен: Лотар Хътуил стана, оставяйки на леглото широкополата си шапка, после се върна с чаша вода. Междувременно Хана бе седнала. Тя пиеше, а той стоеше прав пред нея. Не бързаше, вече беше съвсем разсънена, но с доста разнебитено тяло от двайсетте и един часа, прекарани в колата. Отпуснатостта бе изчезнала, машинката в главата й бе възвърнала бързия си ритъм, анализираше всичко. Нито за миг досега не се бе съмнявала какво ще прави, щом стигне в тази затънтена дупка на Австралия: щеше да зареже задълженията си на камериерка и по възможно най-късия път щеше да отпраши към Сидни. Това беше целта й още при тръгването, тя се бе вкопчила в нея с последни сили и не бе имала време да отдаде достатъчно внимание на другия въпрос, който всъщност беше по-важен: какво щеше да прави в Сидни, когато най-сетне се добереше до там. Мислила бе, разбира се, но нищо не бе измислила. Естествено, че нямаше да отглежда овце или да рови земята като къртица, за да вади злато, мед или нещо още по-смешно, въглища: „Мисли разумно, Хана, ти действително нямаш нужните физически качества. Пък и в най-добрия случай ще са ти нужни петнайсет години, за да забогатееш. Освен това си жена и следователно, по принцип, за да забогатееш, разполагаш само с две известни средства: да проституираш с индустриални темпове или да се ожениш за някой мъж с много пари, който ще те обсипе с бижута, стига да си достатъчно гальовна… Ужас!

… Мъж като Лотар Хътуил, който, ако добре разбирам какво се опитва да ми каже, няма да се противопостави на идеята да убие жена си, ако малко му помогна… Още една причина да изчезна оттук по най-бързия начин…“

Остави чашата си, чието съдържание бе пила колкото се може по-бавно. Не беше сигурна, че е разбрала правилно Лотар Хътуил; той може би всъщност изобщо не възнамеряваше да убива жена си. Попита го:

— Така ли се изповядвате на всички камериерки?

— Не — отговори той усмихнат.

— Само на мен ли?

— Само на вас.

Конски тропот навън. Той извади от джобчето си часовник и го погледна. Тя наблюдаваше ръцете му. — Едно нещо забелязвам веднага у мъжа, Лизи, преди устните, очите, усмивката или зъбите: ръцете му. Харесвам хубавите, поддържани, разумно силни ръце. Те казват много в зависимост от това как стискат, ръкомахат без причина или пък са спокойни. Винаги малко съм се притеснявала, но още повече съм била привличана от мъж с хубави ръце, които умее да владее.

Ръцете на Лотар Хътуил, след тези на Тадеуш, бяха най-забележителните, които Хана някога бе виждала. — Лизи, никога не се доверявай на мъж с едновременно спокойни и гъвкави ръце…

— Трябва да замина. Няма да ме има два-три дни, отивам в Аделонг, на двайсет и пет мили на юг. Миналата нощ минахме оттам, но вие спяхте. Жалко — там Елоиза има две златни мини. И понеже вие така много се интересувате как да забогатеете…

Той протегна ръка и с показалеца и средния пръст я принуди да спусне клепачите си.

— Очите ви са същински пушки, Хана. Ще се видим пак, разбира се…

 

 

През следващите две минути тя гледаше от прозореца как той яхва коня и потегля, обграден от двама мъже, които сигурно бяха телохранителите му. Във всеки случай те носеха пушки през рамо и странни шапки с обърната и закрепена за дъното периферия.

Тя още четвърт час гледа през щорите. Алеята с евкалиптите се падаше вдясно. Наляво се виждаше реката. Къщата беше голяма и от едната й страна имаше дървени бараки, които вероятно бяха конюшни. Никъде не се виждаше жива душа. „Клопка ли е, Хана? Всичко изглежда много лесно…“

… Би искала да знае, например, къде е едрият червенокос дангалак, Мика Гън…

Мисълта, че трябва да открадне кон, малко я натъжи. Но то нямаше да е истинска кражба: в Яс, където щеше да хване влака за Сидни щеше да остави коня на някое доверено лице да го върне на Хътуилови. А имаше ли изобщо друг начин да се оправи? Ако не се махнеше днес, утре вече нямаше да може да се отърве от неукротимата Елоиза. „Още веднъж всичко се нарежда прекалено добре, Хана: Лотар се постара да те извести, че ще отсъства, че жена му ще те потърси най-рано след ден… Дори ти остави карта на страната, прекалено е хубаво, за да е истина…“

За последен път преброи парите си — оставаха й двайсет и пет лири и осемнайсет шилинга от продадените рокли, плюс една лира и пет шилинга, икономисани от аванса, даден й в Мелбърн за дрехи. Бързо се изми и се преоблече в рокля в кралско синьо от здрава материя, която бе купила специално за целта; забоде на нея безопасната игла, също купена за случая, с която да закопчае полата между краката си, когато щеше да язди като мъж.

… Щеше да забрави бръснача: беше под възглавницата, както Лотар предполагаше. С платнената чанта в ръка (тя все така носеше в нея своите дванайсет или петнайсет книги — „Панаир на суетата“ на Такъри, няколко томчета на Дикенс и своя любим Шодерло дьо Лакло на френски) тя излезе в коридора.

Празен.

Стълбата също. В къщата цареше най-дълбока тишина. Стигнала на приземния етаж, тя отвори вратата; улучила бе още при първия опит — озова се в много хубав кабинет, сигурно на Лотар Хътуил. На масата, поставени на видно място, имаше две книги, подвързани с кожа, явно много пъти четени и препрочитани: „Веселото познание“ и „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. „Сякаш ти предлага да ги вземеш, Хана…“ Ала тя се задоволи само с един лист хартия, който също бе оставен там, до мастилницата и перото. Написа на немски: Ще оставя коня в Яс. Що се отнася до аванса от заплатата ми и цената на пътуването до Гундагаи, ще ви ги върна при първа възможност. Поколеба се, изкушена да добави още нещо, с което да отговори на последните думи на Хътуил, когато той каза: „Ще се видим пак, разбира се“. Накрая се задоволи да се подпише импровизирайки: едно Х и едно Н, леко наклонени надясно и пресечени с една хоризонтална черта, насочена нагоре — подпис, който тя измисли този ден съвсем случайно и който щеше да стане известен.

Върна се във все така тихия и пуст хол. Тръгна отново, но десет метра по-нататък трябваше да се скрие зад една завеса, защото минаваше някой, когото тя не видя. Продължи пътя си, влачейки чантата — „Мендел щеше да каже «проклетата чанта»“, — която вече тежеше като умряло магаре.

Не срещна другиго, докато прекосяваше огромната къща. Най-сетне се добра до конюшнята. Ни помен от коняр. В замяна на това осем или десет коня бяха наредени край хранилките. Спомни си гласа на Мендел: „Конят се яха винаги отляво, малка глупачко… И му се говори, Хана, казва му се, че го обичаш и че разчиташ на него“. Избра си един, който взе за кобила, без да е много сигурна, но който й хареса с искрящия си и нежен поглед. Оставаше да го оседлае: това й отне цели трийсет минути, като междувременно си счупи един нокът. „Накрая ще започна да псувам като Мендел! И сигурно, когато най-после успея да си покажа носа навън, ще видя Хътуил и всичките му служители да припадат от смях“ (Не можеше да се отърси от усещането, че заминаването или по-точно бягството й са програмирани от домакина.)

Най-после успя горе-долу правилно да затегне подкоремния ремък и закачи чантата си на седлото…

… Седна да си поеме дъх — цялата бе плувнала в пот и беше почти изтощена от дългото придържане на седлото с протегнати ръце.

— Слушай… — каза тя тихо на кобилата. — Можеше поне да коленичиш, както правят май камилите. Във всеки случай ще тръгнем заедно или поне така се надявам. Разчитам на теб, безкрайно те обичам, иска ми се да вярвам, че ще проявиш поне малко женска солидарност. Ако не ме хвърлиш от гърба си, вече ще е нещо. Не съм много умел ездач…

Отговор не последва. „Вярно, че й говорих на идиш.“ Напуши я луд смях — от нерви. Хвана животното за повода и, идиш или не, установи, че кобилата я следва. След минута беше навън, под палещото слънце, почти убедена, че не са я видели. Избягвайки алеята, тя тръгна през горичка от акации. Едва четвърт час по-късно, с помощта на дънера на едно съборено дърво тя се метна на кобилата и се настани на седлото.

Тръгна по северния път, изключително горда от себе си…

… И едва в този момент забеляза, че Мика Гън я следва.

 

 

Когато тя спираше, спираше и той, тръгнеше ли, той отново поемаше след нея. Не беше възможно да се лъже, това бяха неговите червени коси и фигура на плашило. Нямаше съмнение и за стратегията му: следваше я, без да предприема нищо друго. Помисли си да го извика и да му обясни, например че просто е излязла, с абсолютното съгласие на Лотар Хътуил, да разгледа околността. Но той непрестанно стоеше надалеч, неподвижен на едрия си, почти жълтеникав кон, чакайки съвсем търпеливо тя да продължи пътя си; единствения път, когато Хана направи опит да се приближи до него, той беше накарал коня си да отстъпи назад. Едно от двете, както щеше да каже Мендел Визокер: или изпълняваше дадени му заповеди или действаше по своя инициатива…

… и щеше да я бутне в първата срещната австралийска пропаст.

Макар да вярваше повече на първата, отколкото на втората хипотеза, тя извади от чантата и пъхна в пазвата си бръснача със седефената дръжка. „Трябваше да стана лекар с този мой вкус към изкормването на хора!“

Минаха два часа, после още два без нищо в това странно преследване да се промени. Прекосяваната местност беше прекрасна дори за загрижената Хана: пътят вървеше край склона на планината, която се издигаше над долината Мъръмбиджи, въздухът беше по-свеж, почти щипеше…

… А Мика Гън продължаваше да върви зад нея, като непрестанно внимаваше разстоянието между тях да е почти триста стъпки. Изобщо не правеше опит да се приближи. Дори когато тя прекоси и подмина без да спре, пред волските погледи на няколко фермери, малка група къщи, струпани около бяла църква — по-късно щеше да научи, че мястото се казва Югионг. Дори и когато пътят се стесни и залъкатуши между дърветата. Това досадно и мълчаливо присъствие след нея започна да опъва нервите й, които инак бяха много здрави.

Освен това и най-вече тя усещаше как я обхваща изтощението и се прибавя към съвсем осезаемите болки от загрятото седло: схващанията от предишния ден се смесваха с острите болки в корема — защото отгоре на всичкото беше и с мензис! „О! По дяволите, защо съм жена? Не можеше ли поне това да почака малко?“ Почувства, че я втриса, и то все по-силно с всяка отхвърлена миля, до такава степен, че започна да вижда Мика Гъновци навсякъде. В един момент откри, че говори за Тадеуш на кобилата. Която наостри уши и показа интерес. „Или така ми се струва. Но когато я чуя и да ми отговаря, ще съм напълно откачила.“ Ако се съдеше по залязващото слънце, беше доста след шест вечерта, когато зад последния завой тя зърна сводовете на метален мост, подобен на описания от Лотар Хътуил: тя е в Яс. Когато се смъкна от седлото, изпита огромно облекчение, но много скоро действителността се наложи: самото пристъпване беше цяло изтезание. „Отгоре на всичкото съм и смешна!“ Залитайки под погледите, тя влезе във фоайето на хотел „Комършъл“ посред страхотна врява. Фактът, че бе единствената жена, още повече засили чувството й, че е нещастна и изоставена. Както и беса й, който за щастие я отведе до рецепцията, чийто плот беше на равнището на очите й.

— Болна ли сте? — разтревожи се администраторът.

— Не повече от вас, идиот такъв — отговори тя, принудена да вика, за да преодолее врявата. — Искам стая, без мъж вътре, ако е възможно, разписанието на влаковете за Сидни и цената на билета.

Той й даде и трите. Попита я дали иска да вечеря. Тя отвърна „не“, преди още да е помислила — цялото заведение беше претъпкано с мъже, очевидно замаяни от толкова бира, голяма част от тях се бяха струпали около едно раздрънкано пиано и пееха в хор рефрени, от които тя разбираше една дума на десет. Бързаше само за едно, да е сама и легнала… По корем!

Стаята, която й бяха дали, беше точно над големия салон и тя с часове остана в полумрака с широко отворени очи, разкъсвана от глад, разтърсвана от желание да повърне, изгаряща от температура, без да знае от какво всъщност я боли най-много — от схващанията, от претрития задник или от менструацията. Хвана се още веднъж, че си говори сама: „Искаше да дойдеш в Австралия? Ето те тук. Това не е страна за жени, ако изобщо съществува такава страна. А отгоре на всичкото искаш да забогатееш. Не ме разсмивай. Я се погледни!“ В един момент, просто за да се убеди във всичко лошо, което мислеше за себе си, тя се довлече до стенното огледало и сардонично се загледа в една чорлава Хана, бледа като смъртник, с изпити черти и сенки под очите: „Ще уплашиш даже кенгуру“.

Сънят все пак успя да я надвие, въпреки че на два метра под нея, от другата страна на тънкия дървен под, пиянските гласове не спираха да се дерат.

На другия ден, когато излезе от хотела олюлявайки се, Мика Гън седеше отпред и я чакаше.

 

 

Беше изпила малко хладък чай, но го повърна веднага, като спазмите я измъчиха още повече. Изстиналите през нощта мускули се надпреварваха кой да я боли повече; всяка крачка изискваше просто героизъм, а коремът я болеше така, че й се крещеше. Мика Гън я гледаше как идва към него. Съвършено безразличен, той спокойно тъпчеше една къса лула, вадейки тютюн от кожена кесия. Пръстите му бяха отвратителни, тънки и кокалести, като цялото му тяло, но с деформирани върхове. Очите му имаха доста стъписващ кафяво-жълт цвят, сякаш неестествен, нездрав, заради контраста с червените коси.

— Дълго ли ще ме надзиравате?

— Yep.

Той запали лулата си и отвратителната остра миризма на тютюна, който пушеше, едва не накара Хана отново да повърне.

— Дълго ли ще ме преследвате?

Той тръсна глава, все така стискайки със зъби късата лула. „Бих го убила с радост“, помисли си Хана.

— Ще ми попречите да се кача на влака?

— Nope.

— Заповеди ли сте получили за мен?

— Yep.

— Заради коня, който взех?

— Nope.

— Заповеди от кого?

Той изпусна облаче неназовима воня и това беше единственият отговор. Дали въобще знаеше нещо друго, освен „уер“ и „nope“, вероятно „да“ и „не“? Хана с удоволствие мислеше за убийство; ако беше мъж, щеше да му счупи носа и всичко останало със страхотни юмручни удари и щеше да го накара да изяде лулата си, както беше запалена. „О, Мендел, защо ме изоставихте?“

— Трябва да ви кажа нещо — каза тя. — Вие сте най-миризливата и най-гнилата отрепка в Австралия. Ясна ли съм?

— Yep — отвърна Мика Гън с очарован вид.

Непонятно защо в този момент на Хана страшно й се прииска да се разсмее.

„Да сменим тактиката, помисли си тя, инак този нещастник ще върви подире ми докато съм жива. А това ще позволи на Хътуил, мъжа или жената, да ме пипнат и може би да ме изпратят в затвора за кражба… Или даже по-лошо: да ме забъркат в съпружеско разчистване на сметки.“

— За коня най-напред — каза тя. — Вие ли го взехте?

— Yep.

— Сега да говорим делово. Ще престанете ли да ме преследвате, ако ви дам два паунда?

— Nope.

— Пет паунда?

— Nope.

— Десет лири?

В жълтите очи се появи колеблива светлинка. Хана имаше двайсет и шест лири и три шилинга. Билетът за влака до Сидни струваше пет лири и десет шилинга. (В една лира имаше двайсет шилинга, ама че глупава система!)

— Двайсет — каза Мика Гън.

— Петнайсет.

Той завъртя глава. „Ще падна, мислеше си Хана. Ще се просна с разперени ръце по средата на тази улица накрай света и ще съм препускала за нищо.“

— Добре, двайсет — рече тя. — Но при едно условие: ще оставя парите на съдържателя на хотела, който ще ви ги даде след тръгването на влака. Два часа след това.

 

 

Довлече се до гаричката на края на силите си, а по бедрата й се стичаше кръв. На моменти виждаше двойно.

— Пет лири и шестнайсет шилинга — каза чиновникът от железницата на Нови Южен Уелс.

— Казаха ми, че цената била пет лири и десет.

— Миналата година, да. Но не и според новите тарифи.

Тя се вкопчи в гишето, обхваната отново от световъртеж. Изгаряше от температура.

— Сигурна ли сте, че ще можете да пътувате, госпожице?

— Убедена съм. Гледайте си работата.

Тя виждаше двама, а понякога и трима служители. Което нямаше да е толкова страшно, ако не беше усещането, че самата тя има четири ръце и две торбички. До такава степен, че беше неспособна да преброи парите и затова събеседникът й трябваше да отдели банкнотите от монетите.

— Би трябвало да се приберете да си легнете, госпожице, и да вземете влака друг ден.

— Вървете по дяволите.

В състоянието, в което беше, нямаше друго спасение, освен злобата. С упоритостта на пияница, тя преброи седемте шилинга, които й оставаха и с които трябваше да плати и хотела. Служителят й даде билет. „Влакът тръгва в пет часа следобед, уточни той. Ако няма закъснение.“ Беше едва осем часът сутринта. Тя се върна в хотел „Комършъл“, най-после освободен от крещящите бушмени. Милостиво й позволиха да задържи стаята до заминаването си. Пак се завлачи, този път по стълбите, и преди да се строполи на матрака, изми облените в кръв бедра. Едва си бе легнала, когато на вратата се почука и тя отново трябваше да стане и да махне стола, с чиято облегалка бе залостила дръжката. Отвори на младо момиче с едри червени ръце, което й носеше австралийска закуска: огромен шницел отгоре с три яйца, плуващи в мазнина. Да ти се доповърне. И тя повърна, въпреки че стомахът й беше празен от почти трийсет часа.

— Вън!

Върна стола обратно и си легна, мъчейки се да не заспи от страх да не изпусне влака.

Не го изпусна. Някой — в мъглата, която я обгръщаше, тя не би могла да каже мъж или жена — занесе чантата й до гарата, взе двайсетте лири, които даде, „за да се връчат на Мика Гън два часа след тръгването на влака“, настани я на дървената пейка в един от вагоните. Тя се озова в компанията на трима или четирима великани, обрасли с бради, които й се усмихваха с развалените си зъби. Всичките миришеха много силно, направо воняха, от тях се разнасяше отвратителна миризма на мръсно бельо. Но й засвидетелстваха несръчно и грубовато внимание, направиха й място, нещо като легло от саката си и други дрехи. Увериха я, че с тях ще бъде в много по-голяма сигурност, отколкото в ръцете на майка си. „Като че ли майка ми някога ме е защитавала от нещо. Кой, освен Мендел, ме е защитавал или ми помагал по някакъв начин“, помисли си тя (ако не го е казала и на глас) с желанието, за първи път в живота си, да се отпусне, да не се бори повече. Заспа в мига, в който влакът потегли, и последният й спомен бе от дрезгавите гласове на тези странни пазачи, пеещи й „Валсуващата Матилда“^[2] вместо приспивна песен.

Като спряха в Митагонг, тя спеше дълбоко. Когато отвори очи, намираше се на централната гара на Сидни. От притеснените им обяснения най-сетне успя да разбере, че композицията е на гарата от поне три часа, че те са ходатайствали пред компанията да я оставят да поспи още, че може да си прибере бръснача (не била го пуснала от тръгването от Яс и те дори се страхували да не си пререже сама гърлото), събрали са пари помежду си да й платят хотела и дори са пуснали нещичко в торбичката й, където сега тя имаше цяла лира.

Тя ги целуна по бодящите и не толкова миризливи бузи. Отказа всяка допълнителна помощ. Обясни, че е пристигнала и че чичо й, който е толкова богат, ще се погрижи за нея.

… Да, сама можела да си носи чантата, вече се чувствала много добре. Това беше почти вярно. Поне виждаше ясно и си бе възвърнала цялото самообладание.

— В Сидни съм, целта на моето пътуване, тук вече всичко ще бъде наред.

Нямаше и три минути, откакто те си бяха тръгнали, а тя едва беше излязла от гарата на улицата в Сидни, когато усети, че е следена. Обърна се и видя, че Мика Гън все така върви след нея, на не повече от сто стъпки.

 

 

Тя вървеше, вървеше, вървеше и благотворното въздействие на пътуването с влака, по време на което си бе отпочинала отлиташе с всяка нейна стъпка. Идеята да се качи на файтон й се стори налудничава: човек не пилее безразборно, когато има всичко на всичко една лира. Дълго се лута и обикаля из непознатия град. Странно, но натрапчивото присъствие на Гън зад нея й помогна, тъй като в него тя съзря предизвикателство, което я накара още веднъж да направи невъзможното: „По-скоро ще умра, отколкото да доставя на този червенокос негодник удоволствието да види, че се предавам“. (Явно съвсем беше дошла на себе си.)

… После й хрумна нещо много забавно: тъй като ръцете й се бяха откъснали да влачи тая скапана чанта, тя изведнъж реши да я зареже насред тротоара. И бе улучила — видя как Мика Гън се поколеба, после как невъзмутимо вдигна багажа и го понесе!

Към пет часа следобед тя най-накрая стигна на улица „Гленмор“, в квартал Падингтън, тоест на адреса, посочен от Мендел. Къщата се намираше на номер 173. Във викториански стил, едноетажна, с прилепен към дясната страна baw-window, тоест издаден навън прозорец с много крила. Пред нея имаше малка градинка, огъваща се под лехи с хортензии. Цялата беше боядисана в бяло, с изключение на вратата — в патешко синьо. Хана дръпна звънчето един път и докато чакаше да й отворят, се обърна с остатъка от силите си, колкото да види как Гън поставя платнената й чанта до входа на градината, а после се отдалечава с вид на човек, изпълнил задачата си.

В къщата нищо не помръдваше.

… Въпреки пълното изтощение в душата й се надигна гняв, точно както преди две години пред двукрилата врата на частния дом на улица „Кролевска“ във Варшава. „Само дето вече не си способна изобщо да ритнеш каквото и да било. Дори и един лек полъх на вятъра ще те събори на земята…“

Най-сетне едно момиченце с русо — червеникави коси и големи зелени очи, което беше на около девет или десет години отвори вратата и заразглежда Хана, притискайки към гърдите си златокоса кукла.

— Бих искала да говоря с господин Шлоамел Визокер — каза Хана.

— Кой?

— Шлоамел Визокер.

И в полумъглата, която отново започна да я обвива, двете сцени се смесиха — тази и другата от улица „Кролевска“, когато търсеше Тадеуш Ненски.

— Само за момент, моля — каза много учтиво момиченцето. Остави вратата отворена и се отдалечи. Върна се с висока жена, попрехвърлила четирийсетте, абсолютно рижава и със същите зелени очи. За трети път Хана назова името на братовчеда Шлоамел. Жената поклати глава:

— Предишният наемател май така се казваше. Но името му беше Сам.

— Преместил ли се е?

— В известен смисъл — отговори рижавата жена. — Замина за Америка.

Преди няколко месеца. Във всеки случай вече не живееше на улица „Гленмор“.

— Роднина ли ви е?

— Приятел — отвърна Хана, мъчейки се да държи очите си отворени, ала най-вече просто да остане права. Прекалено, това беше прекалено… Защото тя, разбира се, не се бе съмнявала, че братовчедът Шлоамел е имал някаква причина да не отговори на телеграфното й съобщение, но чак такава…

— Просто приятел — повтори тя. — Безкрайно ви благодаря, госпожо.

Криво-ляво смогна да се обърне, тръгна обратно по алеята между хортензиите към чантата, оставена на входа на градината. Успя да повдигне тези десет или петнайсет тона.

И, бум, строполи се.

Отвори очи и видя, че лежи на диван в същия син цвят като вратата. Срещу нея на другия край тихо седеше момиченцето, държеше русата кукла надолу с главата и разглеждаше Хана със сериозен вид.

— Събуди ли се?

— Като че ли.

— Мама казва, че сигурно си гладна. Гладна ли си?

— Съвсем не.

— Мисля — каза момиченцето, — че си голяма лъжкиня, защото сигурно си страшно гладна.

Хана успя да му се усмихне:

— Защо държиш куклата надолу с главата?

— Чакам да се оригне. Току-що я нахраних. Нарича се Франкенщайн.

— А ти?

— Лизи Маккена — отвърна момиченцето.