Пол-Лу Сюлицер
Хана (7)

6.
Пелте Вълка

В тази януарска вечер на 92-а тя се прибра на улица „Гойна“ по-късно от обикновено, към полунощ. Промъкна се безшумно в стаята си, но по някакъв начин, може би защото дебнеше завръщането й от часове, Добе я чу и изкатери туловището си чак до петия етаж.

Намери Хана вече легнала, завита до брадичката. Газената лампа обаче светеше.

— Забравила си да загасиш — каза Добе.

Никакъв отговор. Очите на Хана бяха затворени.

— Зная, че не спиш — додаде Добе.

И влезе в стаята, което не бе правила, откакто Хана се бе нанесла в нея; беше почти невъзможно да изкачи всички тези стъпала с дебелите си крака, отекли от петдесет години бакалстване. В стаята, освен леглото, вдясно от вратата, имаше малка маса, стол и нещо подобно на гардероб, направен от крепонена завеса, опъната от едната до другата стена. Лампата на масата хвърляше светлина върху купчини листове и книги — други бяха сложени направо на земята. Отопление нямаше, беше толкова студено, че въздухът направо лепнеше. Добе седна на стола, за да си поеме дъх от изкачването.

— Искам да поговорим, зная, че не спиш.

— Не тази вечер.

Тя бе разчленила странно всяка от трите думи, изрекла ги бе с глас на малко момиченце и то с цената на огромно усилие. Ниският пламък слабо я осветяваше. Но Добе Клоц винаги бе имала остър поглед: тя забеляза драскотината на челото, тъмното петно на възглавницата, подаващата се изпод одеялото якичка, а това означаваше, че Хана си е легнала облечена. Добе засили светлината.

— Ударила ли си се?

— Аз… паднах — отговори Хана със същия пресекващ глас.

— Лъжеш — отвърна простичко Добе.

Бавно и тежко, Добе се изправи и се доближи до леглото с лампа в ръка. Силната светлина разкри кървяща рана на слепоочието, друга на челюстта. Но това не беше всичко: повдигайки одеялото, Копата Сено съзря първите разкъсани места по роклята. Хана лежеше все така със затворени очи, без да реагира; беше бяла като платно. Едрите ръце понечиха да я изправят да седне, но тя тихо изстена. „Били са те!“ Добе съвсем отметна одеялото: отпред роклята и долната риза бяха разкъсани, гърдите бяха голи, на едната от тях имаше лека драскотина, която леко кървеше. Цялата долна част на дрехата беше в кръв. Добе я повдигна: никакво бельо. „Изнасилили са те.“ Добе заобиколи леглото и дръпна завесата на гардероба: долните гащи бяха там, разрязани с бръснач, метнати до кана и леген, пълен с окървавена вода. „Изнасилили са те!“ Добе не задаваше въпроси, тя беше сигурна. Грубите бръчки, които имаше вместо лице, се свиха в смразяващ израз на бяс и омраза. Изведнъж усети колко е студено, уви Хана в одеялото въпреки охканията на девойката; вдигна я, както би постъпила с дете и така слезе надолу. У тях тя я положи в собственото си легло и го издърпа близо до печката.

— Кой те изнасили, Хана? Кой?

Сивите очи едва се отвориха:

— Не казвайте нищо на Мендел Визокер, Добе, умолявам ви…

Добе й свали роклята и долната риза, като ги разряза с един нож по дължина. Надвеси се над голото тяло, деформираните й пръсти докоснаха космите на пубиса, все още леко слузести от спермата, която засъхваше. „Разтвори си краката.“ Хана сякаш не я чу. Добе със силата успя да разтвори бедрата й, наведе се: едната лигавица кървеше, но разрезът достигаше чак до слабината и беше много тънък, без съмнение от бръснач. Добе стопли вода на печката и два пъти изми младото момиче.

— Чуваш ли ме, Хана?

— Не казвайте нищо на Мендел…

— Кой ти направи това?

— Не казвайте нищо на…

Хана беше на път да припадне, Добе дори я помисли за заспала, може би умираща, когато я видя как обелва очи, дребното триъгълно лице с остри скули се гърчеше от усилията, които тя правеше, за да остане в съзнание; „Добе, боли ме, много ме боли“ Добе заплака, постави огромните си ръце около бедрата й, целуна голия корем, понечи да допре буза до него. Викът на Хана отекна.

Добе скочи уплашена. А Хана каза:

— Бременна съм, Добе.

 

 

Към един и половина през нощта Хана изглеждаше най-сетне заспала под въздействието на лауданума, който Копата Сено й беше дала. Тя я бе завила с всички одеяла и кувертюри, които можа да намери, и бе разгоряла печката. Смяташе, че е направила, каквото е било по силите й. Трийсетина минути преди това Пинкош се бе качил, по риза и с нощна шапчица на главата, примигвайки с очи като нощна птица. Не продума, само в очите му имаше ням въпрос. „Изчезвай!“ му беше казала Добе със страховит и див гняв. И той се бе върнал в мазето.

Сега Добе беше сама. Хана като че ли спеше, въпреки че понякога все още простенваше леко насън като болно дете. След още половин час бдение не настъпи никаква промяна и Добе реши, че може да излезе, разчитайки на приспивателното. За втори път през тази нощ тя изкачи петте етажа, подпирайки се на парапета, като спираше на всеки етаж, за да отмори краката си. Влезе отново в таванската стая, пак огледа подробностите, които бе забелязала при първото си идване…

Например всичката тази кръв в легена, която в никой случай не можеше да е само от леките порязвания по тялото на Хана…

… И почти празния гардероб, където я нямаше роклята в наситено червено и черно за сто трийсет и две рубли…

… както и тези розово кървави следи по вътрешния край на възглавницата. Добе я повдигна и откри бръснача — дълъг, с кокалена дръжка, по-малък от обикновено; беше останал полуотворен, острието, както и дръжката още лепнеха от кръвта. „Тя го е използвала!“ Жестоко задоволство, примесено с гордост, обхвана Добе. „Надявам се, че му е прерязала гърлото!“

Тя взе бръснача и го хвърли в легена с намерението да го измие. Свали и калъфката на възглавницата, чаршафа и одеялото, изцапани с кръв. Всичко щеше да изпере, щеше да заличи всяка следа; мисълта, че Хана несъмнено е убила човек, явно не я тревожеше особено, толкова бе силна омразата, която изпитваше. Стиснала свитите на топка чаршафи под мишница, с леген в двете ръце, тя се готвеше да излезе, когато погледът й падна на единственото място в стаята, което все още можеше да крие някаква тайна — масата и по-точно чекмеджето. Остави легена и го отвори. Вътре намери цяла купчина листа, всичките изписани с един и същ широк и елегантен почерк, който определено не беше на Хана. Бяха стихотворения на полски, неподписани. Добе пробягна с поглед по тях в търсене на някакъв знак за автора им. Нищо. Едва тогава се сети да погледне на гърба. Достатъчно беше да обърне първия; на него, долу вдясно, Хана бе написала с дребния си сбит почерк: 6 септември 1891-а — Тадеуш ме люби за първи път.

На другите листове също имаше дати, те следваха почти седмица след седмица. Най-скорошната беше 30 декември. Нищо повече, освен датите: само един път Хана бе придружила датата с бележка: 28 ноември 1891-а — Малко ме е страх.

Едрите лапи на Добе трепереха. В чекмеджето имаше още две неща. Първото беше голям бележник с корица от обработена овча кожа. Като го отвори Добе видя само цифри…

О, Лизи, написах това „малко ме е страх“ едва когато разбрах, че чакам дете от Тадеуш. Притеснявах се не толкова от състоянието си — бях горда и щастлива, — а от последствията, които това щеше да има върху живота ми по онова време, с хилядите неща, които трябваше да върша, с трите магазина, с които се занимавах и с другите, които исках да отворя… а също и от реакцията на Тадеуш. Който естествено нищо не знаеше. Нищо не му бях казала. Не исках да си мисли, че се опитвам да го вържа, като го принудя да се ожени за мен само защото съм бременна. Което и щеше да направи с тази негова етичност.

… Цифрите бяха подредени в колонки — по дузина колонки на всяка страница от бележника. Колонките бяха номерирани от 1 до 12 и на Добе не й трябваше много време, за да разбере, че цифрите в първата колонка са приходите от магазина на улица „Гойна“, във втората — личната печалба на Хана от тях (изчислена така, както се бяха договорили с Хана), в третата — приходите или по-точно печалбата от бакалницата до Арсенала, в четвъртата — частта на Хана (трийсет процента) от същата тази печалба…

Написала бе всичко с почти нечетлив почерк, толкова беше ситен и сбит, но с равномерност, от която тръпки да те побият.

… Но не тази прецизност смая Добе и й нанесе удара, който преживяваше в тази минута. Нито фактът, че в деня, когато бе сключила договора си с Копата Сено за деленето на печалбата от магазина на улица „Гойна“, Хана вече е била замислила — приготвяйки колонки за тази цел — да има втори магазин. А и други.

Това, което смрази Добе Клоц в онзи момент, бе двойното откритие, което бе направила: Хана бе отворила трети магазин, без да й каже (той вече носеше печалба и то солидна, въпреки че тази подробност беше без значение за Добе)…

… и че Хана редовно даваше пари на този Тадеуш, за когото Добе нищо не знаеше, освен че тя е бременна от него и се страхува. Този пункт беше неоспорим: Хана черно на бяло бе открила специална колонка, обозначена ТАД, в която бе вписала цифрите, от десет до двайсет рубли всеки път, на дати, съвпадащи напълно с тези от гърбовете на листовете със стихове.

В чекмеджето до тези листове и бележника имаше и трето нещо, но Добе, понесена от мощна вълна на гняв и омраза, почти не му обърна внимание — беше парченце дърво, увито в парче протъркано моаре и инкрустирано в единия край с две люспици от червено стъкло или камък, прилични на очи.

 

 

Добе заключи стаята. Слезе, носейки чаршафите и легена, и завари Пинкош до леглото.

— Какво правиш тук?

— Вика — каза Пинкош.

В следващия миг, сякаш за да потвърди това тъй лаконично обяснение, Хана отново извика. Викът беше кратък, дълбоко гърлен; едва понесъл се, той прекъсна, превърна се в стенание. В същото време спазми разтърсиха горната част на тялото.

— Лекар — каза Пинкош.

— Не.

— Ще умре — отговори Пинкош.

— НЕ!

Погледите на Добе и Пинкош се срещнаха за първи път след повече от четвърт век.

— Махай се — заповяда Добе.

Но той не се подчини, поне не веднага. Продължи да гледа Добе с невероятна настойчивост, черните му очи, обикновено кротки и премрежени, сега бяха пълни със заплаха. Все пак се обърна…

— Пинкош?

Той спря, застанал с гръб.

— Тя е била изнасилена — каза Добе. — Боли я, но болката е най-вече в главата й.

Той не помръдна и продължи да чака.

— Намерих у нея дълъг бръснач с кокалена дръжка, ето го. Някога ти имаше такъв.

Никаква реакция.

— Ти ли й го даде, Пинкош?

Нищо.

— Ти си й го дал. Значи си знаел, че може да бъде нападната. И от кого?

Отговор нямаше. Добе все още държеше легена, в който имаше толкова много кръв. Добави, сякаш съжаляваше, но ожесточението, което изпитваше, прозря в думите й.

— Мисля, надявам се, че го е убила с бръснача. Пинкош, тази нощ Хана не е била при мен, ти не си я виждал. Вчера вечерта е дошла да ни предупреди, че трябва да отиде в своя щетъл да види болната си майка и да остане там колкото е необходимо. Не знаеш нищо друго.

Той все така не продума. Беше напълно облечен, нямаше само шапка, сложил си беше дори филактериите и дрехата с ресни.

— Пинкош?

Най-сетне той направи леко движение с глава, което можеше да се приеме за кимване. Излезе и след около половин час Добе го чу да ходи из двора, около конюшнята — впрягаше коня, както обичайно го правеше за обиколките си.

Сетне шум от каруца и коне в двора на улица „Гойна“. Този шум намаля и затихна. На леглото Хана продължаваше да се мята, да стене насън; понякога наистина викаше от болка, за която Добе Клоц наивно се заблуждаваше, че е по-скоро психическа, отколкото физическа. Лауданумът, който вече й бе дала и през цялото време щеше да й дава, беше следствие тъкмо от това заблуждение. Десет зрънца, осемдесет капки, тоест малко по-малко от дозата, която самата Добе взимаше, когато краката много я боляха. Приспивателното имаше ефект — виковете преставаха, преминаваха в тихо стенание, което имаше предимството, че не се чуваше в съседните апартаменти и най-вече в магазина.

… И това щеше да позволи на Копата Сено да крие присъствието на Хана в стаята си колкото е нужно, да пази Хана само за себе си.

Сигурна съм, че за момент дори не й е дошло на ум, че ме убива, Лизи…

На 7 януари 92-а, Мариан Каден не видя Хана през целия ден. Поучуди се, но не се разтревожи — доверието му в нея беше пълно. През този ден направи каквото тя му бе наредила: свърши нормално работата си в магазина до Арсенала като доставчик каруцар, а в девет часа вечерта, след затварянето, отиде да поеме своята част от наблюдението над Тадеуш, като смени едно хлапе. Тадеуш си беше у дома и вероятно четеше или пишеше. Убедил се, че студентът няма да излиза на разходка, Мариан се прибра при майка си — той беше най-големият от осемте си братя и сестри и всички живееха от неговата заплата.

Дните 8-ми, 9-ти и 10-ти минаха без Хана да се появи. Този път Мариан се разтревожи. Още повече че се случиха някои неща: на 10-ти следобед лично Лейб Дейтш — а не някой от обичайните му агенти — се появи в магазинчето до Арсенала и без много да се церемони, съобщи на момчето, че от следващия ден е уволнено и ще бъде заместено от човек, в който Дейтш има пълно доверие. „О, разбира се, приятелката ти е съгласна, отговори Лейб Дейтш на въпроса, който Мариан му зададе; говорихме с нея за това преди да замине.“ Това уволнение веднага лиши Мариан и семейството му от средства, но той вече бе изпадал в подобно трудно положение, а пък и беше с твърд характер. Имаше обаче нещо много по-страшно — когато отиде да види какво става в магазина на улица „Краковски кръстопът“, научи от чичо си, който официално се водеше негов управител, че същата сутрин Дейтш го е накарал да подпише някакви документи, според които Дейтш като че ли откупува всичките дялове по сделката.

Вечерта на същия този 10-ти януари Мариан, упреквайки се малко за тази своя постъпка (в никой случай не искаше да прилича на лигльо, който хленчи, задето са му отнели работата), отиде на улица „Гойна“. Млекарницата беше затворена, макар да не минаваше седем часът и това бе първата изненада. Мариан не познаваше продавачката Хиндел, а още по-малко Зирел, взета от десетина дни на мястото на Ребека. Реши се да попита самата Добе Клоц. Без особен ентусиазъм — старата дебела жена винаги го бе смущавала. Тръгна по коридора, стигна до вратата на жилището и потропа. Най-после Добе се появи, но вместо да го покани вътре, тя го избута в другия край на коридора, почти на улицата: да, каза му тя, вярно е, че Хана отсъства от Варшава за няколко дни, а може би и за по-дълго, получила е вече писмо от девойката, която се е върнала в щетъла си и е много разтревожена за сериозно болната си, почти умираща майка.

От честолюбие Мариан дори не спомена за уволнението си, защото, правилно или не, смяташе, че Добе е в течение на станалото. Той нямаше да се моли, особено пък на тази огромна свадлива жена с лице още по-намръщено от обикновено, което сега изглеждаше уморено, съсипано.

Тръгна си.

 

 

Вероятно Пинкош е извикал лекаря, Лизи. Престъпвайки забраната на Добе и сигурно с цената на лют скандал с нея. Във всеки случай ми е спасил живота, довеждайки един лекар, завършил във Виена при прочутия Земелвайс. Не мисля, че някой обикновен лекар щеше да може да ме излекува от треската, последвала помятането, особено с онова счупване на тазобедрената кост след всичките ритници, които бях получила. От първите дни нищо не помня, сигурно съм бълнувала под влияние на високата температура и съм казала прекалено много неща. Единственият ми спомен, първият, е гласът на лекаря, който ме умоляваше да не се мятам в леглото, за да може да зарасне счупеното. Всичко останало е Добе, и много по-рядко Пинкош, сянката на Пинкош, която идваше мълчаливо да ме съзерцава, само през деня, докато Добе е в магазина, и който ме гледаше с огромните си тъй нежни и тъжни очи, които казваха безброй неща, без да има нужда той да говори…

Но най-вече си спомням Добе, тя беше вездесъща. Бях страшно слаба и тя ме хранеше и миеше с огромните си мъжки ръце и с този неин мъжки начин да ме гали. Понякога, когато не бях замаяна от всичкия лауданум, дето ми даваше, аз изненадвах погледа й и онова много особено изражение, което й е придавал страхотният вътрешен бяс. Сега зная, че е подготвяла отмъщението си или онова, което е смятала за свое отмъщение. Молех я да видя Ребека и Мариан Каден. Тя ми отговаряше, че момичето е заминало за Лодз при годеника си, а него щяла да повика, когато състоянието ми се подобряло. Дните минаваха, броят им ми се губеше, защото не знаех колко време съм била в безсъзнание — всъщност много повече от три седмици, но Добе ме лъжеше, че всичко е траяло няколко дни.

Не ми каза за Лейб Дейтш и това, което той е направил. Естествено не ми каза нищо и за Тадеуш. Тогава не знаех, че е научила или си мисли, че е научила всичко за него от ровенето в стаята ми и по-специално благодарение на онази малка глупачка Ребека.

… Както не ми каза и за писмото, което е изпратила на Мендел Визокер.

Научих за него едва на 23 февруари. Когато всичко това се бе случило и вече беше много късно…

 

 

Около 20-ти януари на Мариан му излезе късметът да го вземат отново на работата, която бе напуснал, за да постъпи в магазина до Арсенала — докер на речната гара на Висла. Това занимание заемаше предимно нощите му и следователно през деня беше свободен; той използваше времето, за да се опита да го наемат като носач на пазара „Янош“, но понеже очакваше Хана да се завърне всеки момент, продължаваше да се занимава с наблюдаването на Тадеуш, с което тя го бе натоварила.

Така той стана свидетел на случката, която окончателно задвижи машината. Поради липса на по-добър слушател той отиде при Ребека, която наистина се готвеше за сватбата си, но противно на твърдението на Добе Клоц още не бе заминала за Лодз. За голямо разочарование на Мариан Ребека не знаеше повече от него: Хана била на село да се грижи за майка си. „Все ще се върне“, заключи весело Ребека, която не беше много притеснителна натура. Изслуша тревогите на Мариан, както за ръководенето на магазина до Арсенала, така и на онзи за дамска мода (за чието съществуване едва тогава засегната научи), но не обърна голямо внимание. Парите, финансите, търговията, всичко, което можеше или не можеше да направи оня Лейб Дейтш, както винаги я оставиха съвършено безразлична. Затова пък наостри уши, когато момчето произнесе името на Тадеуш. (Ребека познаваше Мариан, но никак не го харесваше: намираше, че е смъртно отегчителен, толкова сериозен, зает единствено с работа и пари!)

— Тадеуш Ненски? — (Ето най-после нещо, което я интересуваше!) — И какво прави хубавият Тадеуш?

(Изгаряща от любопитство, един ден тя направо беше избягала от магазина на Добе и беше успяла да зърне студента. Дотогава си беше мислила, че Хана, която инак беше изключително умна, малко прекалява със своя Тадеуш. Но не. Беше останала като гръмната: той беше най-хубавото момче, за което всяко момиче изобщо може да мечтае, направо да не повярваш. И толкова елегантен…)

Мариан Каден й разказа сцената, на която бе станал свидетел. Два дни по-рано Тадеуш бил поканен на вечеря у Влолстки, богатия нотариус, дето има щерка за женене и която Хана строго му бе заповядала да наблюдава. Та именно… След вечерята той видял студентът да се разхожда в градината на къщата на булевард „Маршалковски“, под ръка с госпожицата, която изглеждала много влюбена.

— Успях да говоря с един от слугите на Влолстки — додаде Мариан. — Говори се за годеж. Има и още нещо — Хана е дала на Тадеуш един адрес, на който може да я намери. Отидох там: има две писма на студента до Хана, но портиерката не пожела да ми ги даде. Сега не знам какво да правя…

Именно това Ребека, бъдещата Беки Сингър, щеше да си спомня най-ясно. Собствения си гняв и възмущение. Хана й се доверяваше, тя знае почти всичко за комедията, която приятелката й разиграва, даже участваше в нея, наясно беше точно какво е направила Хана, за да убеди Тадеуш в съществуването на мнимото наследство, как са стигнали до…

Попита:

— Как беше облечен Ненски, когато отиде при годеницата си?

Хубав костюм, нови обувки и риза и дори палто с яка от вълк, уточни Мариан с обичайната си педантичност. Ребека изръмжа, стисна зъби. Беше почти сигурна, че Хана е давала пари на Тадеуш и то много пари, уж на заем — хайде де. Ако сега Тадеуш можеше да се перчи на булевард „Маршалковски“, да се прави на ухажор и да се представи толкова добре, че чак да се говори за годеж, то беше благодарение на парите на Хана.

Да говори с Добе Клоц, още сега, на минутата, се струваше на Ребека единственото възможно нещо.

 

 

Пелте Мазур бе убит през нощта на 23 срещу 24 февруари 1892-а. След преследване, продължило шест седмици. Следователно бившият метач на ножове не беше жертва на случайността.

В това преследване Мендел Визокер изобщо не взе участие, той дори не знаеше за него. Каруцарят пристигна срещу къщата, където се криеше Мазур, към девет часа в една изключително мразовита вечер. Къщата не беше в самата Варшава, намираше се в края на града, доста след улица „Муранов“. В мястото нямаше нищо привлекателно, макар че беше почти в полето, а наоколо имаше пасища, ниви и крави: на един пушечен изстрел оттам се издигаше масивният тухлен силует на Цитаделата, която служеше за затвор.

Отначало Мендел откри в пресния сняг следите на двуколката, после видя самата двуколка — спряна и добре прикрита между дърветата. Позна я, ненапразно му викаха Каруцаря — можеше да разпознае кола сред хиляди други. После му беше достатъчно само да проследи дирите.

Долови човешкото присъствие в гъсталака от калини, преди още действително да го е видял. Каза тихо:

— Аз съм, Визокер. Моля ви, не ме убивайте.

Изчака да изтекат няколко секунди, после на свой ред се шмугна сред клоните. В средата на гъсталака имаше нещо като малко скривалище и, както бе предвиждал, там седеше Пинкош Клоц свит на кравай, дребен и слаб като дете. Той дори не се обърна към Мендел. Последният поклати глава.

— Това наистина е безсмислено. И как смятахте да го убиете, като сте съвсем сам?

Отговор не дойде и за момент Мендел реши, че дребният човечец просто е умрял от студ — според него той седеше там като побит поне от двайсет часа; със скръстени на гърдите ръце и пъхнати под мишниците длани, с тънки ледени шушулки по пейсите: вперил широко разтворени очи в къщата на сто метра от него, сякаш я хипнотизираше. Мендел попита:

— Знаехте ли, че ще дойда?

Завъртване на главата: „не“.

— Знаехте ли, че жена ви ми е писала?

Завъртване на главата: „не“.

— Мазур наистина ли е в тази къща?

— В плевнята — каза Пинкош.

 

 

Мендел Визокер бе пристигнал във Варшава преди пет часа, с влака от Данциг. Писмото на Добе Клоц достигна до него на 22 февруари. По-лош момент да го получи надали имаше, ако беше закъсняло с два дни, изобщо нямаше да знае за него: в джоба на сакото си имаше билет за целия маршрут Данциг — Хамбург — Амстердам — Лондон — Лисабон — Порт Саид — Аден — Коломбо — Сингапур — Порт Морсби — Сидни. През последните месеци той бе усещал как в него, прилично на зъбобол, се засилва желанието да замине; старите демони, които го обладаваха още от юношеството му отново се бяха появили и препусканията из огромната руска шир не успяваха вече да ги усмирят. Прихванало го беше изведнъж, една вечер, когато се чувстваше по-потиснат от всякога — легнал между двете леко затлъстели и леко поостарели латвийки, — като гледаше как се изселва на запад половината Полша, евреи и неевреи. Освен това беше получил ново писмо от братовчеда Шлоамел, което бе пътувало четири месеца и в което повече от всякога онзи възхваляваше австралийските прелести. Мендел изведнъж беше открил, че човек сменя навиците си по-лесно и по-бързо, отколкото костюма или кафенето — за няколко часа продаде бруска, конете, дяловете си в една-две сделки, закри сметката си в Балтийската банка и си купи билет.

Пътуването му беше предвидено за 25 февруари, но това приличаше на подскок на бълха, защото той просто щеше да замине — щеше да тръгне на път: от Данциг щеше да отиде в Амстердам, да остане там известно време и да чака друг кораб за Лондон. На 11 март сутринта, на борда на „Тасмания“ щеше да отплава от Англия към необятната шир. И тъкмо тогава, насред всичките тези чудесни планове, когато мислено вече бе захвърлил зад себе си Полша и Украйна, точно както бе напуснал толкова жени, ето ти го писмото на Добе. Всичко беше пресметнал — ако отидеше и се върнеше с влак и останеше дванайсет часа във Варшава, щеше да има достатъчно време да убие Пелте Мазур Вълка и да се измъкне, без риск да го хванат.

В писмото на Добе без никакво предисловие пишеше:

До Мендел Визокер: тя беше изнасилена, бита. Натрошили са й костите с ритници. Беше бременна и сигурно това е била причината. Пометна и едва не умря. Надявах се, че е убила мъжа, но не. А оня ненормален дребосък Пинкош от две седмици изчезна. Елате. Мъжът е един поляк на име Тадеуш Ненски.

Мендел беше изгорил писмото от предпазливост. А и по друга причина — той не вярваше много, че изнасилвачът на Хана е Тадеуш. Имаше си свое мнение. Щом слезе от влака, той отиде на улица „Гойна“, видя се с Добе (на която не каза нищо за Мазур), но не и с Хана, тя спеше дълбоко. Тръгна на лов. Следата, която Пинкош Клоц на своите шейсет и седем години и със своите метър и петдесет бе търсил седмици наред, той откри за три часа, ала по пътя направи сума поразии. Но понеже на другия ден щеше да изчезне…

Попита:

— Пелте Мазур я е изнасилил, нали, господин Клоц?

Утвърдително кимване.

— И я е бил?

Утвърдително кимване. Мендел се усмихна: обеща си с голямо удоволствие да убие Вълка. Погледът му се насочи към плевнята, залепена за къщата, от която се виждаше само покривът.

— И той е там?

Трето кимване.

— В него ли са ножовете му?

„Да“, кимна Пинкош. Черната шапка беше силно нахлупена на главата, брадата почти скриваше слабото му лице, навлякъл бе един върху друг всичките си кафтани, за да му топлят, но пак не изглеждаше дебел. Преди малко отново бе завалял сняг и този сняг заглушаваше дори барабанните удари, идващи откъм Цитаделата. Мендел прецени, че часът е около двайсет и един и трийсет. Утре влакът му тръгваше малко преди девет. Време имаше достатъчно. Изправи се.

— Аз отивам, сам. Ще ми пречите, а пък може да ви тикнат и в затвора.

Пинкош повдигна рамене. Мендел леко го удари с юмрук по шапката, просто така, приятелски. Пинкош се просна с нос, забит в снега.

 

 

Когато Мендел почука на вратата, отвори му мъж, който говореше полски с немски акцент и по описанието, дадено му от една проститутка от улица „Крошмална“, Мендел разпозна един бивш щангист на име Херман Ерлих. В къщата имаше и жена, жената беше с брада и благодарение на това бе ходила чак до Испания с един цирк.

На много любезно зададения от Мендел въпрос Ерлих отговори, че от много време нито той, нито жената са виждали дори и сянката на Пелте Мазур. Не са го виждали от пет години, от едно турне, на което са били заедно. Малките зли очички на бившия вдигач на гири станаха още по-зли и заблестяха: не, не, изобщо не знае къде е Пелте, а пък и той му е такъв приятел, че ще счупи гръбнака на всеки, който се опита да напакости на стария му другар. След тази недвусмислена заплаха загледа Мендел втренчено, за да се увери последният, че тъкмо за неговия гръбнак ставаше дума.

Мендел се усмихна: грешно са го осведомили, това е, нека го извинят за безпокойството. Завъртя се леко и удари.

Един път, два пъти, три пъти. Малко стъписан, защото за пръв път някой оставаше прав толкова дълго. Все пак щангистът най-накрая се просна, с обърнати очи.

Принуден беше да обезвреди, но по-нежно, и брадатата жена, която се готвеше да го съсече на две с едно сатърче…

Настъпи тишина. Мендел духна единствената свещ. Свали обувките си и се опря плътно на стената, до сандъка за хляб. Сетне извика:

— Пелте? Тук съм. Както ти обещах.

Отначало откъм плевнята (в която се влизаше през една врата) не дочу никакъв шум. После Мендел долови съвсем леки стъпки. Отлично знаеше какво се опитва да направи Мазур — да излезе през другата врата на плевнята. Викна му подигравателно:

— Изобщо не се трепи: залостил съм я. Ще трябва да дойдеш насам. Чакам те.

Трийсет секунди потискаща тишина, а после отворът в стената, разделяща къщата от плевнята, се открехна. В пълната тъмнина Мендел нищо не виждаше, но усети почти недоловимото изскърцване…

… и дишането на Мазур.

— Визокер?

— Че кой друг? — каза Мендел през смях.

— Не съм я изнасилил.

— А, така ли?

— Не съм го направил. Тя имаше бръснач и си послужи с него, преди да успея.

— Но си се опитал.

— Бях пиян.

— Това надали ще промени нещо, драги. Предупредих те да не я пипаш. А освен това си я ритал.

— Бях пиян. Мендел, в името на хубавото старо време…

— Първо — рече Мендел съвършено спокойно, — ще ти счупя китките. И едва тогава врата.

Изсвистяване и първият нож се заби в сандъка за хляб, който Мендел с изпъната ръка бе избутал пред себе си.

— Не улучи — каза Мендел. — А нямаш трийсет и шест ножа.

— Имам още.

Сега Мендел стоеше в другия край на стаята. Добре че беше клекнал — втори нож се удари в стената точно над главата му.

— Пак не улучи.

Започна да лази на четири крака и изведнъж усети убождане в кръста, няколко сантиметра под колана. Но острието само беше одраскало кожата.

— И сега не улучи. А обикновено имаш три ножа.

— Имам още.

— Не вярвам — отвърна Мендел.

Пълна тишина. Чуваше се само думкането на барабана. „Какво ги е прихванало тия гадни военни? — помисли си Мендел. — Защо, по дяволите, се месят?“ (В този момент Мендел беше под масата, недалеч от припадналата брадата жена — усещаше нейната по-скоро отвратителна миризма. А по някои признаци разбра, че въпросната жена, а също и херкулесовият й мъж, и това беше най-неприятното, започват да идват на себе си.)

— Да се обзаложим — високо каза той. — Басирам се, че нямаш повече ножове. Сега ще дойда и ще ти счупя китките. Преди да се заема с врата ти.

И той от думи пристъпи към действие, както винаги бе правил и щеше да прави през целия си живот. Изправи се и се насочи към онова място в стаята, където беше почти сигурен, че се намира Мазур. И наистина на четвъртата крачка той усети присъствието. Удари напосоки, уцели, но не съвсем, та ударът да бъде решаващ. Тогава получи ново порязване по дължината на цялата дясна ръка. „Този негодник наистина е имал още един нож!“ Хвърли се напред и сграбчи Пелте за рамото, ръката му слезе надолу, хвана китката и я смаза в точния смисъл на думата: усети изпращяването на раздробените кости. Но в този миг външната врата се отвори и една миниатюрна фигура връхлетя в къщата с вик. „Тоя ненормален Пинкош Клоц!“, помисли си Мендел. Вниманието му бе отклонено за съвсем кратко време. Достатъчно — едно острие се заби в левия му хълбок.

— Имах още два ножа — прошепна Мазур.

Преди да започне да крещи, когато Мендел му счупи и втората китка.

… Спря да вие едва когато ръката на Мендел го стисна за гушата, натроши хрущялите, а после с рязко движение го завъртя и счупи прешлените.

Мендел падна на колене. „Остава само да умра тук!“ Хвана дръжката, забита в лявото му бедро, и задърпа, задъхан и прималял от страшната болка. Зад него ставаха странни неща, долови неясни викове и шум от борба. Почти веднага стаята отново се освети, някой бе запалил свещта. Едва има време да види жената, която също го зърна и се втурна към него, размахвайки касапското сатърче. Сама се наниза на ножа, който Мендел все още държеше в ръка, рухна върху него и го събори.

Последваха мигове на пълна неподвижност, в една странна нереалност, която настъпва винаги след развихрило се насилие. Мендел успя да се измъкне изпод тялото на жената, остана за момент седнал, опрян на стената, съзерцаващ стаята, в която сега нищо не помръдваше. „О, Боже!“ Дългата дървена маса скриваше от погледа му както Пинкош, така и щангиста, но никой от тях вече не се движеше. „Боже мой“, повтори Мендел. Опирайки се на стената зад себе си, той се изправи.

Пинкош Клоц беше със счупен врат, точно както Пелте Мазур. Но най-невероятното беше, че преди да умре или умирайки дребният мъж бе успял да забие до дръжка в гърдите на Ерлих един касапски нож, който Мендел не бе забелязал да държи в ръце. „Явно го е крил под всичките си глупави кафтани…“

Ерлих още не беше умрял, но не изглеждаше в добро състояние. Опита се да проговори, но на устата му веднага се появи розовееща пяна, каквато Мендел често бе виждал у агонизиращите.

— Не исках да умираш — каза кротко Мендел. — Както и жена ти. Не исках. Но какво мога да направя сега? Ако те метна в някоя кола или на кон, докато те закарам до Цитаделата или до града, ще свършиш. Полза няма да има, само дето повече ще те боли. Разбираш ли?

Клепачите на умиращия бавно трепнаха, само един път, знак, че е разбрал. Мендел кимна с глава. Страхотният пристъп на гняв, в който бе изпаднал още от Данциг, и бясното желание да убива бяха изчезнали едно след друго. Заместила ги бе дълбока тъга и още по-силно чувство за празнота. Както винаги (уби за първи път човек, когато беше на шестнайсет години). Външната врата бе останала открехната и се виждаше, че навън вали силно, много по-силно от преди малко, а военният барабан бе замлъкнал, сякаш проклетите войници бяха искали отдалеч да отмерват такта на цялата тази касапница.

Мендел отиде до жената, която бе умряла на място — ножът на Мазур бе пронизал гърлото й. Мендел взе да рови в някакъв гардероб, извади, подреди на масата и запали всички свещи, които успя да намери. Погрижи се и за себе си, за трите си рани. Щеше да оцелее, нямаше съмнение: „Едно от двете, Мендел, или още не ти е ударил часът, или си направо безсмъртен“. Съблече се гол до кръста и затърка със сняг раните си докато те почти престанаха да кървят. После ги превърза с ивици от една горе-долу чиста долна риза на Херман Ерлих; облече се, наметна нещо като пелерина с качулка, която бе намерил окачена на една кука и имаше ценното преимущество да не е надупчена с нож — с нея можеше да се качи във влака, без да привлича вниманието.

— Мъртъв ли си?

Ерлих не отговори. Мендел забеляза, че в него все още мъждука живот. Седна на пода до него, хвана рамото му, стискайки го в ритъма на болезнените хъркания, сякаш да го утеши.

— Оставям ти петнайсет рубли за палтото, дето ти го взимам — каза той. — Аз не съм крадец. Всичко друго, но не и крадец.

Пъхна парите в един от джобовете на умиращия и зачака. Бегло си помисли да придаде на клането вид, който би отклонил вниманието от него. Но това щяха да са напразни усилия — след всичките поразии, които бе направил при съвсем неделикатното издирване на Пелте Мазур, никой нямаше да се съмнява, че той е убиецът на Вълка. Следователно и на тримата други. „Нямаш друг изход, освен да се качиш на проклетия влак, после на проклетия кораб, още преди да са открили всички тези трупове.“

От известно време бе започнал да си говори на глас. Тихичко разказваше за пътувания, пейзажи, хора и най-вече за срещнатите жени, гостоприемни към скитниците. Беше негов си начин да облекчи агонията на херкулеса, който също като него постоянно бе пътувал и мизерствал. В един момент разбра, че вече говори само на себе си — другият бе издъхнал. Мендел склопи очите му и си тръгна като затвори вратата на къщата, оставяйки зад нея четиримата мъртъвци и свещите.

Седем часа по-късно, посред снежната нощ, той отиде на речната гара на Висла. Откри Мариан Каден и го извика.

— Не мога да напусна работата си току-така — опъна се хлапака.

— Колко печелиш, малкия?

— Рубла и трийсет копейки на нощ.

— Ето ти петстотин от Хана и от мен, ще ни ги върнеш след двайсет години, в същия ден и по същото време. Качвай се.

Мариан се настани на седалката в двуколката на Пинкош Клоц, зад която бе завързан конят, нает от Мендел при слизането от влака.

— Един въпрос за начало — каза Мендел. — Има ли дори най-малка вероятност Тадеуш да е сторил зло на Хана? Добре помисли.

Младият Каден дълго мисли и най-после завъртя глава.

— Доколкото знам, не. Освен…

— Освен това, което й е направил в леглото, знам. Нещо друго?

Мариан разказа за красивия костюм на Тадеуш, за случката с нотариуса Влолстки и дъщеря му на булевард „Маршалковски“. Но Мендел много скоро го прекъсна: за това вече знаеше, дори малко повече от него. Попита:

— Имаш ли представа къде може да е Тадеуш?

Мариан заговори за стаята в квартал Прага и Мендел отново го прекъсна.

— В течение съм и на това. Бях там тази нощ. Него го нямаше, а стаята е празна. Хазяйката му не знаеше къде е отишъл, заминал е преди петнайсет дни. Ти знаеш ли нещо повече от нея?

— Не, наистина не — отговори Мариан. (Има вече две седмици откак той също е установил изчезването на Тадеуш Ненски. Който не само е напуснал стаята си в квартал Прага, но е зарязал и лекциите в университета, спрял е да посещава книжарницата и сякаш се е изпарил от Варшава.) — Говори се, че имал неприятности с полицията.

Когато се отдалечиха малко от речната гара на Висла Мендел спря двуколката.

— Слушай — каза той, — възможно е през следващите два часа да ми се случи нещо много неприятно. Може да се каже, че всях голям хаос в този проклет град. Но пък научих страшно много неща. Та ако имам неприятности, ти ще трябва много точно да повториш на Хана това, което сега ще ти кажа. Тя ми е говорила за теб и май ти има доверие…

Мариан сведе глава, после я вдигна с характерния си сериозен и вдъхващ доверие вид. „Ако предположим, че имах син, помисли си Мендел, щеше да ми е приятно да прилича на този тук. Само дето не умее да се смее.“

— Най-напред за Лейб Дейтш — подхвана отново Мендел. — Минах да го видя и го измъкнах от леглото. Поговорихме си двамата. Изведнъж се сети, че дължи четири хиляди рубли на Хана. Ето ги, заедно с изрядните документи. Ще ги дадеш на малката. Ако тя иска допълнителни сведения, просто трябва да отиде да го посети в болницата. Той ще полежи там известно време — счупи една пейка с главата си. Ясно ли е?

— Ясно — каза Мариан, взимайки парите и документите.

— Сега нещо по-сериозно. Пинкош Клоц е мъртъв.

Мендел разказа за хекатомбата, без нищо да пропусне.

— … А и Добе от своя страна ясно показа, че е луда. Нахвърлила се е върху Ненски с невероятна злоба. Създала е, бих казал, цяла организация от равини, включила е председателя на Консисторията^[1], дори католически свещеници и един руски прокурор, на когото вероятно добре е платила, а пък той и само това е чакал, за да започне да преследва един полски студент. Изградила е цяла система, за да докаже, че Тадеуш не само е изнасилил и пребил едно беззащитно еврейско момиче, което преди това е прелъстил — и което искал да убие, защото е било бременно от него, — но и че сред книгите си в стаята си крие революционни документи. Тя е уредила да го изгонят от университета, от дома на Влолстки, отвсякъде, и то най-позорно, разказала е на всички какъв негодник е бил. Освен това платила на оная Гловацка, хазяйката на малкия, и тя надрънкала всичко каквото трябвало, та да му създадат възможно най-много неприятности. И ето: сега полицията го търси. Добе почти се е разорила с всичките тези интриги, но чудесно си е отмъстила под претекст, че се разплаща за малката. Разбираш ли това, момче? Ето какво трябва да кажеш на Хана: всъщност Добе Клоц е действала единствено от свое име, тикана от някаква луда ревност; най-й изнасяло да вярва, че виновникът е Тадеуш; че колкото повече Тадеуш е бил мил и нежен и колкото по-силно се влюбвал в Хана, а Хана в него, толкова повече той е бил виновен в очите на Добе. Разбираш ли?

— Струва ми се — отговори Мариан.

— … Ще кажеш още на Хана, че Добе е страшно опасна и че тя…

Мендел млъкна. Опитвайки се да обясни колкото може по-добре случилото се, той току-що го бе обяснил и на себе си. И смътното предчувствие, което още от получаването на писмото в Данциг не беше спряло да расте в него, сега съвсем избуя и се превърна в нещо очевидно. Въпреки умората и раните — които явно се бяха разтворили, след като счупи главата на Дейтш в пейката, — въпреки че бързаше, той трябваше да направи още нещо, с което Мариан сам нямаше да се справи, колкото и добро момче да беше. Погледна часовника си и видя, че остават повече от пет часа. „Имаш пред себе си цели седемдесет и пет минути, Мендел; трябва да ти стигнат да отидеш там, да я измъкнеш от Добе, да я скриеш на някое спокойно местенце и да скочиш в онзи проклет влак. Хлапакът не може да направи това. Освен това ти отговаряш за нея, от десет години, от мига, когато я притисна към себе си и се разплака за нея… Независимо дали ти харесва или не…“

Той се усмихна на Мариан:

— Поправка: от утре ще търсиш Хана на друго място, не на улица „Гойна“…

Той даде адреса на католичката Кристина, на улица „Мировски“, точно там, където една вечер Хана бе отишла и го бе прекъснала в разгара на не твърде благочестивите му занимания.

— Сбогом, малкия. Бог да те пази, ако изобщо съществува.

 

 

По пътя започна да се оглежда за полицията и за нощните птици, част от които едно време е бил. „Дори и да си безсмъртен, Мендел, все пак всичко си има граници. В квартала ще те познаят и колко му е някой да изтича у Ерлихови да види дали не си счупил няколко вази.“ Снегът валеше още по-силно, когато той пристигна на улица Гойна. Млекарницата беше затворена и тъмна. Прекоси коридора, почука и се озова лице в лице с Добе Клоц. В края на тази тъй дълга нощ силите му бяха на свършване, разсъдъкът му беше леко помътен. Въпреки това вече имаше план. Каза:

— Е добре, готово.

Хипопотамът го стрелна с поглед:

— Намерихте ли го?

— Намерих го и го убих — отговори Мендел. — Нали това искахме, и вие, и аз?

Добе бе изпълнила цялата рамка на вратата. Наложи се леко да я побутне, за да влезе в първата стая. И точно в този момент тя попита с почти недоловимо колебание:

— Полския студент, нали?

„Току-що се издаде! — помисли в миг Мендел. — Тя е знаела, че студентът няма нищо или почти нищо общо със случая, но все пак ме насочи към него в писмото си…“

— Че кого друг? — отвърна Мендел. — Но той се съпротивляваше.

Показа ръката си, по която се бе стекла кръв и бе обагрила в червено дланта и пръстите. Продължаваше да върви напред и влезе във втората стая. При първото си посещение, единайсет часа по-рано, Хана спеше дълбоко, „от лекарството, което лекарят й предписа“, беше обяснила Добе, и наистина Мендел напразно се беше мъчил да я разбуди, тя не реагираше. Веднага видя промяната — при влизането му Хана се размърда, широко отвори невярващи очи.

— Мендел, о, Мендел!

Той взе една лампа, доближи я, за да я види по-добре и веднага се ужаси от слабостта и крайното й изтощение. Коленичи до леглото и помисли почти с омраза към себе си: „А ти щеше да заминеш за Австралия без изобщо да я видиш“. Силната любов, която изпитваше към нея, го заля като огромна вълна, любов, примесена с нежност, приятелство и възхищение, която до този ден той никога не бе посмявал да признае дори пред себе си. Целуна я по челото и й прошепна: „Не казвай нищо, ще те отведа“. После рече на висок глас:

— Поляците ме преследват, ще дойдат тук и може би ще си отмъстят на нея. Най-добре е да я скрием на безопасно място…

… И получи по тила силен удар, който го повали върху ръката на Хана.

— Лъжете, Визокер — каза дебелият глас на Добе. — Лъжете. Не сте докоснали поляка, били сте с Пинкош, щом сте с неговата двуколка.

Удари го отново, този път по хълбока, и той се претърколи настрани.

— Всичките сте еднакви! — изкрещя Добе като продължаваше да размахва точилката.

При други обстоятелства това би разсмяло Мендел, който вече е бил бит с точилка от две или три жени побеснели, че ги изоставял. Но Добе беше от друга порода, тя искаше да го убие, пък и беше по-силна от много мъже. Той се претърколи още малко; успя да се хване с едната ръка, после с другата; изправи се, залитайки и без да губи време, удари фронтално, точно по средата на мутрата. Това го замая малко, ала Добе се свлече като чувал. „Господи, не е възможно, на път съм да изтрепя половин Варшава!“

… Не само че съвсем не му беше до смях (случваше му се много рядко), но дори се чувстваше много зле, болката обхващаше цялото му тяло.

Завлече безжизнената великанка в килера и го заключи. Когато се обърна, с удивление видя Хана станала, боса и по нощница, да го гледа втренчено със сивите си очи, които почти бяха възвърнали остротата си.

— Зная — каза Мендел, — учудващо е. Но не съм полудял. Ще ти обясня. Сега трябва да тръгваме, аз нямам много време.

Той събра всички одеяла и завивки, които можа да намери, и дори една кожа и започна да я увива в тях.

— Аз мога да ходя — рече тя.

— Още по-добре. Само дето сега не е моментът.

Понечи да я вземе на ръце и тя недоверчиво се дръпна.

Той се усмихна:

— Не ми ли вярваш, Хана?

Сивите очи. Няколко секунди.

— Вярвам ти — отговори тя.

И допря лице до гърдите му, както десет години по-рано, по времето на конниците и погрома.

 

 

Когато наближиха улица „Мировски“ Варшава вече се разбуждаше, макар че още беше тъмно и продължаваше да вали сняг. Мендел бе говорил много бързо, може би не бе казал всичко, но поне главното бе успял: „Мариан ще ти обясни останалото и ще ти даде парите“. Обърна се още един път, нямаше съмнение — следяха го двамата сводници, а вече и не бяха сами, стичаха се отвсякъде, като братство, сбиращо се на общо събрание, за да търси разплата за екзекуцията на Мазур и на двамата Ерлих. „Като си помисля, стократно предпочитам полицията, която ще изчака малко, преди да ми надене примката на шията.“ Обърна поглед към Хана и сърцето му се сви: беше като поразена от гръм, очите й се бяха разширили, както винаги, когато страдаше. Той каза през сълзи, като втори път плачеше за нея:

— Поне е жив, Хана. Един Господ знае къде се е запилял, но е жив.

— Писах му веднага, щом бях в състояние.

— Добе със сигурност не му е предала писмото ти. Смятам, че вече не е в Полша. Наистина ли можеш да ходиш?

Почти скришом отново погледна часовника си — шест часът и две минути. „Точно навреме, Мендел. Освен ако проклетият влак не закъснее, просто въпрос на шанс. Но ми се иска да поспя малко, нещо не ме бива.“ Двуколката тръгна по улица „Мировски“. Но…

— Всичко пропадна — каза с изумително спокойствие Хана. — Всичко загубих, всичко развалих. Всичко.

… Но преследвачите имаха преднина, бяха двайсет, дори трийсет. „Ще ми се нахвърлят отгоре веднага щом се разделим с малката. Защото все едно, ще трябва да спра да се сбогувам с нея завинаги.“

Тогава, нещо изключително за състоянието на отчаяние, в което беше, Хана също се обърна хладнокръвно и видя дебнещите убийци:

— За вас ли са, Мендел Визокер?

— Разхождат се, нищо повече.

— Те ще ви убият.

— Аз още преди десет години трябваше да умра — отвърна Мендел през смях. — Преди десет години, в покрайнините на един проклет щетъл без име, където заради една сополана въртях цял ок над главите на казаците.

Той погледна право пред себе си и този път видя младия Мариан Каден, който идваше към тях, вървеше много бързо, следван от двама полицаи на коне. Мендел спря двуколката и затвори очи. Въздъхна, после се усмихна. В този момент всичко в него грейна.

— Не ме прекъсвай, Хана, нямаме време. Бях купил един билет за Австралия. Вземи го и го използвай, ако искаш. Или го препродай. Вземи и парите. Пазачите в каторгата все едно ще ми ги откраднат, а на теб ще ти послужат.

Тя тръсна глава с обичайната си решителност. Той й тикна билета и портфейла в ръцете, вдигна я с една ръка и я постави на земята.

— Върви у Кристина, тя е добра жена.

— Ще свидетелствам и ще кажа всичко, ще кажа защо убихте Пелте Мазур.

— Може би просто ще ме изпратят в Сибир. Откъдето рано или късно ще избягам, бъди спокойна. Изчезвай оттук!

Беше толкова изтощен, че едва успяваше да държи очите си отворени. Бедрото и най-вече тилът зверски го боляха. Групата на сводниците се бе отдръпнала на десетина метра, полицаите и младият Каден бяха само на няколко крачки, точно пред него.

— За бога, Хана, изчезвай оттук. Отиди където искаш. Стани много богата. Покажи им коя си, каква страхотна жена си. Върви където пожелаеш. Но аз няма да съм там, помни това.

Докато говореше, той се усмихна на Мариан Каден, който поклати глава в пълно отчаяние:

— Не можах да измисля нищо по-добро от това, да извикам полицията…

— Синът ми надали би могъл да постъпи по-правилно — отговори Мендел. — Ако имах син. Едно от двете…

Пусна поводите и започна да губи свяст. Не беше съвсем безчувствен, но със забавена мисъл. „Едно от двете… Едно от двете…“ Вече не си спомняше продължението.

… Всъщност той винаги бе искал да посети Сибир. И щом като ще му платят пътуването…

 

 

Осъден бе на двайсет години, както и заточение до живот. Адвокатите, които тя направо позлати, направиха невъзможното и успяха да го отърват от въжето. Въпреки прокурора (същият, който безрезултатно издирваше Тадеуш), комуто много се искаше да представи клането като потресаваща и кървава схватка между сводници.

Тя го видя как тръгва окован и два дни след това замина за Австралия.