Пол-Лу Сюлицер
Хана (16)

15.
По-пърхаща от мен

Пътуваше с парахода „Александра“ на Австралийската мореплавателна компания и три дни след тръгването й от Сидни отпред се появи нисък бряг с гъста тропическа гора от мангрови и множество тропически дървета, оплетени с лиани, имаше дори бананови дървета, които в нейните очи бяха върхът на екзотичността. Беше единствената жена на борда и като никога изпита удоволствие, че я приемат като такава. Какво откритие! Запозна се с първия жив милиардер в живота си. Естествено, с повече или по-малко заобикалки той изрази желание да посети каютата й, за предпочитане в момент, когато тя е там… и в хоризонтално положение. Тя с лекота отби атаката, която й се стори просто забавна — освен че беше ужасно стар, тя вече имаше определено мнение за него и му подготвяше дяволски капан. Той беше червендалест колос на име Клейтън Пайк; притежаваше един-два милиона хектара, пълни с овце и тук-там крави, без да се броят златните мини в района на Гимп и сериозните участия в търговски къщи; освен това беше депутат в парламента на Куинсланд. „Двайсет години да бях търсила, пак нямаше да намеря нещо по-подходящо. Колко добре ми идва! Пък и при моята борческа натура!“

Тя се представи за швейцарка от Вирвалдщатерзее (чисто творение на плодовитото й въображение, но и предпазна мярка: кой австралиец ще запомни подобно име?) и му разказа една покъртителна история, способна да разплаче дори кенгурче, за някакво корабокрушение хекатомба в Папуазия, в която е загубила цялото си семейство…

… млъкна за момент, после избухна в смях.

— Не вярвате нито дума от това, което ви казвам, нали?

Неговият смях също изригна: наистина изобщо не й вярвал, самият той бил не по-малък лъжец в младостта си и съжалявал, че вече не може да лъже, защото действителността е надминала мечтите му — доказателство, че е остарял. Беше един от онези мъже, които тя често щеше да среща по-нататък, особено в Америка — обладани от непоклатима самоувереност, от бодрата свирепост на голяма бяла акула, независимо дали го правеха с тексаска жизнерадост или със студената сериозност на еврейски или презвитериански финансисти от източното американско крайбрежие; способни да залагат безсмислено, готови да се бият десет дни за един долар, но всичките убедени, че жената е или майка, или нещо пърхащо и розово, което в желания момент надава кратки страстни викове.

Хана не виждаше никакво неудобство да е пърхаща. Напротив. Една от първите й грижи веднага щом отдели част от печалбите за лични нужди, беше да се екипира (тоалетите според нея бяха вложение и тя нямаше никога да се откаже от него; освен това й доставяха дълбоко удовлетворение и радост). От един превъзходен копринен креп, пристигнал направо от Китай, поръча да й ушият три еднакви рокли, точни копия на прословутата рокля с трийсет и девет копчета; от не по-малко разкошна китайска коприна — друга рокля с деколте, дълбоко като гроб; петата рокля беше от сатинирана коприна в наситено червено; шестата — от преливаща се черна тафта с бели и червени къдри и със също така главозамайващо деколте; последните три бяха от индийска коприна, бели и тя ги слагаше само когато се показваше на слънце и то под меката сянка на пелерините на цветя. Купила бе шест шапки, десет чифта обувки, сред които имаше и френски пантофки, леки като ефирна мисъл. А бельото й представляваше истински водопад от възхитителни дантели, оргия от нежен, почти прозрачен муселин от Дака. Точно това тя наричаше своя бойна одежда. „Със сигурност в цяла Австралия няма по-пърхаща от мен.“

… Но колкото до това да е розова и пискаща, то беше друга работа. С тези мъже — а господинът олицетворяваше най-точния австралийски прототип — тя несъмнено щеше да се сблъсква често (не беше предчувствие, а увереност), първо, за да ги убеди, че е способна да ловува в техните територии, а после, когато е нужно, да им пусне някоя стръв.

„Запомни добре, Хана, ако някой ден се наложи да бъдеш розова и пискаща само за времето, докато измамиш някой от тях, защо не? Това е едно от оръжията ти и ще си много глупава, ако не го използваш…“

Скрит зад пурата си, като руски артилерист, гледащ от Балаклава^[1] как идва на помощ леката кавалерия, Клейтън Пайк слушаше мълчаливо нейния разказ. А тя му разказа всичко. Дори за хода с ковчежетата. Пайк се смееше, но тя ясно виждаше, че това го кара да се замисли: не я е смятал за толкова коварна. Изведнъж, от предпазливост, тя за момент се отказа от капана, който му готвеше, и цял един час се преструваше на ентусиазирано, амбициозно, не така лукаво и дори малко наивно в последна сметка момиченце…

… Оцени резултатите, когато на третия ден от пътуването „Александра“ навлезе в реката при Брисбейн.

Усети, че най-сетне е настъпил моментът, когато недоверчивостта му почти се е стопила. За втори път заложи капана си:

— Пайк — каза тя (решила бе да си спести „господин“; първо, защото самият той я наричаше Хана, а пък и „господин Пайк“ не й се струваше достатъчно равностойно; беше доста учудена от собствената си дързост, тъй като искаше да се постави наравно с един мъж, който можеше да й бъде дядо). — Пайк, имате състояние около петстотин хиляди лири, но сте на… (престори се, че се мъчи да отгатне възрастта му, която знаеше от стюарда — шейсет и три години) петдесет години. А аз съм на осемнайсет. Обзалагам се с вас, че парите, които имам днес, а те са две хиляди и шестстотин лири, след една година ще станат двайсет и пет хиляди. Най-малко.

— След точно една година?

— В същия ден и час. Без заеми и наследства. И без да обирам хората по улиците с огромен револвер. Двайсет и пет хиляди лири, които ще съм спечелила съвсем сама.

— С доказателства в ръка?

— С всички нужни доказателства. Ще имате право да проверите сметките ми.

— Кой ще е арбитър? Някоя банка?

— По ваш избор.

— Юниън Банк в Мелбърн.

— Добре.

— Знаете ли я?

— Не съм и чувала за нея.

— Това е голяма банка.

— Това е добре за нея.

— И ако имате тези двайсет и пет хиляди лири?

— Вие ще ми платите още двайсет и пет хиляди. В замяна…

— А ако вие вече имате тези пари?

— Сметката ми е в Австралийска банка в Сидни. Ще ви я покажа. Друга нямам. В тази страна съм от миналия юли. Можете да проверите всичко, което ви разказах, включително и историята с ларикините, дето ме обраха. Пайк, ако в сметката ми в банката не достига една лира или дори един шилинг, аз ще ви дам всичките пари, които имам в Австралия и навсякъде по света. Искам да кажа след триста шейсет и пет дни, смятано от тази минута.

Той мълчеше. Леката кавалерия, начело с лорд Кардиган очевидно е на път да връхлети върху руските батареи. „Спечели, Хана, добре направи, че го атакува фронтално. А освен това се и забавляваш!“

Пайк извади пурата от устата и се провикна, всъщност понечи да се провикне: „По дя…“, но се спря, защото никак не беше прилично да се ругае пред жена.

— Що се отнася до мен — каза му Хана с най-чаровната си усмивка, — можете спокойно да кажете „По дяволите“ или нещо друго, ако това ще облекчи или ще улесни мисленето ви… Да или не, Пайк? Приемате ли облога ми? Да не би да се страхувате от мен?

И се наведе още малко, та той да се очарова още повече от деколтето й (в този ден, когато малкото параходче маневрираше, за да доближи до пристана осемстотинте си тона, тя беше с роклята от китайска коприна).

Стиснаха си ръце. Под сянката на въртящото се чадърче. Малката й ръка, покрита до пръстите в ирландска дантела, потъна в едрата австралийска лапа.

„Нямаше да се обзаложа, ако бях мъж. Понякога е страхотно изгодно да си момиче.“

 

 

Той я покани у дома си за времето на престоя й в Брисбейн, докато тя бе смятала да отседне в хотел „Импириъл“. На всяко добро дело трябва да се отдава дължимото, подчерта той и с известно неудобство добави:

— Бих предпочел да не говорим за облога пред жена ми, Хана. Може да не разбере…

— Мъжка дума — отговори Хана, смеейки се.

Той имаше къща на нос Кенгуру и то не каква да е; домът бе обзаведен със законна съпруга, пет деца и седем внуци. Както се бяха уговорили, той я представи като дъщеря на един от деловите си партньори в Сидни. Приеха я топло — австралийско правило, чието съответствие тя откри отново едва в Америка. Поискаха да организират бал в нейна чест, макар тя да си призна, че изобщо не знае да танцува. Пайк й даде кола и кочияш, който щеше да й служи и за охрана…

… Нещо повече дори, като добър играч, какъвто беше, той предостави изцяло и напълно на нейно разположение всичките си връзки в града и в цялата колония Куинсланд (по-късно тя си даде сметка, че те се простират и извън територията й). Още следобеда след пристигането си тя отиде в центъра с ферибота на Питрис Байт. Срещна се с агента по недвижими имоти, препоръчан й от нейния домакин. Посети с него десетте или дванайсетте помещения, които се предлагаха. На следващия ден избра едно на улица „Куинс“, на първия етаж на красива тухлена къща с бели прозорци, отрупани с цветя, над ателието с френски надпис на една модистка, която беше французойка, колкото Хана беше австрийка или швейцарка.

Три стаи за първия й филиал. По подобие на това, което бе направила в Сидни, тя поръча да ги боядисат в бяло, да сложат червен паркет и черна абаносова ламперия, с мебели от палмовидна тръстика от Манила, лакирани в бяло. За по-сигурно бе донесла със себе си на „Александра“ необходимите абаносови дъски, достатъчно кутии боя в наситено червено, акварели и пастели за стените. Оставаше да се наредят много цветя.

Досега нещата вървяха както тя бе искала: бързо. Затова пък й бяха нужни още пет дни, за да си намери представителка. Без мрежата от обществени контакти, които Пайк й бе предоставил изобщо нямаше да успее, поне за толкова кратко време. Нае две представителки, защото не можеше да избере между двете най-добри кандидатки, но най-вече защото й се струваше, че те се допълват — първата знаеше отлично да смята, а другата беше по-добра в продажбите. Еванджелайн Поуп (математичката) и Мери Кари бяха моряшки жени (по един моряк за всяка, бяха почтени), епизодично възрадвани със съпрузи, когато господата с фуражки с галони се прибираха от Пернамбуку или Ява. Тя ги информира — „записвайте си, моля ви се“ — какво точно иска от тях: да продават кремовете и тоалетните води, които ще им изпраща от Сидни всеки месец. И да дават някои козметични съвети. Нищо не знаят в тази област? Е и? Да не мислят, че Хана знае повече?

Заплащането ще е процент от осъществените продажби.

А с рекламата и с осведомяването на съгражданките им за чудесата, които можеха да си купят, се нагърби Хана. Тя просто повтори в Брисбейн операцията с ковчежетата, но с едно допълнително улеснение, тъй като разполагаше с достоен съучастник: Клейтън Пайк, който бе вложил пари или имаше солидни приятелства в местната преса, главно в редакцията на седмичника „Куинсландър“. Еванджелайн по-добре от Мери схвана стратегията, попи препоръките като гъба; и ги разбра, което беше още по-добре. „Евангелието според Хана: Тогава Хана казала на учениците си: Все пак сделките са забавно нещо!“

В Брисбейн заложи на сто и трийсет лири месечна печалба. През първите десет месеца, защото след това би трябвало да се повиши. Като предпазна мярка тя се уговори с един пълномощник на Австралийската банка, когото натовари да следи сметките на агенцията и да я уведомява при най-малкото изненадващо събитие.

— Защо сто и трийсет лири? — попита Клейтън Пайк.

— Сидни има двеста и четирийсет хиляди жители, които ми носят осемстотин лири месечно, при четири седмици в един месец. В Брисбейн живеят четирийсет хиляди души. Една шеста от осемстотин е сто трийсет и три. Искате да преразгледате условията на облога ни ли, Пайк? За да вдигнете мизата?

Той не държеше, не.

На бала, който все пак дадоха в нейна чест, тя категорично отказа да танцува, като за случая си измисли леко навяхване. И този път не знаеше защо всъщност постъпва така, точно както се беше заинатила да е сама на празниците в края на годината. Наистина не знаеше да танцува, но не се съмняваше, че може да се научи. Не, ставаше дума за съвсем друго нещо: някаква неясна мечта, която се оформяше и която Хана щеше да лелее седем години.

Връщайки се в Сидни на 14 май, тя прекара там само два дни, защото бе предвидила да вземе първия влак за Мелбърн. По съветите на Клейтън Пайк, в Сидни тя успя да убеди Бенджамин Ръдж, брат на онзи Изикиъл със същото име, да работи в Р & О само по половин ден и да използва освободените по този начин часове за финансов контрол на нейните сделки. Той трябваше да й дава отчет всяка седмица, тя имаше доверие в него, доколкото изобщо беше способна да се довери някому.

Пайк имаше право: време беше да се освободи от всекидневното надзираване, чакаха я много по-важни неща. Повери на Маги Макгрегър производството на кремовете и тоалетните води — в средата на май 93-а в това производство вече бяха заети единайсет работнички, през следващите шест месеца групата нарасна на петнайсет, а после на осемнайсет.

А Дайна Уотс се нагърби за петнайсет лири месечно с общата организация на салоните и с надзора на Едит и Хариет Уилямс, които по финансовите въпроси не виждаха по-далеч от върховете на острите си носове.

… Намери и време, два часа преди тръгването на влака, да се отбие да целуне Колийн и Лизи. През двете седмици, докато бе отсъствала, ирландката бе отслабнала още повече; на моменти се задушаваше, пребледняваше от болката, която разкъсваше гърдите й.

— Предупреждавам ви, Колийн, ако ви няма при завръщането ми…

— Млъкни, Хана.

 

 

Единствено поради случайността на влаковите разписания стана така, че тя прекара една нощ в Мелбърн. Във всеки случай не бе имала намерение да се задържа там. Мелбърн беше доста голям залък, който тя не знаеше откъде да захапе.

Отиде да преспи при госпожа Смитсън, в семейния пансион, където бе прекарала първите си австралийски нощи и където я бяха обрали. Не беше устояла на съвършено детинското изкушение да отиде победоносно да афишира сегашното си финансово състояние само девет месеца след първото си отсядане там: като се изключат средствата, които бе вложила в Брисбейн и разходите за пътуването и тоалетите (вторите бяха по-големи от първите), оставаха й почти две хиляди лири.

На следващия ден замина за Балард и Бендиго. За Балард знаеше единствено това, което бе научила от Лотар Хътуил, когато й беше разказал историята с мъжките и женски венециански гондоли. Но още веднъж цифрите й послужиха за ориентир: поне петдесет хиляди жители имаше в първия от двата града, трийсет и няколко хиляди във втория. Но най-вече, че от почвата им бе извадено злато за повече от двеста милиона лири стерлинги.

Клейтън Пайк й беше дал името на един човек в Балард, на някой си Лахлан, собственик на доста неща в района, главно лозя. Самият Лахлан не се оказа кой знае колко интересен; Хана долови в него безразличие и дори отегчение, когато му съобщи за намерението си да повтори в неговия район това, което вече бе направила в Сидни и Брисбейн. „Истината е, че изобщо не му пука. Скапан мъж!“

… Роля изиграха случайността и състоянието на постоянно дебнене, на постоянно напрежение, в което беше тя, готова да сграбчи и най-малката възможност. Шест месеца по-рано Лахлан бе наел в Мелбърн едно младо семейство французи, Фурнак, само поради факта че бяха родом от страната на бордото и бургундското вино. Чисто съвпадение беше, че Хана се появи в канцеларията на Лахлан веднага след сънародниците на любимия й Шодерло дьо Лакло и на обожавания от нея Жул Верн. Когато те излязоха, тя ги чу да си говорят на своя език и се удиви, че ги разбира. Веднага след като приключи собствената й среща с винаря от Австралия — на която може би не се представи достойно, вече заета с внезапно хрумналата й идея — тя хукна след тях…

Те се казваха Режи и Ан и годините им, взети заедно нямаха и петдесет. От осем месеца бяха в Австралия, решили бяха да се установят там окончателно и мислеха да отворят нещо, но и те не знаеха точно какво: може би ресторант или моден магазин по подобие на онзи, който по-големият брат на Режи бе открил през 1887 г. на улица „Бърк“ в Мелбърн (Хана си спомни надписа му, а още по-добре си спомни изложените в него рокли, които я бяха накарали да зяпне от възхищение). Имаха малко пари, около шейсет лири — не бяха кой знае колко, разбира се — събрани в по-голямата си част по време на престоя им при Лахлан.

Оказа се освен това, че преди да тръгнат към южното полукълбо, те бяха работили в Париж, като той бил продавач на общинското тържище, а после в „Прентан“^[2], а тя била касиерка в един магазин на улица „Фобур Сент-Оноре“. „Господ ти ги изпраща, Хана!“ Разговаряше с тях, използвайки френския, който бе научила от книгите, без никога да го е говорила, и понякога изричаше словосъчетания, които караха събеседниците й да се блещят. Двойката безкрайно й хареса, допадна й, но тя за малко да се усъмни в толкова много късмет; същото се отнасяше и за тях и се дължеше на подозрителността и чисто френското нежелание да се ангажират прекалено бързо.

Тя им обясни подробно механизма на начинанието си, как вижда сътрудничеството си с тях: ще им изпраща своите продукти, а те ще имат изключително представителство за всичките градове на запад от Мелбърн, тоест Балард, Бендиго, а защо не и Аделаида. Нима не смятат самите те да започнат нещо?

Ан имаше ясен и жив поглед. Помириса едно гърненце със „79“.

— И това ще премахва бръчки?

— Не този, другият. Надявам се.

„Да им кажа ли истината или не?“ Тя избра положителния отговор и им разказа как сама е направила двата крема, но изобщо не знае за какво точно могат да служат; единственото нещо, за което почти е сигурна, е, че са безопасни. Тя самата си ги слага на лицето всяка сутрин от месеци (малко преувеличаваше) и все още не е забелязала дупки по него.

Французойката се престраши и си намаза малко на бузите, с физиономия на човек, който е поканен на вечеря у Борджиите.

— Мирише хубаво, винаги ли е така?

… „Да“, каза Хана, отговаряйки на нов въпрос, Пърт и Фримантъл също биха могли да бъдат в техния сектор. Не вижда никаква сериозна пречка за това. (Всъщност двата града бяха на края на света, на брега на Индийския океан и за момента тя се бе отказала да работи там. Но ако Фурнакови държат, защо не?)

Могат да работят като обикновени агенти и да им се заплаща процент върху продажбата или комисиона…

— Ние имаме пари.

… В такъв случай тя е съгласна те да добавят нещичко към нейния капитал: те ще дадат петдесет лири, тя триста. Ще получават една седма… Добре, добре, ще им даде и три процента от печалбата… Най-много за шест месеца тя трябва да достигне седемдесет, а после и сто паунда седмично… Да, да, знае какво говори. Сто лири след шестия месец, които бързо ще станат двеста, това е сигурно. И дори повече при определени условия, които е готова да им изложи…

Какви ли? Тримата биха могли да се споразумеят да заделят настрана общите печалби от първите осем месеца дейност или пък — ако нещата тръгнат по-бързо, отколкото тя се надява — веднага отново да вложат тези печалби, щом достигнат петстотин лири. С този капитал ще прибавят към продажбата на козметични средства един салон… салони за чай, да, защо не? Ще предлагат най-хубавите сладкиши в югозападната част на Австралия…

— Хубаво ще е един от вас… добре, добре, и двамата… да дойдете в Сидни да видите как стават нещата… Разбрахме се: разходите по пътуването са за моя сметка… И за престоя също… Не: за костюма и роклята, които искате да си купите, се оправяйте сами!

В този момент те двамата избухнаха в смях и обясниха, че просто са искали да разберат докъде ще отстъпи в щедростта си. Шегували се. Искат да бъдат истински съдружници и да поемат за своя сметка всичко, което трябва да поемат, ни повече, ни по-малко. „Един въпрос, може ли, Хана: къде сте учили вашия френски? Наистина е много любопитен на моменти!“ (Това беше един от редките пъти в нейния живот, когато се почувства смутена, почти обидена от този типично френски хумор, за чието съществуване изобщо не бе подозирала, но най-накрая се засмя с тях.)

В Сидни трябва да отидат при Дайна Уотс, която ще ги научи какво трябва да правят. Не, нея самата сигурно няма да я има. Вероятно ще бъде в Мелбърн.

Сподели с тях чая в пет часа, после и вечерята, като ги караше да й разказват за Париж. Посвети следващата сутрин да ги подготви още малко. Категорично държеше на стила в обзавеждането, който те трябваше да спазят до най-малката подробност — бяло, наситено червено и лакирано в черно дърво, поради липсата на абанос, много скъп за такова начало.

Беше предвидила да остане в Балард четири-пет дни, ако не и повече, после да отиде в Бендиго и най-накрая в Аделаида, за да открие новите си агенции в трите града. Просто не беше за вярване, ала срещата й с тях изведнъж уреди всичките проблеми. И макар от недоверчивост да ги засипваше с порой от въпроси, отговорите на французите затвърдиха мнението й, че наистина е хванала редки птици.

Изпратиха я до влака. За малко да тръгнат с нея, толкова голямо беше разбирателството между тях. Но все пак трябваше да уредят някои въпроси, да се освободят напълно от договора си с Лахлан, да си намерят друго жилище, да поразузнаят по̀ на запад, най-напред в Аделаида. Разбраха се, че оттам ще й изпратят доклад.

… Истината беше, че не искаше да й се мотаят в краката през следващите дни. Интуицията й подсказваше, че търсейки само представители, може би е намерила нещо по-добро: общо решение за цяла Австралия. Стига обаче братът на Режи Фурнак да отговаря поне малко на описанието, което му бяха направили. Възможността изглеждаше толкова хубава, че тя предпочиташе да е сама, за да я обмисли основно.

Във влака, който летеше към морето и я отнасяше в Мелбърн, тя както винаги отново се зае със своите сметки. Оставаха й около хиляда и петстотин лири. Почти колкото сумата, взета назаем от Лотар Хътуил, която тя вече изцяло бе върнала. Но всъщност имаше повече: изминал бе месец, откакто бе взела парахода за Брисбейн и бе започнала обиколката си, а в първите дни на юни, съгласно уговорката й с Бенджамин Ръдж, печалбите за месец май щяха да бъдат преведени в сметката, която тя щеше да открие в Юниън Банк, на улица „Колинс“.

Между осемстотин и деветстотин паунда допълнително.

Повече от две хиляди и триста лири общо. Сума, съвсем достатъчна, за да започне мелбърнската си офанзива.

 

 

Големият брат на Режи, Жан-Франсоа Фурнак беше на трийсет и една години. Хана, която бе прочела девет пъти „Тримата мускетари“, веднага го оприличи на Д’Артанян. Той имаше неговите мустачки и присмехулната веселост в лешниковите си очи. Магазинът му на улица „Бърк“ беше рядко елегантен и разположен в четири помещения.

Олицетворяваше идеалният продавач за този вид търговия, притежаваше хитрост, невероятна любезност, която нищо не можеше да помрачи, лукавост, известно свойско нахалство, което само подсилваше безпогрешната му вежливост, която и без това никога не се променяше; седемте му продавачки се притичваха с балетна стъпка само при един негов поглед.

Хана го провери: влезе в магазина като обикновена клиентка…

Тя дори купи нещо: блуза от креп с буфан ръкав и украса от накъдрен муселин, за която плати седем гвинеи, цяло състояние и истинска лудост, „да не забравя да му поискам отстъпка, ако ще работим заедно“.

Употреби два часа, за да направи своя избор, като нарочно докара продавачките до отчаяние с непрестанните си капризи, като в същото време следеше неговите реакции с безстрастен поглед на ловец. Най-после той разбра играта й и дойде при нея:

— Лъжа ли се или имате и нещо друго на ум, освен обикновена покупка?

Онова, което се разигра в този миг, в секундата, решението, което взе, несъмнено определи австралийското й бъдеще, но преди всичко целия й живот по-нататък. В момента, когато се готвеше да започне преговорите с Фурнак, тя вече се видя как заминава за Европа, как търси Тадеуш, открива следата му, намира го, омъжва се за него, има от него деца, тоест затваря кръга, установявайки живота си завинаги.

Всичко това изглеждаше най-малкото прибързано и дръзко, но за нея беше логично и ясно.

Когато бе слязла от влака тя не се бе втурнала веднага при Фурнак. Отиде при него на втори юни. Вече от четири дни се намираше в Мелбърн, при условия, толкова различни от тези при първото й минаване. Направила бе всички възможни проучвания, размислила бе и бе пресметнала.

Но преди всичко бе срещнала Поли.