Пол-Лу Сюлицер
Хана (22)

21.
Мендел, нещастнико…

Много беше просто всъщност, каза той: щом стигнал до езерото Байкал, свърнал наляво.

Можел също така да мине през Иркутск, където имало гарнизон. Той обаче не бил Михаил Строгов. Повървял малко, може би два-три месеца, но не много повече. Най-много четири и това е… Спомняше си, че май минал през Монголия, сетне видял купища китайци, да не повярваш колко са много, да изскачат отвсякъде — веднага след като прекосил Китайската стена. После, като отминал един-два милиарда китайци, влязъл в Шанхай, трябва да е било преди десетина-дванайсет месеца, но преди това се посбил с няколко типа наричани „боксери“^[1], които искали да му препречат пътя. Без няколко китайски дами, които били толкова гостоприемни, колкото и всички останали, щял да си има неприятности.

В Шанхай се видял принуден да се качи на борда на един клипер, който превозвал чай и го докарал до Европа за рекордно кратко време…

— Изобщо не сте получили писмата ми от Австралия, нали?

Разбира се, че да. Още били у него. Носил ги е трийсет или трийсет и пет хиляди километра и между другото ги знаел наизуст. За трети път я хвана през кръста и я повдигна с една ръка:

— Само това липсваше, Хана, да забравят да ми дават кореспонденцията! Тогава на тръгване щях да поваля много повече от трима-четирима (между които и началника на каторгата, наистина)! И нямаше да се задоволя с едно ударче по главата.

… И си помисли: „Много го даде в стил Самсон и Далила, Мендел“. Ала това беше начин да се предпази, но най-вече да предпази нея от силното вълнение, което изпитваше. Все пак не я бе виждал повече от седем години. Последният път беше, когато го бяха извели от затвора във Варшава и беше извикал „Честит рожден ден, Хана“, вдигайки юмруците си, оковани в онези мръсни вериги, които пак му бяха сложили при шестия от деветнайсетте опита за бягство. През тези седем години не беше минал и един ден, в който той да не мислеше за нея. Беше оцелял само благодарение на убеждението, че ако се оставеше да умре, страхотно щеше да разочарова Сополаната. Нищо нямаше да й каже, но си беше съвсем вярно, че се връщаше от ада. Сибирските надзиратели никак не бяха очаровани от неговата дързост, от упорството да се измъкне, от пълния му отказ да се подчини, от смеха му при най-страшните наказания с камшик. От твърдението му, изкрещявано, когато се е налагало, че е евреин (той, на когото не му пукаше за религията, както не му пукаше от първата открадната ябълка! Но щом се дразнеха, че е евреин, възможността трябваше да се използва). Бяха го разкарвали от лагер на лагер, до най-затънтените в тайгата, там, където температурата на въздуха понякога падаше до минус седемдесет градуса под нулата и където от всеки десет девет умираха.

Само за да се добере до Байкал му били нужни пет месеца, по шейсет километра дневно, ден след ден. Вярно, че било уморително, особено с криволиците, които бил принуден да прави, за да се спаси от преследвачите си. След студа дошли сушата и жегата на пустинята Гоби, която прекосил пеша, хранейки се със змии, гущери и с разложените останки на няколко камили, изоставени от някакъв керван, често пиейки собствената си урина. Боксерите в Китай също му създавали неприятности: бил спрял да отдъхне в една немска протестантска мисия, по-точно в леглото на жената на един мисионер, когато хора на сектата „Големият нож“ нахълтали вътре. Измъкнал се от този погром, както от всички останали, но малко му били понакълцали раменете и задника с нож. Е, все пак успял да извърви още няколко хиляди километра — китайските дами били ограничени, но всъщност много гостоприемни и съвсем не кротки. В Шанхай станал моряк, той, който изпитва ужас от морето. Озовал се в Япония без да разбере точно как, а оттам отишъл в Сан Франциско, защото японците нямали директна връзка с Австралия…

— Колко от писмата ми получихте?

— Шест. В последното, това от декември 94-а, ти беше в Сидни, чувстваше се добре и беше срещнала твоите австро-немски граф и графиня.

— Писах ви и едно седмо, в което ви съобщавах, че заминавам за Европа. Бях ви определила точни срещи.

— Не съм го получил. Едно от двете: или раздавачът е минал след заминаването ми или онези малко са ми били сърдити. Към края бях започнал страшно да им досаждам. Тръгнах си през пролетта на 95-а. Времето беше хубаво и много приятно за вървене. Снегът не беше повече от два метра.

… В Сан Франциско (той пазеше приятен спомен от Калифорния, много му беше харесало, пълно беше с интересни откаченяци) най-сетне намерил кораб до Филипините, където поработил известно време в една плантация, за да си набави малко средства, макар че изпитвал от работата на едно място още по-голям ужас, отколкото от морето. После се озовал на остров Ява. Тикнали го в затвора за някакъв доста объркан случай с една холандка, която го предпочела пред своя Ван Бадабум… Е, Ван Бадабум малко бил поумрял, защото поискал да защити честта си и понеже бил едър и дебел, Мендел съвсем без да иска му счупил кръста. След известно време, необходимо да избяга, и моткането из всичките тези скапани острови — колко мрази морето, да му се не види! — най-сетне пристигнал в Дарвин и стъпил на австралийска земя. Време било, защото започнал да се пита дали изобщо тази Австралия наистина съществува…

— Кога беше това?

— Миналата година. Април-май, там някъде.

Поскитал известно време, доволен, че отново е открил сушата и необятните пространства, и месец и половина по-късно бил в Куинсланд…

— Саймън Кланси говори ли ти нещо?

— Да. Запознахме се под един евкалипт. Заговорихме ей така за това, за онова и когато му казах, че съм дошъл да намеря една Сополана, висока колкото чувал жито и с очи с диаметър един метър, той ми каза, че „по дяволите и да му се не види скапаната история“, бил те познавал…

— Типично за него — рече Хана зарадвана.

— … Че те познава и дори работи за теб, събира трева сякаш ще храниш зайци. И че си заминала за Европа.

— Ходихте ли в Сидни?

— За какво? Ти вече не беше там.

— А в Мелбърн и Брисбейн?

— Не. По същата причина. Градовете ми досаждат, а този Саймън Кланси ми харесваше. Той и аз, ние…

— Мендел, бях оставила съобщения навсякъде, в Сидни, Мелбърн и Брисбейн, в случай че пристигнете! Бях оставила и пари!

Откъде, по дяволите, й беше щукнало, че той ще се тревожи за пари? За малко щеше да я вдигне за четвърти път, но предпочете да се оттегли в един ъгъл на огромната и великолепна библиотека на втория етаж на двореца, цялата в ламперия от бряст и съдържаща може би пет хиляди тома, чието първоначално обзавеждане Хенри-Беатрис бе запазил, като бе заменил единствено тъмночервените брокатени тапети с други в наситено червено.

Мендел стоеше далеч от Хана. Дори и повдигането с една ръка беше начин да я държи на разстояние. Защото той много се страхуваше от това, което щеше да изпита, ако бъдеше достатъчно луд да я притисне до себе си. Самият той не би могъл да устои, щеше да се размекне, да се отпусне и щяха да се озоват в леглото. И как да допусне това? Ако изобщо някога е знаел да прави нещо, то беше да чете в очите на жените. А в очите на Хана можеше да прочете всичко: страхотно щастие, вълнение, обич, приятелство, нежност…, но не и любов. „Ще я обладаеш като толкова други, които си имал, и никога няма да си го простиш, Мендел, а това ще те накара още повече да страдаш докато си жив. Тя все още си мисли за своя поляк или може би за някой друг. Но не и за теб.“

Преструваше се, че разглежда книгите, но на драго сърце би надробил някой стол или мебел, както едно време беше повдигнал цял кон по същата причина. Попита я:

— А някой си Куентин Маккена говори ли ти нещо?

— Да — отвърна Хана, но този път с много по-глух глас.

— Любов?

(Нарочно не използва глагол, когато зададе въпроса, защото щеше да бъде принуден да го постави в минало време и с това да й разкрие всичко, а тя, каквато е умница…)

— Не — отговори Хана. — Не наистина.

— Умрял е — каза Мендел. — Вероятно е мъртъв. Знаеше ли, че се е опитал да прекоси цяла Австралия пеша, от Брисбейн до другия край — нещо, което никога никой преди него не е правил?

— Да.

— Бих се учудил, ако някой друг изобщо го направи. Даже аз не бих опитал. Дори ако бях изял целия екипаж на някой кораб, заедно с пътниците и платната. Но това е била страхотна, възхитителна лудост, все едно да се изплюеш в лицето на звездите. Казал на Саймън Кланси, че ако успее, ще остави някакъв знак, купчина натрупани камъни на едно място, нос Къвиър на Индийския океан. Страшно забутано място… Споменал за могилка, заобиколена с други камъни, наредени като петолъчна звезда. Ние със Саймън отидохме там, тръгнахме на север от Фримантъл. Камъните бяха там… Не всичките, липсваше един лъч от звездата, а до него имаше скелет, оглозган от лешоядите. С камък в костите на дясната ръка.

 

 

После Мендел взел параход за Пърт като матрос, хвърлял въглища в парния котел. Преживял няколко перипетии в Индия, един-два тайфуна в Бомбай, загубил време докато търсел друг кораб в подножието на платото в Кейптаун, но после, при пълно безветрие, пристигнал в Лондон вчера вечерта, свеж като цвете. Щом измил мръсотията от скапаните въглища, веднага тръгнал да я търси и това беше всичко.

… Но да не си прави илюзии, той само минавал. Просто е дошъл да й каже добър ден. Щял да си остане в Австралия — страна, която много му харесала с всичкото това пространство, но все пак искал да я види. Сега предпочитал да се върне в Америка, която му допадала още повече. Там поне имало жени.

Все така имаше черни мустаци и ослепително бели зъби, особено когато се усмихнеше.

… И се реши да издържи сивия поглед, който караше сърцето му да се разтупка:

— Спала ли си с Куентин Маккена, Хана?

„В какво, по дяволите, се месиш, Мендел?“

— Да — отвърна тя. (Понечи да добави и други неща, но се въздържа.)

— А с други?

— Все пак не са били триста и петдесет — каза тя през смях. — Трима-четирима.

— Един по-специално?

Мълчание. Тя го гледаше втренчено, с наистина много специален блясък в зениците. И той разбра, помисли си: „Да му се не види, не е вярно“

— Полякът студент ли, Хана?

— Да.

— Тук ли е?

— Не зная.

— Още ли не си го намерила?

— Още не.

Каза това със спокоен, ясен глас, както би казала, че още не е зашила откъснато копче, но че ще го направи. Това беше безумие. До такава степен, че той се принуди да седне, за да овладее яростта и мъката си, като я вижда как затрива живота си заради един загубен поляк, който можеше и да е хубав, но вероятно струваше колкото лопата въглища.

— Не си го виждала от смъртта на стария Клоц и от моето арестуване?

— Не.

— Някакви новини?

— Никакви.

— Изобщо не знаеш къде е?

— Не.

— Но, разбира се, си го търсила?

— Повече или по-малко — отвърна тя. — Просто обявих награда за главата му. Отначало сто лири, а сега сто и петдесет. Сигурно скоро ще я кача на хиляда. Дори десет хиляди. Сега съм богата.

 

 

… Ако става дума за пари, той не иска и да чуе. И нека спре да му говори за тази загубена подялба, която тя настоява да направят помежду им. Нима мисли само за пари? Като че ли той изобщо някога ще се заинтересува от скапаните кремове, дето ги маже на бедните жени, които нищичко не са й направили! Просто да му върне, ако наистина държи на това, двайсет и двете хиляди рубли, които й е поверил и…

— ПРИ КАКВА ЛИХВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?

— За седем години и единайсет дни, при девет процента и половина годишно, това прави…

— Хана, искаш ли да спреш да си играеш с мен на магазинерка? Инак ще те сложа на коленете си, ще ти смъкна гащите и…

— Проклетник — каза тя.

Това изведнъж го успокои.

— Мръсна негодница.

— Йеп — извика тя, забавлявайки се като луда (всъщност беше луда от щастие. Не заради парите, разбира се, а просто защото той стоеше пред нея).

— Сигурна ли си, че бяха наистина двайсет и две хиляди рубли?

— Залагам главата си — отвърна тя невъзмутимо. — Двайсет и две хиляди деветстотин и единайсет рубли.

— Долна лъжа. Никога в живота си не съм имал толкова пари.

— Сигурно сте забравили. В Сибир, при минус седемдесет под нулата спомените замръзват. Значи ви дължа двайсет и една хиляди четиристотин петдесет и три лири и единайсет шилинга (говореше каквото й щукне).

— Много би ме учудило — отбеляза той насмешливо, — рублата да струва толкова много. Ще отида утре в някоя банка и ще проверя обменния курс. Не се опитвай да ме измамиш, ти още не си била родена, когато аз вече крадях ябълки и онова, дето е под полите на госпожите. Двайсет и две хиляди рубли трябва да правят най-много около три-четири хиляди лири. Затваряй си устата, Сополанке.

Вечеряха заедно, един срещу друг на двата края на дългата маса на херцога, толкова дълга, че на прислужницата (която гледаше Мендел с нескрито желание; той се харесваше на жените повече от всякога) й беше нужен кон, за да обслужи и двамата. Говореха на идиш, както някога, макар че взети заедно, двамата вероятно знаеха четиринайсет или петнайсет езика.

Сега мълчеше и я гледаше на топлата светлина на свещниците, покрити с тънък слой злато, ясно съзнавайки — както и тя — искрата, която е преминала между тях, когато тя бе казала „проклетник“. Той вече знаеше, че тази нощ, а и следващите нощи ще отиде да пренощува другаде. Както и че ще е безкрайно по-добре възможно най-бързо да замине за Америка или за където и да било. Ако остане при нея, ще полудее. Или ще се срине като отломка от стена, което ще е още по-лошо…

След като приключиха с вечерята, минаха в салона. Тя му предложи пура и френски коняк. Той изпразни бутилката сам, но не се чувстваше пиян. Или поне знаеше, че алкохолът няма нищо общо с предложението, което щеше да й направи:

— Значи Мариан не го е открил?

— Никъде.

— Ще ми бъде приятно да видя отново Мариан.

— Вчера е бил в Берлин. Утре сутрин ще замине за Прага. После за Виена, да подготви почвата за пролетта, когато ще отворя още един салон. Имам точния му маршрут по дати. Мога да му изпратя телеграма и да му кажа да дойде.

— Аз ще отида. Ще попътуваме малко заедно.

— Както желаете.

Мълчание.

— Хана? Знаеш какво ще ти кажа, нали?

— Ще търсите Тадеуш. А и ще го намерите.

Той затвори очи, смазан от мъка: „Най-лошото е, че ще го направиш, Мендел. Ще пипнеш този боклук, който я е подлудил, когато е била на седем години, а тя си е втълпила, че го обича. Ще го направиш, макар да мислиш, че той не е за нея, че е страшно надут, че обича само себе си и просто склонява да бъде обичан от малката, която струва милиард пъти повече от него. Няма да го размажеш, както всъщност страшно ти се иска. Ще го хванеш за задника и ще дойдеш да го хвърлиш в краката на Сополаната, както кучето донася плячката. Ти си един скапан глупак, Мендел, нещастнико…“