Пол-Лу Сюлицер
Хана (4)

3.
Две рубли във Варшава

— На петнайсет години съм — каза Хана на равина. — От женски пол съм, в случай че не сте забелязали.

Равинът замижа, почеса брадата си, въздъхна, с една дума показа всички признаци на отчаяние. Много добър човек беше този равин. Може и да не беше най-ерудираният в Полша, въпреки че беше прекарал петнайсет години в един йешибот в Латвия, славил се през неговата младост със сериозната подготовка, която даваше. Сега беше минал седемдесетте години, а и онези времена бяха тъй отдавна. Останал му беше само подчертаният вкус към диалектиката, който почти не бе имал възможност да задоволи от деня, в който дойде (тогава беше около трийсетте) на служба в този затънтен щетъл на югоизток от Люблин.

Естествено, че познаваше Хана; знаеше я от бебе.

— Ако баща ти — мир на праха му! — беше жив…

— Но не е.

— Бих искал от време на време да ме оставяш да си довърша изречението. Аз съм равинът, не ти.

— Би ме учудило, ако някой ден стана равин — отвърна тя сладко. — По разни причини.

Мълчание. Нова въздишка на равина. Равинът вече не си спомняше много добре как започна всичко или по-точно, може би си спомняше обстоятелствата, но никак не можеше да извика в паметта си причините, които го бяха накараш, него, уважавания равин, да влезе в подобни отношения с едно дете. Не че отношенията бяха двусмислени, само това оставаше… Но все пак тя беше момиче! Това се случи преди пет години. Една прекрасна вечер той забеляза, че тя вече не идва на училище и отиде да поговори с Шифра, която по онова време още не се беше омъжила за шивача Бериш Корзер. Не хранеше особени надежди: и той като целия щетъл знаеше, че момичето на покойния Реб Натан прави каквото си реши още откак е проговорило. „И оттогава, да не й е уроки, не е преставала.“ Срещата с Шифра доведе до очаквания резултат: нищо. Примерна съпруга и майка, Шифра беше толкова безхарактерна, че си отваряше устата само за да каже „да“. Ето защо равинът се беше видял принуден да се заеме с хлапачката, която скоро щеше да навърши десет години: знае ли тя, че като вече не иска да идва на училище, я грози опасността да остане неука? Смях: че тя си знае да чете и пише открай време беше отговорът; на идиш, иврит и арамейски (е, на арамейски не много добре), а също на полски. Не лошо и на немски. Тогава равинът беше извадил своето Петокнижие; тя контраатакува мълниеносно, позовавайки се на Мидраша, на Сифра на Левит^[1], на Мишна и Гемара. А тя знаеше всичко това дори по-добре от кой да е отличен ученик на петнайсет години…

Така започнаха срещите им по пилпул (как изобщо се стигна дотам, на равина не му беше много ясно). Абсолютно оригинална измислица на евреите в Полша, които всички до един знаеха да четат и пишат в една страна, три четвърти от чието население беше неграмотно, пилпулът беше гимнастика на ума, в която се приемаше, че по принцип двамата противници знаят Талмуда ако не идеално, поне еднакво добре; ерудицията, следователно и превъзходството на единия от събеседниците над другия се установяваше чрез измислянето на най-необичайни аналогии между текстове, които видимо нямат никаква връзка, чрез изграждането на съвършено невероятни силогизми между края на даден трактат и средата или началото на някой друг, чрез събирането на части от два или три различни цитата и доказването, че това може да означава нещо. Това беше квинтесенция на образоваността на ума, в сравнение с която споровете на византийските свещеници, обсадени от турците, за пола на ангелите, бяха залъгалки за бавноразвиващи се. Първите три години побеждаваше равинът и много се забавляваше; но когато Хана стана на тринайсет години, тези почти ежеседмични битки взеха понякога да завършват наравно: без да знае свещените книги наизуст, Хана даваше доказателства за поразителна гъвкавост на ума. „Ех, ако беше момче“, често си мислеше равинът…

… Точно в този ред на мисли, по асоциация се досети за нещо. Попита:

— А брат ти Симон?

„Започна се“, помисли си Хана. Отвърна:

— Във Варшава е. На осемнайсет години е и е много добре, учението му също върви добре. Не е по-глупав от преди. Но не е и поумнял. Писа ни за Пасха.

Бяха празнували Пасха преди две седмици. Равинът отново се почеса по брадата. Ясно се виждаше, че е объркан.

— Да започнем отначало — каза той.

— Чудесна идея — отговори Хана.

— Мълчи.

— Мълча — рече Хана.

— Идваш и ми казваш, че вторият ти баща Береш Корзер, който е на седемдесет и пет години…

— … Но все пак успя да направи на майка ми две деца…

— Млъкни.

— Млъквам.

— … Че вторият ти баща Бериш Корзер, който е на седемдесет и пет години, те гледа похотливо…

— Меко казано — каза Хана. — Ако само гледаше, щеше да е добре. — Усмихна се на равина. — Добре. Млъквам.

— … те гледа похотливо и се опитва да те… опипва, докато майка ти я няма.

Равинът замълча, очаквайки нова забележка, но о чудо, този път тя не продума. Той продължи:

— Ако може да ти се вярва, това продължава месеци, от миналата година и дори отпреди това, откакто си започнала да правиш ритуалните къпания при менструация. Пак според теб, не си посмяла да кажеш на майка си дори и когато Береш Корзер ти е предложил да се ожени за теб, след като се разведе с нея. Предвиждал даже да отиде да живее в Лодз, където има роднини, а ти да го последваш. А в замяна на всичките тези пламенни обещания, той иска да получи от теб…

Равинът се запъна, търсейки подходящата дума.

— Нещо като предвкусване — предложи безизразно Хана.

— Честта да е първи — казва равинът. — И този сатана, който изглежда съвсем грохнал, та чак неспособен да премести и един стол, не престава да те преследва всеки ден. До такава степен, че не можеш да издържаш и единствено за да запазиш щастието на майка си, на брата и сестра си от втория брак, не виждаш друг изход, освен да напуснеш щетъла и то възможно най-бързо. С каруцата на онзи нехранимайко Мендел Визокер, който беше приятел на покойния ти баща — Бог да го прости, нека почива в мир! И да идеш във Варшава. Варшава, където е брат ти Симон и където, по някакво съвпадение, имам по-млада сестра, която би могла да те подслони и да ти намери работа…

Равинът млъкна и настъпи тишина. Беше един от онези дни, в които той се чувстваше уморен и много стар, в които го нападнаха спомените за собственото му идване в щетъла преди четирийсет и няколко години, когато беше открил, че жив ще се погребе в това селце, запокитено сред една равнина без начало и край. За почти половин век прекаран тук, той срещна един-единствен човек с изключителен ум и култура, с когото да разговаря, наистина да разговаря. Този човек загина по време на един погром. А дъщеря му, която изцяло приличаше на него, само чертите бяха по-засилени, сега седеше срещу него. Равинът уморено каза:

— Хана, мисля, че ти мислиш, че аз мисля, че тази история е чисто и просто една измислица. Знам, че знаеш, че зная. Логично е да отида при родителите ти и да им съобщя за разкритията ти. Убеден съм, че ще се слисат. Бедният Береш Корзер, когото някак си ми е трудно да си представя като сатир, няма да го преживее: ще умре задушен от възмущение и срам. Ето защо ще замълча. Но това, което най-много ме дразни, е, че ти си го знаела още от самото начало. Предвидила си го.

Тя издържа за известно време погледа му, но накрая все пак сведе очи.

— Много си умна, Хана. Май прекалено много, та да е добре за теб. Между този Визокер и теб…

— Не — рязко отвърна тя, — не е това.

— Искаш да отидеш във Варшава.

— Искам да отида където и да е, далеч от щетъла. Сега му е времето.

Взря се внимателно в нея, убеден, че този път казва истината. Досещаше се какво щеше да направи, ако той се опиташе да потули историята с опита за изнасилване: вместо да й разкаже само на него, щеше да пусне фалшив слух в щетъла. И пак щеше да постигне целта си да замине. А пък и равинът не й се сърдеше много за доста циничния шантаж. Той бе имал достатъчно време да оцени силата на характера й. Освен това знаеше — по-добре от самата нея в този период от живота й, и дори по-точно от Мендел Визокер и от когото и било друг, — че една част от личността на Хана е способна на най-хладнокръвни пресмятания, щом си е поставила определена цел. Ала равинът си мислеше, надяваше се, че съществува и една втора Хана, успоредна и допълваща, способна на най-силни емоции, безкрайно привързваща се. Именно тази Хана той обича с малко притеснена нежност.

— И какво ще правиш във Варшава?

— Още не зная.

Мълчание. „Ако й се случи нещо, помисли си равинът, цял живот ще си спомням, че е заминала с моя помощ. Въпреки че… с мен или без мен, тя все едно ще замине.“

— Кога искаш да тръгнеш?

— Днес. Готова съм.

— Не ми даваш много време да съобщя новината на майка ти и да получа съгласието й.

— Майка ми чудесно ще преживее и без мен — каза Хана. — Тя никога не е имала нужда от мен. Дори ще се почувства облекчена, че няма да съм тук.

 

 

— Вече не познавам много добре Варшава — каза равинът на Мендел Визокер. — За четирийсет, че и повече години всичко трябва да се е променило. Но мисля, че беше на улица „Гойна“.

— Ще го намерим — увери го Мендел.

Взе писмото, което равинът му подаде — беше препоръка от последния до сестра му. Двамата мъже се спогледаха.

— Зная — тихо каза Мендел. — Ще бдя над нея като над собствената си сестра. Ако имах такава.

Не можа да се въздържи да не произнесе последните думи с лека ирония и се укори — за равин, този не е лош. Освен това той наистина се безпокоеше за Сополаната. „На негово място аз бих се тревожил за Варшава. Там и не подозират какво ще им се изсипе на главата…“

Хвърли последен поглед на групичката, най-отпред беше Шифра, Шифра, която плаче. На свой ред Мендел се метна на бруска, където Хана вече се бе настанила изпъната, поставила ръце на коленете и гледаща право пред себе си. Той напразно се мъчеше да каже нещо незабравимо по случай заминаването. Не измисли нищо. Само баналното: „Тръгваме“.

Впрягът прекоси пазарния площад и пое по пътя за Люблин.

— Можеше поне да се обърнеш и да кажеш довиждане на майка си — тихо отбеляза Мендел, все пак леко втрещен от липсата на топлина и вълнение в тази раздяла. (Хана никога повече нямаше да види майка си.)

Но тя не отвърна. Излязоха от щетъла. Най-малко час пътуваха по почти правия път, отправил се към безкрайния хоризонт, сред потискащо равния пейзаж, без да продумат. Най-накрая Мендел каза:

— Чудя се какво ли си им казала, та така лесно те пуснаха да тръгнеш…

— Разни глупости — отвърна Хана с глас, който все пак прозвуча на Мендел малко странно. И за да му е чиста съвестта, но най-вече защото не вярваше (той като че ли беше облекчен от това доказателство, че тя все пак е човешко същество), той се наведе напред, вгледа се в нея отблизо и откри, че малкото й личице е смръщено, с широко отворени очи и сбърчени устни, които единствени издаваха дълбокото й вълнение.

Никога не съм била ревла, Лизи. Но наистина щях да се разплача, когато напусках селото си, защото знаех, че няма да се върна. Само този път и то не от мъка — бях хиляди пъти по-разстроена, когато татко умря, но не пророних и една сълза, — а защото бях убедена, че него ден, когато Мендел ме отвеждаше, най-сетне щях да започна живота си…

Във Варшава пристигнаха единайсет дни по-късно, след като бяха спрели за по-дълго в Люблин, където Визокер натовари ръчно бродирани шалове и стоки от тъкачниците.

Хана видя корабите.

— Висла — обясни Визокер. — А ние сме на моста Прага.

— Зная.

Тя проследи с поглед един голям бял кораб, на чийто борд имаше най-малко сто души, та дори и музиканти. Мендел се засмя:

— Забравих — ти знаеш всичко.

— Не, но преди две години вие ми донесохте един атлас.

Колкото и да се стараеше, не успяваше напълно да се овладее; наведе се напред стиснала здраво ръце една в друга, хапеше долната си устна, цялата душа беше в очите й. Люблин я беше впечатлил, но Варшава! Брускът се движеше сред колона от дрошки, нещо като каляски, теглени само от един кон, и изведнъж взе да изглежда недодялан; блъсканицата беше невероятна, сякаш двеста и няколкото хиляди жители на града (по този въпрос атласът не беше много точен) едновременно бяха наизлезли по улиците; сред морето от хора Хана виждаше елегантни жени, които я смайваха с огромните си шапки, с цветните рокли, с чадърчетата си, прозрачни като крила на пеперуда, с изумително фините си обувки; както и с голямата си самоувереност, която им позволяваше да се държат като кралици. Мъжете, които вървяха редом с тях, им се кланяха, сякаш си мислеха, че те са безкрайно крехки и ценни… Фактът, че можеха да съществуват такива жени, на които се отстъпваше да минат само защото са жени, беше първото нещо, което установи във Варшава. В този миг й се стори, че е открила друг човешки вид, друг свят, в който не се усъмни нито за миг, че ще може да попадне.

Останалото, всичко останало, беше без значение. Дори гледката на десетките „изискани“ магазинчета, с достъпни за всеки поглед витрини, на които бяха изложени на показ онези неща, дето тя отначало взе за странно застинали живи същества — преди да разбере, че са нещо като статуи, може би от восък, — показващи дрехите, предлагани за продан. Не остана особено впечатлена от потискащите редици високи сгради с балкони, с величествени входове и монументални врати, нито от безбройните коли, някои от които бяха теглени от четири и шест коня и возеха само по една двойка, сама жена или мъж; нито от общото впечатление за разкош и охолство, за оживление, за живот…

… Още по-малко от дългата тирада на Мендел, който поред показваше паметниците и разказваше за тях: колоната на Сигизмунд, двореца Сакс, двореца Брюл или Потоцки, църквите на Визитандинките^[2], на кармелитките, на ордена „Света Ана“, градини и паркове и всичката тази вода, разхищавана от фонтаните, които изглежда течаха единствено за да доставят удоволствие на очите. Тя съвсем не слушаше Каруцаря. Тези чудеса, чиито имена се стараеше да й изброи, я оставяха безразлична. „Това са инструменти, декори, признак на преуспяването“, мислеше си тя. Главното беше другаде, в онзи друг свят, чието съществуване току-що бе открила; там беше нейното място. Тя щеше да го заеме и то бързо. Защото Тадеуш сигурно беше част от него, но това е само една допълнителна причина. Тя изпитваше истинска треска…

… И огромно разочарование, когато след всички криволичения и завои брускът…

— Стигнахме — каза Мендел.

… брускът най-после навлезе в еврейския квартал — вече гето — скупчен около главните си улици „Крошмална“, „Смоша“, „Гойна“ и други. Трябваше да се признае, че наистина не бе като да се завърнеш в щетъла и тук, като в другите части на Варшава, които преди малко бе прекосила, имаше истински павирани улици с дървени, а понякога и каменни тротоари, очертани от сгради, задъхващи се от безбройните магазинчета, дюкяни, бакалници и от същата бучаща и плискаща се тълпа. Но…

Мендел Визокер спря бруска за първи път, осведоми се от група минувачи за адреса, тръгна отново.

… Но разликите бяха само привидни: лицата, а несъмнено и всичко в главите, бяха същите като в щетъла. „Не сменям средата като идвам да живея тук.“ Тя каза на глас:

— Няма да остана тук, Мендел Визокер.

Той я стрелна със заинтригуван поглед, мислейки, че тя говори за Варшава изобщо. В същото време подкара двата коня по една права улица и след малко спря. Закачи поводите. „Пристигнахме.“ Посочи едно магазинче, на чиято витрина с почти нечетливи надписи, толкова бе избеляла боята, съобщаваха, че в него се продават мляко, сирена и яйца. Погледна Хана:

— Къде няма да останеш?

— В този квартал. Още по-малко при тези хора.

— А във Варшава?

— Във Варшава може би.

В този момент един минувач разпозна Мендел и му се обади. Заприказва се с Мендел. Хана, която в това време бе разгледала магазинчето и бе установила, че то определено е зловещо, сега се интересуваше от новодошлия (машинално бе отбелязала в начина, по който Мендел му отговори, враждебност, която я заинтригува). Мъжът беше на около трийсет години, носеше панталон от жълто ламе, синьо сако на сребърни кръгове и червена риза. Имаше големи и много красиви черни очи, които изучаваха Хана със спокойно безсрамие. Попита Мендел коя е тя.

— Племенницата ми, в известен смисъл — отвърна Мендел.

— Не знам дали съм му племенница — каза Хана, — но той със сигурност не ми е чичо. (Тя смело издържа черния поглед; мъжът беше много красив, по някакъв свой си, хулигански начин.) — А вие кой сте?

— Пелте Мазур.

Черните очи се смееха.

— Визокер, на твоята уж племенница винаги ли й е толкова остър езика?

Докато питаше, очите му опипваха тялото на Хана, цялото й тяло, като дори той се наведе, за да я разгледа по-добре и по изражението му се разбра, че наистина одобрява това, което вижда.

— Хана — каза тогава Мендел Визокер с опасно провлачен глас, — този негодник, който стои пред теб, се нарича Пелте Вълка. Избягвай го.

— На колко е години? — попита Пелте.

— На трийсет и пет — отвърна Хана, преди Мендел да успее дори да си отвори устата.

Пелте Вълка прихна да се смее, но в следващия миг краката му се отделиха от земята и той увисна във въздуха, на трийсет-четирийсет сантиметра над тротоара. Огромната ръка на Мендел просто се бе протегнала, едрата му лапа го бе сграбчила за врата и го бе повдигнала над земята.

— Чуй ме, Пелте — каза Мендел много нежно, — добре ме чуй: ако докоснеш малката, ако само й продумаш, ще ти счупя двете ръце и дори гръбнака. Разбираш ли ме ясно, Пелте?

— Мисля, че да — отговори Пелте, който бе започнал леко да се задушава.

Около тях започнаха да се трупат хора. Мендел се усмихна и попита:

— Според теб, Пелте, аз шегувам ли се? Мислиш ли, че съм способен да ти счупя ръцете и гръбнака?

Вълка изпелтечи нещо трудноразбираемо.

— Говори ясно — каза Мендел като продължаваше да се усмихва.

— Мисля, че си напълно способен.

— Много добре — каза Мендел, разтвори пръсти и отпусна примката си, — а сега изчезвай, Пелте!

За момент проследи с поглед мъжа с жълтия панталон, който се отдалечаваше към улица „Крошмална“ и се усмихна отново убийствено студено, когато Пелте, тъкмо преди да завие, се обърна и му отправи неприличен жест. (Хана си мислеше, че сигурно е неприличен — в книгите никога не бе чела нищо по този въпрос.)

— Сега да се занимаем с теб — подхвана Мендел. — Какво означава всичко това, не искаш ли да останеш при сестрата на равина?

— Няма да остана и толкоз.

Хората се разотидоха и по лицата им Хана прочете разочарование, че не е станало никакво сбиване. Мендел Визокер въздъхна — той и Хана все още бяха един до друг на седалката на бруска.

— Чуй ме добре, Хана — каза той със същите думи и със същия опасно спокоен тон, с който бе заплашил Пелте Мазур, — доведох те във Варшава както ти искаше. Защото беше по-добре да го направя аз, а не някой друг, и защото майка ти и равинът бяха съгласни. Затова се отклоних от пътя си, загубих време за сделките си; нямам нищо против да изгубя още малко, но не прекалено. Затова, едно от двете…

— Не напуснах щетъла си, за да дойда да живея в друг щетъл, малко по-голям от първия и с фенери по улиците.

— Едно от двете — или послушно оставаш при сестрата на равина, ако тя те приеме, така че да те намеря тук при следващото си минаване, или ще ти вържа ръцете и краката, но най-вече ще ти запуша устата и ще те върна в твоя щетъл. Аз отговарям за теб.

— Никой не отговаря за никого. Най-вече за мен.

— Тъкмо имам празен чувал отзад. Какво щастливо съвпадение — простичко каза Мендел.

Хана го измери с поглед. Беше възхитена от сцената с Пелте Вълка (какво прекрасно име), жестът на Мендел я бе очаровал. Не биваше наистина да му противоречи, когато той заяви, че му е племенница, но от друга страна, ако не го беше направила, той нямаше да хване нахалника за врата и да го вдигне във въздуха. Щеше да е жалко да пропусне това. Тя изучаваше Мендел Визокер и за миг си представи какво можеше да се случи край потока, ако беше се съгласил (тя си знаеше, че той ще откаже) да я люби. Това също щеше да бъде интересно. Тя определено изпитваше голяма привързаност към Визокер, голяма…, а също и спокойната увереност, че може да го накара да направи почти всичко. Е, почти. Усмихна му се широко.

— Като си помисля, струва ми се, че ще остана при сестрата на равина. Ако ме иска.

— Тя не те познава и не знае на какво си способна. Затова имаш шанс да бъдеш приета.

Мълчание. Усмихнаха се един на друг заговорнически. Той попита:

— А пари имаш ли?

— Да. Две рубли.

— Далеч ще стигнеш с тях.

— Все трябва да се започне. Всеки проблем винаги има много решения. Не!

— Какво не?

— Не искам вашите пари.

Отново мълчание. Той си прочисти гърлото, както правят хората, притеснени предварително от това, което ще кажат.

— Хана, запомни добре това, което ти казах. Първо, че трябва да останеш тук, където те оставям. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Сега за Пелте Мазур и за всички Пелте Мазуровци във Варшава… Видях те как го гледаше. Мъжете не се гледат по този начин. Освен това Мазур…

Спря, защото тя едва не прихна, и защото се чудеше как да й каже тези неща. Тя милостиво му се притече на помощ.

— Много добре зная какъв е Пелте Мазур, Мендел Визокер.

— Нищо не знаеш.

— Той е сутеньор, сводник — заяви тя спокойно. — Такъв сте били и самият вие според равина в моя щетъл. Ако се оставя, Пелте Мазур ще ме прелъсти. Първо. После ще преспи с мен. Това второ. След това ще ме научи как се доставя удоволствие на мъжете — което всъщност наистина не зная как се прави. Трето. Накрая ще ме закара в някой бардак и ще прибира парите, които други мъже ще плащат, за да спят с мен. Мисля, че съм разбрала много добре. Това ли искахте да ми кажете?

— Велзевул рогати… — изруга Мендел Визокер.

Тя се усмихна за втори път, лъчезарна. Приготви се да скочи от бруска, ала си спомни, че е във Варшава, където ще става дама. А най-вероятно дамите не скачаха от брускове. Тя протегна ръка на Мендел.

— Бихте ли ми помогнали да сляза?

Той се подчини, но беше толкова смутен, че още повече разбужда, ако изобщо е било нужно, нежността, която тя изпитва към него. Тя се възползва от няколкото секунди, през които той я държеше за талията, да се притисне към гигантската му гръд, да го целуне по бузата и да му прошепне:

— Никой мъж няма да успее да ме прелъсти, ако аз не искам да бъда прелъстена, Мендел Визокер. Никой мъж няма да легне отгоре ми, ако аз не желая да го направи.

Той я пусна на тротоара. Взе торбата й, в която имаше само една рокля за преобличане, една долна риза и две-три парчета бельо. Тя провери дали двете монети от по рубла, които бяха цялото й земно богатство, са между гърдите й, и те влязоха в магазинчето.

 

 

Сестрата на равина досущ приличаше на копа сено, на много стара и дебела копа сено, седяла месеци наред на силно слънце и още по-силен дъжд, тоест безформена, рухнала, кафеникава. Като се започнеше от главата, покрита със смачкано кафяво боне, от което, противно на обичая на омъжените еврейки, се показваха няколко кестеняви кичура; лицето под него беше широко, с еднакъв цвят на остаряла кожа и цялото на бръчки, сред които изпъкваше дебел картофест нос; тя нямаше шия, главата й сякаш се сливаше с останалата част от тялото, което надолу постепенно изчезваше под огромен брой фусти, навлечени една върху друга, всичките в преливащи се цветове между саждиво черно и шоколадово кафяво. Същинска копа сено. Която се движеше, но бавно, на крака, подути от елефантиаза и от половинвековно стоене права в магазина, по шестнайсет часа дневно.

Казваше се Добе Клоц.

Имаше си и съпруг на име Пинкош Клоц. Той, разбира се, беше много дребен и много слаб; нищо чудно да се смали наполовина, ако му отрежеха плитчиците и брадата, и му махнеха черната шапка. В семейство Клоц той минава за маслото (което не беше чак толкова лошо за един млекар). Единственото му задължение беше всяка нощ да става в два часа и да докарва прясно мляко, яйца, сметана и сирене от околностите на Варшава. Връщаше се на улица „Гойна“ към пет и половина (сутринта), навреме, за да отвори в шест магазинчето, което трябваше да измие, а след това тръгваше на някаква нова експедиция, която го задържаше навън докъм ранния следобед. Нова доставка или поръчка, след което беше длъжен да отиде в синагогата. Към края на деня той обикновено пак се появяваше, за да избяга веднага отново под предлог, че трябва да провери избата, откъдето не се показваше до следващата сутрин. Беше сянка на мъж, привидение на съпруг.

Двойката беше около шейсетте и никога не бе имала деца. Всъщност от около трийсет години те не си говореха, обединени от една от онези мълчаливи, старателно натрупвани омрази, до които само идеалният брак може да доведе.

 

 

Добе Клоц прочете писмото на брат си равина. Сетне го препрочете. Тя наистина беше монументална, висока колкото Мендел, а погледът, който му отправи, имаше с какво да всее ужас: очите й бяха малки, остри, скрити под тежки клепачи, набръчкани като цялото лице. Хана сравняваше Добе с копа сено, а Мендел я оприличаваше по-скоро на хипопотам, животно от тропиците, чиято снимка бе видял във „Вестник на пътешествията“. В моментен порив той едва не извика Хана и не я изведе навън, готов да й намери някъде във Варшава, при някоя от многобройните жени, които му устройват най-прекрасни посрещания, по-уютно убежище.

Онова, което се случи тогава, наистина го свари неподготвен.

— И ще трябва да се грижа за ТОВА? — рече Добе Клоц. (Тя едва бе погледнала девойката.)

— На кого викаш ТОВА? — попита Хана много остро.

Дебелокожата извърна глава и я изгледа от горе надолу: „Ще я смачка като дървеница“, помисли си Мендел разтревожен и пристъпи крачка напред.

— Дебел кит такъв — продължи Хана, — аз не съм ТОВА. Аз съм едно младо момиче.

Настъпи тишина.

— Кит, а? — повтори Добе със странно изражение в миниатюрните очички, като чешеше дебелия си нос с показалец.

— Кит. Само дето не е учтиво към китовете. — Хана се изхили.

Мендел пристъпи още една крачка.

— А сега — добави Хана — едно от двете, както би казал един човек, когото познавам: или ще ме вземете, или няма да ме вземете. Казвате „не“ и ние с Мендел Визокер си тръгваме. Варшава е голяма.

Изражението на присвитите очички ставаше все по-любопитно. Добе се обърна към Мендел:

— Тая малка сополана винаги ли е такава или само днес?

— Честно казано… — продума Мендел.

— Малка сополана ли? — извика Хана.

— Хана, моля те… — опита се да каже Мендел.

Но нито Хана, нито Добе Клоц го слушаха; те бяха застанали една срещу друга — само дето се различаваха с няколкостотин ливри тегло и половин метър височина.

— Знаеш ли да четеш? — попита Добе.

— Със сигурност по-добре от вас.

— А да смяташ?

— Като лихвар. Отговорът и на следващия въпрос е „да“.

— Още не съм ти задала следващия въпрос.

— Ще ме попитате мога ли да държа вашето магазинче, което е мръсно като кочина. Отговорът е „да“. Мога да го правя, а щом и вие го правите, значи сигурно не е много трудно.

— Така ли мислиш?

— Ммммм — отвърна Хана.

Мендел ги гледаше как се измерват с поглед, изведнъж се почувства изключен и се запита: „Какво става всъщност?“.

— Да допуснем — рече Добе, — казвам да допуснем, че те задържа…

— И да допуснем, че аз желая вие да ме задържите.

— Да допуснем — каза Добе.

— Да допуснем всичко — съгласи се Хана великодушно.

— Ще те храня и ще ти дам място за спане…

— Чисто. Не като тук. С прозорец и осветление за през нощта.

— И копринени чаршафи може би? — възкликна Добе. — Можеш ли да готвиш?

— Истинска катастрофа — отстъпи Хана. — Не съм много силна и в шиенето.

— Храна и подслон, нищо друго. Ни рубла, ни копейка.

— Няма значение — отвърна Хана спокойно, — просто ще крада от касата.

Мендел затвори очи и вече си представи как кръстосва улиците на Варшава и тропа на милиони врати, с неосъществимата надежда да хариже някому непоносимата Сополана с прекалено остър език. Очакваше Добе Клоц да избухне. Тя наистина избухна, но съвсем не както той допускаше: едно първо потреперване набръчка еднообразно кафявата повърхност на невероятната грамада от тлъстини, ризи и фусти; дори и лицето, със своите едри черти и праисторически гънки, дори то потрепери; после някакво глухо ръмжене заклокочи от вътрешностите, подобно на вулкан, предупреждаващ за скорошното си изригване…

Най-сетне смехът избухна, разтърсвайки огромната плът на Добе Клоц. Смях, подхождащ на тази жена, от който цялата улица „Гойна“ за малко да се разлюлее. Към този смях Хана прибави и своя. Двете жени се кискаха наистина лудо пред погледа на онемелия Мендел.

Малко по-късно Хана каза:

— Засега всичко е уредено, Мендел Визокер. Ще остана тук известно време.

 

 

Странно, но от тази сцена Визокер не бе запазил весел спомен. След много време щеше да разкаже как след първото облекчение, че сблъсъкът е свършил добре (и че се е отървал от Сополаната), е изпитал неприятно предчувствие.

Поради съвсем съзнателното хитруване на Хана, поради прекалената й самоувереност и абсолютната й убеденост, че може да манипулира всички и всичко.

И поради това, че срещу нея стоеше Добе Клоц със своята истинска дивотия и с лудостта си.

 

 

Хана бе настанена от Добе в една таванска стая на четвъртия, последен етаж на сградата на улица „Гойна“, в чийто приземен етаж се намираше магазинчето, собственост на Клоцови. Отначало малко се притесни, но после й се стори очарователно да живее на такава височина (до този ден никога не бе виждала стълбище; у тях плевниците бяха с дървени стълби).

Тук, в това помещение с размери два на три, без отопление дори през най-свирепите варшавски зими, тя щеше да доизгради личността си, щеше да дочака края на юношеството си и да изживее първата от трагедиите си с Тадеуш Ненски — както, разбира се, и историята с Пелте Мазур.

Както тя бе пожелала, стаята имаше прозорец, по-скоро капандура. Сутрин слънцето проникваше през него, когато имаше слънце. Ако се покачеше на стол, пред нея се разкриваше изглед към покривите на Варшава чак до Висла и Пражката гора, но преди всичко към дворците, църквите и паметниците на града.

Където беше, където непременно трябваше да е Тадеуш.