Пол-Лу Сюлицер
Хана (23)

22.
Почти да напише Кама Сутра

Остана в Лондон общо една седмица. Не спа у нея. Аристократичната стая с таван на раклички, която му бе отредила, изобщо не го привлече. Беше прекалено луксозна за него. Въпреки френската прислужничка, от най-апетитните, която само чакаше да го дари с тялото си. Реши, че това е клопка. Освен това, за да си намери жена, нямаше нужда от никого. Впрочем искаше да пробва англичанка.

Разправяха, че били много отзивчиви.

Тя го отведе в Съсекс, за да види Лизи.

— Ще ми издере очите, ако не ви запозная с нея. Разказала съм й всичко за вас и за нея вие сте висок почти колкото Хималаите.

Той изобщо не желаеше да чуе да се откаже от каскета си, а още по-малко от ужасния костюм за дванайсет шилинга — ако го беше платил по-скъпо, направо е щял да бъде ограбен, смяташе тя, — в който приличаше на космата карпатска мечка, само дето беше по-едър. Появи се триумфално в чакалнята на аристократичния пансион, всред другите родители, дошли на посещение, всичките дяволски изискани. Лизи остана зяпнала, скована от възхищение. Не успя да издума нито дума през цялото време, докато стоеше пред него. „Лизи да мълчи, поне това видях преди да умра“, помисли си Хана, която като цяло беше доволна и много горда от ефекта, предизвикан от нейния Мендел.

Той замина три дни по-късно. За Виена, където щеше да се срещне с Мариан. Само я попита:

— И когато го пипна твоя студент?

— Не го стискайте силно, моля ви.

— А какво да му кажа?

— Кажете му… Не, нищо не му казвайте. Той не трябва да знае, че го търся.

— И да не ти ли го довеждам?

— Просто искам да зная къде е. Можете да си поговорите с него, ако ви се иска, но не за мен. Внимавайте, Мендел, той е невероятно умен.

„По дяволите, тя наистина е луда!“

— А ако го намеря женен?

Последва едно свирепо:

— Разводът съществува!

 

 

Писмо от него, от Варшава, с дата 6 февруари:

Минах през твоя щетъл. Видях майка ти. Добре е, благодаря вместо нея. Казах й, че я целуваш.

Нищо повече.

Получи писмото му в Париж, където беше от три седмици. Все още живееше на улица „Анжу“ (където все по-добре се разбираше с Марсел Пруст, естествено не във флирта: той работеше в библиотеката „Мазарини“, след като се бе дипломирал по философия, но пишеше и я караше да чете първите глави на романа „Жан Сантьой“, който така и нямаше да довърши), та ако тя все още живееше на десния бряг, то „кухнята“ й беше на левия: на улица „Версинжеторикс“ 6, на третия етаж. Изборът на този адрес се дължеше единствено на факта, че Жулиет Ман, химичката, препоръчана от Мария Кюри, живееше на две крачки оттам, на авеню „Мен“. Едва след като плати наема, Хана разбра кой обитава етажа над лабораторията: на стъклената врата на своето жилище ателие наемателят бе нарисувал една таитянка на фона на кокосови палми и бе написал: ТУК СЕ ОБИЧА. Това беше художникът Гоген, който пет години по-рано се бе завърнал от южните морета, придружен от една… явайка. Завързаха приятелство, особено след като Хана успя да убеди Едгар Дега, вече свръхизвестен, да слезе от Монмартър и да признае официално таланта на Пол. Купи от него (той бе искал да й ги подари) четири платна, които прибави към тези на Мане, Моне, Дега, Сезан… Една вечер у Гоген се запозна с норвежкия художник Едвард Мунк, а покрай приятелството си с него и с шведския писател Август Стриндберг, чиято „Госпожица Юлия“ обожаваше.

Междувременно работеше с обикновеното си настървение. Според нея нямаше много време, Мендел непременно щеше да намери Тадеуш, тя трябваше да се приготви и възможно най-добре да подреди нещата си, за да бъде на разположение в нужния момент. И дума не можеше вече да става за любовник, въпреки предложенията, които не спираха: само това оставаше, Тадеуш да я завари с някой в леглото! „А и си достатъчно подготвена, обучението ти свърши. Задоволи се с Марсел. С него си спокойна.“

Всичко, което бе усвоила (в областта на науките този път), тя бе допълнила с ново проучване, направено сред актриси като англичанката Елън Тери или французойката Сара Бернар, с истинско име Розин Бернар. Това бяха единствените жени, които благодарение на професията им по онова време имаха някакъв опит в гримирането. Но и техните познания не бяха кой знае какви; извън сцената самите те не смееха да използват нещо повече от традиционната оризова пудра, произвеждана в Китай, която, ако малко се прекалеше с нея, бързо превръщаше дамите в бледи палячовци. Хана наблюдаваше, запомняше и създаваше. Направи пет нови крема, сериозно подпомогната от Жулиет; кремове, които заместваха произвежданите в Австралия и всичките имаха за цел да поддържат кожата, да я предпазват и да й придават по-голям блясък — този път в резултат на научни опити и преценки. Безвредността им беше абсолютна: Хана първа, а после и други опитни зайчета, в началото платени, после доброволци, я демонстрираха. Имаше научни пропорции, които трябваше да се спазват, нужно беше умение, така че кремовете да личат само по допълнителната свежест. Тъкмо тази беше задачата на козметичките, само един Господ знаеше как ги бе обучила за целта: „Жената, излизаща изпод вашите ръце, трябва задължително да е по-красива, но без да се разбира защо. Кремът трябва да остане невидим; дори съпругът или любовникът не бива да разберат как е постигната тази нова красота. Бъдете загадъчни. Искам от вас истинско вълшебство“.

Думата беше нова, тя първа я употреби: фон дьо тен. Веднага реши, че той не трябва да е само един вид, а да съответства на цялата гама от различни кожи, на различните жени, в зависимост от това дали са руси, кестеняви или червенокоси и на това дали са повече или по-малко руси, кестеняви или червенокоси, да отговаря на цвета на очите и на облеклото им, дори на различните часове на деня и нощта: „Не може човек да се гримира еднакво, за да отиде в Лоншан и на дербито в Епсън, или в някой импресионистично осветен ресторант в Булонския лес, или пък на представление в Операта… Или в леглото. Не се смейте глупаво, ако обичате, госпожици. Вратата е отворена за всички, на които съм скучна“.

… Не се задоволи единствено с богата клиентела, която беше ограничена. Едва не реши, че е натоварена със свещена мисия. (Всъщност тя наистина щеше да стигне дотам, ако не беше навикът й да се надсмива над себе си; но тя се пазеше от крайностите в амбициите, в радостта и тъгата; другата Хана непрестанно я наблюдаваше с безмилостното си трезвомислие.) С Лизи си бяха измислили една митична личност, въображаема естествено, госпожа Софрония Макдушмулски — това беше промененото с много фантазия име на една от камериерките, които в началото имаха в Лондон. Софрония Макдушмулски беше до немай-къде обикновена, съвършено безлична, говореше английски с акцент кокни, който режеше като сабя, френски с ужасяващия акцент от най-дълбоката провинция, немски (госпожа Макдушмулски беше едновременно от всички националности) — с гърлените звуци на Северна Германия; беше също така полякиня, испанка и американка (в този случай задължително идваше от Небраска, Поли им бе казал, че е накрай света); тя беше презвитерианка, мюсюлманка, еврейка, римокатоличка, защо пък не конфуцианка или будистка, развихреното им въображение не се спираше пред нищо; мъжът й пиеше, понякога я биеше; тя работеше по осемнайсет часа на ден; принудена бе да си брои всяко су, пени или грош; водеше робско съществуване, защото освен всичко друго работеше във фабрика, индустриалната революция се бе стоварила отгоре й повече, отколкото върху всеки друг…

… и все пак тя мечтаеше. Ако не да е хубава като дамите от Белгравия или Мейфеър, то поне мъничко да се понагласи понякога. Подобни мечти още не я спохождаха, но и това щеше да стане, вече се очертаваше, а ако е нужно, Хана щеше да направи каквото трябва.

В последна сметка Хана започна да изпитва нежност към госпожа Софрония Макдушмулски. Защото доста си приличаха или поне тя изглеждаше като нея самата… например в онзи ден, когато във витрината на един магазин на улица „Краковски кръстопът“ беше разбрала колко е грозна с роклята от сиво платно и с прекалено големите обувки с връзки. Тези неща не се забравят, те остават дълбоко в стомаха и сърцето за цял живот, разплакват от яд, когато се сетите за тях, дори да векувате.

И беше права, Господи, напук на всички тези загубени глупаци, които я мислят за луда: тя вече виждаше деня, когато всички Софронии по света ще използват нейните продукти, при условие че ги направи достъпни за тях. Ще го направи, решено е.

„Това ще бъде революция“, заяви Жулиет Ман, съвсем стъписана от подобна необуздана амбиция. „Вие го казвате“, отговори Хана, самата тя малко поразколебана от собствените си изводи.

Козметология… думата звучеше научно. В нея имаше загадъчност и нови простори. Надхвърляше фон дьо теновете, беше цяло изкуство, чиито тайни трябваше да бъдат открити. Като например червеното на устните, необходимо веднага щом на останалата част от лицето се постави оцветяващо и парфюмиращо средство. В тази конкретна област Хана много задълбочи търсенията. Дълго време, в продължение на почти две столетия, за да освежат устните си и да ги направят по-привлекателни, жените са употребявали нещо като помада, смеска от сакъз, обикновено парфюмиран с розова или жасминова вода, оцветен със сок от ава-жива или черно грозде; после се появили мазила, на основата на восъка (понякога пчелен) и олиото. Идеята за пръчиците, дискретни и лесни за пренасяне в малка чантичка, подобни на молив не принадлежеше на Хана. Други се бяха сетили, но не бяха извлекли същината; все още всичко беше в сферата на почти съмнителни ателиета, известни само на актрисите и на леките жени. А и на светската или просто на семейната жена това й миришеше на нещо порочно, съвсем близо до проституцията. Хана трябваше да се пребори с нерешителността, нюансирана обаче с огромно, жадно любопитство, на клиентките към всичките тези нововъведения („нововъведения, които мъжете харесват много… у жените на другите“). Освен това, дори да се преодолееха всички проблеми по опаковката и съдържанието, за да се произвеждат наистина в индустриални количества въпросните „пръчици червило“, употребата им трябваше да бъде безвредна, и да не превръща жените в предполагаеми жертви на скорбута. Същата опасност съществуваше и при останалите козметични средства.

— Въпрос на химия, Жулиет. Ваш ред е да се проявите.

… Да, отлично знае, че това няма да стане за три-четири години. Разбира се. (Хана прекалено често казваше „разбира се“.) Известно й е, че ще са нужни години, че тези изследвания ще отнемат пет или десет години, а може би и десетилетия. И че Жулиет няма да се справи сама с тази задача. Ще са нужни други химици, други лаборатории и то не непременно във Франция. Ще трябва да се инвестира, да се събират кадри. Тя е готова за това, ще го направи. Именно за тази цел трупа толкова пари.

Жулиет Ман щеше да умре през 1931 г., отдавна задмината от други поколения специалисти, работещи в помещения, съвсем различни от един обикновен апартамент…

Пък бил той и над главата на Пол Гоген.

 

 

През април отиде във Виена. Учуди се, че не е дошла тук по-рано: „Ето ти един хубав град!“ Когато човек е от Полша като нея, ако не тръгне на изток, което не би хрумнало никому, освен ако не го принудят (тя наистина мразеше руснаците), логичният маршрут е първо да отиде в Прага, а след това в столицата на Австро-унгарската империя. „Завърших обиколката си на Европа там, откъдето трябваше да започна. Вярно, че гледана от Австралия, Европа е мършавичка.“

Във Виена Мариан Каден беше на поста си. (Той не знаеше какво го чака.) Свършил бе всичката работа по подготовката на почвата и разузнаването. С обичайната си експедитивност. Според него имаше две места, подходящи за разполагане на салона; плюс четири други за магазините, които трябваше да допълнят комплекса. Та той виждаше козметичния салон или в стария град, задължително съвсем близо или на самата стара и аристократична „Херенщрасе“, която се простираше от двореца Кински до Хофбург — там император Франц-Йосиф и императрица Сиси изживявали тежки дни…

— Или?

— „Рингщрасе“. По-ново е. Поне ще има място за колите на клиентките ти.

„Рингщрасе“ всъщност беше поредица от булеварди, опасващи историческото сърце на града. За разлика от други големи европейски градове, Виена бе запазила почти всичките си укрепления, издигнати някога срещу турците и варварите. Едва преди четири години, около 1850-а, бяха започнали да строят извън крепостните стени, върху празните площи с насипи, с които били отделени кварталите на простолюдието. Мариан вярваше в бъдещето на тази нова част. Дори смяташе, че е открил силното й място.

— Като се тръгне от площад „Шварценберг“, където живее цялата аристокрация и се отива на запад и северозапад, описвайки дъга, толкова повече се навлиза в зоната на едрата буржоазия. Буржоазията има много пари, много повече от аристокрацията, като навсякъде. Но не трябва да се отива и прекалено на север: след Парламента няма нищо значително, освен университета.

— По-добре „Рингщрасе“, отколкото стария град, така ли?

— Да.

— И къде на „Рингщрасе“?

— Или площад „Бетховен“, който е на изток или на „Райхратщрасе“. По-добре ще е на „Райхратщрасе“.

Отидоха там. Улицата беше непосредствено зад Парламента. Беше широка, „осемдесет и една стъпки е, броил съм“, каза Мариан. Наляво свършваше до градината на кметството. Сградата, избрана от Мариан, се намираше на номер 7. Беше строена през 1883 г., почти нова. Входът беше величествен, още от преддверието, украсено с фризове лъхаше достолепие. Етажите обаче, както обикновено, бяха строени по-пестеливо: парадната стълба изведнъж преминаваше в най-обикновено задно стълбище, обслужващо горните апартаменти.

— И дума да не става да карам клиентките си да се изкачват по него.

Та си е и мислил. Осведомил се е: може да се наеме някой от долните етажи срещу сумата от две хиляди и осемстотин паунда годишно, за две хиляди и петстотин, ако се попазарят повече. Собственикът е ерцхерцог, който обожава поезията.

— Хана, ти не ми ли беше говорила за един френски поет на име Рембо?

— Само него знам. Заедно ходехме на училище.

Разбира се, тя изобщо не бе виждала Артур Рембо.

Впрочем той беше покойник поне от осем години. „Следователно не може да ме опровергае.“ Но го бе чела. (Тадеуш сигурно го харесваше и затова се беше подготвила.) Освен това често бе срещала заядливия и смешен художник Форен, който в младостта си два-три месеца бе живял близо до булевард „Распай“ в Париж заедно с пияча на абсент, когото Верлен е посещавал.

— Говори му за Рембо и ерцхерцогът ще ти смъкне цената — каза Мариан.

Каква памет имаше, проклетникът, да си спомни едно име, което тя и понятие нямаше кога го е споменала пред него! Вярно, че с Мариан почти не си говореха за литература; тя все пак беше успяла да го накара да прочете Жул Верн на френски, а наскоро и „Война на световете“ от Уелс. Защото той вече чудесно владееше езика на онези отвъд Ламанша.

Тя го огледа, всъщност Лизи беше права. На пръв поглед Мариан не изглеждаше нито много хубав, нито много умен — макар че…, — ала все пак не беше никак зле. Подобна улегналост успокоява, явно можеше да привлича някои жени, дори доста. Имаше хубави, понякога мечтателни очи, толкова спокойни наистина и те съвършено прикриваха методичния ум, спотаен зад тях. Беше силен и здрав и след срещата им в Баден-Баден преди четири години се бе научил да се облича. Вярно, че сега имаше средства. В областта на финансите също бе коренно променен: разказал й бе за залаганията си на борсата, ползвайки речника на борсов посредник, което я впечатли. За да се убеди, че той не лъже, тя го бе завела при един братовчед на Поли Туейтс, който беше голяма клечка в лондонското Сити. И о, чудо! Младият варшавянин и джентълменът с колосана яка и раирана вратовръзка се бяха разбрали така добре, че в един момент тя, която никак не беше боса в тази материя, се почувства излишна.

— Имаш ли любовна връзка, Мариан?

Точно пресичаха „Ринга“. Въздухът беше мек, слънцето проникваше иззад облаците, минаваха много красиви екипажи, една циганка свиреше на цигулка и Хана откри, че направо е влюбена във Виена.

Ала Мариан не бе отговорил на въпроса й.

— Меся се в неща, които не ме засягат зная, Мариан. Но представи си, че утре, след месец или година, някоя жена те омае? А ти се захласнеш по нея дотолкова, та да си сложиш висок цилиндър и сатенена пелерина и да тръгнеш да се разоряваш с нея из всички кръчми на Европа, пеейки неприлични песни?

Той я гледаше стъписан.

— И ме изоставиш — каза тя.

Помисли си: „Май малко се поувлече, Хана. Всъщност не те е страх, че ще те напусне, вероятността е нищожна. Но ако допуснем, че тази откачалка Лизи наистина пожелае да се омъжи за него — него изобщо никой няма да го пита, бедното момче, тя ще ти го грабне, докато се обърнеш — по-добре би било той да има опит. Защото малката няма никакъв. Представи да, но не и практика. Макар че с моята мания всичко да й разказвам тя знае по въпроса колкото маркиз Дьо Сад, почти може да напише «Кама Сутра». Не се смей, Хана, никак не е смешно — стаята в Прага и безумното разочарование, което самата ти изживя с Тадеуш доказват, че в един брак тези неща са важни…“

— Никога няма да направя това, да те изоставя — прошепна Мариан, забил в земята помръкнал поглед. — Никога.

— Това не пречи да имаш любовница. Най-добре три-четири. Това е като готвенето, човек трябва да опита от всичко, за да разбере кое му харесва.

Той преглъщаше напълно объркан. Беше смешно и в същото време трогателно да види до каква степен този така деен, така упорит и толкова способен в много отношения младеж се засрамва, когато му се заговореше за жени.

Тя се настани на масата, която бе запазила под арките на ресторант „Грилпарзер“. Той седна до нея, все още смутен. Тя поръча, без да попита Мариан какво му се яде. „Защо да го правя? Зная кое е добро за него. Както и по въпроса с любовниците. Ще трябва да се заема и с това.“

Наред с хилядите други неща, които трябваше да урежда. Защото, вече е решено, тя ще подготви всичко във Виена, ще бъде още по-хубаво, отколкото в Париж, който досега й се струваше единственият подходящ град.

 

 

Йохан Щраус й се усмихна.

Каза, че не е Йохан Щраус, въпреки че е същият все пак. Не е композирал „На хубавия син Дунав“ нито „Императорският валс“ или пък „Случки във виенската гора“, все творби, за които тя току-що му бе изказала цялото си възхищение.

— Аз съм само Йохан III, син на Едуард, който е брат на Йохан II и Йозеф, а те тримата са синове на Йохан. Но вашите комплименти ме трогват, въпреки че всъщност се отнасят за чичо ми.

Той много се забавляваше от грешката на Хана. Нека бъде спокойна, не е първата, нито ще е последната, дето обърква всичките Йохан Щраус.

— Още повече че към нас, виенските музиканти Щраус, се прибавя и един немски музикант Щраус, Рихард, който наскоро направи нещо великолепно наречено „Тъй рече Заратустра“. Но той няма никакви роднински връзки с нашето семейство. Та значи вие познавате Клод Дебюси?

Носеше препоръчително писмо от френския композитор. Щраус му бе хвърлил само един поглед. Според него би било позор за виенската галантност тя дори за миг да си помисли, че една красива жена би могла да се нуждае от препоръка, за да бъде приета, та дори и от Йохан Щраус…

— Това е защото искам да ви помоля за нещо доста необикновено — каза тогава Хана.

И наклони леко глава настрани, разтвори колкото може по-широко очи и леко се завъртя. Въздействието й върху мъжете обикновено бе гарантирано. Подейства и сега. Йохан Щраус я изслуша да излага молбата си и да обяснява какво се готви да направи във Виена, която обожава и която е логичен избор, когато човек идва от Полша, и именно тук е решила да се състои най-голямото събитие в нейния живот. Тя разказа всичко за предстоящото събитие, чието протичане е обмислила до най-малката подробност.

… Или почти всичко. Все пак имаше някои малки подробности, които пропусна от страх той да не извика санитарите от лудницата.

… О, не, няма нищо общо между това събитие и козметичния салон на „Райхратщрасе“, който тя се готвеше да открие, такива е открила в почти всички големи европейски градове…, а ако на госпожа Йохан Щраус или на нейните най-скъпи приятели би им доставило удоволствие да дойдат в салона като клиентки, тя ще ги приеме безплатно, разбира се от само себе си. Ала това е между другото…

— Изпитвам ужас да говоря за пари — добави тя, — но се разбира, че…

Той се засмя, поклати глава, като не преставаше да я гледа с огромно любопитство:

— Вие сте съвсем необикновена млада жена, нали?

… Но той не е капелмайстор на баловете в императорския двор, както тя си е помислила, баща му Едуард изпълнява тази длъжност, заемана преди това от чичо му и дядо му. Самият той, Йохан III е концертиращ артист и диригент, вече е обиколил света като такъв. Сигурно тя сама разбира, че вечерта на 31 декември е изключено; през тази нощ в церемониалната зала на Хофбург ще има бал, даван от Техни величества и той ще бъде особено бляскав не само защото ще се посреща Новата година, но и едно ново столетие. Затова пък…

— Затова пък вечерта на 30 декември, защо не? Аз мога да се освободя и мисля, че ще мога да убедя и баща ми. Идеята ви е толкова… — Той се запъна.

— Налудничава? — предложи Хана.

— Романтична — каза Йохан Щраус. — Толкова е романтична. И тъй виенска…

 

 

Беше почти достатъчно да изрецитира „Пияният кораб“ (научила го бе специално за целта), за да се договори с ерцхерцога за средата на улица „Райхратщрасе“. За приблизителната сума от две хиляди петстотин трийсет и две лири стерлинги на година. Когато му разказа, че е присъствала на последните часове на Артюр Рембо в една болница в Марсилия, от вълнение ерцхерцогът избухна в ридания. Беше един много чувствителен ерцхерцог.

— Значи си могла да смъкнеш още малко — отбеляза Мариан. — Особено тези трийсет и две лири…

— От „Пияният кораб“ спечелих двеста шейсет и осем. Несъмнено повече, отколкото този нещастен Артюр, а това е направо срамота. Помисли малко, Мариан: нашият ерцхерцог има страшно много дъщери, сякаш ги колекционира, те имат приятелки, които на свой ред имат други приятелки, лели, братовчедки. Това ще ми донесе сто и петдесет или двеста клиентки наведнъж. За един ден от тях аз ще спечеля доста повече от трийсет и две лири, а освен това ще привлекат при мен всички жени на Виена. Искаш ли да се обзаложим?

Той не искаше. Никога не се обзалагаше, не беше човек, дето ще отиде да залага пари в някое казино, парите са сериозно нещо. И тъкмо затова той малко мърмореше, въпреки цялото си безпрекословно обожание към Хана — според него тя харчи прекалено, какво й става? При пристигането си във Виена тя се е задоволила с едно не много скъпо жилище, после се е преместила в хотел „Захер“, най-хубавия във Виена. А ето че сега направо пилее с всеки изминал ден; наела е великолепен апартамент, който обзавежда по свой вкус, без да мисли за разходите, а вече има едно жилище в Лондон и друго в Париж; освен това е наела прислуга, снабдила се е с кола без коне, а тя изисква шофьор. Мариан се тревожеше — нима ще стане прахосница заради лекотата на виенския въздух?

(Тя не му бе казала абсолютно нищо за другата подготовка, която правеше или поне за нейните причини; за своята „така романтична и тъй виенска идея…“)

Междувременно подготовката на козметичния салон напредваше задоволително и това беше нормално при умението на екипа им. Вероятно щеше да бъде готов за отваряне през юни. Но периодът не беше много подходящ — Виена, подобно на всички други столици, опустяваше през лятото. В първите дни на май Хана взе решението си: откриването се отлага за септември, когато хората ще започнат да се завръщат от минералните бани и летните резиденции. Това ще й позволи да вкуси всички виенски прелести. С Лизи, която ще дойде при нея през ваканцията. Каден също ще остане във Виена, толкова по-зле за инспекционната му обиколка, да използва повече братята си. След това, да кажем малко след откриването, би искала той да замине за Съединените щати, за Ню Йорк, където да започне първите проучвания. Тази перспектива много й харесваше: в атакуването на Америка през първите седмици на новия век тя съзираше най-различни символи.

— Сигурна съм, че ще се разбираш чудесно с американците, Мариан. Притежаваш всичко необходимо за това.

… Освен любовница. Направо беше отегчителна упоритостта, с която не желае да си намери такава! Колко често тя бе вмъквала тази тема в разговорите им, но всеки път той се стряскаше, ставаше алено червен, ужасно притеснен и глупаво започваше да съзерцава пръстите си, сякаш ги хипнотизираше.

… Добре че всеки проблем винаги има толкова решения.

 

 

Срещна се с Густав Климт. За когото всички вече говореха, че е най-големият художник във Виена. Дори само това беше достатъчен повод да го посети. Благодарение на познанството си с Дега, Моне, Сезан и разни Гогеновци, без да се смятат по-малко известните цапачи, както и на връзката си с Рене Детуш, Хана бе придобила навик да общува с художници. Те я интригуваха със способността си да претворяват онова, което носят в себе си, докато тя беше толкова бездарна. Способна единствено да печели пари, а това не беше нищо изключително.

Купи от Климт две платна. Отначало той не искаше да продава, но в крайна сметка се съгласи, след като тя му разказа за личната й колекция. А обстоятелството, че бе поканен да съжителства в една компания с Клод Моне и Дега го ласкаеше, въпреки че не го признаваше. Но започна да я гледа с доста по-голям интерес, когато тя спомена имената на други художници, които той повече ценеше. Като Гоген и Бонар. Или шотландеца Чарлс Макинтош, от когото имаше доста акварели. А четейки „Ревю Бланш“ или „Югенд“, или „Вер Сакрум“, бе научила имената на Воази, Лалик или Тифани…

— Харесвате ли ги?

— Иначе не бих купила техни платна. Взимам само, когато харесвам.

Той каза, че е срещнал Макинтош по време на изложението в Брюксел през 97-а. И че добре е познавал Ван Гог.

— Вие сте несъмнено много млада, за да сте го познавала.

— Не го познавах. Но един приятел ме заведе в Овер-сюр-Оаз, в къщата, където се е самоубил. Беше много вълнуващо.

(Вярно, че Рене я беше завел на поклонение в Овер, вярно, че се беше развълнувала. Толкова много, че към първите две платна на Ван Гог, които вече имаше, беше прибавила две други; за едното от тях й бяха нужни десет месеца, за да го купи от един търговец на бои, който не искаше да се раздели с него.)

— Ще ми позирате ли? — попита Климт.

— Не съм достатъчно красива.

Той се засмя, несъмнено приемайки това за кокетство, но тя беше съвсем искрена. Обясни й, че би искал да улови и пресъздаде едно определено нейно движение, каквото не е виждал у никоя друга жена, някакво извънмерно напрежение, което окото му на художник е доловило.

— Няма да спя с вас, предупреждавам ви — каза тя. — За това имам предвид друг мъж.

Той я увери, че съжалява и ще съжалява до края на дните си, но най-силно го интересува движението на главата и раменете, на бюста и брадичката, „вашият начин да държите главата си“. Настани я на едно много високо столче, ала краката й се опираха в пода и когато тя разкопча роклята си и я смъкна до кръста заедно с ризите си, той хвана кредата и нахвърли един след друг петнайсет или двайсет ескизи…

— Не се получава. Бихте ли се облекли…

Тя се наведе над скиците, разпилени почти по целия под на ателието. Начинът, по който я бе изобразил й се стори странен.

— Не съм толкова висока.

— Аз ви виждам висока.

— И защо очите ми са винаги почти затворени?

— Защото с вашия поглед, ако го нарисувам, ще гледат само него…

(Доста години по-късно — той щеше да нарисува портрета през 1909 г. — в един музей във Венеция тя щеше да онемее пред една творба на Густав Климт, в която той без съмнение бе нарисувал нея, Хана: всичко си беше на мястото, много дългата и права извивка на веждите, също така правият нос, чувствената гънка на червената уста, острите скули на лицето, малките гърди с розови зърна, тежката грива на косите, разпиляна по раменете, но най-вече натежалите клепачи, през които едва се виждаха светлите очи. Климт я бе нарекъл Саломе. Жената, която бе нарисувал, имаше бели ръце и те държаха за косите отрязаната глава със затворени очи на Йоан Кръстител. Тази сякаш пречистваща творба на виенския художник я разстрои за дълго.)

При отношенията, които се установиха помежду им през пролетта на 1899 г., да получи от него дребната услуга, за която бе дошла, беше просто детска игра.

Всъщност Климт намери постъпката крайно комична.

Тя се съгласи, че понякога има странни идеи. Макар че в дадения случай просто искаше да се притече на помощ на братовчед си…

— Той има ли някакви предпочитания? — попита Климт.

— Не мисля — отвърна Хана. — Много бих се учудила, ако изобщо му е ясно.

— Руса, кестенява или червенокоса?

— Руса — решително отговори Хана.

И си помисли: „Поне ще е свикнал за Лизи…“

— Едри или малки гърди? Задник а ла Реноар или Рембранд, или талия като на осичка. Имам всякакви.

Двамата избухнаха в луд смях. Сякаш купуваше тенджера, а той й я продаваше. Ала тя не знаеше какво точно да отговори.

— Според вас?

Климт каза, че що се отнася до него, той обича високите и слаби жени, но в дадения случай би препоръчал да е русокоса, позакръгленка, пухкава, нежна на пипане, много женствена, с една дума удобна…(той отново прихна в луд смях)… на около двайсет и пет години, притежаваща следователно целия необходим любовен опит, но все пак да не го е ползвала прекалено. Имал такова нещо под ръка…

— Ако мога така да кажа, Хана…

… в лицето на един от моделите си, не е проститутка, а достатъчно отворено момиче, което биха могли лесно да убедят — как да каже? — да извърши това посвещаване в…

— Той се казва Мариан Каден — съобщи Хана. — И никак не е грозен, наистина не е. Доколкото бих могла да преценя, нормално сложен, без особени недостатъци. Човек може да се влюби в него. Знам вече една девойка, която успя да го стори.

— Надявам се, не вие?

— Не.

— Слава богу — каза Климт. — Това щеше допълнително да усложни нещата, които и без това са сложни. Следователно Гризи ще се влюби в Мариан. Ясно. Знаете ли къде, кога и как?

ДА. Вече е предвидила всички подробности на стратегията, която ще отведе Мариан право в леглото и обятията на…?

— Гризелда Вагнер.

… в обятията на Гризелда Вагнер. Това ще стане в апартамента, който тя е наела близо до канцлерството на Бохемия. Там Мариан има стая. А тя ще вземе на работа Гризелда Вагнер под някакъв претекст, ще направи така, че варшавянинът и тя да останат сами. Ще трябва Гризелда да направи първата стъпка внимателно и безкрайно деликатно, Мариан е много хитър. Гризелда ще разполага с необходимото време, не е нужно да се нахвърля лакомо на момчето още при първата среща.

— Никакъв риск ли няма тя да го… той да се привърже към нея и да не иска повече да я напусне? Страшно се нуждая от него.

— Гризи има каменно сърце. Това дори е единственото нещо у нея, което не е нежно.

— Мариан е много срамежлив с жените, това е единственият му недостатък. През целия си живот, откак е проходил, работи като вол, направо е чудо, че знае да чете, но никога не е имал време да мисли за жени. Ще направя така, че да има свободно време и да го прекарва с Гризелда. Ще измисля някаква причина, няма значение каква. Имам достатъчно въображение за тези неща. А щом останат сами, ако тя не е глупава…

— ХОП! — каза Климт, превивайки се от смях.

— Хоп — засмя се също Хана.

Сетне попита какво би предпочел моделът, пари или някакъв накит. Климт отговори, че би желал да не договаря той тези неща. Ала има предложение — може да извика Гризи утре, да я накара да се съблече и да заеме всички възможни пози. Така Хана ще може да прецени дали е подходяща, поне физически.

— Така няма да купувате слепешката.

Четвърти пристъп на луд смях…

— А за останалото, за плащането, разберете се като жени…

Пети пристъп. И не иска процент, добави той.

Идеята да види стоката отблизо се понрави на Хана.

— Утре в единайсет часа? В десет имам среща с банкери, а на обяд пристигат декораторите ми от Лондон…

На следващия ден тя огледа от всички ъгли и с почти притесняваща придирчивост голото тяло на модела. Щеше да свърши много добра работа.

… И нещата се случиха точно както ги бе предвидила, във влажната и леко опияняваща мекота на виенската пролет. Мариан се остави да бъде убеден, дори стигна дотам, че заведе завоеванието си на танци. „Мариан да танцува, това е върхът!“

„… Поне се отърва от пъпките, които имаше по лицето. Това все пак е по-добре за работата ни.“

 

 

Все още беше май.

Тя започна да се притеснява, дори би се разтревожила сериозно, ако не беше сигурна в съдбата си. След първото си обаждане през февруари Мендел повече не бе дал знак за живот. Освен едно писмо, почти толкова кратко, колкото и първото: Срещнах тук някоя си Ребека Сингър. Онази дето беше при Добе. Много красива. Омъжена е за един много богат американец. Ще ти дам адреса й.

Нито дума повече. Писмото бе пуснато в Ница. Какво, по дяволите, правеше там? Така, както го познаваше и при огромното и непоклатимо доверие, което имаше в него, тя и за миг не се съмняваше, че той ще й намери Тадеуш.

Но той се забави повече от предвиденото време.

… Трудно изпитание за нейните нерви при цялата подготовка, която бе предприела, при тъй точните планове, които бе начертала, с всичките мечти, които бе лелеяла, правейки всичко, за да се превърнат те в действителност след толкова години, оставаше само Мендел да не удържи на думата си!

… Или просто да закъснее.

„Не, не е възможно. Не и Мендел!“

 

 

Почти изпита облекчение, когато около 10 май получи тайната информация, предадена от Мариан.

Тя нямаше нищо общо с Тадеуш и Мендел, ставаше дума за съвсем друго нещо.

За сделките й.

 

 

В начина, по който се бяха уреждали делата й досега имаше някаква почти хипнотична магия. От пет години. В начина, по който се бяха развивали и се бяха прибавяли едно към друго. В този постоянен успех, който ги бе увенчавал неудържимо месец след месец, година след година.

… Но ето че нещата се променяха. Бе изникнала първата подводна скала и първата опасност. И то голяма.

Ала след като е започнала, тази първа голяма атака срещу нея едва ли можеше да се случи в по-добър момент, тя идваше тъкмо навреме, в един период от нейния живот, когато Хана беше съвсем отчаяна от чакане. Ако беше в по-нормален период, тя щеше да реагира с обичайната си настървеност и борбеност, която нито една от превратностите в така дългия й живот нямаше да успее да отслаби. Но пролетта и лятото на 99-а бяха различни: тя изгаряше от изпепеляваща и подлудяваща треска. Следователно случката с Ван Ейкем щеше да бъде за нея предпазна клапа, ако ли не освобождение.

Тя хвърли в нея почти сладострастно своите четирийсет и два килограма свирепост.