Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hannah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Пол-Лу Сюлицер

Заглавие: Хана

Преводач: Валентина Бояджиева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: „Балкан прес“ — София

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Лилия Иванова

ISBN: 954-437-002-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2693

История

  1. — Добавяне

Книга 2
Кенгурута и един щраус

7.
Индийската поща

Тя вървеше по улиците на Сидни.

От шест седмици беше в Австралия, а едва сега пристигаше там.

Хана не се качи на „Тасмания“, с който Визокер трябваше да замине на 18 март. Здравословното състояние не й позволяваше да тръгне толкова бързо, а освен това тя на всяка цена искаше да разбере какво щеше да стане с Мендел. Тя му помагаше, доколкото можеше по време на процеса, дори имаше намерение, ако не да го последва в Сибир (но наистина си го мислеше), поне да отиде до Петербург или Москва да се опита да направи нещо за него, нямаше значение какво, планираше дори да финансира бягството му. Идваха й какви ли не луди идеи, но не успя да доведе нито една от тях до успешен край: отказваха й всякакъв паспорт за вътрешността на Русия — под претекст, че е много млада, че е еврейка и жена и поради липсата на всякаква роднинска връзка с осъдения. Зад системното противопоставяне на руската царска администрация тя съзираше намесата на Добе Клоц.

Самата Добе Клоц й беше написала шест писма; Хана не беше отворила нито едно от тях.

Цялото това време Мендел беше прекарал във Варшавския затвор и докато чакаха процеса му, тя всеки ден се беше опитвала да го види и да говори с него; напразно. Опитала се беше дори да му изпрати няколко бележки, като бе дала пари на един-двама тъмничари: — без много по-голям успех, защото дори не знаеше дали той ги е получил.

Не се беше занимавала само с това: — понеже не можеше лично да отиде, плати пътуването до Прага на един братовчед на Мариан Каден и го изпрати да провери дали Тадеуш не е при онази леля, при която беше прекарал лятото на 1891-а, една година по-рано; шпионинът се беше върнал и се беше заклел, че студентът не е стъпвал там. Освен това Тадеуш не се беше появявал и в родното си село — там Хана изпрати самия Мариан Каден; всичко сочеше, че както беше предрекъл Визокер, той е напуснал Полша; Хана мислеше и дълго време щеше да мисли, че той се е скрил във Виена или Париж.

Мендел беше осъден към средата на април; три месеца по-късно пое пътя към каторгата и тя успя да го види единствено в този момент. По-скоро го зърна отдалеч, когато го извеждаха от килията. Мендел също я разпозна и й се усмихна широко под черните мустаци, вдигна окованите си китки колкото може по-високо, както са правели в древността гладиаторите, които никой не можел да победи, и й извика: „Честит рожден ден, Хана“, като по този начин й напомни, че току-що беше навършила седемнайсет години.

Тя вървеше по улиците на Сидни. Не беше препродала билета, купен от Мендел, просто беше сменила датите, абсолютно решена да замине, да напусне Полша, където всичко бе развалила. Беше я обхванало някакво суеверие, струваше й се, че ако го направеше вместо него, щеше да изпълни едно желание и една мечта на Мендел, и че ако извървеше пътя, който той си беше начертал, Мендел щеше да продължи да я закриля, както го беше правил цели десет години. Беше направила сметка на всичките пари, които имаше: двайсет и шест хиляди рубли, двайсет и две от които бяха цялото негово състояние. В този капитал тя видя възможност да подготви посрещането му, когато той избягаше. (Тя бе убедена в недосегаемостта и неунищожимостта на Мендел, убедена бе, че той ще успее да дойде при нея, дори от затънтения Сибир; а къде другаде по света щеше да я търси, ако не в Австралия, при братовчеда Шлоамел, където всъщност се беше готвил да отиде и където полицията със сигурност нямаше да може да го преследва?)

… Освен това, с началния капитал, който щеше да увеличи колкото е възможно, тя щеше да стане изключително богата, а това нямаше да е без значение, когато отново намери Тадеуш…

Тя вървеше по улиците на Сидни. Още през първите дни, които беше прекарала у Кристина, на улица „Мировски“, си беше наумила да научи английски. Щом започна да се движи без трудности, тя отиде в посолството на Обединеното кралство Великобритания, намери необходимата помощ и учебници, а много скоро и добронамерената приятелска подкрепа на госпожа Лионора Каръдърс, съпруга на един от дипломатите, която в продължение на повече от десет месеца всеки ден по два часа я караше да повтаря I am, you are, he is[1] и неправилните глаголи, очарована от напредъка на ученичката си. В същия период от време Хана четеше по десет-дванайсет часа на ден — и без това нямаше какво друго да прави; погълна цялата библиотека на посолството, а вестниците изчиташе всекидневно от първия до последния ред.

Лионора Каръдърс и мъжът й й помогнаха да получи паспорт за Лондон, а после и за Австралия (беше ги излъгала за възрастта си, като бе казала, че е на двайсет години).

Раздели се с Каръдърсови със сълзи (плачеха те, не тя, макар че от любезност и всъщност искрена обич и тя се беше престорила). Пристигна в Лондон от Данциг и се качи на парахода „Индийска поща“.

… После от Бомбай до Сингапур, от Сингапур до Пърт, от Пърт до Мелбърн беше пътувала във втора класа, три мостика по-високо от обикновените емигранти, право на което й беше осигурил билетът на Мендел, който никога не е бил скъперник. Това беше особено пътуване, по време на което тя почти не излизаше от каютата си, изчитайки там корабната библиотека (основно Дикенс), като отказваше да слиза на пристанищата, където спираха, от страх параходът да не тръгне без нея.

В осем и половина сутринта на 16 юли 1892 г. четирихилядотонният „Китай“, на компанията Пенинсула & Ориентъл подмина нос Отей и отговори на сигналите, дадени му от фара; навлезе в залива Филип Бей на фона на светлинната стена в далечината (или поне така обясни на Хана червеникавите светлинки един млад бордови офицер, който, както и петнайсетина от колегите му, беше опитал всичко, за да се вмъкне в койката й, но без успех). „Китай“ остана осем часа край нос Лонсдейл, за да изчака прилива, и така удължи още малко едно пътуване, продължило общо седемдесет и един дни.

Хана се възползва от чакането, за да се осведоми как да отиде от Мелбърн в Сидни. Още един път провери парите си, мислейки вече на английски (с френския и с идиш това щеше да е още един чужд език, който тя щеше да говори перфектно, при това с характерния за местните жители на Париж, Лондон или Ню Йорк акцент): на въпросния 16 юли 92-а тя притежаваше приличната сума от осемстотин деветдесет и седем лири стерлинги и четиринайсет шилинга…

 

 

Крачеше из улиците на Сидни и нямаше стотинка. От шест седмици. Бяха й откраднали всичко само три часа след като беше слязла на мелбърнското пристанище Сандридж и беше отишла на гарата — лично беше носила платнената си чанта (бяха искали да й вземат един шилинг за носенето!) и с примряло сърце се беше съгласила да плати цената за файтон до центъра на града, на три километра оттам — всъщност тя като нищо щеше да извърви разстоянието пеша, но се беше засрамила от собственото си скъперничество, най-вече пред другите пътници и пред младия флотски курсант, който беше страшно разочарован, че дори не е успял да я целуне и на когото беше надрънкала толкова лъжи по време на пътуването — бях в повествователния си период, Лизи. Колко много екстравагантни измислици съм разказала тогава!

Препоръчали й бяха да отседне в хотел „Ориентъл“ на улица „Колинс“. Но когато се осведоми за цената на стаята, тя тутакси си тръгна и накрая успя да намери в Суонстън един малък boarding-house, не много скъп семеен пансион, който, имаше предимството, че в цената на стаята беше включена и вечерята. Беше много късно, за да внесе парите в банката и с тогавашното си незнание не бе и помислила да ги даде на съхранение в някой сейф, а пък и скромното хотелче нямаше такъв.

Отказа се да влачи повече насам-натам платнената си чанта, която тежеше няколко килограма — освен четирите рокли, двата чифта обувки и долното бельо, в нея имаше и двайсетина книги на френски и английски. Тя я пъхна в един от гардеробите и едва настанила се, излезе, нетърпелива да види Мелбърн, първия чужд град, защото не беше слизала при многобройните спирания на парахода. Не отиде чак толкова далеч, най-много да беше стигнала до улица „Бърк“, чийто разкош флотският курсант от „Китай“ й беше хвалил, уверявайки я, че е равна на улица „Риволи“ в Париж. (Хана и представа нямаше как изглежда улица „Риволи“.) Там видя няколко най-обикновени магазина и настроението й силно се подобри: ако такава ще е цялата конкуренция, с която ще трябва да се бори, значи със сигурност ще спечели. Това откритие, чистият въздух, оживлението на града я въодушевиха.

„Тук със сигурност ще натрупам състояние…“

Върна се в пансиона и при перспективата да седне на масата за гости, тя реши да се издокара. Портфейлът на Мендел й създаде проблеми, защото беше натъпкан с пачки. Тя наистина се опита да разпредели банкнотите около кръста и гърдите си, но се отказа, защото копринената рокля беше съвсем по нея. И тя направи глупостта да го остави в стаята, изглеждаща така сигурна с пердетата си от крепон, с бродираните възглавнички, с дрънкулките и вратата, която се заключваше; скри го под дюшека.

Когато след един час се качи горе, намери вратата разбита. Чантата си стоеше в гардероба, но парите бяха изчезнали.

Беше на седемнайсет години и почти пет месеца. Намираше се накрая на света, на двайсет хиляди километра от своя щетъл.

Бележки

[1] Аз съм, ти си, той е (англ.). — Б.пр.