Пол-Лу Сюлицер
Хана (27)

26.
Да приемем за поколенията…

Лизи се бе върнала от разходката до колелото. Следвана от Шарлот и всичките си обожатели, чийто брой още се бе увеличил, тя сякаш предвождаше колона. Замръзна на място при гледката в беседката и макар никога да не бе виждала Тадеуш, бе разбрала всичко на мига. Хана ги представи един на друг, но този път тя, Лизи Маккена, чието каканижене бе трудно да се прекъсне, стоеше като онемяла. Избърбори нещо, почти изпищя, че под надзора на О’Мали отивала да пие шоколад със своите офицери в кафенето срещу Операта.

Те останаха сами.

— Бих искала малко да се поразходя — каза Хана.

Все още не беше дошла на себе си от шока, почти беше зашеметена. Зашеметена беше дори и малката машинка в главата й, над която тя повече или по-малко бе изгубила контрол. Едва погледна Тадеуш, без да го вижда. „Какво ми става?“ Дори не знаеше защо пожела да походи. Каза го, без да съзнава, че произнася думите, паниката не я напускаше, но най-лошото беше, че тя не й оказваше никаква съпротива. Оставила се беше напълно във властта на зашеметяващото вцепенение. Едва усещаше съвсем лекия допир на пръстите на Тадеуш върху левия й лакът.

Вървяха из Пратера, минаха край кукления театър на Вурстел. В момента тя не забелязваше нищо, със същия успех можеше да се намира и на Луната. Много по-късно в паметта й щеше да се върне с фотографска точност споменът за този ден — групите деца, съпровождани от гувернантки, които пък разговаряха с войници, младите хора със сламени шапки, черногорските продавачи на лимони, точиларите от Сърбия, словашките амбулантни търговци, наконтената тълпа на императорска Виена и нейната амалгама от националности, една цяла вселена, която като че ли беше в апогея си, но на която всъщност й оставаха само четиринайсет години живот и тя се движеше с бясна скорост към онзи прокобен ден, когато един стар и надут император ще подпише ултиматума, подпалил Световната война, цинично поздравен за глупашката си постъпка от единствения прозорлив сред поданиците си виенчанин^[1], който ще му каже: „Желая на Ваше Величество приятен свършек на света…“.

Слава богу, тази есенна неделя беше слънчева и мека, носеха се почти пролетни ухания. Те вървяха, без да са разменили нито дума от минутата, откакто бяха заедно. Най-сетне той заговори, не за нея или за тяхното минало, нито за всичко онова, което са могли да направят през тези почти осем години, през които не са се виждали, а за неговите планове. В момента той пишел пиеса. Почти я е завършил. Смяташе, че ще приключи до две-три седмици. Разказа й сюжета. Така й предлагаше неутрален терен, където не рискуваха особено, ако стъпеха на него. Познава ли един швед на име Стриндберг, който пише и пиеси, почти гениално?

— Срещнах го в Париж у Гоген — каза тя.

Не го направи нарочно, но това е нещо като покана — можеше да я разпитва какъв живот води, който й позволява да познава един писател и един художник, и двамата прочути. Но той съвсем спокойно заговори за „Госпожица Юлия“. Не само че я е гледал три пъти, но си е купил и книжката и знае текста почти наизуст от препрочитане. От Стриндберг мина на други автори. Тя спомена Мелвил. И той като нея имаше същото мнение за „Моби Дик“, дори още по-добро. Но тя би трябвало да прочете Хенри Джеймс, а също и Марк Твен, който е от друга категория. Каза й, че лично познава автора на „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, чието истинско име е Сам Клемънс и който има най-доброто чувство за хумор в света. Една шега на Твен му допадала особено:

— Според Сам той имал брат близнак, с който невероятно си приличали. За нещастие един ден, докато ги къпела, майка им по невнимание удавила единия. Шейсет години след тази случка Сам все още се питал с тревога той или брат му е умрял него ден…

Хана се засмя. И ето че изведнъж малката машинка се отблокира, най-сетне отново заработи. Дори се осмели да погледне Тадеуш. Остана изумена — той изобщо не се беше променил. Може би малко бе отслабнал в лице, но нищо повече, спокойно можеха да му се дадат двайсет години. Докато тя се чувстваше остаряла, „знае се, че жените загубват свежестта си много по-бързо от мъжете. Особено ти, след като си ходила при кенгурутата и си натрупала всичките тези любовници, а и не беше особено красива поначало… Стига, Хана, спри! Преживяваш най-великия момент в живота си и не започвай да се самосъжаляваш. Той се върна при теб и това вече е нещо. Сега важното е да не си тръгне“.

Очевидно машинката се въртеше на пълни обороти.

— Някой директор на театър вече взе ли пиесата ти?

Негов ред бе да се засмее — още не е дошъл моментът. Но един от неговите приятели французи, Жак Копо, е прочел първите две действия.

— Жак е само на двайсет или двайсет и две години, но знае за театъра толкова много, колкото аз никога няма да науча. Има вълнуващи теории и…

Тя не го слушаше, въпреки че се упрекваше за това. Връхлетяха я спомени: и във Варшава, когато се срещнаха отново, също си бяха послужили с литературата, за да се доближат един до друг. „Ще се превърна в жива енциклопедия, ако ще се събираме на всеки седем години! Ето, виждаш ли, вече започваш да се надсмиваш над себе си, разбира се. Сега вече напълно си се съвзела. Какво странно животно си, Хана…“

… Между срещата във Варшава и сегашната това беше единственото сходство. В писмото тя му беше казала, че няма смисъл да се връща, ако ще е само да си говорят за отминали неща. Какъвто беше умен, той сигурно бе отбелязал това изречение и бе претеглил всяка думичка… „О, боже всемогъщи, той е дошъл заради теб, глупачко джобен формат! Хайде сега пак! Ето че отново трепериш, цялата пламна, направо си смешна!“ Защото все пак беше ясно, нали? Той изглеждаше съвсем готов да се качи на онзи гаден скапан кораб за Америка, но вместо това се бе отклонил от пътя си, това наистина е доказателство, че е дошъл заради теб…

Но тогава какво, за бога, чака? Докато скитаха из Пратера сред всичките тези хора, сдържаността му би могла да бъде оправдана — „можеше поне да ми хване ръката, не искам много — … но сега, когато бяха във файтона (Тадеуш бе заповядал на кочияша да кара накъдето му хрумне, а това не беше особено точен ориентир) би могъл… да кажем, да разкрие малко повече намеренията си“. Беше се стъмнило, фенерите бяха запалени и всеки път, когато минаваха покрай някой от тях, профилът на Тадеуш се осветяваше и нейното сърце направо се преобръщаше в гърдите й…

(… А и този трижди загубен кочияш, вместо да ги заведе някъде, където е тъмно, сякаш изпитваше злорадо удоволствие да ги кара по най-осветените улици; вече бе пресякъл Дунава и бе подкарал колата към „Ринга“; подминали бяха паметника на Шуберт и приближаваха Операта…)

Тя гледаше долната устна на Тадеуш и имаше непреодолимо желание да я захапе — нежно; гледаше големите му ръце, отпуснати и безучастни засега…

… Огледа го целия — „наистина има хубави бедра“ — и се опитваше да прогони куп направо срамни и изгарящи видения. „Защо не ме целува? Все пак не мога аз да поема инициативата! По дяволите, има моменти, в които е направо ужасно да си жена!“

— Райнер Мария Рилке… — каза в това време Тадеуш със спокоен глас, който сякаш идваше отдалече. — Това е най-добрият ми приятел, щях да бъда доволен, ако можех да пиша наполовина така добре като него…

— Изобщо не ми пука за твоя скапан Рилке — рече внезапно тя, всички диги се бяха сринали, не беше способна да се сдържа повече. — НЕ МИ ПУКА!

Потракване на файтона. А в колата тишина, която звънеше в ушите. Тадеуш обърна бавно глава и я погледна. Усмихна се:

— Питах се още колко време ще издържиш и кога ще избухнеш.

— Сега вече знаеш отговора!

— Една дама казва ли „скапан“ и „не ми пука“?

— Аз не съм дама и никога няма да бъда.

„… Ето, Хана, ти провали всичко, комедията свърши. Той се е подигравал с теб през цялото време, дори самата му усмивка го показва. Тъкмо за това е дошъл във Виена — да ти каже, че е време да сложиш край на мечтите си на еврейска хлапачка, на твоите преследвания и дебнения… Може би дори е дошъл да си отмъсти за това, което му причиниха във Варшава и…“

— Хана?

„… за това, което му причиниха във Варшава или пък за унижението, което и сега изпитва при спомена за паническото си бягство от сайванта на Темерл…“

„Мразя го.“ Тя беше едновременно отчаяна и бясна.

— Хана!

— Никога не съм твърдял, че съм изключителен оратор — каза съвсем спокойно Тадеуш, — но най-малкото, което бих могъл да очаквам, е бъдещата ми жена да ме слуша, когато я моля да се омъжи за мен.

Тя вече беше хванала дръжката на вратичката.

И машинката отново се повреди.

Последното съобщение, получено преди прекъсването на предаването: „Ти си студена, ледена като смъртта, Хана…“

— Сега чу ли ме, Хана?

— Ти се подиграваш с мен — най-сетне успя да произнесе тя.

Той изобщо не помръдна. Каза:

— Сигурно е съвършено ясно, че аз се женя за теб само заради парите ти. Тези, които имаш и онези, дето ще спечелиш в огромни количества, както изглежда.

— Не ми се подигравай, Тадеуш, моля те.

— Никога на никого не съм се подигравал. Освен на себе си.

Тя се беше навела напред, за да стигне дръжката. Наклони се още повече, почти докосна с гърди чантата и бележниците в скута й.

— Толкова си пламенна, Хана, толкова си жадна за живот, направо невероятно…

Тя затвори очи и си помисли: „Защо не каже направо, че го е страх от мен“.

Но той попита:

— Всичко си приготвила за сватбата ни, нали? До последната подробност?

— Да.

— Датата?

— Трийсети декември.

— Защо не трийсет и първи?

— Исках Йохан Щраус да свири на сватбата ни. Но на трийсет и първи той трябва да осигури танците на онзи гаден император, който също дава бал. Йохан Щраус не можеше да се освободи, пък и…

(Това не бе единствената причина за избора на датата, който бе направила, но тя не смяташе за наложително да обяснява повече. Безстрашието на Тадеуш започваше да я смущава.)

— Йохан Щраус не умря ли?

— През май. Нищо не стана както исках.

— Все пак аз съм тук.

— Вярно е.

— А мястото?

— Наех двореца на един ерцхерцог на площад „Бетховен“.

— В църква ли ще се оженим? Или само ще сключим граждански брак?

— И двете. Не е трудно да се стане католик.

Мълчание. Тя видя или усети, че той затваря очи: „Ужасявам го, това е ясно. О, боже мой!“.

— Научих се също така да танцувам — каза тя. — И типография, заради ръкописите ти. И да карам кола. Дори малко да готвя и да връзвам вратовръзки.

Замълча, сетне продължи:

— Наред с други неща.

Направи нова пауза.

— В готвенето не съм много силна.

Вмъкнала бе в изброяването готвенето и вратовръзките, за да му придаде вид на шега. Опитът бе неуспешен. Тадеуш дори не се усмихна. Или почти.

— Зная, че съм малко луда — добави тя.

— Не това е думата, която бих използвал.

„Защо не помръдва? Ако все пак реагираше по някакъв начин като ме зашлеви или си тръгне… или дори ако започне да се смее… Бих предпочела да ме удари, отколкото да се смее…“

— Хана? Предвидено ли е… да живеем заедно до женитбата ни?

— Не — отвърна тя мигом. (И за своя собствена изненада се изчерви.)

— Разбирам.

Кратко мълчание. Той най-сетне се измъкна от ужасната си неподвижност. С дръжката на бастуна си почука по покрива на файтона и той спря.

— Е добре, съгласен съм — каза Тадеуш.

— Съгласен?

— Да приемем за поколенията, че аз съм ти поискал ръката и ти си ми доставила щастието да ми отговориш с „да“. Ще се оженим тук, във Виена, на трийсети декември хиляда осемстотин деветдесет и девета, с граждански и религиозен брак. Всичко това е съвсем ясно.

Отвори вратата и понечи да слезе.

Тя каза наистина едва-едва:

— Можеше да ме целунеш…

Погледна я невъзмутим.

И най-сетне ръката му се протегна, повдигна лицето й, накара я да се изправи. Устните им едва се докоснаха. Когато тя отвори очи, той вече беше стъпил на земята и тя го видя как върви край Операта, беше толкова висок, че стърчеше над всички почти с една глава.

Той не се обърна.

 

 

Писа й за първи път от Ню Йорк, където бе отишъл направо от Виена, за да напусне работата си при Джон Ф. Маркам и да си вземе вещите, повечето от които бяха книги.

… Втори път от Монте Карло, където, както обясняваше, живееше сам в една пуста вила, ползвайки се от приятелското гостоприемство на бившия си работодател. Завършвал пиесата си. Която не върви много добре, но несъмнено това е временно…

И в двете писма уточняваше и потвърждаваше, че както са се уговорили, ще бъде за подписването на брачния договор във Виена на 29 декември в ранния следобед. Ще се срещнат с Хана и със свидетелите им у нотариуса, чиято кантора е на „Грабен“, дългия площад в самото сърце на града.

Изпрати й червени рози още на другия ден след срещата им в Пратера.

Най-напред огромен букет, придружен с кратки и по-скоро безучастни думи, които несъмнено бе написал неслучайно: На моята годеница.

Заинтригувана, и точно както той несъмнено се бе досетил, че ще направи, тя преброи розите и откри, че са седемдесет и четири. Бройката беше странна. На Хана й бяха нужни няколко секунди, за да разбере значението: след седемгодишна раздяла те се бяха срещнали отново на 17 октомври 1899 г.: До 30 декември, деня, определен за женитбата, оставаха седемдесет и четири.

На следващия ден същия букет…

… само че розите бяха седемдесет и три…

… и седемдесет и две на другия…

… и трийсет и седем, двайсет и три, деветнайсет, единайсет, пет, три, две…

Тадеуш донесе последната лично.