Пол-Лу Сюлицер
Хана (10)

9.
Колийн Маккена

През 1892 г. Маккена вече от единайсет години живееха в Австралия. Пристигнали бяха тук от Индия. Дъгал, бащата, беше роден в Бомбай през 1843 г.; завършил бе образованието си след четиригодишно обучение в Англия, където бе получил и дипломата си на строителен инженер, там се бе оженил, за ирландка от Голуей, католичка като него, която се бе съгласила да го последва, когато през 1865 г. той се върна да строи мостове по Ганг и други екзотични реки. Несъмнено той щеше да остане завинаги в страната, където се бе появил на бял свят, ако не беше инатът на съпругата му, която така и не свикна с Индия, със задуха и комарите й, но най-вече, ако не беше последователната смърт на две от децата им, поминали се от треска. Тъй като беше за предпочитане пред Англия, а и за да не загуби положението си на сахиб, Дъгал си намери работа в държавния сектор на австралийската провинция Куинсланд. Маккена бяха прекарали година в Туомба и Брисбейн — железопътните линии, а следователно и мостовете отиваха все по-далеч и накрая се съединиха с тези в Нови Южен Уелс, — преди да сменят мястото и да се установят в Сидни. Лизи беше най-малкото от всичките им деца и беше единственото момиче. Тя имаше петима братя…

… Или по-точно четирима братя, които живееха с нея, Дъгал и Колийн в къщата на улица „Гленмор“. За петия, Куентин, Лизи знаеше много малко — просто че той съществува, но в никакъв случай името му не трябва да се произнася, сякаш изобщо не го е имало.

Лизи никога нямаше лично да срещне Куентин и това щеше да е голямата мъка в живота й…

Всичко това Хана щеше да научи по-късно, в момента то изобщо не я интересуваше. Тя най-после седеше на маса, пред чиния с варено говеждо и зеленчуци, под погледите на седем чифта очи, три зелени и четири сини. Мъжете й бяха представени по реда на прибирането им, със същата непринуденост, с която я бяха поканили на вечеря. Имаше чувството, че всички Маккена в Австралия са се струпали край нея и намираше, че са доста за наведнъж. Дъгал и Колийн, родителите, седяха в двата края на масата, а останалите бяха подредени според възрастта: най-големият, Род, на двайсет и шест години, Оуен, на двайсет и четири, Патрик, на двайсет и една, Алекс, на деветнайсет и Лизи, която беше почти на десет.

За Хана беше ново и удивително преживяване да попадне сред истинско семейство, каквото тя нямаше от седемгодишна възраст. Семейство на чужденци отгоре на всичко, което според нея живееше в невероятен лукс, вечеряше на бродирана покривка, отрупана със сребърни прибори и порцелан, с объркващо количество ножове, вилици, лъжици и чаши. И чийто среден ръст беше впечатляващ: най-малкото от момчетата още не бе достигнало баща си, а вече беше по-високо от Мендел и почти колкото Тадеуш. Чувстваше се като фокстериер, поканен да сподели храната на котило санбернари.

Лизи, ти често си казвала, че в деня, когато за първи път ме приехте в къщата на улица „Гленмор“ съм заинтригувала цялото ти семейство и теб. А аз бях много повече от заинтригувана: откривах съвсем друг свят. Днес, от разстоянието на времето и на всички превратности на живота през последвалите петдесет години тези неща са ми ясни. Защото каквото и да бях правила във Варшава, тогава аз идвах направо от едно откъснато, затворено в себе си пространство, което по онова време може и да не се наричаше гето, но си беше истинско гето. Познати ми бяха единствено пренаселеността, струпването, безредието… С всичките им последици: забележително чувство за солидарност редом с изключително скъперничество, тесногръдие, отричане на новостите, бягство в миналото. С течение на времето и жестокостите евреите от Русия и Полша, които щяха да бъдат три четвърти от всички евреи в Новия свят, бяха свикнали да живеят по този начин. Най-интелигентните сред тях, а някои бяха дяволски умни, пропиляваха способностите си в изучаване на Свещените книги. Това често им даваше изключителна интелектуална проницателност, която обаче не служеше за нищо и нямаше приложение извън затворения свят, в който живееха… Не служеше за нищо, освен всичко да обяснява и оправдава…

Спомням си еврейските улици във Варшава, Лизи. Казват, че били поетични. Аз нямам такива спомени. Аз си спомням само обикновени прегърбени и слаби хора, прилични на доживотни затворници, вечно очакващи удар, който в крайна сметка не закъсняваше…

… Аз съм от първите заминали. Не зная защо, но бях различна. Заминах мразейки света, който напусках…

… И изведнъж попадам у вас и се озовавам в истинско семейство… Но откривам преди всичко хора, уверени в себе си, на които никога няма да им дойде наум да се страхуват от обществото, в което живеят…

Защото живеят с твърдото убеждение, че това общество е длъжно да се нагоди по тях, а не обратното, че то им е в услуга…

Бях невероятно очарована, Лизи…

… Очарована, но недоверчива: десетте години след смъртта на баща ми ме бяха научили да се съмнявам във всички…

С изключение на Мендел, разбира се.

 

 

— Още малко чай? — предложи Колийн Маккена.

— Благодаря, не.

— А торта?

— Също не, наистина. Вечерях чудесно.

Настъпи тишина. В гърлото на Хана изведнъж заседна буца. Невероятно, но за първи път в живота си изпитваше смущение. За щастие през половиния час, откакто вечерята беше свършила и бяха минали в хола, Дъгал говори без да спира, така че Хана си мълчеше. Дъгал се беше заплеснал и не спираше да разказва за всички мостове, които е построил, беше подхванал любимата си тема — разстоянието между релсите, което било различно в отделните австралийски колонии. Това не било много практично, тъй като всички тези системи трябвало да се свържат помежду си, в Индия, до Кроманделския бряг, били направени по-умно. Хана изобщо не бе чувала тези имена, а още по-малко разбираше изрежданите технически думи: вагонетки, подпори, баласт, решетка и т.н., да не говорим за всичките сахиб, серанг, нулах или бхистии, за които се съмняваше, че са английски.

От няколко минути разговорът беше тръгнал в друга посока и отново не й даваше възможност да се намеси, при положение че желаеше това (но случаят не беше такъв, тя умираше за сън). Дъгал Маккена нямаше особено високо мнение за заселниците в Австралия. Според него повечето бяха преки потомци на каторжниците, свалени в Порт Джаксън и тук, в Сидни, или пирати от Дампир; той порица бъдещите австралийци, но за най-голямо учудване на полузадрямалата Хана, която никога не бе допускала, че е възможно син открито да противоречи на баща си, Род взе тяхната страна, цитираше Лоусън, Фърфи и Патерсън и дори твърдеше, че ще дойде ден, когато Австралия ще скъса връзките си с Англия…

— Вече си тръгвам — заяви Хана, като използва едно кратко затишие в спора.

Тя стана и всичките мъже в салона също се изправиха, което я учуди, но още повече я смути. От около три часа беше у Маккена, а досега не бе успяла да каже кой знае какво за себе си. Беше поднесла на домакините една от обичайните си измислици — не така обичайна, все пак — французойка е, живее в Париж, нарича се Ан дьо Лакло, пътешества из Австралия за развлечение и само минава през Сидни да се види със стария си възпитател Сам Визокер. Но щом като той е заминал за Америка, не й остава нищо друго, освен да се върне в Мелбърн още утре, както е дошла, с влак; Мелбърн, където родителите й я чакат…

— В кой хотел сте отседнали? — пита Колийн Маккена.

— В „Импириъл“ — рече бързо Хана, без изобщо да знае дали в Сидни има хотел „Импириъл“.

В зелените очи на Колийн Маккена блесна подигравателно пламъче:

— И смятате да стигнете дотам пеша, влачейки тази огромна чанта? На колко сте години?

— На двайсет и една. Свикнала съм да пътувам сама.

Колийн се засмя.

— Ще спите тук, естествено. В стаята на Лизи има голямо легло; ако успеете да я накарате да млъкне, несъмнено ще прекарате спокойно нощта. Настоявам, госпожице! Род! Вземи багажа й, ако обичаш!

„Госпожице“ на френски, „настоявам“ също. Род, който беше най-малко двуметров, ако ли не и по-висок, хвана платнената чанта и тръгна към горния етаж. Хана усети леко втрисане. Съвсем вярно беше, че не знаеше къде да отиде, а пък и с една лира нямаше да стигне далеч. Но вълнението й беше от съвсем друго естество: с изключение на Мендел Визокер, тя не си спомняше някой друг да е проявявал към нея приятелско чувство, да не говорим за повече… Сведе глава, отново я вдигна и погледна цялото семейство, което също я гледаше.

— Никога не съм се казвала Ан дьо Лакло. Истинското ми име е Хана и съм еврейка от Варшава.

Колийн спокойно се усмихна:

— Имаме достатъчно време да пийнем още малко чай. Лизи, ти отиваш да си легнеш. Веднага, ако обичаш. Утре сутринта си на училище. И никакво бъбрене.

Очевидно това „никакво бъбрене“ се отнасяше и за Хана.

 

 

Осем и половина сутринта на другия ден. Къщата беше учудващо тиха, но в тази тишина нямаше нищо потискащо, нищо тревожно, това беше спокойствието на дом, в който всичко е наред. Хана слезе долу облечена в едната останала й рокля в черно и наситено червено, но без обувки — скитането из улиците на Сидни отново бе разранило стъпалата й.

— Тук съм.

Гласът идваше от едно помещение до стълбите вляво. Хана прекрачи прага и завари Колийн седнала до масата в кухнята и хванала с две ръце чаша, пълна с чай.

— Всяка сутрин все същото — страхотна бъркотия като при битка, а после изведнъж настъпва спокойствие. Добре ли спахте?

— Като заклана.

— Голям зор видях да накарам Лизи да не дърдори, когато я измъкнах от леглото тази сутрин. Беше възбудена като бълхичка.

— Нищо не съм чула.

— От колко време сте в Австралия?

— Пет, почти шест седмици — отговори Хана, решена никога повече да не лъже.

— Чай? Много е топъл, внимавайте. Налейте си.

Замълча. Зеленият поглед се спря на босите крака:

— Варшавски обичай, предполагам?

— Във Варшава винаги ходим боси сутрин, когато се измъкнем от бараките си. След което, облечени в животински кожи, ядем корени.

— На колко години сте всъщност?

— Седемнайсет и четири месеца. Родена съм през април.

— Нямате ли роднини в Мелбърн?

— Никакви.

— А в Австралия?

— Никого. Познавам само братовчеда на Сам Визокер. Казва се Мендел. Той е в Европа.

— Пари?

Хана се поколеба. Не от вкус към лъжата, а за да не изглежда…

— Една лира — каза тя.

— Една или две препечени филийки?

— Две, ако обичате.

— Масло и портокалов конфитюр? Освен ако не искате стек с яйца. Това се яде сутрин в Австралия.

Погледите им се срещнаха и те се усмихнаха една на друга.

— Трябва да се погрижим за раните по петите. Могат да се възпалят.

— Уханна — каза машинално Хана с пълна уста. — Или още по-добре еньовче. Ако е уханна, прясното растение се смачква, налага се върху раните и всичко минава за миг. Но не знам дали ги има в Австралия.

Колийн Маккена наистина беше страшно висока, имаше много дълги крака, относително тесен ханш и едър бюст; не беше особено хубава и вероятно никога не е била; червендалести бузи, смес от непохватност и сигурност в движенията, винаги изглеждаща сякаш ей сега се е върнала от енергична разходка из ирландските поля, с решителността на жена, която е родила седем-осем деца, две от които са умрели, а живите са като колоси. Ала цветът на лицето й беше жълтеникав, сините кръгове под очите бяха първите признаци на болестта, която щеше да я отнесе. — Лизи, обикнах майка ти в мига, когато я видях. Сред всички мъже и жени, които съм срещала, тя е една от редките личности, ако ли не и единствената, която ме накара да повярвам, че съм можела да бъда по-различна. Ако я бях познавала по-рано… Тя ме научи на нежност, доколкото съм способна на това, и на малкото снизходителност, която притежавам…

Колийн попита с нос, забит в чашата:

— Откъде така познавате билките?

— От майка ми. Тя ме научи само на това.

— Жива ли е?

„Не лъжи, Хана!“

— Не зная — каза Хана. — Не съм я виждала от поне две години.

В кухнята не се чуваше друг шум, освен тиктакането на стенния часовник с медно махало. Във въздуха все още се носеше миризма на препечени филийки, въпреки че Хана вече бе погълнала сандвичите си. Беше привилегированият момент за майките с многобройна челяд — бурята, причинена от мъжа и децата е отминала и имат още малко време, преди да се втурнат да оправят къщата; така както се възстановяват щетите от циклон, чието повторно минаване е неизбежно.

— Имам един час — рече тихо Колийн с точно премерена непринуденост. — Не сте длъжна да ми разказвате каквото и да било.

Бяха седнали в двата края на масата, една срещу друга, очи в очи, чувствайки взаимната симпатия, която неудържимо нарастваше, подобно на прилив.

 

 

Хана започна да разказва.

Не пропусна нищо, говореше с онзи малко отнесен, почти безличен или леко саркастичен глас, с който винаги щеше да говори за нещата, на които държеше. Това беше нейният начин да се предпазва от вълнението, да го филтрира и по този начин да успява да овладее вулкана в себе си.

Разказа всичко за баща си (за него щеше да говори само пред Колийн и Лизи, пред никой друг), за потока и сайванта на Темерл, за Мендел Визокер, размахващ ока, за щетъла, за Тадеуш, за отиването във Варшава, за Добе Клоц, за трите магазина, за Пелте Мазур, за развръзката…

(Тогава осъзна и сподели с Колийн, че най-голямо угризение изпитва за Пинкош. Тя не го беше видяла, ала Мариан Каден бе присъствал на докарването на трупа на улица „Гойна“: „Хана, очите му бяха широко отворени и изцъклени, никой не успя да ги склопи“. През целия й живот, всеки път, когато се замислеше за Варшава, в паметта на Хана щеше да изниква споменът за разширените от смъртта огромни черни очи на безмълвния Пинкош — спомен, много по-силен от този за Тадеуш, за Мендел и за всички останали, които щеше да срещне по пътя си.)

За дългото пътуване до Австралия нямаше какво толкова да разкаже. Приписа на безкрайното пътуване, на объркаността, на рязкото си потопяване в непознатото невероятната непредпазливост, която бе проявила в Мелбърн като се бе оставила да й откраднат всичките пари. А те не са и нейни, тя само е трябвало да ги пази, докато Мендел се появи.

— Ето защо нямам избор — каза тя. — Трябва да стана страшно богата и то бързо.

— Защото приятелят ви Визокер ще избяга от Сибир и ще дойде при вас?

— Да — простичко отвърна Хана.

— Каква увереност.

— Абсолютна.

— Говорех не само за вашата вяра във Визокер, а и за убедеността ви, че ще станете „много богата“.

— И то бързо — добави Хана.

— Бързо. Имате ли идея как да го постигнете?

— Още не.

— Тук, в Сидни ли, ще натрупате състоянието си?

— Достатъчно трудно се добрах дотук, за да си тръгна.

Усмихнаха се една на друга. В края на разказа си Хана описа престоя си в Мелбърн, как е успяла да продължи пътуването си, срещата си с Хътуилови…

… И за Мика Гън.

Колийн Маккена остави чашата.

— Рижавият ви е проследил чак дотук?

— Не го видях, когато си тръгвах от гарата. Но в града сигурно е по-лесно да следиш някого, без да бъдеш забелязан…

Ирландката стана и излезе от кухнята. Хана я чу как отваря вратата към улицата, видя я да се връща:

— Никой.

— Сигурно съм сънувала.

— Не ми изглеждате от хората, които халюцинират — спокойно отбеляза Колийн.

Зеленият й поглед изучаваше лицето на Хана, сигурно бе забелязала бледността й, опънатите черти, сенките под очите:

— Да не сте болна?

— Никога през живота си не съм боледувала.

— А той е толкова дълъг… Неразположение?

Английската дума още не фигурираше в речника на Хана.

— Питам ви дали не сте с мензис — обясни Колийн с едва доловимо неудобство.

— От вчера.

— Подранил?

— С доста дни.

— Сигурно е от пътуването с дилижанса, а и от вашето препускане. Не биваше да ставате. Елате. — Тя се усмихна. — Мълчете.

 

 

„Мълчете и се отпуснете“, повтори тя, щом се озоваха в стаята на Лизи на горния етаж. Постави Хана в леглото и я съблече: „Тази рокля прекалено ви състарява, макар да е толкова красива, даже много красива. Но прекалено състаряваща, никой ли не ви го е казал?“. Тя свали навлечените една върху друга ризи и фусти, уми я: „И дори не ви е дошло наум да отидете да видите майка си, преди да тръгнете? Не, не казвайте нищо, предполагам, че трябва да ви приема такава, каквато сте. Пък и не се меся в неща, които не ме засягат“. От време на време Колийн кашляше, слаба кашлица, която понякога направо я давеше: „Ще поспите още, млада девойко. Или поне ще полежите. Мълчете. Ако ви е нужно нещо, извикайте ме, аз няма да излизам от къщата“. Допря устни до челото й. „Имате лека температура, но това можеше да се очаква…“

Има някакво невероятно и сладострастно удоволствие да си в леглото, особено когато е меко като това, отрупано с пухени възглавници и възглавнички, и да не трябва да правиш нищо друго, освен да се оставиш да те глезят. За Хана усещането беше ново и едва сега тя осъзна почти шеметната бързина на собствения си бяг, от деня, в който бе напуснала своя щетъл с бруска на Визокер и през всичките изминали години, в които бе очаквала най-после нещо да се случи. Откри, че не е имало ден, нито дори един ден, в който да не е била носена от собствения си порив и в който да е разчитала на друг, освен на себе си… „С изключение на Мендел. И то не съвсем. Та аз не съм го молила за нищо, освен да ме отведе във Варшава. Където, все едно, щях да отида и без него…“

Остана в леглото цели три дни. Сутрин чуваше мъжете Маккена да тръгват, а вечер да се връщат — и да снижават силните си гласове до шепот, несъмнено по заповед на Колийн, която управляваше тези великани с неограничена, спокойна власт. Понякога Хана изпитваше нещо подобно на истински угризения. Забележката на ирландката, че дори не й е дошло наум да отиде да целуне майка си, преди да замине за Данциг, Англия и така нататък, я бе смутила: „Писах й наистина, но не може да се каже, че писмото ми преливаше от обич. Като че ли съм някакво чудовище. Да вземем Симон — брат ми е все пак, въпреки че е кретен, а поинтересувах ли се някога за него? Не. Докато бях във Варшава при Добе, бях забравила дори, че съществува. Чудовище. А изпратила ли си им вест за себе си, откакто си в Австралия? Никаква. Дори не си се сетила да пишеш на Каръдърсови, а те доста ти помогнаха. Егоизмът ти е чудовищен, направо не си нормална. Хана, каква мръсница си“.

Стигаше до тези по-скоро мрачни заключения, когато преминаваше — потисната от атмосферата в къщата — от стаята и леглото, както и от строгата добронамереност на Колийн, която изцяло бе поела грижата за нея — през дългите моменти на депресия…

Един или два пъти стигна дори дотам, да се усъмни в любовта си към Тадеуш. Без, разбира се, да отива така далеч, както щеше да направи по-късно. Но фактът, че си задава въпроса, беше вече знак. Това представляваше истинско светотатство за нея, която бе превърнала любовта си към Тадеуш в опора на живота си…

С две думи, започна да усеща последиците от една огромна и прекалено хладна яснота по отношение на себе си…

Оказа се, че е имала нужда от този физически отдих и то не само за тялото си. Не виждаше никой друг, освен Колийн, чието моминско име беше Райън. Баща й държеше голяма странноприемница. Колийн й разказваше за Ирландия (но почти нищо за Индия, дори спомена за която мразеше), за баща си и братята си, всички убедени привърженици на ирландската независимост и на Фениънс^[1], чието движение се бе зародило в Съединените щати…, а там Колийн имаше трима братя… „Щях да отида при тях, ако зависеше от мен, Хана. Но в крайна сметка в Австралия не е толкова лошо.“ Когато чу тези откровения, Хана лежеше вече трети ден. Краката й взеха да изтръпват при прекрасното здраве, което винаги бе имала. С Лизи, с която спяха заедно, тя започна — най-често шепнешком и на тъмно — разговора, който двете щяха да водят през целия си дълъг живот, десетилетия наред. С все още несигурния си английски Хана се чувстваше по-спокойна с едно дете — а и ти не беше съвсем обикновено дете, Лизи… Езикът ти беше остър почти колкото моя.

— Защо си нарекла куклата Франкенщайн?

— Не съм аз. Така си се казва. Така се е казвала още преди да ми я дадат.

— Кой ти я даде?

— Някой си Санта Клаус, миналата Коледа.

— Все пак странно име за кукла — отбеляза Хана (по онова време тя не бе чела романа на Мери Шели).

— В Полша малките момичета играят ли си на кукли?

— Аз не си играех — отвърна Хана.

 

 

На следващия ден излезе за първи път от четири дни. За тази цел Колийн бе получила от съпруга си открита двуколка, теглена от един кон. От него, държейки поводите с жестове, научени от Мендел, Хана откри Сидни. Самият град не я очарова и макар изгледът да й се стори прекрасен с многобройните заливи и заливчета, пейзажът почти не я развълнува: все пак забеляза, че улиците са по-тесни и малко по-стари от тези в Мелбърн и не са така строго геометрични…

— Искам най-вече да видя магазините…

Отначало двуколката се спусна към големия обходен кей, който продължаваше в безброй подвижни мостове и пристани, където бяха закотвени огромните параходи на „Ориентъл Лайн“ и на „Пенайсълър & Ориентъл“, редом с платноходи от всякакви големини, някои луксозни, истински развлекателни кораби, други по-остарели, намирисващи на приключение, натоварени с екзотични стоки. Хана караше двуколката по живописните улички на нос Милърс, напомнящи балтийските — почти като в Данциг — с моряшките си кръчми и магазини за корабна екипировка, излъчващи мирис на катран.

— Наистина ли искате да работите, Хана?

— Не мога да остана вечно у вас.

— Не бързаме за никъде.

Група дрипави, но весели деца обгради колата, бяха разпознали ирландката, протягаха й ръце. Над главите им, повечето руси, Хана съзря върха на Дарлинг Харбър и моста Пирмънт. Колийн взе отзад една върбова кошница и започна да раздава кифли, които бе изпекла специално за тях.

— Забравих — каза тя, — че трябваше да натрупате състояние…

— И то много бързо — отговори Хана, като също й се усмихна.

Колкото и да дебнеше около себе си, дори обръщайки се рязко, евентуално за да го изненада, никъде не видя Мика Гън.

И последните кифли бяха изчезнали: „Нямам нищо повече“, обясни Колийн на децата. Хана се усмихна на едно дребничко хлапе на шест или седем години, чийто жив поглед я забавляваше. Сетне попита:

— Коя е улица „Бърк“ в Сидни?

— Дори не зная къде се намира улица „Бърк“.

— В Мелбърн. Това е най-елегантната улица, там са най-луксозните магазини.

— А, това е улица „Джордж“…

Хана отново подкара коня с едно цъкане с език, точно както правеше Мендел: „Не се справям толкова лошо, все пак“. Двуколката минаваше край градини. Известно време малките унищожители на кифли ги съпровождаха във весел кортеж, но им беше омръзнало и сега колата вървеше по-бавно, навлизайки в голямото движение в центъра на града.

Въпросът дойде почти несъзнателно на устата на Хана и тя го зададе без наистина да мисли, но като видя промяната в досега спокойното лице на ирландката, разбра, че е трябвало да го задържи в себе си.

— Кой ви е говорил за Куентин? — попита Колийн.

— Лизи.

— Какво точно ви каза?

— Че има и един друг, пети брат, освен Род, Оуен, Патрик и Алекс.

— И какво друго?

В гласа на ирландката имаше някаква болезнена и горчива твърдост: „Хана, ти наистина се докосна до Голямата Тайна на семейство Маккена. Защо не си затваряш устата?“.

— Нищо друго — каза Хана. — Колийн? Хайде да се държим все едно нищо не съм казала…

В следващите дълги секунди имаше чувството, че Колийн ей сега ще заговори, ще се изповяда. Но в последна сметка тя замълча. Когато двуколката тръгна по улица „Джордж“, свирката на някакъв локомотив, навлизащ на перона на гара Редфърн, наруши тишината. По тротоарите бушмени с чудновати шапки на главите се разминаваха с банкери в рединготи и с цилиндри, докато по платното парни омнибуси известяваха с надписите си непознати имена на покрайнини като Уалахра или Парамата.

Хана спря коня. Двете с Колийн слязоха и тръгнаха покрай витрините. Полека-лека споменът за името на Куентин и докоснатата тайна започна да избледнява. Между тях се завърна приятелското чувство, станало така здраво след само четири дни съжителство. Отново бъбреха, отначало малко притеснено, после съвсем дружески и всяка сянка се разнесе. Въздухът беше лек и приятен, жените, които се разхождаха из улиците на Сидни бяха много елегантни, грижливо нагласени, с шапки и корсети, каквито сигурно се носеха в Лондон, с рокли, издути от кринолини и лица, скрити зад воалетки.

— Все още ли не сте измислили как ще забогатеете?

— Все още не — отговори Хана.

Макар че…

Всъщност идеята още беше неясна, но бавно започваше да се оформя.

 

 

Още на другия ден, понеделник, тръгна на разузнаване сама.

Предишния ден отиде с Маккена на служба в църквата „Свети Михаил“ на улица „Къмбърланд“. Колийн я запита за религията й. Искаше да знае дали Хана се съобразява с нея, спазва ли обредите. Самата тя беше ревностна католичка, нищо не знаеше за юдаизма и затова не би се учудила ако й кажеха, че той допуска заклинания, разни черни магии, та даже и човешки жертвоприношения. „Тези неща никога не са ме интересували особено“, предпазливо отговори Хана, защото не желаеше да засегне простодушните убеждения и вярата на една жена, която тя уважаваше изключително много. Колийн настоя: евреите нямаха ли свещеници, наричани равини и храмове? (Странен разговор, воден в един съботен следобед, в присъствието единствено на Лизи, която се мъчеше да бродира, докато мъжете бяха отишли на някаква проява наречена спорт, която Хана би искала да види, но както се разбра, не беше за жени.)

— Навсякъде е пълно с равини, естествено, просто да се чудиш къде да ги денеш… — обясни Хана. — И с храмове, наречени синагоги. Но…

— Но вие не се интересувате много…

В този момент почти без да иска, Хана пусна на воля острия си език:

— Изобщо не ме интересува. Това е мъжка религия. Както и всички останали всъщност. Ще се заинтересувам от нея в деня, когато ще имам шанс самата аз да стана равин, имам или папа, а това сигурно няма да е утре… А и нямам нужда от бастун, за да вървя в живота…

Едва-що изрекла последната дума, тя мигом се укори за откровеността си, за грубостта. — Видях, че наистина шокирах майка ти, Лизи. Даже по-лошо — причинявах й мъка. Страшно се ядосах на себе си; в същото време се учудих на себе си, тъй като дотогава никога не се бях замисляла за религията и не подозирах, че имам толкова точно мнение по въпроса… Ти не слушаше или по-точно се правеше, че не слушаш; внимаваше в иглата и тъкмо започваше бродерията, която, ако не се лъжа, така и никога не довърши, дори и след петдесет години… За да ми прости безбожието, попитах майка ти дали можех да присъствам с вас на службата следващия ден. Бях любопитна. Макар да съжалявах, дето не бях отишла на футболен мач — всички тези млади хора в къси панталонки дяволски ме интересуваха… Смей се ти!

Та в понеделник сутрин тя тръгна на разузнаване. Магазините на улица „Джордж“ и съседните пресечки се сториха на Хана (която имаше набито око за тези неща) по-интересни от тези в Мелбърн. Най-напред зданията, в които се намираха, бяха покрити с патината на времето — очевидно не можеха да се сравняват с тези във Варшава, но след сто и няколко години съществуване нещата вече не изглеждат така нови, — въпреки че в Сидни много се рушеше, за да се строи наново. Ето защо заобикалящата среда в известна степен имаше европейски вид, а това беше утешаващо. А и самите хора й се струваха различни; по-безгрижни, по-сърдечни, може би не тъй погълнати от грижи за пари, защото по-отдавна бяха натрупали богатства. Явно имаха слабост към дреболиите — достатъчно беше човек да разгледа витрините, тук се продаваха много повече женски принадлежности, отколкото в Мелбърн. Но най-вече, сякаш бяха готови да ги плащат по-скъпо… „Ето нещо, което би трябвало да те заинтересува, Хана…“

Забеляза и друго — голямата профилираност на търговията. Тя, която бе свикнала главно с варшавските барачки, особено с тези от еврейския квартал, където всеки търговец продаваше нещо и всичко останало, се учуди като видя магазини, излагащи за продан само един вид стока — а това се компенсираше с по-високи цени. Така например откри магазин, в който се продаваха само дамски шапки, друг пък беше единствено за корсети, трети предлагаше тютюн за лули (но не и цигари), четвърти се бе заел с хартия за писма и нищо друго…

По онова време още не бях ходила в Лондон, Париж или Виена; а дори и във Варшава бях правила само разузнавателни обиколки из богатите квартали. Бях неопитна. Но вече откривах търговските добродетели на снобизма и двата единствени начина за успех в продажбите — или да се продават в големи количества и евтино неща, от които всички имат нужда, или да се определи най-внимателно клиентелата и тя да бъде убедена да купува, независимо от цената, неща, от които няма никаква нужда…

 

 

Веднага след като изрично заяви на Маккена твърдото си решение да работи, сама да изкарва прехраната си — със съвсем ясния подтекст да бъде съвършено самостоятелна, макар че те бяха така гостоприемни към нея — Дъгал и Колийн й предложиха помощта си. Можели да й намерят всяка желана от нея работа. Дъгал членувал в поне два-три клуба; единият бил на висшите служители от обществения сектор и австралийските железници; друг обединявал дошлите тук от Индия; без да се смятат приятелският ирландски клуб, католическата конгрегация, дружеството по крикет (или по футбол), в които участваше в края на седмицата. Колийн от своя страна също можеше да задейства цяла армия най-вече от благотворителни организации (тъй като, заедно с една доста странна игра на топки, благотворителността беше основното хоби на австралийските дами)…

Освен това можел да помогне и най-големият син Род, който след като бе завършил образованието си по право в университета в Сидни (най-стария в Австралия, съществуващ от четирийсет години), наскоро бе започнал работа в администрацията, в кабинета на Колониалния секретариат. Род сигурно би могъл да направи нещо за Хана; най-вече да уреди престоя й в Австралия на една по-сигурна основа в сравнение с паспорта, даден й от Каръдърсови във Варшава — с две думи, да я направи австралийка.

При толкова възможности и изгодни обстоятелства би било срамно, ако не й намерят бързо някое място на гувернантка, библиотекарка, компаньонка, възпитателка, секретарка на нещо, като например на Дамския клуб за игра на топки…

Трудно беше да се устои на такава стихия от добронамереност. Но Хана устоя с кротка търпеливост, която не беше много характерна за нея…

Обиколи един по един всички магазини в центъра на Сидни. Състави подробен списък. Цели три дни задраскваше и отхвърляше от този списък всички онези, които според нея бяха прекалено големи, прекалено демодирани и без бъдеще, всички, които продаваха хранителни продукти (дошло й беше до гуша от сирена!) или се занимаваха с търговия на едро, с кинкалерия, или предлагаха само стоки за мъже (където фактът, че е жена би й навредил), всички, които…

… Ето че наистина започна да се оформя нещо, което дотогава бе предусещала смътно: все още не знаеше какво ще продава, но пък знаеше на кого ще го продава — на жените. На едрите червендалести австралийки с крака като на патагонци, които стърчаха над нея с почти една глава, които бяха дошли от другия край на света в тази страна, създадена от и за мъже и не намираха тук приятните улеснения на родната Европа.

На третия ден след много задрасквания в списъка й бяха останали само осем магазина с женска клиентела. Един от тях продаваше главно слънчобрани и тя също го отхвърли, защото не вярваше особено в бъдещето на слънчобраните, а и беше сигурно, че с тях няма да събере стоте хиляди лири стерлинги, които си бе поставила като скромна цел… „До две години, да кажем, не бъди прекалена оптимистка… Освен това винаги може да преосмислиш целта си и да си определиш по-висока…“

От осем като се махнеше един, оставаха седем. Скоро бяха само четири — обувките също не я вдъхновяваха кой знае колко. Освен ако не се захванеше сама да измисля модели и да ги произвежда… „но да оставим настрана обстоятелството, че рисуваш като левачка, как ще конкурираш внасяните от Лондон и Париж?“

Сред четирите магазина, на които накрая се спря (всичките за дамска мода, подобни на онзи, който бе направила на улица „Краковски кръстопът“) тя избра един, държан от две сестри, родени в Австралия, но от славно уелско потекло: Хариет и Едит. Едната беше омъжена, другата — вдовица, но и двете бяха спаружени като стафиди в плум-пудинг^[2] и срамежливи като дропли. Още два дни бяха нужни на Хана да ги убеди да я наемат. Те търгуваха с дантели, бродирани неща и копчета, всичките доста демодирани. Нямаше и най-малък шанс подобна търговия да процъфтява и следователно не можеше да повтори операцията, проведена вече във Варшава с Добе Клоц, когато получаваше част от парите над средната печалба. Седемнайсетте шилинга уговорена седмична заплата (тя стигна до двайсет само за месец) бяха максимумът, който би могла да очаква от тази работа. (А за да получи и нея, бе принудена да изрече най-големите лъжи на света…)

Знаеше го. По съвсем други причини бе избрала тази доста тъжна дрогерия, настанена в приземния етаж на една двуетажна къща, странно защо ли обърната с гръб към улица „Джордж“, до която се стигаше през павиран вътрешен двор, целия затворен (с изключение на огромния портал) с тухлени стени. Постройката, в това число и страничните сгради, изградени като второ ниво на големите сводести помещения, дълго била използвана за склад за вълна. Било по времето, когато каруцарите, идващи от bush^[3], със силни прегракнали викове и с плющенето на stockwhips — камшици, дълги шест-седем метра, с които, както е обяснил на Хана Род Маккена, човек можел от разстояние да извади окото на противника си само с един удар, докарвали в самия център на града огромните си коли, теглени от шест или осем коня.

Датата, на която Хана изтръгна съгласието на сестрите Уилямс, беше 16 септември 1892 г. Намираше се в Австралия от два месеца. Изминали бяха почти сто и трийсет дни, откакто бе напуснала Данциг и Полша.

Вече нямаше съмнение, идеята й беше ясна като факел. Как да забогатее предоволно.

„Все едно че вече е станало, Хана.“