Пол-Лу Сюлицер
Хана (12)

11.
Куентин Маккена

През последната седмица на октомври 1892 г. тя написа трето писмо на Мендел Визокер. Без особена надежда, че той някога ще го получи, както и първите две. Едното бе написала в Мелбърн, след обира, за да му съобщи за кражбата, защото смяташе, че той трябва да е в течение и няма да е лоялно да не бъде известен; другото — в деня, когато благодарение на Хътуилови най-сетне беше разрешила проблема с пътуването от Мелбърн до Сидни.

Ще бъда в Сидни след три-четири дни, Мендел. Ще отида при братовчед ви Шлоамел и ще му кажа, че трябва да ми даде правдоподобно извинение защо не е отговорил на телеграмата ми. С негова помощ все ще намеря начин да спечеля и ви върна част или всичките пари — всичко ще бъде с преференции и с лихви, разбира се — които ми поверихте, а аз загубих поради глупостта си…

Беше изпратила първите две писма до управата на сибирската каторга, в някакво затънтено място, наречено Иркутск. Името й беше познато от „Михаил Строгов“, а освен това го бе намерила и в атласа си: „страхотно далече“. Адресът бе получила преди да тръгне от Варшава. Според нея щяха да са нужни три-четири месеца, че и повече, докато писмата стигнат до езерото Байкал. А дали изобщо ще попаднат у Мендел беше съвсем друго нещо. Но беше уверена, че той не е мъртъв. Вярваше в това, както вярваше в слънцето. По-лесно би си представила, че Тадеуш няма да я желае повече. Макар че…

В третото си писмо написа:

В Сидни съм. Всичко се нарежда чудесно. Само дето братовчедът Шлоамел е заминал за Америка, глупакът. Но се оправих по друг начин: след шест, най-много след дванайсет месеца ще започна да трупам състояние и ще мога да ви върна всичките пари, когато избягате. Което може би вече сте направили все пак. Целувам ви от все сърце. Хана.

 

 

— Това е всичко — каза тя на Гъските, тоест на Хариет и Едит, или другояче казано сестрите Уилямс. („Защо и двете се казват Уилямс след като сигурно не са били омъжени за един и същи мъж? Това е загадка, която трябва да се изясни.“) Усмихна се:

— Ясна ли бях?

Двете кинкалеристки с прекалено дълги шии и дебели крака въртяха глави и обръщаха очи: нищо не са разбрали, заявиха те. Прякорът, който им бе прикачила, според нея беше приятелски. Както „Копа Сено“ на Добе Клоц.

— Много добре — рече тя, — започвам отначало. Малко по-бавно може би. Зданието, в което се намираме и което ви е било завещано от господин баща ви, рано или късно ще бъде разрушено. Попада в линията на пътното платно — някои сведения, които можах да получа в Колониалния секретариат, ми позволяват да твърдя това. Общината на Сидни ще я купи. Ще бъдете обезщетени. Но какъв ще е смисълът: ще ви изгонят от дома ви, ще ви бутнат в някое далечно предградие, на левия бряг, или може би в Сейнт Ленърд сред всичките онези въшливи емигранти, дори сред евреи или китайци. Позор… А аз ви предлагам решение. Наемам от вас, благодарение на наследството от уелската ми баба, всичко, което е вляво и вдясно от портата в двора — етажите и приземието, плюс аркадите и самия двор. За вас нищо няма да се промени. Ще продължите да живеете там, където винаги сте живели. Какво ще правя с наетите помещения? Ще ги ремонтирам, боядисам, ще ги подновя. Ще превърна двора ви в най-хубавата градина в Сидни. Ще живея в лявото крило. Дясното ще приюти козметичния ми салон. На етажа — лабораторията ми. Аркадите и градините ще се превърнат в салон за чай. Вие правите най-хубавите кифли в Австралия. Ако приемете да държите салона за чай и да бдите за доброто име на комплекса, ще ме преизпълните с щастие. Ще бъдете моите директорки за high tea^[1]. А аз ще ви плащам, докато сега е обратното.

Мълчание.

„Пак манипулираш, малка чумо! Макар че не лъжеш очарователните Гъски: вярно е — или пък Род Маккена ти е надрънкал врели-некипели, но би било чудно, защото той има чувство за хумор колкото един пън — съвсем си е вярно, че се предвижда разрушаването на тези разкапани сгради, за да се построи нещо ново. Вярно е и това, че ще стане след петнайсет години, че и повече… Просто изпреварвам историята, но какво лошо има в това?“

Усмихна се на Хариет и Едит:

— Ще станете богати и то без да напускате мястото, където винаги сте живели. Уверявам ви, че догодина ще имате средства да осъществите пътуването до Европа, за което винаги сте мечтали, във Великобритания, в Уелс, в родината на вашите… на нашите прадеди и да пеете Auld Land Syne^[2]…

 

 

Беше понеделник 17 октомври 1892 г. — преди три часа червенокосият Мика Гън бе донесъл на Хана хиляда и петстотинте лири. Съвсем дискретно — в средата на букет от двайсет и една червени рози. Под неговата охрана от разстояние и за да не повтори грешката от Мелбърн тя бе побързала да внесе парите в банка. Не в коя да е банка: избра най-старата, създадена през 1816 г., а и най-надеждната според мнението на Род Маккена и на Том Оугълви, тоест в Банката на Нови Южен Уелс. По препоръка пак на Род й откриха сметка, въпреки че едва се виждаше над плота на гишето… Поради което не й беше съвсем удобно да брои пачките едновременно с касиера.

Тя мило накланяше глава към двете си събеседници, правеше всичко възможно огромните сиви очи да изразяват цялата убедителност, чар и приятелско чувство на света…

И когато Гъските казаха „да“ от дълбините на обзелия ги ужас, тя най-сетне ги попита за името Уилямс, което носеха и двете.

— Защото се омъжихме за двама братя — обясниха те.

— Трябваше да се сетя, съвсем съм си загубила ума — заключи Хана.

 

 

Поръча да й направят поне половин дузина предварителни сметки и ги изучи най-старателно. Знаейки съвсем точно какво иска до най-малка подробност, тя даде пълно предимство на това, което наричаше десен фланг — там, където щяха да бъдат салонът за чай и другите помещения; те щяха да образуват нещо като клуб (много затворен, на практика абсолютно забранен за мъже — дори за църковни служители и невръстни момчета; мъже щяха да се приемат само със специална покана и в елегантно облекло, raffiné; а над главите на редките избраници винаги щеше да тегне заплахата от изгонване).

На етажа в същото това дясно крило, здраво залостен като крепост с масивна врата, тя си представяше козметичния салон… за който, както и за всичко останало, имаше съвсем точна идея. За там Оугълви й бе препоръчал майстор, който, според нейното изискване, беше женен и не много млад. Естествено той беше шотландец по произход и се казваше Уотс. Около шейсетте, як, влюбен в добре свършената работа; бивш майстор дърводелец във флота, той обичаше дървото с почти благоговейна любов; съпругата му беше дребна, безлична на вид жена, но с твърд характер, която рисуваше акварели и дори не мигна, когато Хана й заговори за наситено червеното.

Роби и Дайна Уотс щяха да надзирават ремонта. Всеки в своята област: той — всички груби работи, а тя — детайлите и обзавеждането, за да им придаде женствеността, на която Хана държеше най-много. В самото начало тя допусна с тях една-единствена грешка — обхваната от свирепа възбуда и истинска предприемаческа треска тя рече:

— Днес сме двайсети октомври. Искам всичко да бъде завършено след шест седмици. Ще платя по две лири за всеки спестен ден.

В мига, в който видя израженията им, тя осъзна глупостта си. Сведе глава, после я вдигна усмихната:

— Моля да ме извините, госпожо Уотс и вие, господине. Знам, че ще направите всичко, което е по човешките възможности и че ще го направите чудесно. Трябваше да го знам предварително. Мога ли да ви наричам Дайна и Роби?

… В такива моменти, още повече че беше съвсем искрена, погледът й сякаш хипнотизираше. Уотсови, които бяха ниски почти колкото нея — вярно е, че освен аборигените и пеленачетата, в Австралия не съм срещала някой по-дребен от мен, Лизи. Но всъщност ти познаваше Уотсови… Имах огромен късмет, че ги срещнах. Изобщо може ли човек да успее без късмет? Особено когато го насилваш?… — й се усмихнаха. Най-вече Дайна, която по възраст можеше да й бъде баба. Казаха, че проектът е едновременно оригинален и мащабен, особено когато е направен от някой толкова млад, и е осъществим. Ще са щастливи, ако някой ден обядва с тях; имат малка кокетна къщичка на хълма Уилоуби с чудесен изглед и с хубава градина. Разбира се, ще направят всичко, което е по силите им. Но трябва точно да им обясни какво иска…

Под аркадите и в градината, която ще бъде в павирания двор, тя искаше да се направи тераса кафене като онова във Варшава, в парка Сакс.

Ще е първата по рода си в Австралия, с изключение на хотелите, а и дори сред тях… Терасата и кафенето ще са скъпи, недостъпни за обикновените посетители и няма да се виждат от улицата, ще ги скрива голямата порта.

— Трябва да бъде най-красивата градина в Сидни, с цветя през цялата година, от малки фонтани непрестанно ще блика вода, ще има един или няколко кафеза с птици — при условие че птиците не кряскат много високо и не пречат на разговорите. Всичко това трябва да ухае приятно, да бъде свежо и нежно. Ще има сводове, тенти и беседки, малки очарователни зелени кътчета. Помислете за възглавници на столовете…

Терасата ще продължава под аркадите в лявото и дясното крило. Там ще се сяда, когато вали. През същите тези аркади ще се отива към салоните, когато навън стане много хладно.

— За всички помещения вътре бяло, само бяло, с под в наситено червено, същото като червеното на роклята ми, Дайна, ако успеете да постигнете този нюанс. И черен цокъл.

На това място Роби Уотс вмъкна, че естествената чернота на сърцевината на абаносовото дърво ще подхожда добре. Идеята дървото да се боядисва го отвращаваше. Хана се съгласи с предложението.

— А на стените, Дайна, нежни акварели изобразяващи Лондон и Париж или Виена с всичко най-изискано, което има в тези градове.

Много държеше на изискаността, неуморно повтаряше думата, та събеседниците й чак се усмихнаха (накрая и тя започна да се смее на собствената си натрапчива мисъл).

— Вратата на първия етаж, която ще води към козметичния салон, да е от същата… как казахте? Същата сърцевина от абаносово дърво. Дали в стаите горе може да се направи ламперия, Роби?

Може, отговори той. Вероятно не на целите стени, според него, но достатъчно, а самата ламперия ще е с червеникав корниз от един вид акажу, от което знае къде да намери няколко дъски, а и няма да се различава много по цвят от наситено червеното. Хана продължи:

— Всичко останало в бяло, даже и таванът. Лампи от червеникава мед. Мебелите ще са меки, женствени, изящни, но достатъчно дълбоки, за да потънеш в мекотата им. Да не ти се тръгва, щом веднъж седнеш, да се чувстваш толкова добре, че да ти се иска в тях да прекараш живота си… Трябват ми също така музикални кутии, от които да се лее нежна музика в меката тишина. Дайна, на етажа горе ще влизат само жени, никакъв мъж. Освен може би пожарникарите, ако някой ден се подпалим. А и тогава ще видим! Искам, как да кажа, да се получи чувствената атмосфера на харем. Това шокира ли ви, Дайна?

— Съвсем мъничко, наистина…

— Роби — подхвана отново Хана, след като се усмихна на шотландката (която, изглежда, я разбираше по-добре, отколкото бе очаквала), — искам трите стаи в дъното, където някога са държали вълната, да бъдат отделени от козметичния салон с друга врата, може би още по-масивна от първата. Тайнствена, интригуваща, почти загадъчна и малко зловеща. Та всички жени в Сидни, в Австралия и в останалия свят да се питат какво ли крие. На тази врата от черно дърво ще бъде написано със златни букви: ЛАБОРАТОРИЯ. Това ще бъде кухнята ми.

Избухна в смях като видя физиономията на шотландката. Беше приятно изненадана от собственото си попадение, очарована и екзалтирана от собствените си мечти, виждайки ги вече осъществени. Притвори леко очи и сякаш дочу тихата глъчка от гласовете на всички тези жени, които нямаше да пропуснат да дотичат у нея и да се чувстват добре. Защото тя щеше да ги направи красиви и щастливи.

Обясни, че под „кухня“ разбира мястото, където ще бъдат произвеждани кремовете й… Или където поне клиентките й ще мислят, че кремовете са произведени. Защото ако в началото смята да прави продуктите си зад мистериозната врата, много бързо неизбежно ще настъпи момент, когато успехът ще я принуди да направи фабрика на друго място. В нея ще работят двайсет-трийсет момичета, заклели се нищо да не казват за работата си; от предпазливост, но най-вече за да поддържа загадъчността, която счита за основна в рекламата си.

— Дотогава, Роби, трябва да направите директен вход за кухнята откъм улицата. Така да могат да се внасят основните съставки, без да се минава през двора. Какво ще кажете за онова нещо, което вдига с въже… точно така, товароподемник, не знаех английската дума.

Тя сипеше подробности, уточнения, искания с онази неудържимост, така характерна за нея винаги, когато отприщваше потока от картини, които бе създавала в главата си.

Това стана на 20 октомври. Два дни по-късно, когато се убеди — доколкото изобщо се доверяваше някому, — че в лицето на Уотсови е намерила възможно най-добрите агенти, за да започне начинанието си, тя потегли на експедиция на Запад.

И този път със съвсем точна идея. Ала естествено не бе очаквала срещата, която щеше да има и която щеше да разреши един от основните й проблеми.

 

 

— Куентин Маккена.

Тя гледаше бягащата природа. Обърна глава и го зърна, изникнал кой знае откъде пред нея, в дървения вагон на Голямата западна железница.

Беше малко по-нисък от четиримата си братя. И не така едър: всъщност беше съвсем слаб, измършавял. Имаше зелените очи на Колийн, нещо, което напомняше семейството. Тук приликата свършваше — той беше неповторим, особено с това леко присвиване на клепачите, криещо погледа, и с това изражение на много цинично и много агресивно безразличие. За разлика от останалите Маккена облеклото явно не беше първата му грижа — русата брада приличаше на четина, носеше панталон и риза от избеляла материя, каквито имат бушмените, шапката му също беше като техните, попивала месеци и години потта му. Тънък белег през лицето, опърлено от слънцето, започваше от челото, пресичаше извивката на лявата вежда, минаваше през бузата и ъгъла на устата. Тази леко изкривена от странно свиване уста, с която той сякаш непрестанно се хили. Зелените очи бяха остри, студени и зли.

— И какво трябва да направя? — попита Хана. — Да се захласна?

— Би трябвало, заслужавам го.

Присви още малко очи.

— Защита, а? Предупредиха ме.

— Защита, каквато дори не можете да си представите. Кои са ви предупредили?

Преди малко влакът беше излязъл от Сидни и сега отминаваше градчето Пенрит; тъкмо пресичаше някаква река, около четирийсет метра широка, по много хубав метален мост.

— Непиън — отбеляза Куентин Маккена. — Долината й, както и тази на Хоксбъри, доста напомнят Европа. Можете да намерите в тях много от растенията, които търсите.

„Вече знае причината за пътуването ми. Една от причините…“ Попита го отново:

— Кой ви е казал?

— Не е Род, нито някой друг от братята ми. Още по-малко баща ми: от десет години той не ми е продумал и забранява на всички живи Маккена да си спомнят за съществуването ми. Аз съм срамът на семейството, угризението му… Вярно е, че дяволът се е вселил в мен. Напуснах училище, а после и клана, когато бях на дванайсет години. Започнах като юнга. Всичко последвало е дълга поредица от позор и безчестие. Взеха да хранят някои надежди, когато на шестнайсет години се записах доброволец да се бия срещу Махди Лудия в Судан — Судан е в Африка. Обаче аз дезертирах или почти. Когато се завърнах в Австралия, тикнаха ме в затвора. Не защото бях убил двама-трима души, а заради други лудории. Възползвах се от съществуващото съмнение — все едно, нямаше останали други живи свидетели освен мен — и тръгнах да търся злато. Но не намерих. Край на приказката. Онзи ден, след цели три години, отново видях майка си. Която невероятно ви обича. Надявам се, че вие също я обичате, поне малко. Тя и сестра ми са всичко на този свят, към което бих могъл да изпитвам обич или нещо подобно. Майка ми ми каза, че сте направо луда да тръгнете на път ей така, както го правите. Аз мисля същото и ми се прииска да се запозная с вас. Мога ли да седна?

Не дочака отговора, седна до нея… и съвсем спокойно каза:

— Още милиметърче по-близо и ще ми разпорите панталона с бръснача. А аз имам само един.

„Какъв е този чудак?“, помисли си Хана напълно слисана. Огледа го:

— Наистина ли сте синът на Колийн?

— И следователно ваш братовчед, защото наскоро тя ви е станала леля, както изглежда. Майка ми ми показа къде сте спали, със сестра ми Лизи, която съм виждал само от разстояние — не ми позволяват да се доближавам до нея. — Подигравателна усмивка, която на изкривените му устни изглеждаше още по-дива. — Но да, разбира се, страдам като прокълнат, нима се съмнявате? Други доказателства, че наистина съм Куентин? Вижте сега… Имате някаква рокля в наситено червено и черно, с четирийсет или петдесет копчета, за която майка ми ви е казала, че е много хубава, но ви състарява… Друго нещо: вчера сутрин Лизи слагаше жълт конец или вълна в гривата на едно нещо, което според нея е лъв… А куклата й с русите коси се казва Франкенщайн. Тя е спомен от мен. Аз й я купих преди шест години, като излязох от затвора и научих, че имам сестра. И името го измислих аз, това беше най-доброто, за което се сетих и което най-точно ме олицетворява. Убедена ли сте сега?

Той сякаш почти не забеляза как тя сгъна бръснача и го прибра в торбичката си. „Наистина имаш изискан вид с този инструмент, Хана…“

— Още нещо за загадъчния Куентин Маккена — каза той с провлачения си глас. — Аз не съм съвсем мъж. След един удар с нож на точно определено място в тялото ми… Не мога да докосна жена, дори да съм лудо влюбен в нея. Разбирате за какво говоря или сте от онези девственици, бдящи над предполагаемото съкровище, което имат между бедрата, сякаш пазят скъпоценностите на Короната?

Тъй като тя не отговори, той се принуди да обърне глава. Срещна сивия поглед, дълго го издържа, тръсна глава:

— Добре де, не сте коя да е, но аз малко се съмнявах. Майка ми не е човек, който ще обича кого да е. Ако не бях осакатен, щях да ви пожелая, защото сте наистина хубава. Та обяснете ми сега, какви растения търсите.

Толкова е странно, Лизи, че именно аз ти обяснявам и ти разказвам за този брат, когото никога не си виждала. Малко беше побъркан, наистина. Но не колкото хората си мислеха. Плашеше ме. Отначало и мен стресна, но не много: мъжът, който ще ме ужаси, още не се е родил. А съм срещала и познавам доста. За да ме заинтересуват, трябваше наистина да са необикновени. О, случаят на Куентин беше точно такъв… И като си помисля, че две години го използвах да бере треви!

Пасища и ферми се редуваха край железопътната линия. Пейзажът навън взе да се променя. Досега малко приличаше на Западна Европа, така както Хана си я представяше от гравюрите и от изображенията, които бе могла да види. Но след Емю Плиенс характерът на пейзажа се преобрази, стана неравен. Железопътните релси, често кацнали на виадукти и очертани от малки конусовидни камъни, изкачваха стръмнините по безкрайни криволици.

Куентин Маккена прелистваше рисунките, направени от Джеймс Б. Соумс. От време на време казваше:

— Това съм го виждал… И това, и другото. В Сините планини…

Запреглежда фишовете, които тя търпеливо бе изготвяла в продължение на много вечери. Смаян за миг, той зачете на глас:

— Сладък бадем, пшенични кълнове, бъз, бодлив глог, синя тинтява, соя, краставица, обикновен хмел, царевица, лайка, сусам, слез, репей, майоран…

Спря: Дявол го взел! Продължи:

— … пелин, босилек, великденче, маточина, ягода, евкалипт, зеленика, абсент, змийско мляко, глухарче, сапуниче, грейпфрут, дива теменуга, дървесна ружа, роза, арника, лавандула…

— Обикновена лавандула — каза Хана, обхваната от неясно желание да се разсмее.

— … Моркови — моркови! — горчивка, мащерка и мента, подбел, лимон, мак, синя жлъчка, паричка, боровинки, бяла отрова…

— Това е за запарките…

— … бреза, ангинарий, розмарин, хвойна, чубрица, върбинка, мокреш, пореч, коприва, еньовче, цикория, анасон, липа, сусам, календула.

— Невен.

— … кучи зъб, сминдух…

— Това е най-обикновен тилчец.

— Всичко е ясно… Соя, метличина…

— Другояче казано: синчец.

— … ястребиче, копър, листа от орех, риган, звъниче, планински очеболец…

— Определен вид пълзяща потентила. Майка ви има такава в градината си.

— … и масла. От кайсиеви ядки, от сладки бадеми, от сусам, от пшенични кълнове, от кокосов орех… Трябва ли ви палмово масло?

— И кокосово мляко. Много е хубаво за кожата.

— … масло от лешници, от царевица, от фъстъци, рицин и кипарис. Трябваше да спрете в долините на Непиън и Хоксбъри, пълно е с цветя и билки.

— На връщане.

— За къде сте тръгнали?

— Кобар.

— Защо?

— Да видя мините.

— И да купите една?

— Защо не? Не веднага, разбира се.

— Изглежда искате да натрупате състояние?

— Не изглежда. Ще натрупам състояние.

— Не може да има съмнение, а?

— Никакво. Смятайте, че вече е станало.

Той я изгледа и каза:

— Съгласен за Кобар. Но ще се разочаровате.

— Мой проблем.

— Точно така.

Безразличието му я интригуваше. Усещаше, че то не е съвсем престорено. Той изобщо не се смееше, не се усмихваше — освен това сардонично… или отчаяно изхилване. Като го гледаше в профил, изотдолу очевидно, защото той стърчеше четирийсет сантиметра над нея, тя откри и други прилики с Колийн. В твърдото очертание на брадичката, в спокойната властност. „Какво пък, Мендел също е бил в затвора и е убил трима или четирима души. Вълкът си е вълк, независимо дали е в Полша или в Австралия. А когато е единак, още повече му личи…“

Той отново зачете:

— Морски водорасли и хума, ябълки, краве мляко и… вазелин.

— Прави се от едно масло, вадено от земята, което се казва петрол.

— Къде, по дяволите, сте научили всичко това? Ако действително сте на шестнайсет години, значи сте самият дявол. За да пуснете мляко, трябва да ви го изцедят по-скоро от ноздрите, а не от гърдите.

— Не ви съветвам да докосвате нито едното, нито другото. А за вазелина, от един лекар.

— И… ланолин?

— Получава се от овча вълна. И не ми казвайте, че в Австралия няма овце.

Спирайки последователно, влакът бе отминал малките селища Удбърн, Лосън и Маунт Виктория, където се виждаха единствено овчари. Сетне се впусна в нова впечатляваща поредица от завои, виадукти и дори един тунел, докато преодоляваше Сините планини.

… Слезе отново в долината на Литгоу.

— И ще плескате всички тези гадости по лицата на жените?

— Ще направя различни смески. А те ще плащат и то прескъпо, за да бъдат мазани.

„И се надявам да не умират много“, помисли си Хана с хумор, примесен с известна тревога.

В далечината вече се появиха житните поля на Батърс и Ориндж.

Куентин извади нов фиш, на който имаше само две имена:

— Защо „бял равнец“ с въпросителна?

— Доста е специално. Вода от бял равнец.

„Да му кажа ли или не?“ Изгледа го и се реши:

— Искам да ми обещаете, че ще си остане между нас.

— Думата ми не струва кой знае колко.

— Напротив, сигурна съм, че струва много. Повече от тази на много мъже и жени. Водата от бял равнец се получава като се смеси с урина или в краен случай с кравешки изпражнения. Но не от каква да е крава. Най-добре някоя, която познаваш лично, трябва да е хранена добре, само на открито, в хубави, много чисти и много зелени пасища.

— По дяволите! — изрева Куентин Маккена. — А този Schmuckbez?

— Това е на идиш. Schmuckbez си е schmuckbez. Майка ми го наричаше така и аз не съм в състояние да го преведа.

Странното, почти граничещо с любов приятелство, което щеше да ги свързва, несъмнено се зараждаше тъкмо в този момент, в смеха на очите, в погледите, които си разменяха, навлизайки в сърцето на Австралия.

Никога нямаше да разбере защо отиде точно в Кобар.

Може би защото Лотар Хътуил й беше говорил за него. Може би си беше представяла златото посипано по земята, направо на кюлчета, за да е по-лесно за събиране.

… Но в Кобар злато нямаше; никога не бе имало, имаше само мед. Беше минала край истинските златни мини, или край това, което беше останало от тях по онова време, без да ги види, заета да говори на Маккена, на Маккена Човекоядеца — те бяха близо до Батърс и Айрънбанк.

Може би причината за пътуването й беше увереността, че при завръщането си в Сидни ще трябва да работи като вол… или пък — и това беше по-вероятно — инстинктивното й влечение към непознатото. Да отидеш до началото на големите пустини Стюрт и Симпсън или до Каменната пустиня беше все едно да се изправиш на ръба на пропаст.

 

 

С Куентин прекараха много часове, докато обсъдят всички грандиозни планове, които тя си беше начертала. Отначало говореше тя, а той слушаше с очи, присвити в тънка линия. Всъщност амбициите на Хана не го интересуваха, ясно беше, че изобщо не му пука. Интересуваше го тя. Не както нормален мъж се интересува от една прекрасно изваяна жена. Или с други помисли. Отначало, водена от обичайната си мнителност, тя по-скоро се усъмни в недъгавостта му, смятайки, че е някаква хитрина, за да й запретне полите по-лесно. Но не. Без никакъв срам или по-точно съвсем направо тя погледна там, където трябваше, на мястото, по което се различават мъжете и жените. (Наистина там като че ли нещо липсваше — „сплескан е като всички сладкиши, които съм се опитвала да направя и никога не съм успявала“.) Изпита жалост, но се въздържа да я покаже, досещайки се, че той щеше да я приеме лошо. В онзи период от живота си тя нямаше никакъв опит по отношение на мъжете. Ето защо и него сравни с Мендел Визокер, който представляваше за нея еталон за мъжественост (никога и никого не сравняваше с Тадеуш, който беше недосегаем), въпреки че Куентин беше толкова недъгав в това отношение.

Странно, но идеята да го използва като Главен билкосъбирач (идея, която на пръв поглед идваше не от нея, а от Колийн) не привлече веднага Хана, която щом срещнеше някого, веднага се питаше за какво може да го използва. Нужно й бе време да си представи Куентин да кръстосва Австралия като жътвар. Още повече че той й разказа живота си по своя язвителен начин, явно с намерение да я шокира…

… Станал юнга на дванайсет години, той плавал до Нова Зеландия. После кръстосвал Тихия океан от Зондския до Малакския проток; след това се отправил на запад и на няколко пъти слизал във Валпараисо, Сан Франциско, Ситка в Аляска, където за известно време бил златотърсач като всички, но не намерил много злато; достатъчно все пак, за да прекоси Америка, да отиде в Ню Йорк и да прекара там година-две да учи местните жители да играят покер, ала пропилял печалбите си по жени; от там право в Европа. От какво е преживявал? От кражби, за които нямало нужда от разрешително за работа; озовал се случайно в Кайро и заедно с няколко танцьорки бил заплашен от обесване заради някаква тъмна афера, затова в Аден той се присъединил към експедиционния корпус, изпратен от Индия да се бие срещу Махди Лудия от Судан; там бил ранен и в известен смисъл напуснал армията, освен ако не е било обратното (дори в неговите очи историята не беше много убедителна); отново се качил на кораб в Джибути и тръгнал към Брега на пиратите в Персийския залив; най-сетне стигнал до Индия и там смаян разбрал, че междувременно родителите му са емигрирали в Австралия; държал отново да види майка си: „Другите можеха да пукнат, но не знаех, че имам сестра“; прекарал известно време в Малайзия и в Суматра, дали пък не било в Борнео, тук спомените му бяха объркани, после с други четирима наели гемия, за да търгуват с копра из островите; известно време я карали доста добре, от гуляй на гуляй и от спирка на спирка, а после някъде из архипелага, на място, чието име така и не научил… се случила свадата на борда, може би заради канакски жени (но и тази случка беше неясна като всички останали), по време на която много се е пило, това било сигурно.

… Една привечер рибарите от Кеърнс в колонията Куинсланд видели да изниква, подобно на призрак, кораб само с едно триъгълно платно, без провизии и с един-единствен оцелял на руля, Куентин Маккена с разпорен корем и скопен, с насечено лице, покрит със сини мухи, умиращ, в безсъзнание и бълнуващ страшно…

… Единствените му спътници били девет трупа на мъже и жени. Два или три от тях (само женски) били нарязани с остър нож, направо насечени като разфасовано в кланица месо, а някои части от тях липсвали.

Всичко това довело до някои съмнения по отношение на моралността му.

 

 

Той не спести подробностите за касапницата на гемията. Хана дори си помисли, че малко пресилва нещата и то с някакво извратено удоволствие и желание още повече да се унижи. Дори самото място, което беше избрал за изповедта си, допринасяше за увеличаване на мрачния ужас — потискащата самота на околностите на Кобар, където двамата с Хана яздеха. Картата, която тя бе взела, не показваше нищо, беше съвършено бяла, на нея не бяха отбелязани нито релефът, нито реките. Имаше само едно малко градче, съвсем неясно, нещо като мираж в пустиня, осеяна тук-там с няколко аборигенски колиби.

И то защото на Хана много бързо й беше дошло до гуша от мини; беше пожелала да отиде още малко по̀ на запад. Нае два коня от хотел „Шиърлегс“ в Кобар и яздиха около четири часа сред невероятната тишина, която ги обгръщаше. Тогава я обхвана същото чувство както в деня, когато с Тадеуш бяха отишли далеч от брега на потока, в океана от жито и ечемик. Същото чувство за безкрайна шир. Най-накрая тя спря, въпреки че много й се искаше да отиде още малко по-нататък, но не беше много сигурна, че разбира какво става с нея и какво я тегли към неизвестното, „като че ли няма какво друго да правиш“.

И както бяха застанали неподвижни на седлата, с лице към безкрайния хоризонт, Куентин започна да разказва. Защо в цяла Австралия, че и в Нова Зеландия го наричат Маккена Човекоядеца.

— Въпреки че думата е неточна, Хана: ял съм само жени…

„Той наистина е ял хора! Рязал е с ножа си парчета от ръце и крака, може би от кореми — а защо не и гърди? — и ги е ял сурови. Ето защо Дъгал Маккена не иска да си спомня дори името му…“

— Хана?

Тя изпитваше лек страх от него, но най-вече отвращение.

— Хана? Знаете ли, че никой все още не е прекосявал Австралия от изток на запад?

„Какво разправя?“ За нея, която все още си го представяше с доста големи подробности как се тъпче с прясна кървава човешка плът, преходът беше прекалено бърз. Куентин бе слязъл от коня и стоеше с гръб към нея, а дългите му руси коси падаха по раменете. Като че ли гледаше право напред. Тя го наблюдаваше с удивление.

— Да прекосява Австралия? Че защо?

— Нито от изток на запад, нито от север на юг — каза той, сякаш тя изобщо не бе продумвала. — Преди почти трийсет години един ирландец на име Робърт O’Xapa Бърк се опитал. С ципаи от Индия и камили. И умрял. Нямало е да направи впечатление, ако не се беше провалил. Всички останали експедиции също не са успели.

— И вие бихте искали да опитате?

Той кимна:

— Няма да опитам. Ще го направя. Както вие ще забогатеете.

Тя разгледа картата. На около сто мили по-нататък от мястото, където бяха спрели и което се намираше на трийсет мили от Кобар, бе отбелязано течението на някаква река Дарлинг. Но след това…

Куентин явно бе чул шумоленето на хартията, защото добави:

— Ще тръгна не оттук, а от Брисбейн. Ще вървя направо. Пеша. Без да се отклонявам, точно по двайсет и шестия паралел… Виждате ли го на картата си?… Пустинята Стюрт, пустинята Симпсън, Голямата пустиня Виктория и пустинята Гибсън. Ще спра едва когато нагазя в Индийския океан… Погледнете на картата: много на север от Фримантъл и от Пърт… Голямото дъговидно врязване на морето в сушата, наречено Шарк Бей, виждате ли го?

— Да.

— Ще стигна до там. С камъни ще направя звезда, за да означа мястото. Когато стигна там.

Наум тя се мъчеше да пресметне колко левги, мили, километри прави това общо… Поне хиляда левги, две хиляди и петстотин мили, четири хиляди километра. При условие че се върви направо, без да се заобиколи нито една планина. Идеята не беше по-налудничава от тази да твърдиш, че ще станеш невероятно богат, едва метнал се на бруска на Мендел Визокер, на края на щетъла… Особено когато си Куентин Маккена, дето бе ял човешко месо и несъмнено всеки път, когато срещне погледа на някой, който знае какво той е направил — „а сигурно аз, заедно с Лизи, съм единствената, която не го е знаела“, — прочита в него ужасено отвращение, а може би и въпроса: „Какво е на вкус?“, който тя едва не зададе.

Попита:

— Кога смятате да тръгнете?

— В края на това лято или на следващото. Вие искате ли да се захвана с курвенските ви растения, да или не?

„Току-виж поръчам една голяма табела, помисли си Хана с язвителна насмешка; ще я поставя на вратата на салона си и на нея ще може да се прочете: “Всички кремове, които ще ви наплескаме по лицето, са направени от растения, събрани от Куентин Маккена, знаменития Човекоядец". Ще се бият да влязат. Или пък ще избягат потресени и на мен ще ми остане единствено възможността да се изселя при папуасите. Знам ли?"

— Да — отговори тя, — много бих искала да се заемете с курвенските ми растения.

— Една дама не казва „курвенски растения“.

— Всичко, което може да каже и направи един мъж, мога да го казвам и правя и аз. Освен това не държа да бъда дама. Искам просто да бъда Хана.

— Висша надменност.

— Да.

— Ще ми трябват модели, искам да кажа рисунките на Соумс. И онова, което наричате списък на еквивалентите. В Австралия със сигурност не се намират всички тези растения, чиито имена прочетох. Естествено, мога да навестя стария Соумс. Въпреки че…

— Какво?

— Въпреки че е по-добре хората да не знаят, че работя с вас, това ще ви навреди. Не, нищо не казвайте. Сигурно вече сте си го помислили. Мога ли поне да отида да се срещна със стария Соумс? Не толкова за рисунките, а заради местата, където бих могъл да намеря гнусотиите ви. Никой не познава Австралия като него.

— Отидете.

Той кимна.

— Освен това трябва да зная количеството за всеки вид и дали ги искате свежо брани или пък сушени. И къде трябва да ги доставям.

— У Оугълви. В склада му. Съгласен е. Не е много доволен, но е съгласен.

— Ще ви ги изпращам по влаковете на Западната железница. Но трябва някой да ги получава. Аз няма да се появявам.

— Аз не се срамувам от вас — все пак успя да изрече тя.

— Много мило, че го казвате, но това изобщо не ме интересува. Аз ще работя с две-три групи от Абос, с които живях в последно време. Говоря техните наречия и те не са толкова глупави, колкото ги мислят. Ще са ми нужни малко пари.

— Смятах да ви дам шейсет лири за начало. А после ще ви плащам…

— Младо момиче, ако имаше нещо, което ме интересува по-малко от парите, щеше да ми е любопитно да разбера какво е то. Скапаните ви пари ми трябват не за мен. А просто за да купя пиене на аборигените и да платя за изпращането.

— До поискване ще е много добре. Съгласна съм и за Западната железница. Също и за дилижансите на компанията „Коб“.

— Помислили сте за всичко, а?

— Да.

— Чуйте я само — изсмя се той, — тя дори не казва „опитвам се да мисля за всичко“, а „да, мисля за всичко“. Според майка ми вие сте адски умна.

— Защото ме обича.

— Обича ви. Хана?

Мълчание.

— Хана, видях лицето на мама и чух как кашля. Няма да я бъде още дълго. Мълчете! Не мисля за нея, а за малката Лизи. Ще се пръсна от яд, стига до това време да не съм пукнал от нещо друго, ако след като майка ми умре науча, че загубеният ми тъп баща и загубените ми тъпи братя, особено Род, се грижат за нея. Тя е умна, нали?

— Прекрасна е. Обичам я като сестра.

Точно това мислех вече за теб, Лизи. Още тогава.

— Говорете ми за нея. Няма значение какво. Всичко, което ви мине през главата.

Хана разказа как единайсет нощи подред са делили едно легло и са си бъбрили. Как често са избухвали в луд смях. Дори повтори някои думи, казани от малката Лизи.

… И внезапно изпита дълбоко състрадание, но не от реакциите на Куентин по време на нейния разказ (такива нямаше), а от странната и безмерно силна любов, която той изпитваше към малката си сестра. Която никога не бе виждал, освен отдалеч, от разстояние, скришом. На която бе подарил кукла, наречена Франкенщайн, „за спомен от мен“…

Не плачи, Лизи, всичко това е минало, от друго време и от друг живот е… Куентин умря преди трийсет години, а не съм сигурна, че трябваше да ти разказвам за него… Не плачи, Лизи…

Той попита с безразличния си глас:

— Ще се погрижите ли за нея?

— Мъжка дума — каза Хана със свито гърло.

Той яхна коня си, а зелените очи бяха по-примижали от всякога, почти невидими под присвитите клепачи.

— Кога да започна тъпите доставки на растения?

Имаше нещо, което винаги щеше да бъде по-силно от нея — невъзможно беше да спре машинката в главата си. Естествено тя вече бе направила всички изчисления:

— След десети ноември съм готова да направя първите бурканчета с крем.

— Курвенския крем.

— Точно него — потвърди Хана.

 

 

Кобар не й остави незабравими спомени. Освен че бе мястото, където сключи договора си с Куентин Маккена — договор, който в нейните очи бележеше началото на приключението. Градът бе разположен в центъра на равнина без дървета; две или три хиляди души живееха в него редом с две дузини доменни пещи; само две неща впечатлиха Хана: конните състезания — първите, които наблюдаваше, — организирани точно пред хотел „Шиърлегс“, който си е най-обикновена странноприемница, и странната клетка от стомана, в която миньорите влизаха и от която в момента на спускането гледаха така, сякаш живи ги погребват. (Дотогава не бе виждала асансьор.)

Върна се в Сидни, като спря на две места. Първо в Батърс, а после в долината на Непиън. Сега Куентин не вървеше с нея, въпреки че продължаваше да я съпровожда. Очевидно бе решил да се държи на разстояние, за да не я компрометира повече или заради вкуса си към самотата. И при двете спирания тя нае кола с кон (всеки път свирепо се пазареше за цената) и обиколи полетата, без изобщо да се заинтересува от златните мини в Батърс.

Когато се озова сред природата, миналото, тъй близките и така далечни почти десет години, изплуваха в спомените й от момента, в който бе проходила, отначало в градината на Реб Натан, после зад къщата, до брега на потока, и бе носила на майка си тонове билки.

Събра със себе си ютени чували и ги натъпка напосоки с каквото откриеше, така че на връщане към гарата едва ги влачеше. Бе взела по малко от всичко, често каквото й падне. Ябълките, ягодите, морковите, царевичните и житните кълнове, краставиците и другите култивирани растения не й създаваха никакви проблеми; в частните градини на къщите и фермите бе намерила множество цветя и по-специално градински чай, зеленика, синчец, латинки, невени и хиляди рози, доказателство за френетичната страст на англосаксонците към градинарството. Нямаше да има трудности и с кравето мляко, бадемите, глухарчетата, боровите шишарки; както и с анасона, магданоза, пореча…

Евкалипти имаше навсякъде, откри дори една липа… Пренесена бе от семейство френски заселници от родната им Нормандия и беше тяхната гордост.

… Обхвана я луд смях, докато се връщаше към Сидни. Като си представи как Куентин Маккена начело на тълпа аборигени, кой от кой по̀ канибали, опустошава австралийската флора. И като си представи как самата тя, грабнала хаванче и чукче, смесва напосоки всичко, което е успяла да намери и така прави няколко крема, които спокойно биха могли да обезобразят сиднейските дами.

Двете монументални фермерки с червендалести лица, седнали близо до нея, я зяпнаха смаяни, когато тя прихна, неспособна да се сдържи: „Ще свършиш на въжето, Хана, за убийство чрез мазане“.

 

 

Куентин беше пътувал неотлъчно с нея, закриляйки я отдалеч. Едва когато се показаха сградите На Порт Джаксън, кулата на обсерваторията и вила Холтерман, той престана да я следва.

Не го видя никъде, когато натовариха двата й огромни чувала в един кабриолет.

Бе отсъствала цели единайсет дни. Сега вече наистина можеше да започне.