Пол-Лу Сюлицер
Хана (19)

18.
Площад „Сейнт Джеймс“

— Някога в Австралия познавах — рече Хана с много ясен глас на дебелата дама, облечена в лилаво — един човек, който много приличаше на вас, но може би беше по-възпитан. Там, сред овцете му, го наричаха Арчибалд. Имаше същите мустаци като вас.

— Това е скандално — каза дебелата дама, задъхвайки се. И се опита да се скрие зад лорнета си, инкрустиран със съвършено еднакви диаманти.

— Различаваше се и по още нещо — говоря за Арчибалд, той се къпеше. Може би не всеки ден, но поне един път месечно. Не вонеше от двайсет ярда. Като някои.

В просторния бляскав салон на приземния етаж в голямата къща се възцари тишина, каквато би настъпила, ако изведнъж бе паднал таванът. Къщата се намираше на централно място на площад „Сейнт Джеймс“, имаше трийсет и две стаи, наемът беше шест хиляди лири годишно. Десетте или дванайсетте козметички и други служителки с по-нисък ранг в престилки в черно и наситено червено замръзнаха. Както и петдесетината намиращи се там клиентки.

— Приятно пътуване, госпожо — каза Хана. — И не се колебайте никога повече да не идвате тук.

Сега вече дебелата дама съвсем се задуши. Олюля се. Огърлицата от три реда истински перли, разположена на издадените й гърди като на витрина на бижутерски магазин, подскачаше, раздвижвана от конвулсивни тръпки. Дебелата дама се обърна и излезе, бяла като платно. Чу се дори как кочияшът в ливрея изцъка с език и подкара конете, впрегнати във файтона.

Напрегната тишина.

— За бога… — започна тихо Сесили Бартън, директорка на козметичния салон в Лондон.

— Не тук.

Погледът на Хана потърси този на Лизи, седнала на красив стол с възглавнички в униформата си на пансионерка, с черни боти и ръкавици, на главата с една от онези сламени шапки с дълги панделки, увековечени от художника Сърл. Зелените очи на Лизи блестяха, тя направи гримаса, знак, че също едва се сдържа да не избухне в луд смях.

— Елате, ако обичате — каза Хана на Сесили.

И тръгна към канцелариите, които заемаха част от първия етаж. По средата на стълбите от мрамор тя се обърна, за да се увери, че Лизи идва след тях. Влезе в стаята, на която и четирите прозореца бяха с изглед към Грийн Парк, а ако човек малко се наведеше наляво, и към Бъкингамския дворец и градините му.

— В името на небето, Хана — подхвана отново Сесили.

— Още една минута, ако обичате, Сесили…

Хана се усмихна на Лизи:

— Като че ли още си пораснала. Дай да видя.

Застанаха рамо до рамо. Осемнайсет или двайсет сантиметра в полза на по-младата.

— Щраус — каза Хана.

При което привлече и притисна към себе си младото момиче:

— Липсваше ми, камилче. — Отстъпи. — Всичко ли чу, Лизи?

— Трябваше да съм глуха, за да не чуя. Пристигнах тъкмо в момента, когато лилавото китище излизаше от салона „Монтеспан“, а бедното момиче, Аглая мисля, плачеше зад нея.

— Знаеш ли какво стана?

— Китището зашлеви Аглая. Смешно — като че ли е тайно съобщение, което шпиони си разменят: „Китището зашлеви Аглая и плановете са у мен…“

— Ще се правиш на клоун по-късно. Лизи, според теб ядосана ли бях?

Лизи прихна да се смее:

— Не.

— Тогава защо направих тази сцена?

— Защото китището никога не плаща?

— Истина е, но не това е причината. Студено.

— Защото е безнадежден случай по отношение на разкрасяването?

— И това е вярно, но не е причината все пак.

— Защото е една много грозна и много известна в Лондон лейди Еди-коя си?

— Топло.

— Защото е една много известна в Лондон лейди и когато се разчуе, че си я изгонила от козметичния си център, в салоните на тези дами ще се говори само за това?

— Горещо.

— Ще се говори само за това и още повече ще се бият да идват при теб. Колкото хората са по-високопоставени, толкова повече трябва да ги обиждаш.

Хана се усмихна. Дори не обърна глава:

— Сесили?

Сесили Бартън въздъхна примирено. Беше на трийсет и осем години. Преди да постъпи на работа в козметичния салон на площад „Сейнт Джеймс“ бе работила петнайсет години отначало като заместник — секретарка на изискан дамски клуб на улица „Гровнър“, а след като бе овдовяла (мъжът й, офицер от Бенгалските стрелци, бе загинал като герой) като секретарка на друг, още по-изискан, ако това е възможно, ladies club^[1], на площад „Кавендиш“.

На 3 януари 1899 г. Хана и Лизи Маккена бяха в Европа вече от четирийсет и един месеца. Шарлот О’Мали и Поли Туейтс също. Хана бе започнала офанзивата си преди около две години. Победоносна в много отношения. Беше на двайсет и четири години, Лизи на шестнайсет.

Все още не бе открила Тадеуш.