Пол-Лу Сюлицер
Хана (21)

20.
4 януари 1899 година

През лятото на 1896 г. двете лудуваха на френската Ривиера. Не харчеха много, дори никак: Хана прекара една-единствена вечер в казиното в Монте Карло и всичко се повтори, спечели предостатъчно, за да плати пътуването им и престоя в хотел „Париж“, плюс две нови рокли за Лизи и две за нея и наема на улица „Анжу“ 10 за цяла година, като се включи и газта. Хана заключи, че това е някакво проклятие, което я преследва. Беше почти отчаяна. Ако играеше цял месец, нямаше съмнение, че щеше да стане богата колкото всичките господа Ротшилдови, взети заедно. Поне да знаеше добре да играе, да влагаше в ходовете си и най-малкото зрънце ум, разсъждение или памет! Но не: заложи на 18 (рождената дата на Тадеуш), на 2 (рождената дата на Лизи), на 23 (нейния рожден ден), залагаше на което й падне число и всеки път прибираше трийсет и шест пъти мизата.

„Отвратително. Каква глупава игра!“

Останала в хотела, естествено с Шарлот (която бе напълняла и вече не можеше да минава през въртящата се врата); Лизи се задушаваше от смях, просната по гръб и с вирнати във въздуха крака.

— Наистина няма нищо смешно — процеди Хана през зъби. — Наистина имам идиотски вид, когато се напъвам да въртя сделки!

Що се отнасяше до сделките, тя продължаваше да прави сметките си с обичайната вманиаченост. Парите, които отчасти бяха в Лондон, отчасти в Германия, в банката в Кьолн, където Мариан Каден се трудеше като вол всичко да разбере, й носеха девет и половина процента лихва. Това беше малко, но тя бе поискала да са й винаги на разположение. От двайсет и петте хиляди на Пайк, на когото редовно плащаше неговия половин процент лихва, получаваше само девет пункта лихви. Но това все пак правеше близо шест хиляди лири годишно, без да пипа собствения си капитал.

… Освен това този капитал се увеличаваше. Първо, защото тя не изхарчваше всичките шест хиляди лири, а и защото през юни 96-а, в съответствие със сключените договори, получи от Австралия единайсет хиляди деветстотин и няколко лири, първата вноска от полагащата й се печалба от австралийските начинания, изплатена от Жан-Франсоа Фурнак — самият той пък контролиран от кантората Уитакър.

— Ще получите още толкова след шест месеца. Фурнак е вложил първите печалби, както беше уговорено, но инвестициите вече приключиха. Следващата година би трябвало да получите трийсет хиляди лири.

— Знам да смятам и да чета.

— Не се съмнявам, Хана, не се съмнявам. Но вашето спокойствие просто ме удивлява.

Поли очевидно започваше да си задава въпроси. Учудваше го не само привидното й спокойствие, но и бездействието й; не бе допускал, че е способна на подобно търпение. Той много често прескачаше от Лондон до Париж. Когато тя си взе за любовник художника, той малко се нацупи, но му мина — неговата територия беше определена, той никога нямаше да я притежава и се примиряваше малко или много; беше от онези малобройни мъже, които големите страдания в живота сякаш не засягат; понякога умират от тях, но галантно и с усмивка.

Често идваше от Лондон в Париж, но само заради приятелството им, с което се задоволяваше поради липса на нещо по-добро: тя не правеше нищо, за което той да би могъл да я съветва. Дори бе отхвърлила предложението му за по-изгодни вложения с познатия вече довод: иска парите да са й под ръка, да може да разполага с тях веднага. „Разсъждавате като емигрантка, скъпа моя.“ — „За момента все още съм такава. И не ми казвайте, че бездействам: уча, сега ми е времето, все пак.“ По тази точка това беше самата истина — за една година с дерматолога Барюйе и други — тя дори бе присъствала на хирургически операции; казваха й, че ще припадне при вида на първата кръв; беше се изсмяла и разбира се, остана невъзмутима, — с всичките книги, които погълна, тя бе научила невероятно много неща. Работейки по шестнайсет-осемнайсет часа на ден, когато не беше с Лизи или отиваше на някое соаре, където я водеха (защо винаги трябва да бъде съпроводена от някой мъж, по дяволите?) било от Рене (преди да скъсат), било от писатели, художници, журналисти или музиканти, нейни познати.

През октомври 96-а тя имаше повече от седемдесет и осем хиляди лири. Достатъчно беше да седне и просто да чака да достигне границата от сто хиляди паунда, които си бе поставила като цел.

Както винаги Поли я бе усетил точно — „аз съм дундестата рибка пилот на една сладка бяла акулка, каквато сте вие, Хана“ — треската за действие наистина започна да я изгаря. Бе открила, що се отнася до нея, че само по себе си трупането на състояние не е било и не би могло да й бъде цел; движеше я нещо друго, една много по-силна потребност — абсолютната, почти патологична необходимост да оползотворява изключителната способност да създава, която беше в нея и която нито времето, нито възрастта, нито обратите в живота й щяха да успеят да отслабят или унищожат.

И наистина, това беше по-силно от нея: престъпи обещанието, което сама си бе дала да изчака две-три години, преди да предприеме каквото и да било.

Откри първия фронт.

 

 

В конкретния случай нае, под аркадите на улица „Риволи“, срещу парка Тюйлери, един магазин, който не бе вървял много добре. Собственикът бе умрял преди една година, търговията замираше (според нея между двата факта нямаше никаква връзка). В него продаваха дрънкулки и дреболии — от корсети и подплънки, които имаха вид на вече използвани, до религиозни медальони. За две хиляди и шестстотин франка тя получи правото да го превърне в каквото пожелае (освен в публичен дом, вдовицата беше набожна).

Поли й бе казвал безброй пъти: имаше нещо неумолимо в нейния успех. За три месеца клиентелата се върна или по-скоро дойде съвършено нова, поне с половин век по-млада, привлечена без никаква реклама от умелото подреждане на витрината, от вътрешната украса (ограничена впрочем до един пласт бяла боя). Понесе се мълвата за изкусната промяна в стоките, различното отношение на едната, а после и на двете нови продавачки, атмосферата… И самата Хана не беше в състояние да даде точно обяснение. Правеше нещата и те успяваха. Не се мъчеше особено да разбере защо. Достатъчно й беше да установи, че няма никакъв талант за рисуването, живописта, скулптурата, нито пък за писане. Опитала се бе наистина да напише петнайсетина страници за Мендел, за идванията му с бруска в щетъла, за обширните равнини в Полша; окуражавана в началото от Марсел Пруст, тя най-накрая му показа пълните си съчинения. Само по погледа му разбра: резултатът е студен, бездушен, по нищо не й прилича; не е успяла да се вживее и е използвала единствено ума си, това е много и в същото време недостатъчно, поясни чувствителният Марсел. Нямаше наклонности и за музиката; дори беше направо инвалид в това отношение. Когато Дебюси изсвири, усмихвайки й се почти единствено за нея, своята „Прелюдия към следобеда на един фавн“ тя чуваше само шумове и нищо друго; глухотата й беше същата в Операта или на концертите, на които Поли и други я бяха влачили.

… В замяна на това притежаваше таланта да предприема и да продава — през смях наистина, но Поли дори говореше, че е направо гений; тя притежаваше необяснимото умение да предусеща това, което хората и най-вече жените желаят.

През февруари 97-а магазинът се разшири в помещенията на един съседен магазин и това доведе до наемането на още четири допълнителни продавачки. През май отвори друг магазин, на улица „Фобур Сент-Оноре“. Работата рязко се увеличи месец и половина по-късно, когато от Сидни най-сетне пристигна първата пратка от кремове, лосиони и тоалетни води.

Тя просто опитваше. Не желаеше вече да се задоволява с продукти, правени напосоки, на ъгъла на масата, с хаванче и чукало. Сигурна беше, че с всички познания, които бе натрупала, може да се оправи по-добре. Почти насила, до такава степен съзнаваше, че се оставя да бъде понесена от водовъртежа, тя обиколи околностите на Париж да търси място, където да направи първата си фабрика. Естествено Поли я придружаваше, за нищо на света не би пропуснал началото на офанзивата, за която вече почти бе загубил надежда, че ще започне.

— От Австралия ли ще докарвате растенията?

— Не, естествено. Австралия си е Австралия, Европа си е Европа.

Обясни, че обикаляйки билкарите, е завързала познанства и е намерила един, по-предприемчив от другите, който е приел да работи за нея.

— Някой си Бошател. Ръката му е малко шавлива, но прекрасно познава растенията, от които се нуждая, и обича да обикаля провинцията. Той ще ми изгради мрежа.

От Нормандия до Германия (всъщност до Елзас, който е немски).

Откри място за фабриката си в Еврьо. Можеше, естествено, да избере нещо по-близко до Париж, обаче тя искаше да е в провинцията.

— А и едно предприятие, разположено в град, попада под неговото влияние и направо потъва. Аз ще назначавам на място, искам яки момичета, които могат да различат ябълковите от черешовите цветове.

Толкова за фабриката. По отношение на персонала тя имаше съвсем точни изисквания към продавачките, по възможност хубавички, фини, елегантни, тоест всички онези качества, които бе открила у Жан-Франсоа Фурнак, съчетани с компетентност и любезност към клиентките: искаше от тях почти невъзможното. Такива можеха да се намерят само в една среда: тази на висшата мода. Веднага щом самата тя придоби нужната сигурност, упорито започна да посещава „Уърт“, на улица „Ла Пе“ (който командваше женската мода в света, чак до Америка; почти всички жени от Царское село се перчеха с тоалети на Шарл Фредерик или на сина му Гастон), а също така Дусе (Пол Поаре е бил негов ученик, но още не бе открил собствена модна къща) и госпожа Пакен, така решителна и организирана (порази Хана, първо защото беше жена и преуспяваше — нима не откри първа тя клон в чужбина, в Лондон, — второ, със строгостта в управлението, пример за подражание, Хана), както и Мари Кало и Лафериер (още една жена).

Хана се сприятели с Жан-Филип, един от синовете на основателя на „Уърт“, който се занимаваше главно с управлението. Само приятелска връзка (запознали се бяха с посредничеството на Едгар Дега), която в един момент доведе до някои планове за сдружаване; но не повече: Жан-Филип и модна къща „Уърт“ със сигурност нямаха нужда от нея, а пък от своя страна и Хана нямаше никакво намерение да се обвързва с когото и да било. Но той беше достатъчно добронамерен да й изброи няколко имена, като смеешком я накара да му обещае, че няма да го конкурира. Сред тях беше и името на Жана Фугарил, постъпила при Пакен на улица „Ла Пе“ 3 още през 1891 г. при създаването на модната къща.

Жана беше около трийсетте, знаеше английски и испански и несъмнено притежаваше всички желани качества: амбиция, изключително чувство за организация и светски контакти („… и отвратителен характер, предупреждавам ви, Хана.“ — „Намерили сте на кого да го кажете, бъдете спокойна: мен също си ме бива в това отношение.“ — „Искате да напусна Пакен, за да ръководя нещо, което още не съществува? Освен ако не наричате предприятие тези два магазина?“). Водиха спорове седмици наред, на различни срещи. Жана изобщо не вярваше в козметичната индустрия (защото си говореха за индустрия), нито пък виждаше бъдеще за парфюмите, „където мястото е вече заето“. „Искате да се борите с Герлен или Роже и Гале?“ — „Ще се боря срещу всеки. Но най-вече желая да направя това, което все още никой не е правил…“ Споразумението бе сключено най-накрая под арбитража на Поли: три години Жана щеше да получава един път и половина заплатата, която бе имала при Пакен (по-добре платена беше от министър) и след изтичането на този първи договор щеше да бъде свободна да избира между два процента от цялата печалба или обезщетение с размер на заплатата й за пет години.

Щяха да работят заедно трийсет и осем години, до смъртта на Жана всъщност. Въпреки безбройните крайно буреносни караници, от които и двете изпитваха еднакво удоволствие, почти опиянение.

Друга подробност за уреждане: въпроса за специалистките, които във всеки козметичен салон (за момента не бе създаден нито един) щяха да съветват клиентките как да използват козметичните средства, които по това време също ги нямаше и „с които никоя почтена жена никога няма да иска да си наплеска лицето. Ние не сме при диваците в Австралия, Хана; тукашните дами нямат халки в ноздрите, ако сте забелязали“. — „Мразя ви, Фугарил… Жана, сто пъти вече ти обясних…“

Хана реши да създаде собствена школа, където да подготвя тези, които по предложение на Пруст нарече козметички.

Оставаше само да се създадат козметичните продукти. Защото тя имаше намерение да направи нещо по-добро от адските си смески в Сидни. Но тъй като едновременно с това беше полякиня, жена и дори варшавянка, Хана отиде да се срещне с някоя си Мария Складовска, която сега се наричаше Мария Кюри. Тя беше истински учен. Със смях отхвърли предложението на Хана сама да се заеме с това, но препоръча Жулиет Ман, която беше химичка и много подходяща за производствен директор. Срещнаха се, разбраха се и дори се свързаха веднага с едно от онези мигновени и трайни приятелства, които Хана имаше щастието винаги да предизвиква. Отсега нататък Жулиет щеше да ръководи „кухнята“, а освен това и подготовката на козметичките. Едва шест години по-късно, когато Мария Кюри заедно с мъжа си получи Нобелова награда за изследванията си върху радия, Хана разбра какво невероятно нахалство е проявила: „А аз й предложих да ми прави кремове за разкрасяване, наистина съм безумна“.

Тя проучи огромната папка, събрана от студентите от улица „Екол“. И стигна до заключението, че нищо или почти нищо не е направено: козметиката, в нейния бъдещ смисъл, не съществуваше; продаваха се единствено кремове, които при изследване дори не достигаха равнището на направените от нея. „Толкова по-добре: ще създам нещо ново. Останалото ще е въпрос на патентоване, изработване и пускане в продажба.“ Най-старателно прегледа тонове реклами, излезли било във вестници и списания, било под формата на диплянки… и се успокои: всичките бяха ужасяващо посредствени, в тях се мъдреха най-безсрамни лъжи, особено по адрес на вечната мечта, псевдоеликсирите за подмладяване, а Жулиет, след като ги изследва, потвърди, че ако не са направо опасни, те в най-добрия случай изобщо не действат. Но нямаше закон, който да ограничава или да регулира продажбите.

Помоли същите студенти да направят проучване в европейски мащаб: искаше да знае къде да създаде салоните си за разкрасяване. Идея, която нямаше да даде почти нищо: предложиха й просто големите столици и курортните селища. За тях се бе сетила и сама. Но тя запомни принципния подход за проучване на пазара и по-късно щеше да го приложи с много по-голям успех.

В Париж козметичният салон щеше да бъде на улица „Риволи“. Би предпочела площад „Вандом“, но там не бе намерила нищо подходящо.

„Друго какво, Хана?“

… Естествено някой, който да надзирава целия този зараждащ се комплекс, човек, способен да бди за насочването или просто за събирането на билките и тревите, за закупуването на основните материали, нужни на Жулиет, за цялостната дейност; способен преди всички да хукне да проучва възможностите за установяване на нови места, да търси помещение в най-хубавите части на всеки превзет град; и достоен за такова доверие, разбира се, че да може да му се повери наблюдението на всички и всичко; някой, който да е посветен във всичките й тайни…

Не беше нужно да търси този някой — Мариан Каден бе завършил стажа си в Кьолн, знаеше френски (не особено добре, винаги щеше да го говори с такъв акцент, че да умреш от смях, сякаш го правеше нарочно, а това не беше в характера му) и банково дело; вече учеше английски, по-успешно. Мариан с невероятната си работоспособност, с почти фанатичната си преданост и благоговение към нея… ако му кажеше да се захване с китайски и физика, той щеше да го направи на мига.

— Ако имаш време да понаучиш малко испански, няма да ти е от вреда. На мен също. Направо ще се захванем, hablo, hablas, habla, hablamos, hablais, hablan^[1], много е лесно, помни се като песен. Muy pronto, amigo^[2]: голяма част от клиентките ни идват от Южна Америка. Или ще дойдат, очаквам ги тази или идната година. А те са пълни с пари, също като руските принцеси… Добре че знаем руски. Ти Фугарил, не го знаеш, а? Виждаш ли, че не знаеш всичко!

Въпреки цялото доверие, което имаше в Мариан, не го направи директор. Не му определи никаква титла, не му даде кабинет. Той вече беше и винаги щеше да остане нейна сянка (дори когато забогатя благодарение на собствените си усилия), тя не искаше да му дава никаква длъжност, въпреки че му плащаше най-добре. По-добре, отколкото на себе си. Мъже и жени, които бяха работили за нея трийсет-четирийсет години, надали бяха виждали Мариан и три пъти, едва го знаеха по име, че дори и това не знаеха, докато той с изключителната си памет щеше да знае винаги всичко за тях, където и по света да работеха.

Цялата 1897 година премина в тези многобройни занимания. До отварянето на салона в Брюксел, четири месеца след парижкия, без на практика тя да докосва капитала си, който се увеличаваше непрестанно благодарение на лихвите и редовните постъпления на пари от Австралия. Защото печалбите от магазините на „Риволи“ и „Фобур Сент-Оноре“ изцяло бяха отново инвестирани и щяха и в бъдеще да служат за създаване на нови предприятия, единствено за това. Никакви заеми. Тя просто бе закръглила сумата, необходима за действие, черпейки от собствените си средства, които бяха достигнали четири хиляди лири годишно. От тях плащаше и на своите две главни помощнички, Жана и Жулиет. Това не й пречеше да продължи да плаща част от обучението на Лизи и месечните заплати на Мариан. При нужда се лишаваше, дори цял един месец не си купи нова рокля или картина, единствените й екстравагантности.

„С изключение на две хиляди и шестстотинте франка, които дадох, за да откупя правото за наемане на магазина на улица «Риволи», можех съвсем спокойно да започна без пари. Наистина съм прокълната.“

След дълги размишления и след като бе избирала между петнайсет-двайсет поклонници, си намери друг любим на сърцето. Наричаше се Андре Лабади, банкер поет от Бордо, млад упълномощен представител в „Сосиете Женерал“, с изгледи за най-блестящо бъдеще, чиито доходи от семейните лозя го правеха съвсем по неин вкус. Той имаше гасконския поглед на Жан-Франсоа Фурнак (който дойде в Париж през есента на въпросната година) и определено заядливи мустачки, все още малко напевен акцент и деликатност на бижутер, когато ставаше дума за нея и нейните удоволствия. Познаваше Англия и говореше английски (сред прадедите му имаше англосаксонци от далечното време на Черния принц, както и евреи и то по линия на майката на Мишел Монтен, на когото беше потомък). Познаваше и Америка, където бе живял една година и бе обикалял Дивия запад, в памет на друг свой прародител, основател на Сейнт Луис. Той караше Хана да мечтае не само защото й рецитираше еднакво добре Уолт Уитман и „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан (заведе я на премиерата на пиесата и тя много я хареса), но и защото именно той й отвори очите за земите отвъд океана и я накара да открие този нов хоризонт, който дотогава й се струваше безкрайно далечен и приказен. От пътешествията си, които го бяха отвели чак до Калифорния — „Сан Франциско би ти харесал, Хана“ — той бе натрупал цяла колекция от познанства: с невероятния съдия Рой Бийн, с маршал Бил Тайлман, с Уайът Ърп от ОК Корал; видял бе труповете на Долтонови, изложени в Кофивил и как угасва пламъкът на Седящия Бик, съзерцавал бе непроницаемото лице на победения Джеронимо. Разказа й за удивителните милиардери авантюристи, които бе срещнал там…

… но най-вече великолепно я любеше, тя не се бе излъгала в избора си в нито едно отношение. Любеше я без въображението на един Хътуил, но с търпение и спокойно внимание, с очарование и нежност и необходимата доза буйност.

Толкова добре, че тя почти изпадна в ужас: ами ако я откъсне от Тадеуш? Стигна дотам, че дори го напусна за цял месец (готвеше се за Лондон, но не това беше истинската причина, тя се страхуваше от самата себе си). Когато се върна при него той я очакваше спокоен: „Ти не си жена, която ще си тръгне, без да каже дума, Хана“. От всички мъже, с изключение на Тадеуш разбира се, той беше единствен, в когото тя едва не се влюби наистина. Раздели се с него едва когато самият той не издържа на любовта си към нея и я помоли да се оженят.

Останаха заедно една година.

 

 

Откри салона в Лондон през 1898 г. Нае къщата на един херцог срещу площад „Сейнт Джеймс“. Сградата беше почти историческа и работите по обзавеждането накараха цялото High Society^[3] да злослови. Тя отби удара като се обърна към един от безчетните братовчеди на Поли. Не беше кой да е: надзиравал бе работите по ремонта на Уиндзорския дворец и ремонтираше салоните у херцог Кларънс. Беше хомосексуалист и макар че се казваше Хенри, предпочиташе да го наричат Беатрис. Изглеждаше много забавен и на два-три пъти дойде да следи работата, облечен до неузнаваемост като жена, а с високия си като сопрано глас заблуди дори Поли. Целуна го по устата и заяви, че е много сладичък, а Поли дори не позна братовчед си…

Хенри-Беатрис стана един от големите приятели на Хана, до смъртта си през 1915 г. (самоуби се на фронта в Ардените от любов по един красив офицер). Веднага след като тя разположи част от щаба си, той бързо доби навика да я навестява вечер в стаята й на втория етаж. Бъбреха си като две жени — разликата между бъбренето на жените и споровете на мъжете, Лизи, е, че при последните се пушат пури. А останалото, съотношението на глупостите, които се ръсят там, е съвършено същото. — Той познаваше висшето лондонско, следователно и британско общество по най-добрия, най-недискретния, по най-лукавия начин, който човек може да си представи. Имаше злъчния език на мъж и жена, взети заедно, направо беше явление. Знаеше кой с кого и как спи, защо и в колко часа. Забавляваше Хана, но най-вече й беше полезен в нейните завоевания. Между тях се установи истинско, малко смущаващо съучастничество…

… Много смущаващо на моменти. Може би като предизвикателство, което трябваше да се приеме, тя повече или по-малко си бе втълпила да го върне в правия път и през вечерите, които прекарваха заедно, през седмиците и дългите месеци тя се опитваше да го съблазни. „И само не разправяй на себе си, че го правиш, за да се тренираш за Тадеуш! Андре е съвсем достатъчен за това. Ти си си направо порочна!“ Една нощ той се появи много късно — часът беше около два, тя тъкмо се бе върнала от „Ковънт Гардън“, където Поли я бе завлякъл, и от последвалата вечеря — и я завари да се съблича. Седна на леглото и взе да бърбори. Млъкна за няколко секунди, когато тя остана гола, втренчи очи в нея, отново подхвана бръщолевенето си, но продължаваше да я гледа, едва се помръдна, когато тя се изтегна по гръб върху кувертюрата.

— Извинявайте, винаги спя гола — каза тя. — Та продължавайте, Беатрис…

Тогава той заговори нормално, тоест с мъжки глас, който дори не беше нежен. Хана видя ръката му, която леко помръдна, би могло да се каже, че потрепваше. Не че той я виждаше за първи път гола или поне разголена; често му се бе случвало да присъства, когато тя сменяше тоалетите си, приготвяйки се за някоя вечеря. По много поводи му бе показвала гърдите си — „най-хубавите гърди в Европа, скъпа моя; нямам данни за другите континенти“ — дори малко повече, а той, знаейки (винаги знаеше всичко в тази област) с кого тя ще се срещне на вечерята или на спектакъла, предварително й правеше характеристика на всеки и всяка и дори нещо повече, описваше й слабите места на едните и на другите, за да ги използва за работата си: „Внимавайте, лейди Еди-коя си и малката госпожа Армстронг се мразят, можете да имате само едната от тях; заложете на по-младата, тя ще доведе след себе си петнайсет-двайсет свои приятелки, които не знаят къде да прахосат парите на съпрузите си…“, или пък: „Не се доверявайте на външния вид, тази унгарска графиня няма пукнато пени…“, или: „Искате да привлечете други американки? Обслужвайте безплатно Сузи Армбръстър; тя все едно няма да похарчи повече от три лири, но ако разкаже за вас, всички жени от отвъдокеанската колония още същия ден ще почукат на вратата ви“.

(Десет месеца по-късно, през 1899 г., когато тя търсеше начин да се заговори малко повече за козметичния й салон, именно Хенри я посъветва да изгони при първия повод дебелата дама в лилаво: „Тя е лейди, но отскоро, започнала е с мармалад. Мразят я почти навсякъде, въпреки че се страхуват от нея. Изключително богата, но свръх скъперница и вие нищо няма да загубите от нея. Изхвърляте я на улицата и още утре в Лондон ще имате хиляда и петстотин приятелки от детинство, всичките умиращи от желание да дойдат при тази, която се е осмелила да направи жеста, за който те мечтаят от първия си бал“.)

… Той говореше и продължаваше да я гледа, седнал на по-малко от половин метър от нея; пръстите на лявата му ръка докосваха голото й бедро. Замълча, този път за дълго. Леко се изчерви, сетне възкликна:

— Мили Боже!

Но не се отдръпна от нея.

И тогава тихо каза:

— Аз наистина не съм мъж, Хана…

— Не зная, Хенри.

— Но бихте искали да узнаете. Действително до края на живота си ще сте опитали всичко…

— После ще е много късно.

— Точно така.

Ръката му бавно тръгна нагоре и се плъзна по заобления й ханш, галейки кадифето му. Продължи пътя си, застина на корема й, показалецът и големият пръст отначало докоснаха, а после деликатно започнаха да си играят с медночервения пух, завивайки го на копринени букли. Другата му ръка дойде на помощ и полекичка се промъкна между бедрата, които тя послушно отвори. Погали вътрешната им страна, която беше толкова гладка.

— Приятно ли е?

— Ммммм.

— За първи път е и ето че се смущавам. Имам любовник на седемнайсет години, но кожата му не е нежна като вашата.

— Най-после тържествувам.

— Не тържествувайте толкова бързо.

Втората ръка се плъзна нагоре и отново слезе, без наистина да стигне до срамните устни. Той се наведе и докосна с език зърното на всяка гърда:

— Какво странно усещане. Проправям си път в непозната страна. Дори миризмите са различни.

Целуна я по устата. Остави се да го разсъблече, като предварително клатеше глава. И наистина, вече гол, той изобщо не се възбуждаше каквото и да правеше тя.

— Предупредих ви, Хана. Дори вие.

— Ще започна отново.

Той отново се надвеси над нея, докосваше я само с език, както би правила една жена, любеща друга жена, и успя да й достави повече удоволствие, отколкото тя бе очаквала. После легна по гръб и се разплака. А тя го прегърна и останаха така. И двамата знаеха, че няма да го направят отново. Той попита:

— Опитвала ли сте вече с друга жена, Хана?

— Не.

— Иска ли ви се?

— Не.

— Един зъл език ми разказа за вас и за онази писателка, Колет.

Тя се засмя:

— Познаваме се. На едно соаре в Париж, на което присъствах, тя се появи гола под гигантски похлупак и се галеше с друга жена. Нищо повече. Между нея и мен няма нищо:

— Само мъже, така ли?

— Обожавам ги. Аз съм съвсем нормална.

— Ненормалното е, че го заявявате високо. Какво безочие! Почтената жена не изпитва удоволствие. Живеем по времето на Виктория, все пак, мила моя…

Незабавно след Лондон дойде ред на Будапеща, където отвори салон през пролетта на все същата тази 1898 г. И почти едновременно с него, или поне незабавно след това, благодарение на забележителната подготовка, извършена от Мариан, в Прага и Берлин.

— Варшава, Хана?

— Не.

— Добе Клоц е все още жива.

— Толкова по-зле. Но най-вече, жалко.

Най-сетне се бе решила да пише на майка си. Кратко и студено писмо от няколко реда. Не получи отговор и това не я натъжи, а учуди: не бе вярвала, че Шифра има достатъчно характер, за да й се сърди. Но явно и тя все още беше жива. Обяснение за майчиното мълчание получи малко по-късно, под формата на писмо от брат си Симон (той вече беше равин). Симон й бе написал двайсет и осем страници, пълни с горчиви упреци, тя била срам за цяла Полша, а и за целия свят всъщност. Не я считал за сестра, полякиня и жена. И й искаше хиляда рубли.

„Откуп, предполагам“, помисли си тя, без изобщо да се почувства засегната от всички проклятия, които той бе изсипал.

Поколеба се, но му изпрати парите, като даже утрои сумата. Съзнаваше ясно, че това е най-огромната глупост, защото той нямаше да спре да иска, това беше ясно.

„Ти си чудовище, Хана, щом не обичаш майка си. Освен това не е вярно, че не я обичаш. Всъщност тя изобщо не те интересува. А тя обичала ли те е някога истински? Трябваше да те научи на нежност, а всичко, на което тя се опита да те научи, бяха шиенето и готвенето. Не може да се каже, че постигна блестящ успех в тази област… Но не си спомняш да е направила дори един мил жест към теб. И ти не опита, наистина. Сигурно винаги си я ужасявала… Несъмнено точно това не можеш да й простиш — тя не пожела, дори не се опита да те разбере, да разбере, че зад големите ти бухалски очи се криеше желанието да те помилва… да те прегърне.“

 

 

Тази година, в края на август, Род Маккена дойде в Европа да види сестра си за първи път след повече от три години. Естествено, той бе писал по едно писмо на всеки два месеца, подредени като нотна тетрадка. И убийствено скучни. Думите почти не се променяха във всяко писмо: „добре да работи“, „да бъде послушна“, „да пази честта им“ и това се повтаряше до безкрай. Той се бе оженил и жена му, някаква руса кобила от Нова Зеландия, го придружаваше. „Ако си направят малки, кажи му да ми запази едно, прошепна Хана на Лизи, сигурно ще е триметрово“. Луд смях, докато добрият Род (все пак той беше мил като Дъгал, който много бил остарял) ги гледаше, без нищо да разбира. Когато Лизи и Хана си говореха, той вероятно имаше неприятното чувство, че присъства на разговора на две извънземни. Те двете си имаха кодови думи, разбираеми само за тях. Думата „зигоматик“ например ги караше да цвилят от смях; Лизи я бе научила, изучавайки анатомия и оттогава всичко беше зигоматично, кочияшът на някоя каляска, чадърът, глупавата песен, политикът. Иди, че разбери!

Едно нещо беше сигурно: Лизи категорично отказваше дори да помисли за завръщане в Австралия през следващите петдесет години. Та даже и за ваканциите. Ще помисли. Няма за къде да бърза. А ако татко иска да ме види, защо не дойде? Бележките ми в училище? Отлични, аз съм най-добрата ученичка в Империята (това беше почти вярно, Хана бдеше по въпроса зорко като някой сикх).

Род и кобилата му си тръгнаха след два месеца. Мариан пристигна от Испания, където бе търсил Тадеуш (той не беше нито в Испания, нито в Португалия, още по-малко в Италия, вторият от братята на Каден също бе напуснал Полша и бе пребродил полуострова от Торино до Сицилия) и бе научил испански, както Хана му беше заповядала.

Сега Мариан говореше седем езика. И Лизи най-сетне го срещна, след като толкова дълго бе слушала за него. Не го намери красив — макар че… Не й се стори и много умен — макар че… Само двайсет минути след като се запозна с него (всъщност го познаваше от шест години, откакто в стаята й в Сидни, шушукайки и смеейки се като луди Хана й бе разказала собствения си живот, от Тадеуш до Мендел, минавайки през Мариан, Добе, Пинкош, Ребека и останалите) тя направо го попита още ли е девствен. Мариан мина през всички оттенъци на червеното до цвят на полски мак, запристъпва от крак на крак и нищо не отвърна — беше на двайсет и две години или почти и печелеше съвсем малко по-малко от управителя на Английската банка.

Лизи го целуна. Тя вече го обичаше „и разбира се, след две-три години щеше да се омъжи за този висок глупчо“. Висок доста относително — Мариан беше на ръст почти колкото нея; ако тя пораснеше още малко и сложеше високи токчета, щяха да бъдат еднакви на ръст, метър и седемдесет и осем. Инак Лизи имаше златисторуса коса и никога нямаше да успее да укроти къдриците си, напук на всички моди; не беше изключителна красавица, но притежаваше неизтощима веселост.

— Създадена съм да бъда щастлива — каза тя един ден на Хана, — наистина ли си сигурна, че не трябва да си намеря любовник?

— Наистина.

— Но ти имаш, нищо че ще се омъжиш за Тадеуш?

— Не е същото.

— Ха, ха, ха.

— Ако си намериш любовник, ще те върна в Австралия. И не ми казвай, че ще дойдеш при мен с плуване.

— Съвсем за малко?

— Не.

— Не е въпрос на ръст, така ли?

— Точно така.

— Бедният Мариан, който ще трябва да ме обезчести! Надявам се, че ще знае как да го направи.

— ЛИЗИ!

— А кой ме научи да говоря така, а? Кой?

 

 

Деветдесет и три хиляди лири актив при равносметката през декември 1898 г.

Въпреки инвестициите в Париж, Брюксел, Будапеща, Прага, Берлин и Лондон, които от своя страна с всяка изминала седмица увеличаваха състоянието й.

Неумолимо.

Реши следващите етапи да са Цюрих и Виена. По-скоро Цюрих, отколкото Виена, но без определена причина; докато според Мариан би трябвало редът да е обратен. Ала тя се заинати, въпрос на съвършено необясним инстинкт. „После Виена, Мариан, не ме питай защо, и аз не знам.“

В замяна на това по-нататък списъкът беше ясен: Милано и Рим едновременно, после Мадрид и Лисабон, Стокхолм, Копенхаген и Амстердам.

— Но не и Варшава?

— Не.

— Санкт Петербург?

Не обича руснаците, тия първобитни антисемити, би трябвало той да го знае. Аз все пак съм еврейка. (Тонът, с който му отговори, беше ледено безличен.) След Амстердам ще дойде големият скок, Америка. Може би някой път ще отиде на разузнаване в Ню Йорк вместо него. Един от братовчедите на Поли, от ирландския клон на неизчерпаемото семейство, бе емигрирал при янките. Живееше в Ню Йорк и заемаше много виден пост или като борсов посредник и банкер, или като шеф на банда. Поли вече не си спомняше пък и не вижда разликата между двете неща.

Наближаваха празниците в края на годината и както обикновено искаше да ги прекара сама. „Това не е нищо друго освен фетишизъм, Хана, и ти го знаеш. Чакаш Тадеуш и както е тръгнало, ще го чакаш цял живот… Я стига си се самосъжалявала! Ще го намериш!… Чакаш го и ако посрещнеш Новата година с когото и да било друг, дори с Лизи, ще ти донесе нещастие.“ Както и предишните години Лизи (която не обсъждаше този вид решения) замина за Шотландия да прекара Коледа и Нова година у една приятелка от пансиона.

Хана замина за Цюрих. Поне да използва това мъртво във всяко отношение време за нещо: щеше да търси място за новия си клон. От два месеца бе скъсала с Андре. Раздяла спокойна и изключително нежна, доста разстройваща. Той беше на трийсет и шест. В деня, когато се изпусна да й говори за женитба и тя каза „не“, той беше разбрал: напусна сцената, а на другия ден вместо подарък за сбогом беше покрил с две хиляди рози стълбите и асансьора на улица „Анжу“ 10.

В Цюрих прекарваше дните, а понякога и нощите, да гледа как снегът пада в окованите черни алпийски води. Не беше много весело. Трябваше да полага страхотни усилия, за да не заплаче. Четеше или се опитваше да чете, но в паметта й непрестанно изникваше стаята в квартал Прага, потискаше я, та чак свят й се виеше.

На 28 декември имаше една среща, която за нея бе просто комична: от дъното на огромния салон в хотела, където се беше свила в едно кресло с възглавници видя как Лотар Хътуил прекосява хола. Непроменен, елегантен и слаб, спокоен и привлекателен с посребрените си слепоочия. Една дребна млада жена, много жива със светли очи го придружаваше, увиснала на ръката му.

Изчака двойката да изчезне и повика шефа на рецепцията. Той й откри, че Хътуил е вдовец от поне две години, жена му загинала нелепо, удавяйки се по време на разходка из някакво езеро, май Леман. Нещастен случай. А господин Хътуил се е оженил повторно, да; много е богат.

 

 

Върна се в Лондон на 2 януари, Лизи се прибра от Шотландия на следващия ден…

… Присъства на сцената с изгонването на дебелата дама в лилаво…

… През следващите пет часа говори без да спре. Подновявайки навика си от Сидни, те си легнаха в едно легло, всред купчина от възглавници в черно и наситено червено и най-сетне заспаха. „По дяволите, Лизи, млъквай вече! Часът е един!“ — „Една дама не трябва да казва…“

На другата сутрин Хана стана малко по-късно от обикновено — в четири и половина. Зае се със сметките си и кореспонденцията. Към седем часа слезе да посрещне първите продавачки, чиято група се оглавяваше от Сесили Бартън, директорка за Англия, над нея в йерархията бяха само Жана Фугарил и, разбира се, Хана. Приблизително един час по-късно, сигурна, че всичко е наред, тя се опита да измъкне Лизи от голямото легло с балдахин и понеже не успя да й вземе чаршафа от черна коприна и възглавницата, за които се бе вкопчила, я напъха във ваната заедно с тях — това беше единственият начин да събуди австралийката в един толкова ранен за нея час.

Към десет часа двете отидоха по покупки. На улица „Бонд“ Хана купи на Лизи великолепна тънка златна гривна, инкрустирана с топази, която беше първият накит на девойката. Лизи изглеждаше много развълнувана.

Часът беше около един и половина, когато Хана се върна в козметичния салон (Лизи току-що бе заминала за Съсекс, съпроводена от един шофьор). Всички зали бяха пълни, чуваше се тих говор, ескадронът от девет козметички и единайсет продавачки беше на бойна нога…

И той беше там. Седнал на един фотьойл, за който Хенри Беатрис бе загубил десет дни да измисли стила и тапицерията му. Носеше костюм от дебела австралийска вълна, а на главата си — каскет на крадец на праскови. Всред цялата тази женска суетня, която го заобикаляше и където той приличаше на турист от „Бедекер“^[4], попаднал в харем, той се усмихваше с онази щастлива усмивка на безделник, която имат мъжете, когато знаят, че в крайна сметка ще им простят всички техни щуротии.

Хана едва не припадна. Погледът й се замъгли и тя имаше чувството, че ще умре от щастие.

— О, Мендел! Боже мой, Мендел!