Пол-Лу Сюлицер
Хана (25)

24.
Аз не бих се влюбила в кого да е

Дребен италианец с гъсти мустаци на карбонар стоеше пред Мендел. Ръкомахаше с късите си ръце и сипеше порой от думи с необуздана словоохотливост. Очевидно предлагаше нещо, продаваше или купуваше някаква услуга… за пари.

— Не разбирам и пукната дума от това, което ми дърдориш — каза Мендел на френски и лъжеше страхотно, но съвършено добродушно.

… Като прекалено добро дете: хвана дребния италианец под мишниците, повдигна го почти на метър от земята и го постави зад себе си. Мина. Черният му, леко премрежен поглед, който привличаше любопитството на доста жени навсякъде, където отидеше, този поглед не изпускаше четиримата души, които бяха на осемдесет-сто метра от него и вървяха по една стара уличка на Рим, близо до площад „Навоне“. Двама младежи и две млади момичета, очарователни със светлите си летни рокли, сламените си шапки с широки панделки и с чадърчетата си. Мендел не знаеше какви са. По краката би казал, че са англичанки, само дето зъбите им не бяха толкова големи. Чул ги бе да говорят на английски с доста гъгнещ акцент. По-скоро беше склонен да ги причисли към американките. Едно беше сигурно — бяха богати, поне едната от тях. „Дворецът“, с пряк изглед към Пинчо, от който бяха излезли преди два часа, не беше от местата, където човек живее, когато е беден. Мендел дори беше забелязал две от онези гадни смрадливи коли без коне, целите от желязо, които според него изобщо не струваха колкото един бруск. Беше се притеснил девойките да не се качат в тях заедно с кавалерите си. Защото в такъв случай щеше да има твърде глупав вид, хуквайки след машината…

А двамата младежи познаваше прекрасно. Вече от двайсет и три дни ги следеше, без изобщо да се покаже. Но не можеше и да прекъсне преследването — тия проклетници пътуваха непрестанно, не оставаха повече от два дни на едно място. Чак да си помислиш, че го правеха нарочно, за да го дразнят.

Беше хванал дирята им в началото на месеца. Не съвсем случайно — беше разбрал, че отиват в Генуа, един от управителите на хотел „Париж“ в Монте Карло беше дочул някакъв разговор на немски. Тъй като пристигна един ден по-късно, той успя да ги настигне и едва не се сблъска с тях в момента, когато излизаха от една среща при някакъв музикант, който бил много известен, Джузепе Верди. От този миг нататък той не ги изпусна. Следвайки ги по петите, прекоси цяла Италия. Мъкнаха го до Неапол, на остров Капри и други слънчеви места (адски беше горещо и ако трябваше да избира, Мендел би предпочел сибирския студ). Бяха отсядали в един Господ знае колко странноприемнички, явно нямаха много пари, но все пак им бяха достатъчно поне за толкова. А след това със същото безгрижие на летовници бяха отишли чак в Рим, където се намираха от три дни.

Но веднага бяха предупредили съдържателя на хотела си, че ще останат само една седмица.

Единият от двамата младежи, разбира се, беше Тадеуш Ненски. Той изобщо не изглеждаше на двайсет и седем години. На вид беше по-млад от спътника си, който, според проучването на Мендел, беше точно на двайсет и четири години.

За този спътник Мендел знаеше само две неща — беше немец, знаеше френски, а в странноприемниците неизменно даваше адреса на една къща в Париж. Името му не говореше нищо на Визокер.

Кой, по дяволите, изобщо бе чувал да се говори за Райнер Мария Рилке?

 

 

„… Не се самонавивай, Мендел — надяваше се, че тези двамата нанкат заедно. Макар че жестоко щеше да нараниш Сополаната, щеше да ти дойде много добре, ако Тадеуш беше станал педал и предпочиташе мъжете пред жените. Надежда, от която се срамуваше, но беше подхранвал известно време и която не се оправда: няма съмнение, че младежите обичат госпожиците, особено полякът. Той прекрасно умее да ги подхваща: в Соренто за нула време, само с една размяна на погледи, омая онази много красива жена, дето живееше в не по-малко красива вила. Ако не беше Рилке, на когото беше започнало да му доскучава, той вероятно още щеше да е в леглото на дамата. В Генуа и Флоренция беше същото, полякът напразно беше платил стаята си в странноприемницата, защото не живя в нея: две брюнетки му бяха попречили. Признай си, Мендел, дори това да те дразни, той обича флиртовете почти колкото теб…

… Защото е страшно красив, кучият му син!“

Именно тази констатация (а тя дойде незабавно, в мига, когато в Генуа зърна Тадеуш (дотогава той не го бе виждал), най-много вбеси Мендел. И в това отношение се беше надявал… Надявал се беше, че Хана малко е попрехвалила хубостта на своя студент, че го е идеализирала и го гледа с очите на влюбените… „Все пак може да се поспори за тази любов, която тя мисли, че изпитва. Просто се е привързала силно към него, още от седемгодишна възраст; изобщо не е успяла да дойде на себе си от голямото очарование и оттогава упорства с невероятен инат, както във всичко, което захване. Ето как едновременно може да си най-умната жена на света… и глупава като пън…“

Но не. Страшно-е-красив-кучият-му-син. От двайсет и три дни Мендел скандираше фразата наум; предъвкваше думите бясно. Този Тадеуш беше не само хубав, но и елегантен. Нека си признае честно — имаше класа. За три седмици наблюдение Мендел бе имал време да установи всичките му качества. Дори бе разгледал студента съвсем гол, докато се бе къпал с приятеля си немец и две доста хубави, също толкова разсъблечени момичета, в Анакапри, под замъка на Барбароса: „А ти наистина изглеждаше смешен, проснат като мида между две скали, докато наблюдаваше компанията с бинокъла си“.

Полякът беше великолепно сложен, няма съмнение.

След като първите му надежди бяха пропаднали, Мендел си беше създал други. Когато си хубав като този тип, непременно си глупав, изпълнен със самонадеяност и невероятно самодоволство, пълен кретен…

Но Визокер започваше да се съмнява и в това отношение. Случката със стихосбирката, която му помогна да открие Тадеуш, вече беше показателна. Започвайки издирването си през януари, Мендел най-напред се беше срещнал в Прага с Мариан Каден. Малкият беше пораснал, беше се развил във всяко отношение, но почти роднинската близост, зародила се между двамата мъже по време на голямото варшавско препускане, когато бяха умрели Пинкош Клоц, Пелте Вълка и някои други, се беше пробудила още щом го зърна. Двамата с Мариан отново си бяха допаднали чудесно. Може би заради общата си привързаност към Хана. Но и заради голямото сходство помежду им, сякаш бяха баща и син и сякаш беше просто грешка на природата, че не ги беше направила роднини. Мариан съобщи на Мендел резултатите от собствените си издирвания. Мендел беше поел щафетата. Беше отишъл във Варшава. Беше открил някаква следа, от периода след неговото арестуване наистина, но много стара, за да свърши работа. Нищо в щетъла на Хана, нищо и в съседното католическо село. Идеята на Мариан да порови из книжарниците породи у него друга. Хана беше казала, че Тадеуш щял да стане писател — беше го казала на седемгодишна възраст наистина, но когато човек мисли като нея…

Ето защо подхвана издателите един по един. Имаше още едно затруднение — Тадеуш би могъл да издава на полски, руски или немски, та дори и на френски; иди разбери на кой език пише! Освен това може би си е променил името; дори е сигурно, било защото се страхува от омразата на Добе Клоц към него, която дори бе пуснала по следите му царската полиция; било по друга причина — писателите са особени типове, както е известно.

Три месеца по-късно, в Мюнхен, откри един осведомен издател. Да, човекът беше публикувал стихосбирката на един висок млад рус, наистина рядко красив мъж, който казал, че се нарича Терънс Нюман; авторът не му ли е оставил адреса на някоя банка, където да преведат авторското му възнаграждение?

Авторско възнаграждение! Осведоменият издател се изхили: стихотворенията на Терънс Нюман, издадени на немски, се продавали още по-зле от тези на други мечтатели, чиито творби е достатъчно луд да издава:

— Отпечатах триста екземпляра от стихосбирката и до днес, има вече три години, съм продал девет.

— Купувам десет — отговори Мендел, — така изведнъж увеличавате двойно продажбите. Каза ли нещо за себе си този Терънс Нюман, който се подписва Томас Немо?

Не много. Терънс-Томас-Тадеуш Нюман-Немо-Ненски е споменал, че живее в Америка, понякога идва в Европа…

— Къде в Америка?

— В Ню Йорк мисля.

… Да, младият мъж бил много елегантно облечен, имал вид на финансово обезпечен; в Мюнхен бил отседнал в един от най-добрите хотели…

— Датата на идването му?

Август 96-а.

— А стихотворенията му струват ли нещо?

Осведоменият издател погледна Мендел оскърбено — издава само неща, които му харесват, и това обяснява защо самият той е на ръба на разорението, а стиховете на Нюман са сред онези, които се гордее, че е издал.

— Това момче има перо и свой облик. Бих казал, че има бъдеще като писател…

„Както винаги Сополаната излезе права — помисли си Мендел почти съсипан. — По дяволите!“

Банката в Ница не беше получила други пари, освен първите десет франка, с които е била открита сметката. Все пак насочиха Мендел към хотел „Париж“ в Монте Карло. „Господин Нюман го спомена.“

Мендел отиде там — никакъв Терънс Нюман не бе отсядал.

Нито Немо или Ненски.

Вече беше 15 април. Мендел започна да обикаля всички хотели в Монте Карло, после по целия Лазурен бряг, но повечето от тях бяха все още затворени. Потропа на вратите на всички вили, купени или наети от американци. В повечето случаи напразно: бяха пусти по това време на годината. След известно време, в Кан, пътят му се пресече с този на една поразително красива жена, която блестеше в кожите си и в колата си без кон, но с шофьор. Едва зърнатото лице му напомни някого. Нужни му бяха три дни, за да я назове с името й: Ребека Аниелович, Ребека, която работеше при Добе Клоц със Сополаната. Най-после той успя да се добере до величественото имение на хълмовете на нос Фера: госпожа Сингър, от Парк авеню в Ню Йорк, току-що бе отплавала към Гърция с яхтата на съпруга си и с приятели, тя просто е минала оттук…

Не, сред приятелите й няма висок, рус и красив млад мъж…

Поради липса на по-добро Мендел се върна в хотел „Париж“. Служителят от банката в Ница все пак го беше уверил, че господин Нюман често отсяда там, когато е в Европа. Мендел отново разпита един по един служителите на хотела. Това му отне два дни, с тази тяхна система на смени. И тогава следата се потвърди — един от сервитьорите беше млад швейцарец от Лугано. Той познаваше един Нюман, като този, описан от Мендел: „… Но името не е Терънс…“ — „Томас? Тадеуш?“ Да, точно така, Тадеуш Нюман. Той не е клиент на хотела, а само посетител в бара. Идва всеки път, когато е в Монте Карло. Често с жени, но (швейцарецът се усмихна възпитано) рядко едни и същи и винаги много красиви.

А Нюман е в Монте Карло всеки път, когато работодателят му пребивава там, във вила Босолей. Работодателят му? Много богат американец на име Джон Д. Маркам, който като че ли е бил посланик на Съединените щати в Санкт Петербург. Нюман му е секретар от години.

— А Тадеуш Нюман тук ли е сега?

— Нямате късмет, господине. Тъкмо вчера замина на пътешествие из Италия, чух ги да си приказват, че ще посетят прочутия маестро Верди в Генуа. Говоря в множествено число, защото господин Нюман е с приятеля си господин Рилке, който пък е секретар на великия скулптор Роден…

 

 

В Рим четворката току-що бе влязла в един антикварен магазин на улица „Коронари“. Мендел се подпря на стената на една църква. За пореден път извади от джоба си сборничето със стихове, издадени в Мюнхен под името Томас Немо. Общо трийсет и две страници, двайсет и шест стихотворения. Беше ги чел и препрочитал, но оставаше все така объркан. Не че не разбираше думите. Ала какъв е този похват да се редят стихове, които дори не са равни помежду си и които, как да се каже, не се римуват. „Свободни стихове, беше му обяснил осведоменият издател с такъв тон, сякаш съобщаваше готварска рецепта на канибал. Чели ли сте Жюл Лафорг? Не. А Ведекинд? И него не. Знаете ли поне да четете?… Естествено, това не е Дюма или Пол Февал. Но е литература и то от най-стойностната. Момчето е, ако щете, от импресионистичната школа. Разбирате ли?… Не, вижда се, че не разбирате.“

Мендел щеше да го фрасне.

Четворката излезе от антикваря. През следващите два часа извървяха стотици километри в Рим, спираха тук, спираха там, отново тръгваха и отново спираха да се прехласват по някоя витрина. Мендел ги следваше и изчакваше; ненавиждаше да обикаля градове. Най-после се прибраха в Пинчо. Вечерта нямаше да излизат повече. Очевидно прилепчетата бяха поканили Тадеуш и Райнер у тях. Чудесен морал, Сополаната щеше да остане много доволна.

Мендел прекара нощта при една римска госпожа, срещната случайно, но още на другия ден отново тръгна да обикаля Вечния град, следвайки четиримата, понякога с файтон. На два-три пъти забеляза (с раздразнение, което го учуди) милувките, които си разменяха полякът и по-хубавото прилепче. Знаеше името й: беше американка и се казваше Мери-Джейн Галахър; дъщеря на един свръхбогат (естествено) индустриалец от Чикаго. Явно, опасността от женитба беше реална, защото се държаха като официални годеници.

Три дни по-късно обаче двойките се разделиха. Тадеуш и приятелят му взеха влака за Франция, защото отпуските им на секретари бяха свършили. А в Ница двамата млади мъже на свой ред се разделиха. Мендел проследи поляка до Монте Карло. Самият той отново се озова при жената, която вече му бе предложила постелята си последния път. Научи я на нови игри в леглото. Попълни сведенията си за Джон Д. Маркам и за неговата програма. Посланикът, днес пенсионер, май пишеше спомените си от престоя в руския императорски двор и щеше да дойде в Европа след известно време. Естествено, Тадеуш го чакаше.

Следователно Мендел можеше да се прибере във Виена. Но искаше съвестта му да е чиста. Изчака още почти седмица, дебнейки подходящ случай. Такъв му се представи, когато Тадеуш се качи сам в една кола без коне, марка „Рено“ — „този мръсник наистина умее всичко!“ — и замина за Ница. За щастие бе осведомил за намеренията си камериерките във вила Босолей, една от които случайно бе намерила Мендел съвсем по свой вкус.

В Ница полякът прекара часове в една библиотека, преспа в хотелчето на пристанището и на следващия ден все така безгрижно отиде да поскита из пазара на цветята.

Именно там Мендел го доближи, застана до него и се престори, че иска да купи букет карамфили, но знае само руски.

Заговориха се.

След пет дни Мендел беше във Виена.

 

 

— Изобщо не разбирам какво става — му каза Мариан. — Станала е…

— Луда. Но тя винаги е била такава, какво е различното?

— … станала е странна. Първо, постоянно ме следи. Обикновено ме оставя да работя спокойно, има ми доверие. Но откакто сме във Виена, не само че не ме пуска да замина, но и тя не мърда оттук. Или отсъства два-три дни по някоя спешна работа и веднага се връща. При всяко връщане е като орел, който кълве. По мен.

Мендел се засмя.

— Аз няма, разбира се, да кажа на никой друг, освен на вас — продължи Мариан. — Но това наистина ме тревожи, питам се какво я прихваща. Има проблеми с един холандец, но това не е истинската причина. Освен това въпросът е почти уреден. Не, има друго нещо, заради което е странна. Отложи датата за откриването на козметичния салон. А можехме да го открием. Всичко е готово. Цял екип козметички дойдоха от Париж и обучиха тукашни момичета, които са напълно готови. Никога не сме се старали толкова и не разбирам защо — Виена не е по-важна от Берлин. А в Берлин ми беше отпуснала юздите, едва дойде да хвърли едно око.

Очите на Мендел огледаха лицето на младежа. Изведнъж се сети: „Правилно си казвах, че нещо в него се е променило“. Попита го:

— Тя как се казва, Мариан?

— Хана?

— Не се прави на глупак.

Пристъпване от крак на крак, после:

— Гризелда.

… И Мариан заразказва как е омаял, без особено старание, австрийската секретарка на Хана, една много нежна и срамежлива русокоска, и изпитва известно угризение, че всъщност я е развратил… „За бога, не може да бъде! — помисли Мендел, — тя му е отворила очите! Сополаната е страхотна!“

Мариан говореше ли, говореше за Гринцинг и неговите кръчми, за танци, а като станало дума за танци…

Мендел подскочи:

— Какво прави Хана?

— Учи се да танцува. С помощта на един музикант, много известен във Виена, на име Йохан Щраус. Взима уроци от церемониалмайстора на Хофбург. Хофбург е императорският дворец.

 

 

В апартамента на Хана близо до канцлерството имаше трима банкери и още толкова търговски посредници. Както обикновено, поканила бе мъжете да седнат, а тя самата бе останала права, разхождаше се и от време на време дори заставаше за дълго зад тях и гледаше тиловете им с бледите си очи. Беше се усмихнала на Мендел и му беше казала, че може да влезе, да остане, да присъства на съвещанието, да седне. Беше седнал и през следващите два часа я бе слушал ту на английски, ту на френски или немски да дава разпореждания, да иска обяснения, да посочва някоя грешка и дори, само в един случай през този ден, да се усмихва с леден поглед и да казва: „Струва ми се, че би трябвало още да помислите“, което на нейния език означаваше горе-долу: „Продължавайте да ми отказвате това, което искам и да ми досаждате по този начин и аз ще забия зъби в гърлото ви и ще изсмуча кръвта ви до последната капка“.

По онова време тя вече имаше между двеста и триста хиляди лири и така както бяха тръгнали нещата, след пет години щеше да ги утрои или учетвори.

Мъжете си отидоха.

Мълчаха.

Сивият поглед се впи в Мендел. Не си бяха разменили нито дума, но тя изведнъж се обърна с широко отворени очи и се хвана за плетения шнур на едно перде, за да не падне.

— Къде е той, Мендел?

— Монте Карло. Ще бъде там до края на август.

— Добре ли е?

— Да.

— Женен ли е?

— Не.

… Но тя, разбира се, бе доловила лекото колебание.

— Ще се жени ли?

— Ако го оставиш. Една американка на име Мери-Джейн Галахър.

— Богата?

— Много богата.

Той започна да й дава подробен отчет. През цялото време, докато говореше, тя не го прекъсна и остана неподвижна и безразлична, заела мястото си зад бюрото и отпуснала върху него малките си бели и толкова нежни ръце, които дори не трепваха. Мендел каза, че е успял да възстанови целия маршрут на Тадеуш от деня, когато, изгонен от Варшава от Добе Клоц, е отишъл в Париж. Във френската столица студентът си намерил работа в един ресторант в квартала около Операта, отначало като мияч на съдове, но много бързо, благодарение на външността си, станал сервитьор. Доста време работил, преди да събере достатъчно пари да се върне в Полша…

— Във Варшава?

— Да.

— Било е глупаво — полицията го е търсела.

— Очевидно това не го е стреснало.

— Кога е било това?

— През юни. Ти вече не си била там. Вече си била тръгнала за Данциг.

— Защо се е върнал?

— Представа нямам.

— Мендел.

Но Мендел повтори:

— Представа нямам, Хана.

Тя тръсна глава.

— Продължавайте, моля ви.

… Тадеуш не останал дълго във Варшава. Може би наистина заради полицията. Макар че прокурорът, който така искал да го хване, бил преместен от царя, очевидно по други причини. Тадеуш се върнал в Париж, хванал се отново на същата работа, до деня, когато сервирайки на една маса, чул някакъв мъж да казва, че търси секретар, който да знае поне руски и френски и да може да пише на двата езика. Тадеуш, обикновено твърде нерешителен, събрал всичката си смелост…

— Как научихте всичко това?

— Без подозрения, ако обичаш — просто отидох във въпросния ресторант. А отидох там, защото когато се е върнал във Варшава през юни 92-а, твоят поляк е разказал за него на един от своите състуденти.

— Изглежда правдоподобно.

— Не оспорвам. Мога ли да продължа, Сополанке?

— Да, преобични Мендел.

… събрал всичката си смелост и се представил. След няколко дни бил нает от господин Джон Д. Маркам, милиардер и личен приятел на президента Кливланд, избиран два пъти в Белия дом. Маркам си издействал поста посланик в Санкт Петербург. Отначало студентът заминал с него за Съединените щати и там бил натурализиран под името Нюман. Заради руската полиция естествено…

— Сега е американец, Хана.

— Не ми пука.

Три години в Русия. Връщане в Америка през март 96-а. Маркам станал подсекретар…

— Това е нещо като заместник-министър там.

Но Кливланд напуснал Белия дом, заместен от някой си Маккинли, и добрият Маркам, който е на повече от седемдесет години, решил да се пенсионира и да напише мемоарите си, като прекарвал все повече време в Европа. Оттогава Тадеуш не е напускал работодателя си и повечето време живее в Ню Йорк и във Вирджиния. Срещнал е Райнер Мария Рилке у Огюст Роден, от когото Маркам купил една творба…

— Оттам е отишъл в Италия. Сега знаеш всичко… Хана, Мариан ми спомена за някакъв холандец, който ти е създавал проблеми.

— Те са решени, да не говорим повече за това. Носите ли стихотворенията на Тадеуш?

— Купих десет.

— Можели сте да ги купите всичките.

— Ще го направиш сама. Хана, Маркамови и Галахърови са много близки. Тази Мери-Джейн е прекарала миналото лято във вилата Босолей.

— Хубава?

— Да, не е лоша.

— Кестенява?

— Руса. Едно особено пепеляво русо, с лешникови очи.

— Висока.

— Доста.

Той прочете в очите на Хана следващия въпрос и го изпревари с отговор:

— Хана, тя е съвършено различна от теб. Почти с двайсет сантиметра е по-висока, възхищава се с кратки възклицания пред паметници и цветя, има нужда да й се помогне, когато слиза от кола или се качва по стълба. Едва ли знае дали хлябът струва едно пени или пет лири.

— Свири ли на някакъв инструмент?

— На пиано.

— И аз опитах — каза Хана спокойно. — Дебюси ми показа. После си взех учител. Резултат нула. Направо кръгла нула. Знае ли да кара кола без коне като Тадеуш?

— Да.

Най-сетне Хана помръдна, сведе глава, после я повдигна:

— Ще си купя една и ще се науча. Какво друго знае да прави, което аз не мога?

— Има милиард неща, които ти знаеш, а тя не. И…

„… Я си затваряй устата, Мендел Визокер. Много добре ти е известно, а и сигурно Хана прекрасно знае, че проблемът е тъкмо в това: смайващия брой неща, които тя умее и може да прави, възхитителната й личност, нейния начин да управлява хората… чак до този нещастник Мариан, комуто е отнела девствеността… и света, вселената, пропастта, съществуваща между нея и една Мери-Джейн Галахър, която е едно обикновено богато момиче, от онези, за които всеки младеж може да се ожени почти спокойно, без особено притеснение, че ще бъде схрускан жив…“

— Дявол да го вземе! — извика Мендел, обхванат от внезапна тъга. — Хана, във Виена ли ще го докараш или ще се престориш, че го срещаш случайно в хотел „Париж“ в Монте Карло, като поръчаш специално пълнолуние?

— Виена.

— Защото всичко страхотно си изпипала, нали?

— Всичко.

— А ако не ти го бях намерил?

Тя се усмихна вместо отговор. Каруцаря отново видя изражението, което бе имала преди петнайсет (или може би седемнайсет?) години, когато той беше задал на седемгодишната Сополана един очевидно наивен въпрос. Сякаш тя винаги е била стара и мъдра и много опитна за всички неща в живота.

Тя втренчи в него непроницаемия си поглед и попита:

— И какво му разказахте за себе си?

— Кой ти е казвал, че съм говорил с него?

Тя поклати глава снизходително, сякаш го съжаляваше за тази тъй простовата лъжа:

— Няма начин да не сте говорили с него, Мендел. Следили сте го цял месец, че и повече. Най-накрая сте го заговорили. Защото сте искали да узнаете, освен всичките му качества, които сте установили — със съжаление, сигурна съм, — но сте ги признали, защото сте честен, искали сте да узнаете какво мисли.

Мълчание.

— Мисля, че още утре ще замина за Америка — каза студено Мендел. — Чаках достатъчно.

— Извинете ме, Мендел.

— Върви по дяволите.

— Ще се омъжа за него на 30 декември тази година. Тук, във Виена. На другия ден заедно ще танцуваме валс, в първия ден от Новата година и от новия век. После ще заминем на сватбено пътешествие. В Италия. Наела съм нужната къща, докато бях в Швейцария. Всичко е уредено.

— Моите най-добри пожелания — рече Мендел. А страшно му се искаше да заплаче, нещо, което дори сибирците не бяха успели да постигнат.

— Мендел, задължена съм ви повече, отколкото на който и да е мъж или жена, които съм познавала. Не заминавайте сърдит, моля ви…

Тя не мрънкаше, не се правеше на момиченце — говореше му спокойно, като мъж на мъж. Така че той най-сетне се реши да я погледне. Тя се бе изправила, съвсем мъничка зад бюрото, с очи, големи като на бухал. Това беше свръх силите му. Свръх силите му, заедно с тежестта на седемнайсет години общи спомени; дори да искаше, не можеше да изтрие от паметта си хилядите картини с нея: от първия път, когато я беше заварил сред огъня да танцува валса на смъртта, изниквайки от дима и пламъците, до редовните му посещения в нейния щетъл, където я виждаше как израства на ум и бой; как през годините крилете й укрепват; спомняше си как лично той я бе качил на бруска си и я бе отвел в града, без да престава да се тревожи за нея, как се възхищаваше на успехите й, но ги бе очаквал, защото винаги бе знаел, че е изключителна. Дори след това, когато беше рискувал живота си за нея и го бяха запокитили в ада, докато тя се намираше на другия край на земята, връзката им никога не беше прекъсвала, никога; без онези скапани прекрасни писма от Австралия той може би щеше да се остави да умре; и щом беше имала възможност, тя се беше борила да го измъкне от Сибир, беше направила какво ли не; когато го беше намерила, беше пожелала да му дари поне половината от богатството си и щеше да сметне за нормално и честно, ако той беше приел; кой мъж, бил той баща или брат, щеше да му бъде верен като Сополаната?

„В крайна сметка тя не е виновна, че я обичаш, Мендел, не е виновна, че от стотиците жени, които си имал, тя е единствената, която успя да разчупи самотата ти на скитник. Затова спри да се самооплакваш, недей ревнува и не се гневи, че тя е отгатнала и най-дребното от чувствата, които си изпитал към поляка. Тя е такава, ти няма да я промениш: ужасна с невероятната си проницателност и мания да властва и да управлява света…, но и чудесна в същото време. Най-доброто доказателство е, че ти я обожаваш и че не само ти я обожаваш. Естествено, притесняваш се като знаеш какво се готви да направи с Тадеуш, защото предчувстваш, че това между него и нея непременно ще завърши катастрофално… След като сега много точно знаеш какво мисли Тадеуш, след всичките часове, през които разговаряхте с него на пазара на цветята в Ница… Но може и да се лъжеш, не си безпогрешен. А тя сигурно си дава сметка какъв страхотен риск поема, като постъпва по този начин. Има право — не заминавай сърдит…“

Той се приближи до нея и я прегърна. Тя първа го целуна по устните, с разтворена уста, с цяла уста. Той отвърна на целувката. Отблъсна я и каза:

— Много е хубав, Хана. Наистина е много хубав, че и повече. Никога нямаше да мога да ти намеря подобен, дори да бях търсил сто години по света. Той е направо страхотно умен. Дори може би повече от теб, по свой си начин.

Тя затвори очи и тържествуващо се усмихна:

— Зная, Мендел. Аз не бих се влюбила в кого да е.