Пол-Лу Сюлицер
Хана (24)

23.
Да бъдеш жена през 1900 година

Лизи, аз не бях за този век, но изживях в него първите двайсет и пет години от живота си. Като размисля добре сега, когато и двете сме направо грохнали, не бях и за петдесетте или шейсетте години, които последваха. Сякаш съм била някакво извънземно, слязло от летяща чиния. Да не забравяме какво значеше да си жена през 1900 година, че и дълго след това. Беше нещо много повече от тия курв… извинявай, от всичките тези скапани рокли, фусти, воалетки, мрежи за коса или корсажи, шапки и ръкавици, от всички тези дрънкулки, с които трябваше да се труфим. Да си избереш любовник и да не го криеш, да спиш с мъж просто за да изпиташ удоволствие беше по-лошо, отколкото да убиеш някого…

… А пък да натрупаш състояние, по-добре да не говорим — когато започнах да отварям моите магазини и салони, все още се понасяше, смятаха ме за гувернантка, продаваща разни дрънкулки на други гувернантки; това предизвикваше усмивки и толкоз. Но после! После, когато създадох фабриките и лабораториите си, когато направих фирмите си, когато започнах да печеля купища пари и пожелах да се включа във финансови сделки, е, тогава изобщо не им се понравих. Сякаш непременно трябва да носиш панталон с нещо в него… (Не се прави, че се изчервяваш, ако обичаш, и ти си безсрамница като мен; пък и на твоите години!), за да знаеш да смяташ и да се интересуваш от курсовете на борсата на Уолстрийт…

… Сега, като се връщам назад, това обяснява част от живота ми с Тадеуш. Ако той беше жена, а пък аз мъж, всичко щеше да е различно…

Само дето аз никога не съм искала да бъда мъж. Винаги страшно ми е харесвало да съм жена, винаги съм смятала, че е чудесно…

Случаят с Ван Ейкем беше първата от големите ми битки. Може би не най-тежката. Но със сигурност най-опасната. Едва не загубих всичко. Беше ме страх.

 

 

Всичко започна през 98-а, тоест година по-рано. Отначало се редяха дискретни, но множащи се посещения от тайнствени пратеници. Все мъже. Облечени в черно и невъзмутими, с очи на ловджийски соколи, за да наблюдават оживлението в салоните и магазините. Задаваха въпроси; видяха ги да си записват нещо.

Като докосвания, опипом, на все още неизвестен враг.

Който скоро се разкри — изпълнявайки получените нареждания, директорките, например Жана Фугарил в Париж, бяха посочили като упълномощен представител адвокатската кантора на Поли Туейтс. През април Поли съобщи новината — група финансисти току-що са влезли във връзка с него и са представили точно предложение. Какво трябва да прави? Да ги повърти ли малко на шиш или веднага да ги прати по дяволите?

Искам да ги видя. Среща в „Риц“ след три седмици — телеграфира Хана в отговор (по това време тя беше на път от Будапеща за Прага). В първия момент всъщност тя бе решила да откаже всякакви разговори. Малката машинка обаче я бе посъветвала да приеме. А бе избрала „Риц“ за срещата със събеседниците си, просто защото във Франция нямаше канцелария.

Трима мъже срещу нея и Поли, дотичал за случая от Англия или по-точно от благородническото си имение в Съри. Започнаха с това да обяснят на Хана, че предпочитат да преговарят направо с „работодателя“ й. Устата й се изпълни с плюнка, но тя се овладя и обясни, че сама си дава работа и че над нея не седи никой. Беше първият, но не и последният път, когато щеше да й се наложи да обяснява подобни неща. Това, което я огорчи най-много бе, че индустриалците (двама от тях бяха англичани, а третият холандец) взеха да се обръщат единствено към Поли. Сякаш нея я нямаше в салона, сякаш бе заминала за Австралия. „Още малко да ми наредят да измия пода или да им поднеса чая.“ Но накрая хуморът надделя; помагаше й чувството, че оставайки настрана от обсъждането, ще научи повече неща. И ги научи. Като се започне с размаха на начинанието й, за който не си бе давала ясна сметка. Оказа се, че досега тя просто бе посявала, бе роила своите салони и магазини, гледайки на всеки от тях като на отделна операция. Това бяха само острови; образуваха архипелаг, просто защото бяха винаги еднакво обзаведени и защото тя беше единственият собственик, без чуждо финансово участие, без никакъв заем. Наистина, по настояване на Поли тя беше регистрирала марки и рецепти, както и знак (Х и Н от името й, написани по същия начин като на бюрото на Лотар Хътуил), но нищо повече. Освен Мариан, Поли и тя, никой не знаеше колко точно козметични салони и магазини има. Разпръснала бе банковите си сметки от недоверие към банкерите — имаше такива не само в Лондон и Кьолн, но и в Париж и Цюрих, Виена и Берлин, в Брюксел и Рим; никога не използваше два клона на една и съща банка; там, където това беше възможно, бе поискала банкови сметки с номер. Дори Поли и Мариан не биха били в състояние да кажат колко е богатството й. („Хана, ако утре с вас се случи нещо, да не дава Господ, всичките тези пари направо ще изчезнат.“ — „Аз никога няма да умра, Поли, би трябвало да знаете това.“)

Всеки салон, всеки магазин беше напълно независим от останалите, дори когато се намираха в един и същи град. Освен в началото, преди и непосредствено след създаването им, защото тя използваше например печалбите от магазина на улица „Фобур-Сент-Оноре“, за да финансира създаването на виенския магазин на „Херенщрасе“. После, щом новороденото поемеше само, тя прекъсваше всякаква връзка. Край — „Херенщрасе“ да се оправя сам веднага щом погаси заема, даден му от парижкия му колега, виенското начинание имаше една година на разположение, за да се утвърди или да пропадне. (Подобни закривания щяха да бъдат съвсем редки и щяха да се наложат само по време на война — сделките са единствената област, в която щастието никога не ме е напускало, Лизи.)

Докато едно от предприятията беше длъжник, всички цифри, отнасящи се до него, се записваха с червено в малките бележничета на Хана. Тя използваше счетоводна система, която едва не побърка Поли (доколкото бе успял да я зърне, тя криеше бележниците си от всеки поглед)…

Служеше си с овце.

„Спомен от Австралия, скъпи Поли.“

Сини овце за козметичните салони.

… Лилави за магазините.

… Зелени за фабриката в Еврьо.

… Черни за лабораторията.

… Оранжеви за училището за козметички.

… Червени за центъра за подготовка на продавачки.

… Жълти за системата за събиране и доставяне на растения и други основни суровини.

… На червени точки за дистрибуторската мрежа.

… На черни и бели квадратчета за многобройните банкови сметки.

— Овце на карета, мили боже! — възкликна Поли и едва не припадна.

Дума не можеше да става да обозначи някое от своите начинания по друг начин, освен с цифрата, която овцата носи. За да направи нещата по-сложни, тя не бе номерирала овцете си от I до X. Нито пък бе използвала цифрите на десетиците при козметичните салони, на стотиците при магазините и т.н. Би липсвал чарът, а и всеки би могъл да я шпионира. Тя бе използвала скъпия си Шодерло дьо Лакло: „Опасни връзки“, издание от 1841 г. Магазинът на улица „Риволи“ например носеше номер 186/4. Защото четвъртият пасаж на страница 186 започваше с буквата Р като „Риволи“. („Разбираш ли, Лизи?“ — „НЕ“ — „А е толкова лесно, струва ми се…“ — „Хана, да не искаш да кажеш, че години наред си водила счетоводството си по този начин?“ — „Да, около двайсетина години. Вървеше много добре. Само аз можех да го разбера.“ — „Шашваш ме!“)

На тези сладки овчици (най-много два сантиметра), целите къдрави, тя добавяше не по-малко накъдрени опашчици, когато предприятието, което представляваха престанеше да има дългове и станеше печелившо…

Слагаше им по един крак, когато същото това предприятие преминеше бариерата от хиляда лири печалба годишно. (Овцата „улица Риволи“ вече имаше седем крака, а тази за салона на площад „Сент Джеймс“ биеше всички рекорди с единайсет.)

— Това е най-абсурдната счетоводна система, която някога е измисляна — беше възкликнал саркастично Поли. — А какво ще правите, когато ще трябва да сложите седемдесет и пет крака на всяка овца? Между нас казано, те приличат на овци, колкото аз на китайския император. Защото отгоре на всичко рисувате страшно лошо!

— Критиките ви в областта на изобразителното изкуство изобщо не ме засягат — бе отвърнала Хана. — А ако се наложи, ще превърна овцете си в таралежи. И ще ги нарека Поли за спомен от вас: едно поли, две полита, три полита… И ще добавя съответните бодли.

Индустриалците, които така демонстративно я пренебрегнаха в апартамента в „Риц“, предложиха сдружение. Готови били да вложат големи пари. Имали грандиозни планове, мислели за по-широка мрежа, обхващаща цяла Европа (поне на пръв поглед като че ли не знаеха, че тя вече се е настанила навсякъде — е, толкова по-добре, ще се изненадат в деня, когато пристигнат с големите си мъжки ходила и те да се настанят!) и която щяла да продава козметичните продукти, създадени от „работодателя“ на Хана. Продукти, към които можело да се добави парфюмерия („защото аз не съм се сетила още, тъпаци!“ изхили се вътрешно Хана)…

С обичайната си досетливост Поли добре бе разбрал играта, която тя бе подхванала. Той задаваше въпроси, стараеше се да накара тримата мъже да кажат колкото се може повече, да научи максимума за техните проекти. После потвърди, че интересните им предложения ще бъдат предадени „на когото трябва“ и ще им отговорят възможно най-бързо.

Индустриалците си тръгнаха с достойнство.

— Хана?

— Няма да се сдружа никога с когото и да било.

— Рано или късно те ще се изпречат на пътя ви.

— Ще ги спъна. Толкова по-зле за тях. Никакви съдружници. Затова пък…

Тя стана и се заразхожда из стаята.

— Седнете си, Поли, моля ви. Поли, искам да създам други дружества.

— Като в Австралия?

— Точно така. Едно за козметичните салони, едно за магазините и така нататък.

— Непромокаеми отделения, каквито сега правят във флотата, прочетох това в „Таймс“. Разбрах.

— Сигурна съм. Анонимни дружества, това сигурно може да стане.

— Сигурно.

— Но върху които единствено аз ще имам контрол.

— Добре.

— На които да продам знака си, веднага.

Той кимна.

— Мога ли да разчитам на подробен проект през юни? На петнайсети?

— По-рано.

— Плащам ли ви достатъчно, Поли?

— Струва ми се. Смятам тия дни да купя Бъкингамския дворец от госпожа Виктория. После може би и Тауър в Лондон, за да подредя колекциите си от табакери. Хана, кога трябва да отговоря с „не“ на тримата господа?

— Накарайте ги да чакат колкото се може повече.

— Като им оставя надежда за положителен отговор?

— Точно така.

— Искате ли да се осведомя за тях?

— Аз вече се осведомих. Двамата шотландци са без значение. Имат пари, но не и идеи, те са просто банкери. Имам цяло досие за тях.

— А третият?

— Петер Ван Ейкем, четирийсет и шест годишен, роден в Батавия, женен, три деца, от които една дъщеря на осемнайсет години, тя е най-голямата, прилича на накълцано кисело зеле, боядисано в розово. Има любовница танцьорка в „Ла Моне“ в Брюксел. Име и презиме на танцьорката: Матилда Бейлен; на деветнайсет години и седем месеца и е бременна в петия месец, благодарение усилията на гореспоменатия Ван Ейкем — поне тя твърди така. Семейството Ван Ейкем има голямо състояние, част от него е в Индонезия, друга част в Южна Африка. Специалисти са по златните мини и подправките. Нашият човек смята, че е гений в сделките.

— А такъв ли е?

— Повече, отколкото аз бих искала и по-малко, отколкото той си мисли.

— Може ли да ви създаде неприятности?

— Ако е способен да направи кремове, равни на моите, да.

„А той не е способен. Кой ли би могъл?“, помисли си тя не без гордост.

Имаше основание. Смяташе, и с пълно основание, че в козметиката е с десет години напред от който и да е в света.

Сведенията за Рамзи и Рос, както и за Ван Ейкем бяха събрани от Мариан Каден. Естествено. През 98-а Мариан почти напълно се бе изградил като личност. А това означаваше, че под привидната мудност, почти неспособност за действие и дори посредствен интелект се криеше много остър ум. Никога не казваше нищо, което не бе проверил лично; всяко пристрастие му беше чуждо; освен това имаше смайваща памет. Поиска от Хана разрешение да наеме окончателно трима от братята си, макар че вече ги използваше като пратеници и агенти. Тя каза „да“; не искаше той да си губи времето с маловажни неща. Впоследствие той лично отстрани един от по-малките си братя — недостатъчно способен според него. Първия от другите двама назначи за една година като контрольор в експедиционния отдел на фабриката в Еврьо, втория изпрати на свои разноски в Лондон и му намери служба като нисш чиновник в Сити със задача да научи английски и финансово дело. Хана му предложи да поеме разходите за тази подготовка. Мариан спокойно отказа. Показа й собствените си сметки („никога не ще скрия нищо от теб, Хана, никога; и ще се занимавам със собствените си сделки, единствено в свободното си време, след като свърша твоята работа“), сметки, които показват, че е на път и той да забогатее.

Все така с одобрението на Хана — всъщност по нейна молба — той състави група за наблюдение и осведомяване. Нарекъл бе хората си Поровете. Отначало трябваше да държат под наблюдение салоните и магазините. С течение на времето дейността се бе разраснала. Именно Поровете бяха събрали сведенията за Рос, Рамзи и Ван Ейкем (тоест през април 98-а.)

Пак те биха тревога през юни — докато Поли протакаше нещата колкото може, карайки индустриалците да чакат отговора от „работодателя“ на Хана, те откриха, че Ван Ейкем е преминал в настъпление, без да чака въпросния отговор.

Тайно.

 

 

Тайно, но със значителни средства. Той не се бе задоволил да наема, той купуваше. Най-хубавото — като на площад „Вандом“ в Париж, където цените бяха накарали Хана да отстъпи. На път беше да се настани, в най-пълна потайност, във всички жизнени точки в Европа. На Мариан, който предложи да контраатакува, тя отговори, че засега единственото решение е да не се предприема нищо. Само да се наблюдава.

— Хана, ако ги оставиш да действат, те ще те съсипят.

— Зная.

Прекрасно го знаеше. Но как да се бори срещу мъже, способни да хвърлят на кантара двеста-триста хиляди лири (по последни оценки на Поли), без да се броят заемите, които могат да получат от банките?

Мариан я наблюдаваше внимателно. И понеже прекрасно я познаваше, попита:

— Имаш ли нещо на ум, Хана?

— Не.

Почти беше вярно. Още не знаеше как ще води битката. Ако изобщо я води…

Но пък знаеше какво би направила, ако беше на мястото на Ван Ейкем „и ако изобщо нямах скрупули, което не е в моя случай. Докато той… Той е от мъжете, които искат всичко, веднага. Дори не ме погледна в «Риц». Господинът не говори за сделки с жени! Негодник!“.

В началото на юли 98-а, след като бе протакал докато можеше, Поли Туейтс даде отговора на предполагаемия работодател. Отрицателен. Но придружен с разкрития (направени само пред Рос и Рамзи) за личността на истинския собственик на веригата от козметични салони и магазини: ни повече, ни по-малко един принц, когото не можел да назове, но той бил пряк наследник на покойния Джордж III и втори братовчед на Нейно величество Виктория.

Изсипвайки всичките тази опашати лъжи, Поли се бе придържал към заповедите на Хана. Без напълно да ги разбира: нима тя мисли, че това ще е достатъчно да накара шотландците да напуснат бойното поле? За да остане само холандецът насреща й?

Тя никога не е казвала такова нещо, а и не го е мислела. Просто играела първата си карта и нищо повече.

— И ако нашият холандец е толкова непочтен, колкото се надявам, Поли… Стискайте палци и се молете.

Той отвърна, че се моли от деня, в който я е срещнал в Мелбърн. Френетично.

 

 

Лятото и есента на 98-а отминаха. Докладите на Мариан и неговите Порове потвърждаваха факта: тихото настъпление на Ван Ейкем продължаваше. Най-дразнеща беше стратегията, която бе възприел: холандецът просто копираше. Във всяко отношение. Мариан се сърдеше — по-специално аферата Хенри-Беатрис го бе вбесила (бе повдигнал вежди от гняв). За какъв дявол Хана не е направила нищо, та да попречи на английския декоратор да работи за Ван Ейкем? Защото тъкмо Хенри-Беатрис отговаряше за създаването на конкурентната мрежа в цяла Европа: „Хана, той те предава, това е думата! Аз го смятах за твой приятел!“ — „Приятел ми е, но е професионалист и има нужда от пари, за да живее. А с умопобъркващите хонорари, които получава от Ван Ейкем…“

Последната фраза бе изречена с многозначителен тон и в очите на Хана проблесна почти неуловима свирепа светлинка. Между нея и Мариан мълчаливото разбирателство винаги беше изключително силно. Той пристъпи от крак на крак, сведе глава, отново я повдигна, кимна:

— Мисля, че разбирам какво искаш да постигнеш — каза най-сетне той.

Не размениха дума повече. Но той наистина бе разбрал.

И беше съгласен — ще поиска от Поровете да засилят наблюдението си над някои определени обекти.

— При условие че той направи това, което очакваш да направи, Хана.

Сивите очи се разшириха:

— Ще го направи, Мариан.

Сега вече беше напълно сигурна.

 

 

Разсъждавах много просто, Лизи: в този момент от професионалния ми живот можеха да ме унищожат, крадейки идеите ми. Помислих си, че ще го направят и дори страхотно се уплаших. С помощта на шотландците Ван Ейкем щеше да има достатъчно пари, за да успее. Но той искаше всичко и то веднага. Ако беше изчакал не само да набере химици, но и да ги остави да поработят две, три или четири години, щях да съм загубена. Щях да съм разорена или в най-добрия случай да съм принудена да продам всичко…

Но, слава богу, той беше нечестен и алчен…

И през декември 98-а разбрах, че го държа в ръцете си…

 

 

— Единайсет момичета общо — съобщи Мариан на 6 декември 98-а. — Две в Париж, три в Лондон, другите са в Берлин, Анвер, Прага и Цюрих. Пет от тях са това, което наричаш козметички, шест са продавачки. Наел ги е всичките и им е подписал договор, с който им гарантира заплата, двойно по-голяма от тази, която ти им даваш. Събрани са в Лозана, изцяло на негови разноски, и се занимават с обучението на петдесет други млади жени.

— Ван Ейкем лично ли действа?

— Използва своя търговски посредник, някой си Вилфрид Мееюс. Събрах сведения за него.

— Какво преподават в Лозана?

— Всичко. Всичко, което ти си измислила. Дума по дума. Имам текстовете на лекциите.

— А как ги получи?

Записал беше сестра си (една от шестте си сестри) като ученичка козметичка!

— О, Мариан!

Той не се смееше. В неговите очи това безсрамно плагиатство си беше чисто и просто кражба. Макар и непълна кражба, защото в ескадрона, който Ван Ейкем формираше, нямаше човек, способен да командва.

— Би могъл, естествено, да избере за този пост някой мъж, но досега те е копирал във всичко. Следователно е логично да се допусне, че ще търси жена. А жените, които имат опит, не се срещат под път и над път. Ще трябва…

Млъкна и впери поглед в Хана. Чудо — той се усмихна.

— Разбирам — каза той. — Освен ако не му се помогне, така ли?

— Точно така — отвърна Хана.

И се спряха на едно име.

 

 

Скандалът избухна след няколко дни. Между Хана и Жана Фугарил, директорката за Франция. Жесток (скандалите им бяха забележителни, ала този мина всяка граница), но най-вече публичен — много служители и дори клиентки присъстваха на него на улица „Риволи“. Повод за караницата: инициативата на французойката да отвори магазин в Монте Карло, без да пита началничката си. Тонът се повиши, достигна бясната ярост на жени, които се сблъскват, особено след като Жана заплаши, че ще докладва за това на „истинските господари“ в Лондон, които ще отсъдят.

И наистина Жана замина за британската столица и се върна след два дни с посърнало лице — очевидно „истинските господари“ бяха отсъдили в полза на Хана…

На която тя повече не проговори.

На 7 януари 99-а с нея се свърза направо Вилфрид Мееюс. (Този ден Хана беше в Лондон. Преди три дни бе открила Мендел, и се чувстваше на седмото небе от щастие.)

Жана отблъсна първите предложения на Мееюс. Да, вярно е, че изобщо не се разбира с „малката полска мръсница“. Но все пак няма да напусне една служба, която й носи седемдесет и пет хиляди франка на година, без да се смятат процентите от печалбата. Седемдесет и пет хиляди франка? Мееюс бе слисан от размера на сумата. „Какво си мислите, господин Мееюс? Без мен тази дейност няма да я бъде и два дни. В Лондон просто признаха заслугите ми…“ И показа договорите, които имаше с Туейтс, те доказваха истинността на думите й.

Мееюс си тръгна впечатлен…

… И отново се обади на 16-ти същия месец. (На 16 януари, след като бе стоял една седмица, Мендел Визокер бе напуснал Лондон и бе започнал издирването на Тадеуш.)

Мееюс дойде с нови предложения: седемдесет и пет хиляди франка годишно, договор за три години, два процента от печалбите. Жана пак отказа. Това не я интересува…

… Но ако й предложеха сто хиляди на година, договор за пет години, плюс още сто хиляди франка за уравнение, нещо като премия за смяната…

Добре, би могла да се задоволи с осемдесет хиляди годишно за пет години. Плюс премията, която трябва да й бъде платена веднага…

… И при условие че преди да реши, да има възможност сама да се увери в сериозността на начинанието, в което й предлагат да се ангажира. Това опознаване трябва естествено да стане тайно. Или приемат, или се отказват. Холандците приеха.

В края на януари тя направи обиколка на всички заведения, подготвени от Ван Ейкем в Европа, преди едновременното им откриване през септември 99-а. Заяви, че е смаяна от лукса навсякъде (имаше от какво да е впечатлена — Хенри-Беатрис бе вкарал холандците в чудовищни разходи), но откри тук-там грешки в системата: „Браво за козметичните салони и магазините, поздравления за училището в Лозана, но какво смятате да продавате?“. Най-сетне й разкриха това, което дори Поровете на Мариан Каден не бяха успели да открият — една фабрика близо до Бреда, готова да заработи, и друга в строеж, край Берн, в Швейцария, една лаборатория в Страсбург, където вече са събрани десетина химици. И работят от няколко месеца. Те са успели да възпроизведат кремове във всички отношения еднакви с тези, които…

Жана се изсмя: и това ли е всичко, което са успели да направят, да копират? Може и трябва да се направи нещо по-добро. Тя знае как. Решението й е взето: ще премине в другия лагер и ще подаде оставката на 1 септември. Желае да работи с господин Ван Ейкем като главна директорка за Европа. Но ако й платят веднага петдесет хиляди франка, тя ще им открие начин да надминат всички досега измислени козметични средства. А ако преценят, че информацията й е важна, ще трябва да й платят още сто хиляди франка. „Ще ми платите само ако сте доволни. Сделката е честна, нали?“

Холандците се съгласиха след известно колебание. Петдесетте хиляди франка много дискретно смениха собственика си на 7 февруари…

(Предишния ден Хана за първи път получи новини от Мендел — въпросното кратко писмо, изпратено от Варшава: Минах през щетъла ти. Видях майка ти и т.н.).

… След като прибра парите Жана проговори. Това, което тя разкри, беше много важно: цялата организация, която уж се ръководи от „малката полска мръсница“ (тя всъщност командва само благодарение на това че е любовница на един от основните английски акционери), се опира на работата на една лаборатория, ръководена от Жулиет Ман. „Зная, че ви е известно, господа Ван Ейкем и Мееюс. Както ви е известно, че е невъзможно госпожица Ман да бъде купена. Онова, което не знаете обаче е, че самата Жулиет Ман — как да кажа? — е просто прикритие. Всички козметични средства всъщност се разработват от една гениална руска химичка. Тя не може да се появи пред хората, защото преди три-четири години е била анархистка. Бедната млада жена, живее в страх да не бъде арестувана. Така всъщност «малката мръсница» и Жулиет Ман я държат с безсрамен шантаж. С рускинята няма да е дори въпрос на пари. Достатъчно е да се спечели доверието й — но е трудно, тя тъй дълго е живяла отхвърлена, че се е поболяла — и да й се помогне да се върне към нормалния живот. Познавам я донякъде. Мога да ви свържа с нея. Ако тя ви върши работа, а тя ще ви върши, ще ми платите сумата. Името на бившата анархистка — Татяна Попинска.“

На външен вид — истински чувал, целият раздърпан. На главата — дебела вълнена забрадка на бабушка, от която се подаваха руси кичури със съмнителна чистота. Мазно, доста отблъскващо лице, което сякаш беше покрито с гнойни пъпки. Носеше огромни очила с дървени рамки, които си били нейно изобретение. Изразяваше се на умопомрачаваща смесица от руски, френски и немски, и непрестанно въртеше безумен поглед, сякаш всеки момент очакваше да нахлуе царската полиция. Първото впечатление на холандците от Татяна Попинска не беше възторжено. Пристигнала бе да огледа лабораторията в Страсбург и вземаше предпазни мерки като преследван шпионин. Но въпреки вида й на фанатична майсторка на бомби, тя скоро показа изключителна, необикновена сръчност в боравенето с приборите за приготвяне на козметични средства. Пред смаяните погледи на химиците на Ван Ейкем помириса всеки от кремовете, които те бяха приготвили, и безпогрешно разпозна и най-недоловимите съставки, посочи грешките: „… Липсва зарасличе и сминдух… Тук сте сложили повечко глог, но недостатъчно живовляк… И смятате, да лекувате акне с тази гадост? Знаете ли какво е акне, дурак? Знаете ли колко вида акне има? Не знаете? Дори не сте чували, че акнето може да бъде хепатитно, чревно, гастритно или на нервна почва, но твърдите, че можете да го лекувате. Ама що за тъпаци сте вие“. И така нататък. За няколко часа тя наложи личността си на неуравновесена, странна, сприхава козметоложка, обзета от маниакален страх да не я арестуват до такава степен, че всяка непозната физиономия я хвърляше в ужас…

… Но пък беше направо гениална. Следователно нужна, дори жизнено необходима. Затваряйки се в едно от помещенията на лабораторията в Страсбург, за четирийсет часа непрекъсната работа тя създаде нов козметичен крем, за който химиците от Елзас казаха, че със сигурност е забележителен. Ван Ейкем лично пожела да я види. Пристигна сияещ. И бе изхвърлен навън от взрив пронизителни писъци на почти неразбираем език. Остана очарован — това наистина бе геният, оповестен от Мееюс.

Той тържествуваше още повече в средата на април 1899 г…

(По това време Мариан Каден се трудеше във Виена, подготвяше откриването на козметичния салон на „Райхратщрасе“ и Хана току-що бе отишла при него. Единствената вест от Мендел беше краткото писмо, пуснато от Каруцаря в Ница, в което споменаваше за срещата си с „Ребека, дето беше при Добе“. Във Виена Хана се бе запознала с Йохан Щраус и Густав Климт…)

В средата на април Ван Ейкем научи, че екстравагантната, но гениална руска козметоложка е направила пети, съвършено нов крем, какъвто на пазара няма, и два лосиона, но най-вече нещо, което като че ли е изключително. „Това може да бъде наречено «козметични маски» — обясни Вилфрид Мееюс. — Жена, която подържи това нещо на лицето си достатъчно дълго време, ще заличи десет или петнайсет години от възрастта си. Господин Ван Ейкем, тази ненормалница струва теглото си в злато. С това може да се направи световна революция, да се спечелят милиарди…“

Новината зарадва Ван Ейкем, защото в Лондон, където се намираше в момента, бе понесъл тежък удар — шотландските му съдружници го бяха изоставили. Бяха се захванали с предишните си инвестиции, както договорът им с него даваше право. Студено (но виждал ли е някой жив и весел шотландски бизнесмен?) те обясниха, че са намерили по-добро приложение на парите си — решили да се включат в друго много интересно и сигурно начинание, което вървяло добре и било перспективно. Новият им партньор бил австралиец от Мелбърн.

… A good fellow^[1], нищо че по произход бил французин. Казвал се Жан-Франсоа Фурнак.

 

 

Двете събития се случиха едновременно, Лизи. Естествено, неслучайно. Исках да изключа възможността след отказа на шотландците Ван Ейкем да се обърне към други партньори, върху които нямаше да мога да въздействам. Трябваше да продължи сам. Затова и тъкмо тогава му съобщиха за откритията на Татяна Попинска: Ван Ейкем видя в тях възможност за невероятен успех. Защо трябваше да го дели?

И тогава капанът щракна.

 

 

На неподражаемата си смесица от езици Татяна Попинска постави на Мееюс условията си: преди да каже формулата на откритията си, тя иска паспорт — немски, защото немският е единственият език, който тя говори горе-долу добре, като се изключи руският. Иска този паспорт да е като истински и с него да може окончателно да смени самоличността си (и да не й ги разправят на нея — като стара анархистка тя може да прецени качеството на фалшивите документи!); иска десет хиляди лири в определена банка в Лондон; иска също така билет за парахода до Ню Йорк, където ще отиде да посети бедната си майка, която не е виждала от седем години. После ще се върне в Европа и ще им направи всички козметични средства, които пожелаят.

Десетте хиляди лири (сумата дори им се стори скромна) и билетът за парахода изобщо не бяха проблем за холандците — въпреки че Ван Ейкем започваше да изчерпва финансовите си възможности. Оттеглянето на шотландците бе намалило наполовина средствата, с които можеше да разполага. В замяна на това паспортът доста ги притесни. Не ставаше дума да купят какъв да е документ в задната стаичка на някой вертеп. В крайна сметка фалшивият паспорт трябваше да служи на някой, който щеше да работи за тях години наред. Неудачно подбраната фалшива самоличност щеше да постави самите тях в деликатно положение.

Следователно направиха всичко каквото могат.

… И на 4 май един от Поровете на Мариан Каден съобщи: „Един немски паспорт на името на Аугуста Шлегел, родена на 16 февруари 1869 г. в Кьонигсберг, е издаден със съучастието на служител по гражданското състояние в този град на име Антон Гербер. Гербер е получил три хиляди марки. Парите са предадени от Вилфрид Мееюс. Приложен е списък на свидетелите, които биха могли да бъдат призовани в съда. Истинската Аугуста Шлегел е починала на 3 март 1876 г. от вариола. Има и смъртен акт, издаден преди пожара в службата по гражданското състояние. Пожар, умишлено подпален от Мееюс. Прилагам имената и адресите на свидетелите, извикани от мен да присъстват на умишления палеж“. (Пора, действал в Кьонигсберг, се наричаше Зигмунд. Беше четвъртият от братята на Каден — единственият, който имаше чувство за хумор.)

Фалшивият паспорт бе предаден на Татяна Попинска шест дни по-късно от Мееюс. В замяна на пълните формули на „откритията“, проверени от един химик, дошъл от Страсбург. Срещата се състоя във входа на една сграда на улица „Кло Фокиер“, в петнайсети район на Париж, който тогава беше свърталище на руски емигранти. Тя беше много кратка — бившата анархистка изглеждаше по-уплашена от всякога и жаргонът й беше почти неразбираем.

 

 

На 17 май, тоест една седмица по-късно, когато оставаха не повече от четири месеца до официалното откриване, една крайно нервна Жана Фугарил съобщи на Вилфрид Мееюс, че се отказва да стане бъдещата главна директорка на предприятието на Ван Ейкем: „Носят се слухове по адрес на Татяна Попинска и те ужасно ме тревожат…“ Слухове ли? Какви слухове? Тя отказа да каже нещо повече, възстанови сто от сто и петдесетте хиляди франка, получени тайно, закле се, че скоро ще върне и останалите, и направо побягна. Объркан, Мееюс едва свари да осведоми началника си. Защото същия ден адвокатът Поли Туейтс, дошъл специално до Хага, се яви при Ван Ейкем.

Закръгленият Поли беше леденостуден: същинска статуя на Командора. Задушават го гняв и възмущение, заяви той. Без природната си склонност към компромиси, досега да е изпълнил заповедите на своите довереници, които биха искали да нададат вик за справедливост в съда. Фактите са ясни — преди няколко месеца на улица „Версинжеторикс“ 6 е станал обир, за който френската полиция е известена; откраднати са тайните формули на козметични продукти, създадени в лабораторията на госпожа Ман. „И досега нямаше да знаем кои са крадците или техните вдъхновители, ако не бяха показанията на един химик, нает от някаква лаборатория в Страсбург. Този честен човек бил ужасен, когато открил, че е станал съучастник на кражба. Той изрично потвърди, че козметичните продукти, които искате да правите във фабриката си в Бреда, са възможни единствено благодарение на кражбата, извършена на улица «Версинжеторикс». Това не е всичко — една жена на име Татяна Попинска работеше при госпожа Ман. Тя е изчезнала. А с нея са изчезнали и други формули. Но и тук нещата не свършват — едно анонимно писмо ни информира, че вашият главен сътрудник Вилфрид Мееюс е изпратил въпросната Татяна Попинска в Съединените щати, като й е връчил десет хиляди лири стерлинги като възнаграждение за кражбата, дето сте я принудили да извърши. Утежняващо обстоятелство — вашият Мееюс е накарал нещастницата да пътува под фалшивата самоличност на Аугуста Шлегел, родена в Кьонигсберг, Източна Прусия. Аз проверих — истинската Аугуста Шлегел е покойница от двайсет години. Смъртният акт беше прикрепен към анонимното писмо. А ето и заверен препис от него. Други факти, господин Вай Ейкем? Като например този — трима френски граждани от руски произход са готови да се закълнат, че са видели как в един вход Вилфрид Мееюс е предал фалшивия паспорт и билета за парахода на предполагаемата Аугуста Шлегел. Освен това ние я издирихме в Ню Йорк. Пред един съдия тя даде показания и те са тук — твърди, че изобщо не е разбрала какво сте я накарали да направи. Следователно може да се приеме, че вие и вашият съучастник сте си послужили с тази нещастница, за да прикриете кражбата си“.

На това място от обвинителната реч Ван Ейкем се опита да се защити — ако се приеме, но само ако се приеме, че той е дал на Татяна Попинска пари, то е защото тя е гениална химичка и козметоложка и той би купил от нея…

Поли Туейтс недоумяващо повдигна вежди:

— Каква е тази зловеща шега, Ван Ейкем? Татяна Попинска, онази, която работеше на улица „Версинжеторикс“ в лабораторията на госпожа Ман беше чистачка. Та тя беше съвършено неграмотна и не би могла да разпознае дадена химическа формула от бележката за газта!

Освен това е омъжена, има три деца (неизвестен благодетел е платил и техните билети до Ню Йорк) и изобщо не е ходила в Страсбург. Никога. Тя дори не знае къде е Страсбург.

… Кражба, съучастие в кражба, многобройни нарушения на законите за индустриалната собственост, изработване на фалшив паспорт, фалшификации и използване на фалшификации — списъкът с прегрешенията на Ван Ейкем беше дълъг. Още повече че към вече цитираните свидетели се прибавиха двама други, и то сериозни — шотландците Рамзи и Рос, чиято честност не подлежи на съмнение (говореше се, че Нейно величество ще направи Рос благородник), са му разказали, на него Туейтс, че са се отказали от съдружието си с холандеца, най-вече поради съмненията си в почтеността на последния и поради някои много неприятни слухове.

— Както и това писмо, което сте изпратили на госпожа Жана Фугарил, обещавайки й да я назначите през септември с тройно, дори четворно по-голямо възнаграждение от това, което ние й плащаме. Слава Богу, госпожа Фугарил е самата честност — тя ми съобщи за позорното ви предложение. Ван Ейкем, вие сте направо за затвора. Клиентите, които представлявам, се ползват с подкрепата на всички правителства. Ако се съмнявате, попитайте Рамзи и Рос. В най-добрия случай ще сте професионално и обществено съсипан. Но аз ви казах — човек съм на компромисите…

Накратко, Поли би могъл да успокои клиентите си, ако Ван Ейкем се съгласеше да им даде под наем двете си фабрики и повечето от помещенията си с договори за по десет години.

И ако направо хване пътя за Батавия, в Холандска Индия, която според Поли изобщо не е трябвало да напуска.

 

 

— Той замина ли, Хана?

— Да. Когато милият Поли му доказа, че не блъфира и когато научи от Рамзи и Рос предполагаемата самоличност на „истинските господари“. Перспективата да се опълчи срещу цяла благородническа Европа го обезсърчи. И аз бих се обезсърчила.

— Хана?

— Да, Лизи.

— Я пак ми изиграй Татяна Попинска.

— Подигравчийка. Току-що го направих. Няма цял ден с това да се занимаваме.

— Все пак е учудващо, че Ван Някой си не те е разпознал.

— Той почти не ме погледна в „Риц“. А и в Страсбург не ме видя по-добре. Освен това носех по един юрган отпред и отзад. И плитки, очила и мазнина по лицето, мазнина, смесена със семки от черница — отврат.

— А какво стана с истинската Татяна Попинска?

— Тя винаги беше мечтала да емигрира в Америка. Аз платих пътуването на мъжа и децата й. Нищо не разбра, но направи всичко, което я накарах. Последният път, когато получих новини за нея, беше през 1949 г. Един от внуците й току-що се беше дипломирал във военноморското училище в Анаполис. Беше пощуряла от щастие. Тя все така не знаеше да пише, но десетте хиляди лири на Ван Ейкем, най-разумно вложени от Поли, продължаваха да я издържат.

Замълчаха.

— Хана?

— Да, Лизи, зная.

— Ти наистина си била страхотна като си помисля.

— Благодаря. Мисля, че за Ван Ейкем това беше най-страшното: остави се да бъде преметнат от жени. През деветнайсети век!

Мълчание. Здрачът скриваше неподвижната водна повърхност пред двете възрастни дами.

— Колко време продължи битката ти с Ван Ейкем?

— Тринайсет месеца — от април хиляда осемстотин деветдесет и осма до май хиляда осемстотин деветдесет и девета.

— А ти все така нямаше новини от Мендел, следователно и от Тадеуш?

— Все така. Наближаваше краят на май, а след писмото от Ница Мендел не ми беше дал повече знак за живот.

— Тревожеше се, а?

— Тревожех се, Лизи. Страшно много. Тогава бях готова да дам дясната си ръка, за да разбера къде е Мендел…