Пол-Лу Сюлицер
Хана (29)

28.
Машинката, която…

Пристигнаха заедно в Ню Йорк сутринта на 26 февруари 1900 г., с парахода „Кампания“. Прескочила бе до Берлин, но бе минала и навсякъде другаде, в това число и през Париж и Лондон заради Лизи. Там Хана изпита нова радост: незабавната симпатия, дори вече обич, която се бе появила между Тадеуш и младата австралийка, защото тях с Тадеуш тя обича най-много на света. „Хана, обожавам го.“ — „Аз също, представи си.“ — „Все си мислех, че малко си измисляш, но не, действителността надминава мечтата — той е прекрасен…“

Договориха се малко по-късно, през пролетта, и Лизи на свой ред да отиде в Америка. Засега други двама от братята Каден бяха пристигнали от Австралия и се намираха във Великобритания с жените си.

В Ню Йорк, където пребиваваше от пет месеца вече, Мариан Каден бе свършил много работа. Всичко беше готово. Както бе писал в едно от писмата си, той смяташе, че е намерил идеалното място. Не на Пето, а на Парк авеню, срещу „Уолдорф Астория“.

— За козметичния салон. А имам предвид още три места за магазини, едно от които е почти идеално — Пето авеню, съвсем близо до онзи бижутер Тифани, за който ми говореше.

Сто и деветдесетте метра височина на „Уолдорф“ впечатлиха Хана. Но нищо повече. Пожела да отиде на Уолстрийт. Цял един ден тя и Тадеуш обикаляха крайната точка на Манхатън, от Клинтън Касъл до Бруклинския мост, съпровождани от един девер на Беки Сингър. Младият мъж беше точно на възрастта на Хана, почти на двайсет и пет години; роден беше в Ню Йорк, завършил бе Правния факултет; наричаха го Зеке, умалително на Закари; работеше като търговски посредник в известната фирма „Кун и Лоуеб“; семейството му бе емигрирало от Германия в края на 60-те години и за едно поколение бе натрупало огромно състояние: „Баба, дядо и родителите ми са минали през Клинтън Касъл, където приемаха емигрантите до преди десет години; сега Елис Айланд изпълнява тази роля“.

Борсата в Ню Йорк малко разочарова Хана; постройката беше скромна, но се говореше, че ще я достроят, трансформират и разширят и че дори ще добавят фасада с колони; а също така, че ще издигнат огромни здания на всички улици, успоредни или перпендикулярни на Уолстрийт, че е по-скоро квартал, отколкото обикновена артерия; над всичко това царуваше една наистина свирепа, ала много млада и много весела треска, която те караше да трепериш от възбуда: „Точно такава си представях Америка“.

— Тадеуш, тук искам да живея.

Изстреля думите още преди да осъзнае, че си ги е помислила. Машинката бе заработила, без тя да се усети.

… Разбира се, не бе искала да каже да живее на самата Уолстрийт. Но в Америка, да. До този момент не бе имала друга цел, освен „да отвори“ в Ню Йорк, както бе направила в Берлин или Виена, Рим или Мадрид и дори в Париж и Лондон. А свършеше ли офанзивата, щеше да се върне в Европа на улица „Анжу“ 10 или в къщата на площад „Сейнт Джеймс“. Там, където допреди няколко минути беше нейният щаб. Всичко току-що се бе променило. Тя беше сигурна, че е права. В Европа имаше чувството, че е отишла толкова далеч, колкото е било възможно, и че отсега нататък щеше да е достатъчно да усъвършенства, а това не беше особено ентусиазиращо. Докато в замяна на това тук…

— Тадеуш, това наистина е Нов свят!

Зеке Сингър ги заведе първо до най-крайната точка на Батъри, откъдето се виждаше Статуята на свободата (петнайсетина години по-рано Джон Д. Маркам бе присъствал на откриването й редом с президента Кливланд). После ги разходи из Манхатън, показа им пристанищните съоръжения по река Ийст, кръчмите по улица „Фултър“, площад „Хановер“ и красивото площадче „Боулинг Грийн“, откъдето първенците се изнасяха, за да се настанят в северните квартали около Парк авеню и край Сентръл парк; след това „Уолш“ и „Насау“, „Бродуей“ и църквата „Тринити“, Сити Хол, тоест кметството; най-сетне Сингър подкара колата по монументалната рампа на Бруклинския мост.

— Ти би могъл, ти би трябвало да пишеш на английски, Тадеуш… Способен си да го направиш така добре като Йозеф Корженьовски. Не казвам, че трябва да изоставим завинаги Европа, прекалено я обичаме и двамата. Всъщност странно е, че тъкмо аз ти говоря тези неща: защото все пак аз чрез теб станах американка…

Засипа го с милионите планове, които витаеха в главата й. Това, което е успяла да направи най-напред в Австралия, а после и в старите европейски градове, тя е убедена, че ще го постигне още по-добре тук, в тази огромна страна, където всички хора са емигранти като тях. Дори това тъй хубаво място, където се намират, е измислено и построено от немци от Тюрингия; Ото Сингър, съпругът на Ребека — Беки, който днес е толкова богат, е родом от Берлин; Симон Барух, чийто син Бернард е толкова умен, идва от Позен в Прусия, а е един от най-известните американски хирурзи, казват, че е първият, който е оперирал апендикс; а Морис Хилкит, роден в Рига, който един ден би могъл да стане кмет на Ню Йорк? А Сам Гампърс, който е създал Американската федерация на труда, а е видял бял свят в Лондон в семейство, дошло от изток? А братята Изидор и Нейтън Строс, чийто магазин „Мейсис“ е най-големият в света, „и които между другото толкова се интересуват от козметичните ми средства“?

Биха могли, би трябвало те с Тадеуш да си намерят или да си построят къща, освен апартамента, който ще наеме. Къща извън града, може би на „Лонг Айланд“, която той сам ще избере, ще напълни с книги, ще подреди по свой вкус…

„… По дяволите, Хана, това е ужасно — говориш му както мъж би говорил на съпругата си! Той го усеща и страда, макар да не го показва…“

… Която ще подреди по свой вкус, защото той ще работи там. Освен когато, разбира се, поиска да отиде в Европа, в Италия или Франция. А ще може да го прави всеки път, когато му се прииска. Най-добре ще е така да се организират, че да пътуват заедно. Защото трябва да е ясно, че той ще е напълно свободен; тя разбира, че това е нейно задължение — не бива да пречи на кариерата му на писател…

— В която няма да се меся, Тадеуш, заклевам се. А и защо да го правя? Ти си много по-талантлив, отколкото сам допускаш. Сигурна съм, че ще станеш много известен, много повече от мен с моите магазини и скапаните ми бурканчета с крем… Не се смей!… Добре де, не трябваше да казвам „скапани“. Още повече че не го мисля: обожавам това, което правя, вълнуващо е.

Точно както сигурно е много вълнуващо човек да пише, да си измисля, да твори. Тя го разбира, или поне го предусеща и дявол да го вземе…

— Извини ме, не трябваше да казвам „дявол да го вземе“… Ще внимавам как говоря, обещавам.

… И да му се не види (мога ли поне да казвам „да му се не види“? Не се смей!)… сигурно е възможно с огромната любов, която изпитват един към друг, да водят съвместен и в същото време успореден живот, каквото и да мислят тези скапани… загубени кретени, които няма да пропуснат да се кикотят и да сплетничат зад гърба им, да вървят по дяволите всичките! Сигурно ще му е нужно време да пробие, писател не се става за един ден. Въпреки че е по-скоро досадно да станеш прочут след смъртта си, никак не е хитро, по-добре е да си си сверил часовника. „Твоят върви… Не се хили глупаво: говоря наистина за часовника ти.“ Макар че…

Колата все така стоеше насред моста, който се извисяваше на четирийсет метра над реката.

— Тадеуш, къщата извън града, която ще намерим, трябва да е подходяща и за деца. И двамата искаме да имаме, значи можем да намерим терен за разбирателство… за предпочитане хоризонтален. Желая те, не сме се любили от тази сутрин… Да, знам: нямам срама. Усърдно се старая да се изчервя, но нищо не става…

… О, не, Зеке Сингър нищо не чува. Глух е, то се вижда!

За първото от трите деца, които ще имат — ако все пак той иска четири или пет, винаги могат да се спогодят — би предпочела да поизчакат. Ако е възможно. Но, разбира се, нищо не може да се предвиди. Най-добре би било да изчакат тя да свърши грубата работа по настаняването в Америка. В Ню Йорк, но и в други градове: Бостън, Филаделфия, Чикаго, Сан Франциско, който няма търпение да види („на Беки й е харесал, ще изпратя там Мариан при първа възможност. Като стана дума за Мариан, ще трябва да го оженим за Лизи. Тя много иска. Скоро ще стане на осемнайсет и започва да се отегчава от девствеността си. Ти ли ще кажеш на Мариан, че е сгоден или аз да се заема? Може би ще е по-добре да научи новината от мъж. В случай че би се докачил…“). Та значи в Сан Франциско, също и в Ню Орлиънс, Вашингтон, Монреал и Торонто в Канада, списъкът не е завършен. Би трябвало да стане доста бързо. Ще наеме Зеке Сингър. Както и Джошуа Уин, препоръчан от Джон Д. Маркам. Още повече че Джошуа има умна жена, която знае да смята и която „е акула, почти като мен, не я е срам“. Накратко, тя ще се организира, страхотно забавно е да се гради. По повод на граденето тя вече замисля строежа на една сграда, много висока, само нейна, а най-отгоре ще пише с големи букви ХАНА. Не веднага, но след пет, шест години. Избрала е мястото: срещу „Уолдорф“. За архитекта вече има едно име наум: Луис Х. Съливан. Освен ако не се обърне към младия ученик на Съливан, някой си Франк Лойд Райт, казват, че бил гениален.

— Като говорим за Беки, не се увъртай толкова около нея. Нищо, че ми е приятелка от детинство и най-хубавата жена в Ню Йорк… Да, знам, че и ти си го забелязал, негоднико… Добре че е толкова красива, всъщност. Това й позволи да сключи този брак, защото инак да си вдовица на някакво равинче от Полша и умна като сандвич… Не, не съм ревнива, изобщо не съм, боже, каква идея!

Добре де, малко е ревнива. Но всъщност обича Беки. Нали тя я свърза с братята Строс от „Мейсис“? И тъй като нейните кремове и лосиони трябва да завладеят целия американски континент, ще е много полезно да преговаря с всички големи магазини.

— О, мили мой, любов моя, заедно ще успеем и ще живеем изключително! Искаш ли да се обзаложим, че първото ни дете ще бъде момче и ще ти е одрало кожата? Много държа, любими мой, искам двама Тадеушовци, еднакви като две капки вода… Дали да не влезем в „Уолдорф“ да се любим?

Тадеуш понечи да даде знак на Зеке Сингър да потегли, но Хана спря жеста му. Срещу тях, от Бруклин към Манхатън идваха четири коня и теглеха една великолепно украсена кола. Беше демодиран впряг, царствен впряг, който огласяше въздуха с музиката на звънчетата си. А се управляваше от…

— Мендел! — извика Хана, слезе и хукна към кочияша, когото Тадеуш най-сетне позна. На свой ред и той слезе от колата и с поглед даде знак на Зеке Сингър, че вече може да тръгва. Застанал с гръб към Хана и Мендел, той гледаше Ню Йорк, целият в светлина.

Мендел вдигна Хана на ръце и я въртя, докато й се зави свят и тя помоли за милост.

— Все така ли си богата, малката?

— Още повече. И няма да се оправя.

— Твоят Тадеуш хубаво ли те люби?

— Тъкмо щяхме… Да, Мендел, по-хубаво е и от мечтание.

— А децата?

— Мисля, че ще е разумно да очакваме първото на 21 юни 1903-а. Момче, за да сме точни. А ако второто се роди (пак момче, страхувам се) на 18 септември 1906-а, не бих се учудила. После ще видим за момиче…

Четирите коня бяха заковани неподвижни. Само някой порив на вятъра от време на време развяваше гривите им.

— Това е добре — каза Мендел. — Вече нямаш нужда от мен.

Погледът му се насочи към фигурата на Тадеуш, облакътен на няколко метра от тях.

— Винаги ще имам нужда от вас, Мендел…

— Мълчи. Ще се задуша и ти го знаеш. Да не говорим повече за това. И престани да ме гледаш така с тези бухалски очи. Мътните да го вземат, във всичко успя. А онова, което все още не си направила, поради небрежност предполагам, и с него ще успееш. Тогава…

Той потопи очите си в очите на Хана.

Вярно е, че той винаги бе умеел да чете в женските очи.

А в тези на Хана по-добре, отколкото във всички други. Та чий поглед, ако не нейният, го бе преследвал десетки хиляди километри из Европа, Азия, в Австралия, а сега и в Америка? Чий образ го бе крепял през двайсетте години скитнически живот, в най-силните му мъжки години, ако не образът на странното и необикновено момиченце от най-затънтената част на Полша, изникнало сред житата на безкрайната равнина? „Мендел, ти си непоправим. Живял си само заради нея… Но какъвто си луд, ако трябваше да започнеш отначало, би повторил всичко, макар да знаеш, че тази любов е безнадеждна и безгранична…“

Сега Тадеуш се бе обърнал към тях. Златистите му коси блестяха. Хармоничното му лице сякаш ги питаше.

Сърцето на Мендел подскочи в гърдите му. „Сега ли, мислеше си той, в най-абсурдния момент ли ще й направиш това признание? Не трябваше да й даваш всичките тези романи… Боже, мили боже, Мендел, не му е времето нито сега, нито по-късно…“

И докато Тадеуш бавно се приближаваше към тях, Мендел продължаваше да говори на Хана. Каквито и да са желанията й, трябва да остави Тадеуш свободен, да не се опитва да го въвлича във водовъртежа на този нов живот, да приема грешките му, да не се поддава на непреодолимото желание да му създаде един по-хубав живот.

— Не му причинявай това, Сополано.

— Зная. И в това ще успея, Мендел.

Мендел не отговори.

Той помогна на Хана, а после и на Тадеуш да се качат в колата. С една последна усмивка ги увери, че отсега нататък те са наистина женени по всички ритуали, защото той, Мендел, е държал ръцете им, събрал ги е и ги е изпратил на сватбено пътешествие от Бруклин в Ню Йорк.

Колата се отдалечи с равномерния тропот на конете. Мендел я чуваше, но вече не я виждаше. Той беше другаде. Виждаше тази жена с хиляди лица, тя ту седеше изпъната до него, ту се смееше и се хвърляше в прегръдките му, ту му казваше, че иска да се люби с него… Сетне твърдия поглед, когато го бе помолила да открие Тадеуш. Сега тя си отиваше с този впряг, който той в миг на лудост бе приготвил за тях. Слънцето премрежваше погледа му, вече беше обед. Изведнъж Мендел разбра, че онова петно светлина на хоризонта ще изчезне хей там, накрая на моста, и тогава, преди времето да го е заличило, той, Мендел, обърна глава и пешком се отправи към Бруклин.