Пол-Лу Сюлицер
Хана (2)

1.
Конниците

Застана неподвижна. С медена курабийка с бадеми във всяка ръка. Досами края на гъсталака от храсти, в който току-що се бе шмугнала. И всичко се повтори отново, точно както първия път — Тадеуш беше на петнайсет метра от нея.

Първия път той се беше надвесил пак така, нагазил до глезени във водата, почти гол, а ярката светлина искреше в бледозлатистите му коси и ослепително белия му гръб, очертавайки чистата линия на раменете и тила му, целия в къдрици. Тогава се беше изправил, погледнал беше произведението си — нещо като дига от камъни, преграждаща потока, — потта се стичаше по бузите му като сълзи; сетне се съблече чисто гол, седна във водата, отметна божествено красивото си лице назад и го поднесе към слънцето. Хана никога не беше виждала голо момче. Братята й бяха много големи. Но във вълнението, което я обзе, имаше и нещо съвсем друго: тя си помисли, че това е дибук, едно от онези същества, които всъщност никой не й беше описал точно; дъхът й секна; трябваше да избяга, но остана клекнала, с разтворени крака, като малките момичета, на които още не са обяснили, че трябва да държат коленете си събрани. Прекара най-малко час в листатото си скривалище, разтворила широко светлите си очи, поемайки прашен и парещ въздух, невидима зад завесата от тръни. Видя го да се облича и напусна скривалището си много след като си беше тръгнал. Естествено онзи път не посмя да отиде до мястото, където той беше стоял. Направи го по-късно. Защото сцената се повтори многократно в продължение на може би две или три седмици.

Междувременно Хана разпита за дибуките, но не каза на никого за срещата. Яша беше категоричен, че дибукът може да бъде едър или дребен, дебел или тънък, черен или бял, стар или млад, мъж или жена или двете наведнъж (ето това много обърка Хана), може да се появява и денем, и нощем, сам или с други демони като него. За момента обаче тези така точни сведения никак не помогнаха на Хана. За щастие Яша, с целия авторитет на талмудическата си ерудиция и зараждащата се мъжественост — нима в щетъла не говореха, че е най-добрият ученик в йешибота^[1] и нима брадата му не беше вече набола, — най-сетне беше казал нещо по-конкретно: сред неоспоримите белези за сигурно разпознаване на дибуките имаше два, които всеки дибук непременно притежава — краката му са ципести като на патица и като ходи не оставя никакви следи, дори и по меката пръст. От този момент всичко стана ясно. Момчето имаше възхитителни крака, а в калта на поточето стъпките му винаги се отбелязваха.

На следващия ден Хана се постара да отиде първа при поточето и постави на съвсем видно място, на най-големия камък от строящата се дига, една от курабийките с мед и бадеми, които беше получила за закуска. Скрила се веднага след това в убежището си от тръни, тя с възторг видя как непознатият прие нейния дар (без видимо да се удиви и тя се възхити от тази непосредственост). Продължи даренията си, докато ги превърна в ритуал. Беше им нужен почти месец, за да се съберат. Първата крачка направи той. Че е момиче и е с три или четири години по-малка от него, изглежда, не му се струваше пречка за отношенията им. Той беше очарователен, с дълги мигли и наситено сини очи, а когато спокойно приемаше възхищението на Хана, приличаше на принц. При първата им среща снизходително се беше съгласил да й обясни защо строи дига: трябвало с нещо да се занимава през ваканцията, преди да се върне във Варшава. И понеже никое от децата в полското село не знаело да чете… „Аз знам“, изведнъж бе рекла Хана, цяла пламнала от дързостта си. За доказателство беше написала с показалец една-две думи в черната тиня. На идиш, който, о чудо, той малко знаеше, но не така добре, както тя полски. Синият поглед се бе навел към нея и сякаш я бе открил с почуда и интерес. Приятелството им (но Хана само се бе осмелила да си помисли думата) започна оттам…

Той обърна глава и каза:

— Ела де, какво чакаш?

Тя му подаде двете курабии и той благоволи да ги приеме. Ядеше прав, с деликатно изражение и замечтан поглед, мълчеше и, разбира се, тя също мълчеше, разтреперана от щастие, каквото никога не бе изпитвала, дори когато с настъпването на нощта, седнала на прага, слушаше разказите на баща си Реб Натан. Тадеуш беше друго нещо: „Той ми е приятел, само мой… аз си го намерих“. За първи път в живота си тя наистина откриваше природата около себе си, малката, тъй свежа полянка с върби и оскруши, из която летяха пеперуди. Часът наближаваше едва седем сутринта, месец Елул^[2] беше, горещината се засилваше, въздухът беше неподвижен. По пътечката, която извървя за кой ли път, Хана бе забелязала необичайното отсъствие на катеричките и полските мишки, които обикновено срещаше. Не се чуди дълго, нетърпелива да отиде на срещата. Лесно се бе измъкнала от къщи: Реб Натан беше отвел синовете си на някакво важно мъжко събиране, самата Шифра също я нямаше, бе отишла с всичките си мехлеми при едно болно дете, като се оплакваше, че няма живовляк, който спираше дизентерията и храченето на кръв.

Достатъчно щеше да е Хана да донесе живовляк, за да оправдае отсъствието си.

Тадеуш дояде втората курабия като нито за миг, както и предишните пъти, не помисли да я подели — нещо, за което Хана не би и посмяла да претендира. Беше толкова невероятно, че той приемаше да изяде закуската й… Със свойствената си деликатност Тадеуш изтърси трохите от себе си, а после легна по лице и, подпрян с две ръце, пи направо от поточето. Едва тогава сякаш си спомни за нея: „Жадна ли си?“. Тя кимна стеснително. Той я дръпна към себе си и й показа какво да направи. Напразно. Тя не успяваше да достигне поточето с устни, страхуваше се да не намокри роклята си. Тогава се случи първото съвършено прекрасно нещо: като гребна малко вода в сбраните си шепи, той й даде да пие. Ръцете му бяха много бели и много нежни.

— Още?

Тя поклати глава почервеняла (докоснала бе с език кожата на Тадеуш). Той се засмя, изгледа я, пак се засмя. До този ден, когато се срещаха за десети или дванайсети път, той изобщо не я бе попитал нищо за самата нея. Знаеше само името й. В замяна на това бе разказвал много за себе си: беше единствен син на изполичар от графското имение, идваше тук само през ваканциите, през останалото време живееше във Варшава. Името Варшава непрестанно му беше на устата. В най-добрия случай това бе монолог. Дали всъщност той говореше на нея? Спря да се смее, загледан в огромните сиви очи, несъмнено развълнуван от обожанието, което можеше да прочете там. Тогава се случи второто съвършено прекрасно нещо: той пъхна ръка в джоба си, после я извади стисната в юмрук:

— Дръж.

Китката се извъртя, шепата се отвори. Истинска паника обхвана Хана.

— На, вземи — каза той. — Подарявам ти го. Това е бръмбар.

С лека усмивка, сякаш се присмиваше сам на себе си, уточни, че го е издялкал сам. Дървото, от което бе направена фигурката, беше тъмно, почти черно; нещото имаше две червени очи, които в ранната утринна светлина горяха като въглени. Изобщо не приличаше на бръмбар, но какво от това? Тя успя да промълви:

— За мен ли е?

Разтрепери се и дори скри ръце зад гърба си, панически отказваше да приеме такъв невероятен подарък. Наложи се той да я принуди — смеейки се, я накара да си подаде ръцете и да разтвори пръсти. Тя ококори очи, готова да се разплаче, а той се смееше с глас. Отдръпна се, изпъчи гърди, разпери ръце напълно доволен от себе си (внезапната му, съвсем импровизирана щедрост го омайваше и го караше да се чувства всемогъщ) и от живота изобщо. Изпитваше остра нужда от движение и простор. Огледа се: едно възвишенийце, не повече от метър високо, се издигаше край потока като очертаваше територията му. Зад него бяха нивите. Житата приличаха на плискащо се море, сред което далече в ляво имаше само един сайвант, приличен на остров или кораб. Прииска му се да прокара свой път през него. И веднага изкачи насипа. В момента, когато се готвеше да слиза, изведнъж той се сети за нея:

— Идваш ли?

Долу в ниското, в средата на поляната, тя наистина изглеждаше миниатюрна с триъгълното си личице, обрамчено от тежките медночервени плитки и с огромните очи, в ужасната си рокля от черно сукно, стиснала в ръце дялканото съкровище. Той й се усмихна подкупващо:

— Нали съм ти приятел?

След това направи нещо повече: когато тя се изкачваше при него, той я хвана за ръка. Заедно слязоха от възвишението, заедно навлязоха в житата.

Нито единият, нито другият обърнаха внимание на двойния сигнал за тревога, който заеча в този момент: силен звън на черковна камбана, тревожен рев от овнешки рог, шофарът на синагогата.

 

 

Изминали бяха седемстотин-осемстотин метра. Тадеуш разказваше: на Коледа ще стане на единайсет години и от следващата пролет, несъмнено — обещали са му — ще остава във Варшава дори и през ваканциите, няма да идва вече при тези глупави селяни; ще прочете всички книги, ще стане най-малкото адвокат или изследовател, ако ли пък сам не започне да пише книги и в такъв случай непременно ще се прочуе в целия свят. Като казваше всичко това, особено последното изречение, избухна в смях, надсмивайки се на себе си. Хана не откликна. Щеше да го направи, ако не беше шокирана и не смяташе тази подигравка за светотатство. Тя го обичаше, щеше да го обича стократно повече, отколкото той някога сам щеше да се обича.

Засега тя не разбираше тези неща: Тадеуш й говореше, доверяваше й се, те заедно навлязоха сред полюшващите се жита, под утринното слънце, което вече зашеметяваше, и това бе достатъчно, за да изпита цялото щастие на света.

Вървяха под косите лъчи на слънцето, което все още не се бе вдигнало високо в небето. След като преодоляха земния насип те прекосиха една голяма, малко стръмна житна нива и след пътя, който пресякоха, се бяха озовали в едва забележима падина; пред тях се показваше хълмиста местност, която на изток скриваше целия хоризонт. Тадеуш продължаваше да говори за Варшава, хванати за ръка те изкачиха леката стръмнина и сега крачеха през ръжта. Непрестанният рев на овнешкия рог заглъхваше в далечината.

Горе съзряха конниците.

 

 

Бяха петдесетина, а може би и повече. Зад тях крачеше цяла дружина. Но тя не се смяташе: Хана и Тадеуш виждаха само конниците, захласнаха се. Червеникавооранжевото слънце увеличаваше до неузнаваемост и без това големите фигури, яхнали гигантски коне; конниците яздеха в лек тръс, силата им беше сякаш неукротима, от време на време тишината се нарушаваше от краткото изпръхтяване на някой кон. Развяваха черно-бели знамена, повечето с бял кръст. Копията им бяха украсени с кавалерийски флагове и хоругви, белите им униформи биха могли да бъдат — ако се вярва на Тадеуш, Лизи, но както винаги той сигурно е фантазирал — на Хусарите на Смъртта от Елисаветград. Прахта, която вдигаха по тъй сухата земя, обгръщаше пехотата и тя изглеждаше още по-незначителна. Приличаха на приказно видение, изникнало от небитието. Омаян, Тадеуш остана като закован, и само от стискането на ръката, която държеше нейната, Хана на свой ред изпита същото омайване.

Държеше бръмбара в свободната си ръка, в дясната.

Ордата може би ги виждаше — две детски глави, изникнали над гребена на избуялата ръж, но не го показа. Отмина, като в същото време смени посоката и сега вървеше на север. Обръщането на колоната и разсейването на прахта откриха каруци, две коли с напречни пейки и един кабриолет с нисък гюрук, всичките пълни с мъже, някои с рединготи и шапки, други по ризи и с каскети, но до един въоръжени с коси, вили или с обикновени сопи.

— Немци — каза Тадеуш.

Искаше да каже тъкачи, дошли може би от Люблин, където имаше тъкачници. Той клекна на земята и накара момиченцето да направи същото. Горещината нарастваше с всяка изминала минута. Една полска мишка подаде остра муцунка, после бързо се шмугна в сухата ръж. В небето, на изток, нещо ставаше. На хоризонта растеше огромен самотен облак, червенеещ в основата и сиво-черен колкото повече се извисяваше към слънцето.

— Гори — продума Тадеуш.

Той сигурно знаеше какво гори, кое село, тъй като огромното графско имение, управлявано от баща му, се простираше чак дотам. Но не каза нищо повече. Може би защото не се бе досетил за целта на дружината, която току-що бе съзрял (и която се отдалечаваше от тях по посока на брезовата горичка), защото не бе угадил погрома, който ей сега щеше да се разрази. А ако в този момент бе предусетил опасността, веднага я бе прогонил от мислите си. Тадеуш вече се бе научил да изключва от съзнанието си всяка неприятна грижа, независимо колко голяма е тя.

Тропотът на колоната бе заглъхнал. Отново настана тишина. Тадеуш хвана един скакалец, после още един. И веднага измисли игра, нещо като състезание по надскачане. Скакалецът Тадеуш спечели осем пъти, а скакалецът Хана — само два пъти, нищо че той великодушно й бе дал по-голямото насекомо. За първи път, откакто се познаваха, Хана се смееше с глас. Толкова беше смешно да се види самата тя, Хана, като скакалец, два пъти по-голям от този на Тадеуш. А че в състезанието той почти винаги я побеждаваше, й се струваше съвсем в реда на нещата: ако беше спечелила, това щеше да я съсипе. Когато първата игра свърши, той измисли други, като например да плетат треви, нещо, което правеше с невероятно старание, за разлика от нея — всъщност пречеше й бръмбарът, който тя упорито отказа да остави. През следващия час те се разхождаха напосоки из тази безкрайна равнина, описвайки огромен полукръг около сайванта (като че ли не бяха мислили да се доближават до него), край който в края на лятото първите жътвари бяха започнали да трупат снопи.

… Като непрестанно загърбваха брезовата горичка и щетъла.

… И затова не можаха да видят дима, който започваше да се издига над селото.

… Както не забелязаха и конниците, които се връщаха към тях.

Яша ги откри проснати по корем, с носове, заврени в една дупка.

 

 

До този ден Хана бе познавала двама Яшовци. Единия от първите й спомени, от първите й години — мърляво хлапе, което изобщо не обръщаше внимание на едно бебе като нея и понякога беше грубо като всички момчета. А после другия, когото училището бе променило, който носеше кафтан и ботуши, пейси^[3] и кифа^[4], който й говореше нежно, а понякога дори й се усмихваше от висотата на шестнайсетте си години.

Когато сянката на Яша падна над входа на леговището, тя вдигна глава и не разпозна нито единия, нито другия. Яша, който се бе изправил над нея, беше още по-блед от обикновено. Беше гологлав, а пейсите му бяха залепнали от пот. Дишаше учестено и тя го отдаде на това, че е тичал след нея; тя смяташе също, че удивителният гняв (това, което взе за гняв) в черните му очи е предизвикан от това, което бе направила тази сутрин и всички предишни сутрини: срещаше се с Тадеуш, един друговерец. Тя вече отвори уста да обясни прекрасното нещо, което й се бе случило — намерила си бе приятел, истински, само неин… Но не успя: ръката на Яша я хвана за врата и я вдигна с неподозирана сила. Другата ръка затисна устата й. „Мълчи“, прошепна той със съскащ глас. Изправил я бе на крака и я караше да върви. Побутна я, за да я принуди да напредва и едва след доста разстояние тя понечи да се разбунтува. Обърна се и видя Тадеуш, който също се бе изправил и ги гледаше много учудено как се отдалечават. Не можа да види нищо повече, Яша направо щеше да я удуши. Изминаха трийсетина крачки и изведнъж спряха. Яша я просна на земята, зад стена от пшенични или ръжени стебла. Тя отново понечи да се съпротивлява, обхваната от истински бяс. Това, което се случи, изведнъж я укроти — Яша я пусна, спря да упражнява силата си върху нея; вместо това той я взе на ръце с безкрайно тъжна нежност: „За бога, Хана!“, шептеше той. Тя гледаше втренчено лицето му и едва сега го видя такъв, какъвто беше в този миг — блед не от гняв, а от притеснение и мъка. Той беше плакал и още плачеше, рубашката му бе раздрана на много места и през една от дупките тя забеляза кървящата рана на гърдите му, под лявото рамо. А по врата му, точно под ухото и челюстта, имаше следа от друг удар. Яшал! Яшал! В миг любовта й към по-големия брат измести всичко останало. На Хана също й се доплака. Но Яша отново тръгна, поведе я със себе си и тя вече не се опитваше да се съпротивлява. Принуди я да тича стотина метра, от време на време я караше да прикляка, а понякога дори да заляга, да се слива със земята, внимателен, дебнещ нещо или някого, когото тя не можеше да види. Това залягане из нивата можеше да бъде чудесна игра, една игра, каквато тя често бе играла именно с Яша — а не с онзи глупак Симон. Това не беше игра… Тя ясно разбра, че Яша е уплашен.

Сайвантът изникна пред тях изведнъж. По-късно Хана щеше да разбере, че през цялото време Яша бе използвал дървената постройка като прикритие, гледайки винаги тя да е между конниците и тях. Влязоха вътре. Ухаеше прекрасно на сено, беше тъмно в сравнение с ярката светлина навън. Яша не бе отворил вратата, бяха се промъкнали през малката пролука. За няколко секунди той остана при процепа, като оглеждаше всичко наоколо. С гръб към нея, попита:

— Кой е този?

Тя се направи, че не разбира. Той обясни, че говори за русото момче.

— Тадеуш — отвърна тя, сякаш самото име обясняваше всичко.

Яша се обърна, доближи се до нея и едва сега тя видя, че той е сериозно ранен и в крака. Имаше засъхнала кръв по левия му ботуш и по края на рубашката. Хвана с ръце лицето на Хана. Въпреки шестте години разлика, той не беше много по-едър от нея. Винаги е бил дребен, слаб, дори мършав. Дълбоките черни очи и сивкавият тен, легнал на лицето му от безкрайните часове, прекарани над свещените книги, заличаваха всякакво детско изражение. Пръстите му, както винаги изцапани с петна от мастило, погалиха бузите на Хана. Проговори с много мъка в гласа:

— Убиха го, Хана. Убиха баща ни. Той тръгна насреща им, за да им говори, да ги успокои и те го убиха.

„Кои те?“, искаше да попита Хана. Но вратата се отвори широко и фигурата на Тадеуш се очерта в ослепителния правоъгълник светлина. Момчето на свой ред влезе. Като че ли случайно, то спря в сиянието на един слънчев лъч, промъкнал се през прозорчето на сайванта, така че около русите му коси се образува ореол. Гледаше брата и сестрата и се усмихваше, явно малко смутен, че ги е последвал, но с присъщия си инстинкт употреби целия си чар.

— Ще доведеш конниците — каза Яша на полски.

— Той ми е приятел — веднага се намеси Хана.

И изведнъж се уплаши, че ще трябва да избира. Повтори на ум думите, които Яша току-що бе изрекъл за смъртта на баща им, но смисълът им й убягваше. Още повече че в същото време отвън се чу тропот. Надигнаха се гласове. Смехове. Руска реч. Хана не разбираше много добре. Шумовете приближаваха. Явно се насочваха към сайванта. Ръката на Яша отскочи от бузата на сестра му към рамото й:

— Качвай се! Бързо! — Отново шепнеше. Посочи й стълбата и я накара да се покатери по нея. Горе тя видя изгнило миналогодишно сено.

— Най в дъното — заповяда Яша.

Тя се сви на няколко крачки от прозорчето, гледащо на изток, откъдето прониква слънцето. Сгъна колене и ги обгърна с ръце. Мисълта, че баща й е мъртъв, започна да прониква в съзнанието й. Почти не забеляза, че Тадеуш също се бе покачил нагоре и сега стоеше прав пред прозорчето, като с озадачен, но и леко развеселен вид поглеждаше ту навън, ту към двамата си другари. После усмивката му изведнъж изчезна. Яша го повика тихо, помоли го да се дръпне, за да не го видят. Черният и синият поглед се сблъскаха за миг, но най-накрая Тадеуш се подчини. Направи две крачки настрани и с ръце зад гърба се подпря на тънката стена с изражение на човек, когото събитията изобщо не засягат.

— Той ми е приятел… — сметна за уместно да повтори Хана, усетила напрежението между двете момчета.

— Мълчи — изсъска Яша.

Гласът му беше като полъх. Той самият се просна по корем, в мига, когато конниците стигнаха до вратата на сайванта. Огромните сенки на трима мъже на коне легнаха на пода, там долу. Не помръдваха. Мълчаха. После се дочу жуженето на спокоен разговор на руски, от който Хана разбра отделни думи, но не и общия смисъл. Но пък видя ефекта, който има над Яша, видя черните му очи да се облещват и той започна да диша учестено, но безшумно, с широко отворена уста. Най-сетне той завъртя глава и по устните му тя по-скоро прочете, отколкото чу думите:

— Ще подпалят сайванта. — Пропълзя до нея, хвана я за врата, придърпа я към себе си я целуна по челото:

— Не мърдай. Не се страхувай.

Изправи се с очи, впити в тези на Тадеуш. Слезе по стълбата, като не откъсваше поглед от младия поляк.

Докато съвсем изчезна.

 

 

Конниците бяха осем, трима се бяха доближили до прага на сайванта. Един от тях вече приготвяше факлата. Спря като видя малката дребна фигурка на Яша и се изсмя:

— Я виж кой идва. Плъховете напускат дупките! — Сетне попита:

— Сам ли си?

— Не знам езика ви — отговори Яша на идиш.

Конниците заговориха помежду си на руски. Всичките бяха в униформи, но сред тях нямаше офицер. Двама разпознаха Яша, когото са видели как се е опитвал да се отскубне, докато работниците от тъкачниците са убивали баща му (войниците не бяха участвали в погрома, те само бяха присъствали, без да взимат ничия страна). Колебаеха се. Повечето явно бяха пили, несъмнено вино, откраднато по време на плячкосването на щетъла. Най-после въпросът бе повторен на колеблив немски:

— Сам ли си?

— Да — отвърна Яша.

— Хип, хип, Юда! — изкрещя, смеейки се, един от войниците, като подхвана стария вик за започване на погроми.

— Сам съм — повтори Яша. И добави: — А сайвантът е на поляците. Не е еврейски.

— Не лъжи. Сигурно лъжеш.

Едно копие се наклони, върхът му допря гърдите там, където беше раната.

— Доближи се.

Той съвсем излезе от сайванта, пристъпи между огромните коне. Токът на един ботуш жестоко го ритна в лицето и го просна на земята. Той нарочно се претъркулна възможно най-далече, после се изправи и отново тръгна, като с всяка крачка все повече се отдалечаваше от сайванта. Премина през първата редица конници. Един от тях налетя с коня си върху него, той отново падна и пак се изправи. Залитна, раната на крака се бе отворила и силно кървеше. Навлезе във втората редица конници и я отмина, без някой да се опита още да го бие. Ако имаше момент, в който да е съвсем близо до успеха — да спаси собствения си живот, наистина, но най-вече да предотврати подпалването на сайванта, — то беше сега. Имаше време да направи още няколко крачи и съвсем инстинктивно да усети как конниците зад него се успокояват, безразлични. Усети, че са готови да дръпнат поводите и да го оставят.

Тогава отекна викът, че той не е евреин, не е, и Тадеуш изскочи като светкавица от сайванта. Той, Тадеуш, не е… В следващия миг Яша хукна да тича право напред, като се надяваше единствено да отведе конниците възможно най-далеч от сайванта. Беше разбрал, че разкриването на лъжата му е променило всичко. Много бързо го настигаха. Дървената дръжка на едно копие го шибна през кръста с жестока ярост. Цялата тежест на коня и конника бяха вложени в нанесения му удар. Не бяха искали да го убият, но той падна по очи с прострени напред ръце, без да се опита да предпази лицето си, извика от болка, но съвсем за кратко.

 

 

Хана долови този вик. Тя почти нищо не бе разбрала от разменените на немски думи, само бе познала гласа на брат си. Внезапното спускане на Тадеуш по стълбата надолу я заблуди: помисли си, че той се намесва, за да спаси Яша. До такава степен, че за малко да слезе и на свой ред да се покаже. После се отказа и се сгуши неподвижна в гнилото сено. Яша й бе заповядал да не мърда. Яша ще се върне. Той и Тадеуш ще се опознаят, ще станат приятели…

Тя не знаеше кой бе извикал. А пък и викът бе толкова кратък, прегракнал, че можеше да бъде на когото и да е. После дочу нов разговор, пак на руски и помисли, че благодарение на Тадеуш нещата вече се оправят. Но настъпи странна тишина и накрая тя повече от любопитство, отколкото от страх надникна от прозорчето.

Най-напред зърна тялото на Яша. Проснат по корем, с преплетени ръце, той не мърдаше. На трийсетина метра от сайванта. Почти до едно още неожънато житно островче, към което безнадеждно се бе стремил и където би могъл да изчезне, ако го бе достигнал.

Яша бе вдясно от Хана. Конниците се отдалечаваха наляво. Тадеуш? Къде е Тадеуш? Най-после го съзря — един от конниците го беше взел на седлото си. Дори в очите на Хана не можеше да остане и капчица съмнение. Тадеуш не само си отиваше, но го правеше съвсем доброволно, обгърнал с ръце тялото на един войник и опрял буза в гърба на мъжа, той се усмихваше от удоволствие. Мигом я порази усещането за изоставяне и предателство, нищо че бе примесено с покруса и неверие. Конниците подкараха в тръс, дружината им се отдалечаваше, а Хана беше способна единствено да гледа втренчено след фигурата на своя приятел, който сега оживено жестикулираше.

… Минаха още две или три минути, преди огънят в сайванта да стане съвсем реален. Първият огнен език се издигна изведнъж от разгарящото се огнище, там, където бе хвърлена факлата. Долу, под стълбата, жаравата се разширяваше бавно. Скоро целият край срещу Хана пламна.

— ЯШАЛ.

Той не се размърда веднага. Тя отново изкрещя, няколко пъти, без да изпада в паника, дори с някакво удивително спокойствие, докато на няколко метра от нея овъглената стълба се срути, а огънят неумолимо приближаваше. Яша не се надигна, той пълзеше. Все така по корем той се завъртя в полукръг около себе си. Едва тогава успя да отлепи лице от земята и повдигна глава подобно на гущер. Ръцете му се протегнаха напред, ноктите се забиха в сухата земя. Взе да дърпа, напредна с няколко метра. „Скачай, Хана!“ Но заповедта остана на устните му… несъмнено той вече умираше. Хана продължаваше да вика; дори дъските, върху които беше стъпила, вече бяха обхванати от огъня. Яша още един път протегна ръце, сграбчи пръстта с нокти, задърпа. „Скачай, Хана!“ Вече беше на двайсет стъпки от сайванта…

— СКАЧАЙ, ХАНА.

В този вик вложи всичките сили, които му бяха останали, и най-сетне тя го чу. Наведе се през прозорчето и разбра какво се е мъчел да й покаже: копите сено почти под нея. Тя по-скоро се претъркулна, а не скочи, падна от два-три метра. Непокътната отиде при брат си и приклекна.

Лицето на Яша беше заровено в земята. Опита се да обърне брат си по гръб: той изрева като животно, полудяло от болка. Тогава се опита да го извлече далеч от огъня. Съвсем умно се досети, че след като погълнат сайванта, пламъците ще обхванат и копите, сламата, после неожънатото жито, което беше толкова сухо. И тогава Яша щеше да изгори жив, щеше да изгори, защото не искаше да помръдне…

Точно така и стана. Сеното пламна малко преди постройката да рухне. Огънят препускаше, докато тя се напъваше да влачи Яша. Той беше още жив, въпреки счупения гръбнак, докато краката, а после и тялото му бяха обхванати от пламъците. Хана дори видя, че той удря въздуха с ръце и с широко раззината уста й прави знаци: „МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ! БЯГАЙ!“

Тя обаче не искаше да бяга. Онова, което се случи тогава, наистина беше много удивително, като се има предвид, че Хана беше само едно малко седемгодишно момиче, пред чиито очи брат му изгаряше жив, което минути преди това бе научило за смъртта на баща си и което отгоре на всичко за първи път в живота си бе усетило в гърлото си жестокия горчив вкус на предателството.

Тя изтича няколко метра, само колкото да се измъкне от обсега на пламъците. Избягваше да навлиза в изправеното жито, вървеше по вече ожънатите площи, където огънят напредваше по-бавно. Така тя дълго време оставаше с лице към гърчещото се в пламъци тяло. Всеки път, когато имаше време, с невероятно самообладание се спираше, гледаше трупа на Яша и малката конна дружина, която все повече се отдалечаваше. После, когато огънят се доближаваше до нея, отново тръгваше спокойно.

… Докато стига до гумното, направено от плоски камъни — там пламъците не можеха да я настигнат. А оттам и до пътя, който щеше да се превърне в преграда за огъня.

 

 

Трийсет и две години по-късно Тадеуш Ненски щеше да разкаже част от тази случка на Елизабет, „Лизи“ Маккена, като нямаше да скрие нищо от своето „предателство“. На останалото, особено на последните минути, Мендел Визокер щеше да стане пряк свидетел.

Мендел Каруцаря се намираше на по-малко от верста — хиляда метра — от горящия сайвант. Той видя появата на конниците при първото им минаване, когато предвождаха тъкачите, тръгнали пеш или с каруци. Скрил бе собствената си каруца и конете в една върбова горичка край потока, не много далеч от мястото, където Тадеуш градеше своята дига. Не му бе първи погром и знаеше механизма на нещата: „Хип, хип, Юда!“ и останалото. И него го бяха налагали със сопи един-два пъти, а веднъж дори бяха убили коня му „за забавление“, казваше той, смеейки се (но хуморът на Визокер беше много особен). Той бързо се бе досетил за целта на този погром — щетъла. Достатъчно беше да се скрие и да чака. И той чакаше. Видя осемте подпийнали войници да се връщат към сайванта, знаеше, че преди това там са се скрили три деца. Свидетел бе на излизането на Яша, на опита му да избяга, на страхотния удар с копието, нанесен му от един от конниците, на падането му. Мислеше, че момчето е мъртво.

Пое риска да се намеси — конниците бяха на двеста метра — едва когато видя дребната фигурка в черна рокля на прозорчето на обхванатия в пламъци сайвант. Да впряга конете, скрити в храсталака, щеше да му отнеме много време, затова започна да тича. Докато тичаше, я видя как скача върху копите, изправя се, кляка до проснатото тяло, а после как си играе с огъня с неестествено спокойствие. На моменти я загубваше от очи; жълтите пламъци и сивият дим сякаш я поглъщаха, но тя винаги се появяваше непокътната, без изобщо да бърза, и всеки път вече замиращото от тичане сърце на Мендел затупкваше с нова сила. Той, който вярваше в дявола повече, отколкото в Бога, почти бе убеден, че вижда ръката на Сатаната в този безумен и бавен танц на едно момиченце около огъня.

Останал без дъх, запъхтян, с разтреперани крака той най-после стигна до гумното. Съзря я клекнала край пътя, вън от опасност, загърбила огъня. Преди да се доближи до нея поиска да види трупа на хлапето. Ужасно. То се бе превърнало в нещо страшно сгърчено, овъглено и димящо. Да ти се доповръща. Върна се при момиченцето. То дори не обърна глава при приближаването му. Огромните му сиви очи бяха вперени в равнината, тоест в празното пространство. В ръцете си държеше някакъв предмет от черно дърво, белязан с две червени кръгчета.